Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (58)

57.
Дядо Клуис се появява отново на сцената

Катрин не се лъжеше. Въпреки любезния прием, който бе оказал на Питу, баща й беше мрачен повече от всякога. Той подаде ръка на Питу и младежът усети, че тази ръка е студена и влажна. Дъщеря му, както обикновено, му поднесе бледите си потръпващи бузи, но той се задоволи само да докосне челото й с устни. Що се отнася до майка Бийо, тя се надигна с едно движение, което беше естествено за нея, когато влизаше съпругът й, и което съдържаше едновременно чувство на подчиненост и почтителност, които тя му отдаваше. Но арендаторът изобщо не й обърна внимание.

— Готова ли е вечерята? — попита той.

— Да, мъжо — отвърна стрина Бийо.

— Тогава на масата — каза той. — Има още много неща да свърша преди да мръкне.

Минаха в малката трапезария на семейството. Помещението гледаше към двора и никой не можеше, идвайки отвън, да влезе в кухнята, без да премине пред малкия прозорец, откъдето тази малка стаичка получаваше светлина.

Добавиха един прибор за Питу, който бе настанен между двете жени с гръб към прозореца.

Колкото и да беше угрижен, у него имаше един орган, който не се влияеше изобщо от загрижеността, и това беше стомахът. Така че Бийо, въпреки цялата проницателност на погледа му при сервирането на първите ястия, не можа да забележи у сътрапезника си друго, освен удовлетворението, което онзи изпитваше при вида на превъзходната зелева супа и блюдото с говеждо и сланина, което я последва. Беше очевидно при все това, че Бийо желаеше да разбере дали случайността или някакво предварително премислено намерение беше довело Питу във фермата.

Така че в момента, когато вдигаха говеждото със сланината, за да поднесат четвърт печено агне, блюдо, чието влизане Питу посрещна с видима радост, арендаторът изведнъж разкри своите батареи и като се обърна директно към него, попита:

— Сега, скъпи Питу, сега, когато виждаш, че си винаги добре дошъл във фермата, бихме ли могли да узнаем какво те е привлякло днес в нашите предели?

Питу се усмихна, хвърли един поглед наоколо, за да се увери, че няма нито недискретни очи, нито опасни уши и като повдигна с лявата си ръка десния ръкав на дрехата си, каза, показвайки двайсетина примки от тънка медна жица, навити като гривна около китката му:

— Ето, татко Бийо.

— Аха! — каза татко Бийо. — Вече си опустошил лесничействата на Лонпре и Тайе-Фонтен, та си се отбил насам?

— Не е това, господин Бийо — наивно рече Питу, — ами откак си имах работа с онези заешки брантии, си мисля, че вече познават примките ми и успяват да ги избегнат. Та, значи, бях решил тази вечер да кажа две думи на зайците на бай Лажьонес, които не са толкова хитри и са по-вкусни, защото си похапват метличина и дива мащерка.

— Чума да ме тръшне! — каза арендаторът. — Не знаех, че си такъв чревоугодник, Питу.

— О, това чревоугодие изобщо не е заради мен! — каза Питу. — Това е заради госпожица Катрин, тя нали доскоро беше болна и има нужда от по-фино месо…

— Да — подхвана Бийо, прекъсвайки Питу, — имаш право, защото, както сам виждаш, тя още няма апетит.

И той посочи чистата чиния на Катрин, която, след като беше изяла няколко лъжици супа, не се беше докоснала нито до говеждото, нито до сланината.

— Нямам апетит, татко — каза Катрин, — защото изядох една голяма чаша мляко с хляб миг преди господин Питу да мине пред прозореца ми и аз да го повикам.

— Изобщо не търся причината защо имаш или нямаш апетит — каза Бийо, — просто съобщавам един факт и това е всичко.

После, като хвърли поглед към двора през прозореца, каза, надигайки се:

— А! Мене търсят.

Питу усети как кракът на Катрин бързо настъпва неговия. Той се обърна към нея и видя, че е бледа като мъртвец и му сочи с поглед към прозореца с изглед към двора.

Погледът му последва посоката на погледа на Катрин и той разпозна своя стар приятел, горския пазач Клуис, който минаваше пред прозореца с двуцевната пушка на Бийо на рамо. Пушката на арендатора се отличаваше със спусковата си скоба и гривни, направени от сребро.

— А! — каза Питу, който не виждаше във всичко това нищо страшно. — Виж ти, това е дядо Клуис. Той ви е донесъл пушката, господин Бийо.

— Да — рече Бийо, сядайки обратно, — и ще вечеря с нас, ако не е вечерял. Жено — добави той, — отвори вратата на дядо Клуис.

Майка Бийо се надигна и отиде да отвори вратата, докато Питу, вперил очи в Катрин, се питаше какво ли толкова ужасно нещо би могло да причини нейната бледност.

Дядо Клуис влезе. С една и съща ръка той държеше на рамото си пушката на арендатора и един заек, който очевидно беше убил с тази пушка. Спомняте си, че дядо Клуис беше получил разрешение от господин херцог Д’Орлеан да убива през ден по един питомен и по един див заек.

