Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (128)

127.
Франция и светът

Както вече казахме, новото Събрание бе специално избрано да работи срещу благородниците и свещениците. А това беше един истински кръстоносен поход. Само че на знамената му вместо „Бог го иска“ беше изписано „Народът го иска“.

На девети октомври, в деня, когато Лафайет подаде оставка, Галоа и Жансоне прочетоха доклада си за религиозните метежи във Вандея. Той беше мъдър, сдържан и дори с това направи дълбоко впечатление. Кой го беше вдъхновил, ако не и написал?

Един твърде ловък политик, когото скоро ще видим да излиза на сцената и да участва в нашата книга.

Събранието беше толерантно. Един от членовете й, Фоше, поиска държавата да спре да плаща на свещениците, които заявяват, че не искат да се подчинят на държавата и при все това да се дадат пенсии на онези от съпротивяващите се, които са стари и немощни.

Дюко отиде по-далеч — призова към толерантност. Той поиска на свещениците да бъде предоставена пълна свобода да полагат или да не полагат клетва.

А конституционният епископ Торн дори заяви, че самият отказ на свещениците се дължи на твърде големите им добродетели.

Веднага ще видим как набожниците от Авиньон отвърнаха на тази толерантност.

След дискусията за конституционните свещеници, която не беше приключена, преминаха към емигрантите, което означаваше да се премине от вътрешната към външната война, сиреч да се бръкне в двете рани на Франция.

Фоше обясни въпроса за духовенството, докато Брисо — този за емиграцията^[1].

Той го разгледа откъм възвишената му и човешка страна. Подхвана го оттам, откъдето Мирабо бе го изтървал от умиращите си ръце една година по-рано. Той поиска да се направи разлика между емиграцията от страх и емиграцията от омраза. Поиска да бъдат снизходителни към едната и строги към другата. По негово мнение не би могло гражданите да бъдат затворени в кралството. Напротив, необходимо би било да им се оставят всички врати отворени. Той дори не искаше да се конфискува имуществото на емигриралите от омраза. Поиска само да се спре да се плаща на онези, които бяха вдигнали оръжие срещу Франция.

Чудесно, наистина! Франция продължаваше да плаща в чужбина пенсиите на Конде, на Ламбеск и на Шарл дьо Лорен!

Веднага ще видим как емигрантите отвърнаха на тази благост.

Щом Фоше привърши речта си, пристигнаха новини от Авиньон.

Щом Брисо приключи със своята, получиха новини от Европа. После като голям отблясък от запад, като голям пожар дойдоха новини от Америка.

Но да започнем от Авиньон.

Нека разкажем с няколко думи историята на този втори Рим.

През 1304 година Бенедикт XI беше умрял по един скандален начин. Веднага казаха, че бил отровен със смокини. Филип Хубави^[2], който беше зашлевил Бонифаций VIII^[3] с ръката на Колона^[4], беше вперил очи в Перуджа, където заседаваше конклавът. От дълго време той имаше идея да измъкне папството от Рим и да го отведе във Франция, за да може — след като веднъж го е вкарал в тъмницата си, — да го накара да работи в негова полза и както казва великият учител Мишле^[5]: „Да му диктува изгодни за него були^[6], да експлоатира неговата непогрешимост и да назначи Светия Дух за писар и бирник на френския кралски дом.“

Един ден при Филип пристигна, покрит с прах и умиращ от умора, пратеник, който едва можеше да говори. Той му носеше следната новина:

Френската и антифренската партия бяха така добре уравновесени в конклава, че при нито едно от гласуванията не можеха да изберат папа и се говореше да свикат нов конклав в друг град.

Това решение изобщо не устройваше гражданите на Перуджа, които държаха папата да бъде избран в техния град. Тогава те използваха един остроумен начин.

Поставиха кордон от стражи около конклава, за да попречат да се носи ядене и пиене на кардиналите. Кардиналите се развикаха.

— Изберете папа — викаха им перуджанците — и ще ви дадем да ядете и да пиете.

