Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (67)

66.
Марсово поле

Вече се опитахме да накараме читателите ни да разберат с какви неразривни връзки федерацията бе свързала цяла Франция и какъв ефект бе предизвикало в Европа индивидуалното обединение, предшестващо общата федерация.

Европа ще разбере някой ден, но кога ли — това време е скрито в облаците на безкрайното бъдеще, — та, Европа, казваме ние, ще разбере, че един ден тя също ще образува една огромна федерация от граждани, едно колосално братско общество.

Мирабо бе подтикнал към тази велика федерация. На страховете, които беше изказал кралят, той бе отговорил, че ако има някакво спасение за монархията във Франция, то е необходимо да се търси не в Париж, а в провинцията.

Впрочем от това събиране на хора от всички краища на Франция щеше да произлезе едно голямо предимство. Кралят щеше да види своя народ, а народът щеше да види своя крал. Когато цялото население на Франция, представено от триста хиляди федерати — буржоа, магистрати, военни, викаше: „Да живее нацията!“, колкото и да се опитваха да заслепят краля, няколкото придворни вече нямаше да могат да му разправят, че Париж, воден от шепа бунтари, е поискал една свобода, каквато останалата част от Франция съвсем не иска. Не, Мирабо разчиташе на здравия разум на краля. Не, Мирабо разчиташе на здравия разум на монархията, още така жив по онова време в сърцата на французите, и той предвещаваше, че от този необичаен, непознат, нечуван допир на един монарх с неговия народ щеше да последва свещен съюз, който никаква интрига не би могла да разтрогне.

Гениалните хора понякога вършат такива глупости, че дават право на последните политически мръсници да се смеят в лицето им. Вече се беше състояла една, така да се каже, подготвителна федерация в околностите на Лион. Франция, която инстинктивно вървеше към единство, беше помислила, че е намерила ключовата дума за това единство в полетата край Рона. Но там тя беше открила, че Лион може да сгоди Франция за духа на свободата, но е необходим Париж, за да я венчае с него.

Когато това предложение за обединение беше внесено в Събранието от кмета и Комуната на Париж, които не можеха повече да се противят на исканията на другите градове, сред слушателите се надигна голямо вълнение. Това безбройно събрание на хора, доведени в Париж, този вечен център на вълненията, беше порицано едновременно и от двете партии, на които бе разделена камарата — и от роялистите, и от якобинците. Това означава, казваха привържениците на краля, да се рискува един гигантски четиринайсети юли, вече не срещу Бастилията, а срещу монархията.

Какво ли би се случило на краля сред това ужасяващо стълкновение на различни страсти, сред този страхотен сблъсък на противоположни мнения?

От друга страна, якобинците, които съзнаваха какво влияние е запазил Луи XVI върху масите, се плашеха не по-малко от своите неприятели от едно такова събрание. В очите на якобинците едно такова събрание щеше да похаби обществения дух, да приспи подозренията, да събуди старото обожание и в края на краищата да роялизира Франция.

Но нямаше начин да се противопоставят на това движение, което нямаше подобно, откакто цяла Европа се бе надигнала през XI век, за да освободи Божи гроб.

И не бива да се учудваме. Тези две раздвижвания не са толкова чужди едно на друго, колкото може да се сметне — първото дърво на свободата е било посадено на Голгота.

Само че Нациолалното събрание направи всичко, което можа, за да намали числеността на събиращите си. Започна се дълга дискусия какво ще се случи с идващите от покрайнините на кралството, така както при федерацията в Лион се бе получило с делегатите от Корсика — те здравата бяха бързали и въпреки това пристигнаха на следващия ден.

Освен това прехвърлиха разходите върху местната власт. Обаче имаше толкова бедни провинции и това се знаеше, че не предполагаха изобщо, че с цената дори на най-големи усилия те ще могат да подсигурят средства за половината път на своите делегати или по-скоро за четвъртината от пътя, който трябваше да изминат, понеже беше необходимо не само да дойдат в Париж, но и да се върнат.