Както изглежда, този ден беше на дивия заек.

Той вдигна другата ръка, която не беше заета, към нещо като калпак от нещавена кожа, който обикновено носеше и от който беше останала само кожата, и тя изподраскана от ежедневното преминаване през гъсталаците, през които минаваше дядо Клуис, почти толкова безчувствен към трънаците, колкото и един тригодишен глиган.

— Господин Бийо и вие, компания — каза той, — за мен е чест да ви поздравя.

— Добър ден, дядо Клуис — отвърна Бийо. — О, вие си държите на думата, благодаря.

— Уговореното си е уговорено, господин Бийо. Вие ме срещнахте тази сутрин и ми казахте така: „Дядо Клуис, понеже сте голям стрелец, подберете ми една дузина куршуми с калибъра на моята пушка, ще ми направите услуга.“ На което аз ви отвърнах: „За кога ви трябва това, господин Бийо?“ Вие ми казахте: „За тази вечер, няма грешка.“ Тогава аз казах: „Добре, ще ги имате“, и ето ги!

— Благодаря, дядо Клуис — каза Бийо. — Ще вечеряте с нас, нали?

— О, много сте любезен, господин Бийо! Но не съм гладен.

Дядо Клуис мислеше, че доброто възпитание изисква, когато му предложат да седне, да казва, че не е уморен, а когато го поканят на вечеря, да казва, че не е гладен. Бийо знаеше това.

— Няма значение — каза той, — седнете все пак на масата. Има и за ядене, и за пиене и ако не ядете, ще пиете.

В това време стрина Бийо съвсем незабелязано бе поставила на масата една чиния, прибори и салфетка. После приближи един стол.

— По дяволите! Щом толкова настоявате — каза бай Клуис.

И той остави пушката в единия от ъглите, подхвърли заека си на перваза на бюфета и дойде да седне на масата. Той се оказа седнал право срещу Катрин, която го гледаше с ужас.

Благото и спокойно лице на стария горски пазач изглеждаше толкова малко създадено да внушава подобно чувство, че Питу не можеше да разбере вълненията, които издаваше не само лицето на Катрин, но и нервната тръпка, разтърсваща цялото й тяло.

В това време Бийо напълни чашата и чинията на своя сътрапезник, който въпреки че бе заявил, че няма нужда от нищо, храбро нападна и едното, и другото.

— А, ето едно хубаво вино, господин Бийо! — каза той, сякаш за да отдаде почит на истината. — И агнешкото е чудесно! Изглежда вие сте привърженик на поговорката, която казва: „Агнетата трябва да се ядат много млади, а виното да се пие много старо.“

Никой не отвърна на шегата на дядо Клуис, който като видя, че разговорът замлъква и си помисли, че като сътрапезник е задължен да го поддържа, продължи:

— Значи, казах си аз така: „Бога ми, днес е ред на дивите зайци. Все едно в коя част на гората ще го гръмна. Ще ида, значи, да убия заек в района на чичо Лажьонес. Тъкмо ще видя докъде една украсена със сребро пушка изпраща куршума.“ Та, значи, излях тринайсет куршума, вместо дванайсет. Бога ми! Добре ги изстрелва куршумите вашата пушка.

— Да, зная това — отвърна Бийо, — тя е добро оръжие.

— Виж ти, дванайсет куршума! — отбеляза Питу. — Не беше ли печелила някаква награда тази пушка, господин Бийо?

— Не — отвърна Бийо.

— А, ама аз я познах! „Накичената със сребро“, както я наричат в околността — продължи Питу. — Виждал съм я какво прави на празника в Бурсон преди две години. Вижте! Тя спечели сребърните прибори, с които се храните, госпожо Бийо, и купата, от която пиете, госпожице Катрин… О! — провикна се Питу, изплашен. — Но какво ви е, госпожице?

— На мен ли?… Нищо — каза Катрин, отваряйки полузатворените си очи и изправяйки се на стола си, върху чиято облегалка се беше отпуснала почти в припадък.

— На Катрин ли? Какво искаш да й е? — попита Бийо и сви рамене.

— Точно така — продължи бай Клуис, — трябва да ви кажа, че във вехтите железарии при оръжейника Монтагон намерих един калъп за куршуми… Ах, колко рядко нещо е калъпът, когато ви трябва такъв. Тези дяволски малокалибрени пушкала на Льоклер, почти всички са двайсет и четвърти калибър^[1], което не им пречи да са далекобойни, Бог знае докъде. Та, значи, намерих аз един калъп с калибъра на вашата пушка, обаче малко по-малък. Но това не е беда, напротив, като обвиете куршума в кожа, намазана със смазка… В движение ли ще стреляте или по неподвижна цел?

— Още не зная — отвърна Бийо. — Всичко, което знам, е, че ще стоя в засада.