Кардиналите удържаха двайсет и четири часа. След като времето изтече, те се решиха антифренската партия да избере трима кардинали, а от тези трима кардинали френската партия да избере папа.

Антифренската партия избра трима явни врагове на Филип Хубави. Но в числото на тези трима врагове на Филип Хубави беше и Бертран дьо Гот, архиепископ на Бордо, който беше известен с това, че е повече приятел на себе си, отколкото неприятел на Филип Хубави.

Потегли пратеник, носещ тази новина. Това беше пратеникът, който бе изминал пътя за четири дни и четири нощи и пристигаше умиращ от умора. Нямаше време за губене.

Филип изпрати нарочен пратеник при Бернар дьо Гот, който изобщо още не знаеше за високата мисия, с която бе натоварен, за да му определи среща в гората на Сен Жан д’Анжели.

Беше една толкова тъмна нощ, приличаща на нощ за призоваване на духове на едно кръстовище на три пътя. При подобни условия онези, които искаха да придобият свръхчовешкото благоволение на дявола и заклевайки се да му бъдат безусловно предани, целуваха раздвоеното копито на Сатаната.

Само че, несъмнено за да успокоят епископа, започнаха с това, че изслушаха литургията. После, в момента на вдигането на светите дарове, кралят и прелатът^[7] се заклеха да пазят тайна. После свещите угаснаха, енорийският свещеник се оттегли, следван от децата от хора, отнасяйки кръста и светите съдове, сякаш се страхуваше да не бъдат осквернени от сцената, на която би трябвало да станат неми свидетели. Архиепископът и кралят останаха сами.

Кой би могъл да осведоми Вилани^[8], от когото ние четем за тези събития?

Може би Сатаната, който със сигурност е бил третият присъстващ на тази среща.

— Архиепископе — каза кралят на Бертран дьо Гот, — имам властта да те направя папа, ако го поискам. Затова дойдох при теб.

— А доказателства? — попита Бертран дьо Гот.

— Ето ги доказателствата — каза кралят.

И му показа едно писмо от своите кардинали, които, вместо да му кажат, че изборът е направен, го питаха кого трябва да изберат.

— Какво трябва да направя, за да стана папа? — попита гасконецът, побъркал се от радост, като се хвърли в краката на краля.

— Да обещаеш, че ще ми окажеш шест милости, които ще ти поискам — отвърна кралят.

— Кажете, кралю мой! — каза Бертран дьо Гот. — Аз съм ваш поданик и съм длъжен да се подчинявам.

— Шестте специални милости, които ще ти поискам са следните…

Бертран дьо Гот слушаше с наострени уши, защото се страхуваше да не би кралят да поиска от него неща, които да застрашат благополучието му, или пък да са невъзможни.

— Първата — каза Филип — е, че ще ме помириш с църквата и ще я накараш да ми прости за вредата, която й причиних, арестувайки папа Бонифаций VIII.

— Съгласен! — побърза да отговори Бертран дьо Гот.

— Втората е, че ще допуснеш до причастие мен и всичките ми хора.

Филип Хубави беше отлъчен от църквата.

— Съгласен — каза Бертран дьо Гот, учуден, че му искат толкова малко, за да го направят толкова велик.

Наистина, оставаше да му поискат още четири неща.

— Третата е да ми даваш десятъка на духовенството в моето кралство в продължение на пет години, за да мога да подпомогна покриването на разходите за войната във Фландрия.

— Съгласен!

— Четвъртата е да отмениш и анулираш булата на папа Бонифаций „Ausculta fili“^[9].

— Съгласен! Съгласен съм!

— Петата е да дадеш кардиналско достойнство на месирите Якопо и Пиеро ди Колона и заедно с тях да направиш кардинали и някои мои приятели.

— Съгласен! Съгласен! Съгласен!

После, тъй като Филип замлъкна, обезпокоеният архиепископ попита:

— А шестата, монсеньор?