Но си правеха сметката без обществения ентусиазъм. Правеха си сметка без подялбата на разноските, в която богатите даваха по два пъти — веднъж за себе си и веднъж за бедните. Правеха си сметка без гостоприемството, без виковете по протежение на пътя: „Французи, отворете вратите си, ето ги братята ви, които идват от покрайнините на Франция!“ И този последен вик не намери нито едни глухи уши, нито една затворена врата. Вече нямаше чужденци, нямаше непознати. Навсякъде имаше французи, роднини, братя. При нас, пътници за големия празник! Елате, национални гвардейци! Елате, войници! Елате моряци! Влезте при нас. Ще намерите бащи и майки, съпруги, чиито синове и съпрузи намират другаде гостоприемството, което ние ви предлагаме!

За онзи, който би могъл да се пренесе като Христос, не на най-високата планина в света, но на най-високата планина във Франция, би било прекрасно зрелище да види тези триста или четиристотин хиляди граждани да вървят към Париж като лъчи на звезда, вливащи се в центъра.

И от кого бяха водени тези пилигрими на свободата? От старците, от бедните войници от Седемгодишната война^[1], от подофицерите от Фонтьоноа, от офицерите, произведени по заслуги, на които е бил необходим цял един живот на тежък труд, смелост и преданост, за да стигнат до еполета на лейтенант или до двата еполета на капитан. Бедни миньори, които са били принудени да разбиват с чело гранитната стена на стария военен режим. От моряци, които бяха завоювали Индия с Бюси и Дюплейкс и които я бяха загубили с Лали-Толендал. Живи развалини, премазани от оръдията по бойните полета, похабени от морските приливи и отливи. През последните дни осемдесетгодишните хора изминаваха разстояния от по десет-дванайсет левги, за да пристигнат навреме, и пристигнаха.

Вместо да легнат завинаги и да заспят вечния си сън, те бяха намерили отново силите на младостта си. Родината им даваше знак, викайки ги при себе си с едната си ръка, а с другата им показваше бъдещето на техните деца.

Пред тях вървеше Надеждата.

Освен това те пееха само една-единствена песен, всички пилигрими, идващи от север, от юг, от запад или от изток, от Елзас или от Бретан, от Прованс или от Нормандия. Кой ги беше научил на тази песен с тежки, тромави рими като на старинните химни, които водеха кръстоносците през моретата на Архипелага и равнините на Мала Азия? Никой не го познаваше — ангела на обновлението, който размахваше на минаване крилете си над Франция.

Тази песен беше знаменитата „Ще стане“, не онази от деветдесет и трета година — деветдесет и трета преобърна всичко, промени всичко: превърна смеха в сълзи, потта — в кръв.

Не, цяла Франция, изтръгнала се от самата себе си, за да дойде в Париж и да даде всеобщата клетва, не пееше думи на заплаха, изобщо не казваше:

Ах! Ще стане, Ще стане! Ще стане!

Аристократите на фенера;

Ах! Ще стане! Ще стане! Ще стане!

Аристократите на въже ще окачим!

Не, тяхната песен изобщо не беше песен за смърт, беше песен за живот. Изобщо не беше химн на отчаянието, а песнопение на надеждата. Мелодията беше друга по следните думи:

Днес народът безспир повтаря:

Ах! Ще стане! Ще стане! Ще стане!

Следвайки евангелските максими.

Ах! Ще стане, Ще стане! Ще стане!

И законът ще се изпълни;

въздигналият се ще се смири;

смиреният ще се въздигне!

Беше необходим един гигантски цирк, за да поеме петстотинте хиляди души от Париж и провинцията. Беше необходим един огромен амфитеатър, за да се сместят един милион зрители. За първия избраха Марсово поле. За втория — височините на Паси и Шайо.