— Аха, да! Разбирам — каза бай Клуис, — дивите прасета на господин херцог Д’Орлеан лакомеят за вашите батати и вие сте си казали: „Колкото по-малко изядат, толкова повече зимнина ще има.“

Настъпи мълчание, смущавано само от задъханото дишане на Катрин. Очите на Питу се местеха от горския пазач към Бийо и от Бийо към дъщеря му. Той се мъчеше да разбере какво става и не успяваше. Що се отнася до стрина Бийо, то нямаше нужда да търси някакво обяснение по лицето й. Тя не разбираше нищо от онова, за което се говореше, още по малко от онова, което се подразбираше.

— А, значи така! — продължаваше да следва мисълта си дядо Клуис. — Ако тези куршуми са за глигани, то може би са твърде малки, видите ли. При коравата кожа на тези господа, без да се смята, че налитат и на ловеца. Виждал съм глигани, които имат по пет-шест, та и по осем куршума, и то големи, от по една шеста от ливрата, между кожата и месото и нищо им няма.

— Не са за глигани — каза Бийо.

Питу не можа да устои на любопитството си.

— Извинете, господин Бийо — каза той, — но като не са за стрелба по мишени, като не са за глигани, тогава за какво са тези куршуми?

— За да стрелям по един вълк — каза Бийо.

— Е, добре, ето каква била работата, ще стреляте по вълк — каза дядо Клуис, изваждайки от джоба си дванайсетте куршума и изсипвайки ги в една чиния, където те паднаха потраквайки. — Що се отнася до тринайсетия, той е в корема на заека… А! Не знам колко е далекобойна със сачми вашата пушка, но куршумите ги изстрелва на много добро разстояние.

Ако Питу беше погледнал Катрин, щеше да види, че тя е близо до припадък. Но докато дядо Клуис говореше, той не гледаше към девойката. Така че когато старият горски пазач каза, че тринайсетият куршум е в корема на заека, Питу не можа да се сдържи и стана, за да провери дали е така.

— Бога ми, вярно е! — каза той, пъхайки малкия си пръст в дупката от куршума. — Личи си, че е ваша работа, дядо Клуис. Господин Бийо, вие стреляте добре, но още не сте убивали заек така, с куршум, а не със сачми.

— А, няма значение! — каза Бийо. — След като животното, по което ще стрелям, е двайсет пъти по-голямо от заек, надявам се да не пропусна.

— Истина е — каза Питу, — че един вълк… Ама вие говорите за вълци, има ли ги в кантона? Чудна работа, преди снега…

— Да, учудващо е, но при все това е така.

— Сигурен ли сте, господин Бийо?

— Съвсем съм сигурен — отвърна арендаторът, гледайки едновременно Питу и Катрин, което не беше трудно, защото бяха седнали един до друг. — Овчарят е видял един тази сутрин.

— Къде го е видял? — попита простодушно Питу.

— По пътя от Париж за Бурсон, близо до сечището на Ивор.

— А! — отвърна Питу, гледайки на свой ред Бийо и Катрин.

— Да — продължи все така спокойно Бийо, — вече са го забелязали миналата година и ме бяха предупредили. Известно време мислехме, че си е отишъл и няма да се върне, но…

— Но?… — попита Питу.

— Но изглежда се е върнал — каза Бийо — и пак се навърта около фермата. Ето защо казах на бай Клуис да почисти пушката ми и да ми излее куршуми.

Това беше всичко, което Катрин можа да понесе. Тя нададе нещо като приглушен вик, стана и, залитайки, тръгна към вратата. Питу, било от простодушие, било от безпокойство, също се надигна и като видя Катрин да се олюлява, се хвърли да я подкрепи. Бийо хвърли страховит поглед към вратата. Но честното лице на Питу изразяваше твърде голямо учудване, за да бъде заподозрян неговият собственик в съучастие с Катрин. Без да се грижи по-нататък нито за Питу, нито за дъщеря си, той продължи разговора.

— Та значи казвате, дядо Клуис, че за да бъде по-сигурен изстрелът, би било добре да увия куршумите в парчета намазнена кожа?

Питу чу въпроса, но не чу отговора, защото влизайки в този момент в кухнята, където настигна Катрин, той усети, че девойката увисва в ръцете му.

— Ама какво ви е? Боже мой! Какво ви става? — попита Питу, уплашен.

— О! Не разбирате ли? — каза Катрин. — Той знае, че Изидор се е върнал тази сутрин в Бурсон и иска да го убие, ако се приближи до фермата.

В този момент вратата на трапезарията се отвори, а на прага се появи Бийо.

— Драги Питу — каза той с толкова твърд глас, че не позволяваше никакво противоречие, — ако наистина си дошъл за зайците на чичо Лажьонес, мисля, че е време да вървиш да залагаш примките. Разбираш, че ако отидеш по-късно, няма да видиш нищо.

— Да, господин Бийо — каза смирено Питу, хвърляйки поглед към Бийо и Катрин едновременно, — за това съм дошъл, за нищо друго, кълна ви се.

— Е, добре, тогава какво чакаш?

— Е, тогава тръгвам, господин Бийо.

И той излезе през вратата, водеща към двора, докато Катрин, разплакана, се прибра в стаята си и спусна резето след себе си.

— Да — прошепна Бийо, — да, затваряй се, нещастнице! Няма значение, защото няма да застана в засада в тази посока.