— Шестата — отвърна Филип Хубави — си запазвам правото да поискам, когато му дойде времето, защото е нещо твърде важно и тайно.

— Важно и тайно? — повтори Бертран дьо Гот.

— Толкова важно и толкова тайно — каза кралят, — че предварително искам да ми се закълнеш над разпятието.

И като дръпна разпятието от гърдите си, той го поднесе на архиепископа.

Той не се поколеба нито за миг, тъй като беше последното препятствие за преодоляване — преодолееше ли го, ставаше папа. Той протегна ръка над образа на Спасителя и каза с твърд глас:

— Заклевам се!

— Така е добре — каза кралят. — А сега, в кой град на кралството ми искаш да бъдеш увенчан?

— В Лион.

— Ела с мен! Ти ще си папа под името Климент V.

Климент V последва Филип Хубави. Но беше силно обезпокоен от онова шесто искане, което неговият сюзерен^[10] си бе запазил правото да му отправи.

В деня, когато му го отправиха, той видя, че не е нещо голямо и изобщо няма да го затрудни — ставаше въпрос да се ликвидира Орденът на тамплиерите^[11].

Всичко това обаче вероятно не беше много по сърце на Бога. Затова Бог изрази недоволството си по един твърде очевиден начин.

В момента, когато излизайки от църквата, където Климент V бе коронясан за папа, шествието минаваше покрай един зид, отрупан със зрители, зидът се срути, рани краля, уби херцог Дьо Бретан и събори папата. Тиарата^[12] падна и символът на униженото папство се изтъркаля в едно поточе.

Седмица по-късно, на един банкет, даван от новия папа, хората на Негово светейшество и тези на кардиналите се скараха. Братът на папата искаше да ги раздели. Той бе убит.

Това бяха лошите поличби.

После към лошите поличби се прибави и лошият пример — папата обираше църквата, но една жена обираше папата. Тази жена беше хубавата Брюнисанд^[13], която, по думите на летописците от онези времена, струваше на християнството повече, отколкото светите земи.

И все пак папата едно по едно удържаше обещанията си. Този папа, който Филип си бе създал, неговият собствен папа, беше нещо като кокошка със златни яйца, която той караше да снася сутрин и вечер и която заплашваше да й разпори корема, ако не снесе.

Всеки ден, като венецианския търговец, той вземаше по една ливра плът от длъжника си от мястото, което му харесваше.

Най-накрая папа Бонифаций VIII беше обявен за еретик и лъжепапа, а отлъчването на краля беше отменено, десятъкът за духовенството му беше отстъпен за пет години, дванайсет кардинали бяха избрани заради предаността им към краля, булата на Бонифаций VIII, която отнемаше достъпа на Филип Хубави до кесиите на духовенството, беше отменена, Орденът на тамплиерите беше разтурен, а тамплиерите арестувани, когато на 1 май 1308 година австрийският император Алберт умря.

Тогава на Филип Хубави му хрумна да направи брат си Шарл дьо Валоа император.

Пак Климент V беше този, който трябваше да маневрира, за да се постигне това.

Слугуването на продажния човек продължаваше — бедната душа на Бертран дьо Гот, оседлана и захамутена, трябваше да бъде яздена от краля на Франция чак до ада. Най-накрая тя имаше слабото желание да събори своя страховит ездач.

Климент V писа явно в полза на Шарл дьо Валоа и тайно против него.

От този момент нататък той се замисли за напускане на кралството. Животът на папата бе дотолкова по-малко сигурен в кралските земи, доколкото назначаването на дванайсетте кардинали слагаше бъдещия избор на папа в ръцете на краля на Франция.

Климент V си спомняше за смокините на Бенедикт XI.

Той беше в Поатие. Успя да се измъкне и достигна до Авиньон. Трудно е да се обясни онова, което представляваше Авиньон.

Това беше Франция и не беше Франция.

Това беше една граница, една земя-убежище, един остатък от империя, една стара муниципия^[14], една република като Сан Марино. Само че беше управлявана от двама крале: кралят на Неапол, като граф на Прованс; кралят на Франция, като граф на Тулуза.