Само че Марсово поле представляваше равна повърхност^[2]. Беше необходимо да се направи един широк басейн. Беше необходимо да се издълбае и земята да се натрупа наоколо, за да се образуват възвишения.

Петнайсет хиляди работници — от онези хора, които вечно високо се оплакваха, че напразно търсят работа и които съвсем тихичко молеха Бога изобщо да не намерят — петнайсет хиляди работници бяха хвърлени с белове, кирки и мотики, от град Париж, за да превърнат тази равнина в малка долина, обиколена по края от широк амфитеатър. Но тези петнайсет хиляди работници имаха само три седмици, за да завършат тази титанична работа. А след два дни работа се видя, че ще са им необходими три месеца. Впрочем може би им се плащаше повече, за да не правят нищо, отколкото им се плащаше, за да работят.

Тогава се случи нещо като чудо, по което можеше да се съди за ентусиазма на парижани. Огромната работа, която не можеха или не искаха да изпълнят няколко хиляди мързеливи работници, беше подхваната от цялото население. Още същия ден, щом се разнесе слухът, че Марсово поле няма да бъде готово за 14 юли, сто хиляди души се надигнаха и казаха с увереността, която придружава волята на един народ или волята на един Бог: Ще бъде.

Депутати отидоха да потърсят кмета на Париж от името на тези сто хиляди работници и се уговориха с него, за да не пречат на работата през деня, да им остави нощта.

Същата вечер, в седем часа, гръмна топовен изстрел, оповестяващ, че дневната работа е приключила и ще започне нощната. И при оръдейния изстрел от четирите страни — откъм Грьонел, откъм реката, откъм Гро-Кайу и откъм Париж, Марсово поле се изпълни.

Всеки носеше инструмента си — мотика, бел, лопата или ръчна количка. Други търкаляха бъчви, пълни с вино, придружени от цигулки, китари, барабани и флейти-пиколини.

Всички възрасти, всички полове, всички съсловия се бяха смесили. Граждани, войници, абати, монаси, красиви дами и продавачки от халите, милосърдни сестри, актриси, всички те въртяха лопатите, бутаха количките или караха гальоти. Децата вървяха отпред и носеха факли. Следваха ги оркестри, свирещи на всякакви инструменти и носейки се над целия този шум, над цялата тази врява, над всички тези инструменти, се издигаше „Ще стане“, огромен хорал, изпят от сто хиляди усти, на който отвръщаха триста хиляди гласа, идващи от всички краища на Франция.

В числото на най-настървените работници се забелязваха двама, пристигнали сред първите и облечени в униформи. Единият беше четирийсетгодишен човек със силни и набити крайници, но с мрачно лице. Той не пееше и с мъка проговаряше.

Другият бе млад, двайсетинагодишен човек, с открито и усмихнато лице, големи сини очи, бели зъби и руси коси, стоящ здраво на големите си яки крака. Той вдигаше с широките си ръце огромни товари. Буташе колички и гальоти, без никога да поспре, без да си почива, винаги пеейки и наблюдавайки с крайчеца на окото си своя другар, на когото казваше по някоя добра дума, на която онзи не отговаряше, носейки му чаша вино, която той отказваше, и се връщаше на мястото си, тъжно повдигайки рамене, започвайки отново да работи за десет души и да пее за двайсет.

Тези двама души бяха двама от делегатите от новия департамент Езн, които, отдалечени само на десет левги от Париж, щом чуха, че липсва работна ръка, бяха дотърчали с цялата възможна бързина, за да предложат, единият своята мълчалива работа, а другият — шумното си и весело сътрудничество.

Тези двама души бяха Бийо и Питу.

Да разкажем какво ставаше във Виле-Котре през третата нощ от тяхното пристигане в Париж, сиреч през нощта на пети срещу шести юли, точно когато ги открихме да дават най-доброто от себе си сред работниците.