Всеки от тях владееше половината Авиньон.

Никой не можеше да арестува беглец в частта на другия.

Естествено, Климент V потърси убежище в онази част на Авиньон, която принадлежеше на краля на Неапол. Но ако успя да избяга от властта на крал Филип Хубави, той не можа да убегне от проклятието на великия магистър на тамплиерите.

Качвайки се върху кладата си на остров Сите, Жак дьо Моле беше призовал двамата си палачи в срок от една година да се представят на съд пред Бога.

Климент V падна пръв под предсмъртното проклятие. Една нощ той сънува двореца си в пламъци. „Оттогава — казва биографът му, — той вече не беше весел и не изкара дълго.“

Седем месеца по-късно дойде редът и на Филип.

Как умря той? Има две версии за смъртта му. И едната, и другата приличат на отмъщение на Божията ръка. Хрониката, преведена от Соваж, твърди, че е умрял по време на лов.

Той видя еленът да идва към него, извади меча си, смуши коня с шпорите и мислейки, че ще порази елена, бе понесен от коня си към едно дърво, толкова твърдо, че добрият крал падна на земята тежко ранен в сърцето и беше отнесен в Корбей.

Там, по думите на хрониката, болестта дотолкова се усилила, че той умрял.

Както се вижда, болестта не би могла да бъде по-тежка.

Гийом дьо Нанжи, напротив, описва така смъртта на победителя при Монс-ан-Пюел:

Филип, крал на Франция, бил повален от продължителна болест, чиято причина, неизвестна на лекарите, била голяма изненада и изумление. Още повече, че нито пулсът му, нито урината му показвали да е болен или че има опасност да умре. Най-накрая той накарал хората си да го пренесат във Фонтенбло, мястото на раждането му… Там, след като в присъствието и пред погледа на много хора приел светото причастие с възхитителна ревност и набожност, той предал щастливо душата си на Създателя, изповядвайки истинската католическа вяра на трийсетата година от царуването си в петък, в навечерието на празника на свети апостол Андрей.

Няма човек, дори и Данте, който да не е намерил някоя смърт за човека, когото мрази.

Той го описал изтърбушен от глиган.

Той умря от удар на глиганска муцуна, крадецът, когото при Сена видяха, пари да фалшифицира!^[15]

Папите, които живееха в Авиньон след Климент V, сиреч Йоан XXII, Бенедикт XII, Климент VI, само изчакваха случай да купят Авиньон. Такъв случай се представи на последния.

Една млада, още непълнолетна жена, Джована ди Наполи, не бихме казали, че го продаде, а го даде срещу опрощението на едно убийство, извършено от нейните любовници.

Пораснала, тя оспори прехвърлянето. Но Климент VI се държеше, и то добре!

Така добре, че когато през 1377 година папа Григорий XI премести отново в Рим седалището на папството, Авиньон, управляван от папски легат, остана подчинен на Светия престол. Това все още беше така през 1791 година, когато станаха събитията, които са причина за това дълго отклонение.

Както в деня, в който Авиньон бе поделен между краля на Неапол, граф Дьо Прованс, и краля на Франция, граф Дьо Тулуз, в Авиньон имаше два Авиньона — Авиньон на свещениците и Авиньон на търговците.

Авиньон на свещениците притежаваше сто църкви, двеста манастира и свой папски дворец.

Авиньон на търговците си имаше реката, своите работници копринари и транзитното кръстовище от Лион за Марсилия и от Ним за Тюрен.

Французите от Франция са си французи. Французите от Италия са почти италианци.

Французите от Франция, сиреч търговците, си даваха доста труд и мъка, за да преживеят, да изхранят жените и децата си и едва свързваха двата края.

Французите от Италия, ще рече свещениците, притежаваха цялата власт и цялото богатство. Това бяха абати, епископи, архиепископи, безделни кардинали, елегантни, дръзки, поклонници на красивите дами, господари сред жените от народа, които коленичеха при преминаването им, за да целунат белите им ръце.

Искате някой типичен пример?

Вземете хубавия абат Мори. Това е един франко-италианец от Графството^[16]. Син на обущар, аристократ като Лозюн, горделив като някой Клермон-Тонер, нахален като лакей!

Навсякъде, преди да станат хора и следователно да имат страсти, децата се обичат. Но в Авиньон се мразеха от рождение.

На 14 септември 1791 година — по време на Учредителното събрание — един декрет на краля беше присъединил към Франция Авиньон и Графството. От една година Авиньон беше ту в ръцете на френската, ту в ръцете на антифренската партия. Бурята беше започнала още през 1790 година.

Една нощ папистите се бяха позабавлявали, като обесиха едно чучело, украсено с трибагреника. На сутринта при тази гледка Авиньон скочи.

Измъкнаха от домовете им четирима паписти, които нямаха вина: двама благородници, един буржоа и един занаятчия, и ги обесиха на мястото на чучелото.

Водачи на френската партия бяха двама млади хора, Дюпар и Менвиел, и един по-възрастен, наречен Лескюйе.

Последният беше французин в пълния смисъл на думата — той беше пикардец, с пламенен и в същото време разсъдлив характер, установил се в Авиньон като нотариус и секретар на общината.

Тези трима водачи бяха вдигнали две-три хиляди войници и бяха предприели с тях една експедиция срещу Карпантра, която не успя.

Дъждът, леденостуденият дъжд, примесен с градушка, един от онези дъждове, които слизат от връх Ванту, бе разпръснал армията на Менвиел, Дюпар и Лескюйе, както бурята бе разпръснала флота на Филип II^[17].

Кой бе докарал този чудотворен дъжд? Кой беше имал силата да разпръсне революционната армия? Дева Мария!

Но Дюпар, Менвиел и Лескюйе подозираха един каталанец, наречен кавалер Патрикс, когото бяха произвели генерал, че е подпомогнал така ефикасно Девата в чудото, че приписаха на него цялата чест за това.

В Авиньон бързо съдят за предателство — убиват предателя. И Патрикс беше убит.

Обаче от какви хора се състоеше армията, представляваща френската партия?

От селяни, хамали и дезертьори.

Потърсиха човек от народа, който да командва останалите от народа.

Помислиха, че са намерили такъв какъвто им трябва в лицето на едного, наречен Матийо Жуве, който сам се наричаше Журдан.

Той беше роден в Сен Жюст, близо до Пюи-ан-Веле — най-напред бил мулетар, после войник, после кръчмар в Париж. В Авиньон той продаваше аленочервена боя.

Това беше един убиец-самохвалко, един фанфарон сред престъпниците. Той развяваше голямата си сабя и разправяше, че с нея бил отразял главата на управителя на Бастилията и на двама телохранители на шести октомври. Къде с насмешка, къде с боязън към презимето Журдан, което си беше дал сам, народът беше прибавил и презимето Режи-главов^[18].

Дюпар, Менвиел, Лескюйе и техният генерал Журдан Режи-главов бяха достатъчно дълго време господари на града, за да започнат да се боят по-малко от тях.

Срещу тях се организира един тих и широк заговор, ловко и в сянка, каквито са заговорите на свещениците.

Ставаше въпрос да се събудят религиозните чувства.

Един ден жената на един патриот роди детенце без ръка. Разпространи се слухът, че патриотът, когато бил задигнал една нощ сребърен ангел от някаква църква, му бил счупил ръката. Недъгавото дете не било нищо друго, освен наказание от небето. Бащата беше принуден да се крие. Щяха да го направят на парчета, без дори да се осведомят от коя църква е задигнал ангела. Но Девата закриляше най-вече роялистите, които бяха шуани в Бретан или паписти в Авиньон.

През 1789 година Девата заплака в една църква на улица „Бак“.

През 1790 година тя се беше появила в Бокаж във Вандея иззад един дъб.

През 1791 година Божията майка разпръсна армията на Дюпар и Манвиел, хвърляйки градушка в лицата им.

И най-накрая в църквата на корделиерите в Авиньон се изчерви от безразличието на народа.

Това последно чудо, установено най-вече от жените — мъжете много-много не вярваха, — беше вече възвисило донякъде умовете, когато един още по-вълнуващ слух се пръсна из Авиньон.

Един голям сандък със сребърни предмети бил изнесен вън от града. На другия ден не беше един сандък — бяха шест сандъка. На по-следващия ден бяха осемнайсет пълни куфара. И какво беше среброто, което съдържаха тези осемнайсет куфара? Вещите от заложните къщи, които френската партия, евакуирайки града, отнасяше със себе си, както казваха.

При тази новина из града премина буреносен вятър. Този вятър бе знаменитият шушу-мушу, който духа по време на смутове и се намира по средата между ръмженето на тигъра и съскането на змията.

Мизерията в Авиньон беше толкова голяма, че всеки беше заложил по нещо. Колкото и малко да беше заложил, и най-бедният се почувства съсипан. Богатият е съсипан от загубата на един милион, бедният — от загубата на един парцал. Всичко е относително.

Беше 16 октомври, една неделна сутрин. Всички селяни от околността бяха дошли да чуят литургията в града.

По онова време се пътуваше само въоръжен. Вследствие на това всички бяха въоръжени.

Моментът беше добре избран. Нещо повече — ударът беше нанесен отлично.

Ето на, вече няма нито френска, нито антифренска партия, има крадци, извършили безчестно престъпление, които бяха окрали бедните!

Тълпата прииждаше към църквата на корделиерите. Селяни, граждани, занаятчии, хамали, бели, червени, трицветни крещяха, че трябва на мига, без бавене, общината да им представи доклад чрез своя секретар Лескюйе.

Защо гневът на народа се насочи към Лескюйе? Не се знае. Когато животът на някой човек трябва да бъде изтръгнат насилствено, се стига до подобни фатални обстоятелства.

Изведнъж доведоха Лескюйе насред църквата.

Той беше тръгнал да потърси убежище в общината, когато беше разпознат, задържан — не, арестуван и набутан в църквата с юмручни удари, ритници и удари с тояга.

Веднъж попаднал в църквата, блед, но при все това хладнокръвен и спокоен, нещастникът се покачи на амвона и започна да се оправдава. Това беше лесно, трябваше само да каже: „Отворете и покажете заложните къщи на народа, за да види, че нещата му си стоят все още там.“ Лескюйе започна:

— Братя, мислех, че революцията е необходима. Помагах й с всичките си сили…

Но не го оставиха да продължи нататък. Беше ги страх, че ще се оправдае.

Ужасният шушу-мушу, остър като мистрал^[19], го прекъсна.

Един хамалин се качи на амвона зад него и го хвърли в блъсканицата.

От този момент се започна.

Отмъкнаха го към олтара. Там трябваше да бъде заклан революционерът, за да бъде жертвата угодна на Девата, в чието име се вършеше всичко това.

В хора, все още жив, той се освободи от ръцете на убийците и потърси убежище в един от троновете.

Състрадателна ръка му подаде необходимото за писане.

Трябваше да напише онова, което нямаше време да каже.

Една ненадейна помощ му даде миг отсрочка.

Един бретонски благородник, който случайно минаваше на път за Марсилия, бе влязъл в църквата и беше обхванат от състрадание към бедната жертва. Със смелостта и с упорството на бретонец, той искаше да го спаси. На два-три пъти премахна тоягите или ножовете, готвещи се да го ударят, викайки: „Господа, в името на закона! Господа, в името на честта! Господа, в името на човечността!“

Тогава ножовете и тоягите се обърнаха срещу него. Но странникът под заплахата на тези ножове и тояги продължаваше да закрива с тялото си бедния Лескюйе, викайки: „Господа, в името на човечността!“

Най-накрая на народа му дотегна да го лишават от плячката му. Той хвана благородника и го помъкна, за да го обеси. Но трима души освободиха странника, викайки:

— Нека свършим най-напред с Лескюйе. Винаги можем да намерим този отново.

Народът разбра разумността на довода и захвърли бретонеца. Накараха го да побегне.

Той се казваше господин Дьо Розели.

Лескюйе нямаше време да пише. Дори да бе имал време, писмото му нямаше да бъде прочетено — настана голяма врява. Но след цялата тази врява Лескюйе съгледа една малка вратичка зад олтара — достигнеше ли я, може би щеше да бъде спасен! Той се хвърли натам в момента, когато смятаха, че няма сили.

Лескюйе щеше да достигне вратичката. Убийците бяха изненадани от неочакваното действие. Но в подножието на олтара един тъкач на тафта му нанесе такъв страшен удар с тояга по главата, че тоягата се строши. Лескюйе падна замаян като вол под удара на чук.

Той се изтърколи точно там, където искаха да бъде — в подножието на олтара!

Тогава, докато жените, за да накажат тези устни, които бяха произнесли революционното богохулство: „Да живее свободата!“, режеха устните му на гирлянди, мъжете затанцуваха по корема му, смазвайки го, както свети Етиен е бил смазан с удари на камъни. С кървящите си устни Лескюйе викаше:

— За Бога, братя! В името на човечността, сестри! Убийте ме!

Той искаше твърде много. Осъдиха го да изживее агонията си. Тя продължи до вечерта.

Нещастникът вкуси напълно смъртта!

Ето какви новини пристигнаха в Законодателното събрание в отговор на филантропската реч на Фоше. Наистина на по-следващия ден пристигна друга новина. Дюпар и Журдан бяха предупредени за ставащото. Къде да намерят пръснатите си хора?

Дюпар имаше идея — да ударят призивно знаменитата сребърна камбана, която биеше само в два случая: при помазването на папите и при тяхната смърт. Тя издаваше странен, тайнствен, рядко чуван звън. Този звън оказа две противоположни въздействия.

Вледени сърцата на папистите и вдъхна смелост на революционерите.

При звъна на тази камбана, която биеше непозната тревога, хората от селата излязоха от града и побягнаха към домовете си.

С призива на сребърната си камбана Журдан събра почти триста от войниците си. Той завзе вратите на града и остави сто и петдесет човека да ги охраняват. С другите сто и петдесет тръгна към църквата на Корделиерите.

Той имаше две оръдия. Насочи ги срещу тълпата и стреля, убивайки наслуки. После влезе в църквата, която беше празна. Лескюйе хъркаше в агония в краката на Девата, която бе направила толкова чудеса, но не благоволи да протегне ръка, за да спаси този нещастник.

Би могло да се каже, че не можеше да умре. Този кървав парцал, който беше целият една рана, упорстваше да живее.

Така и го понесоха по улиците. Навсякъде при преминаването на шествието хората затваряха прозорците си и викаха:

— Не съм бил при корделиерите!

От този момент Журдан и неговите сто и петдесет души можеха да правят с Авиньон и неговите трийсет хиляди жители каквото си поискат, толкова голям беше ужасът.

Те направиха в умален вид онова, което направиха Марат и Панис с Париж на 2 септември.

Ще видим по-късно защо казваме Марат и Панис, а не Дантон.

Изклаха седемдесет-осемдесет нещастници, които наблъскаха в папската тъмница на кулата Гласие. Кулата „Страхотия“, както я наричат там.

Ето новините, които пристигаха и караха да се забрави поради ужасните репресии, смъртта на Лескюйе.

Колкото до емигрантите, защитавани от Брисо, на които той искаше да отвори вратите на Франция, ето какво правеха те в чужбина:

Те помиряваха Австрия с Прусия и превръщаха тези врагове по рождение в приятели.

Накараха Русия да забрани на нашия посланик да се показва по улиците на Петербург и да изпрати един министър при бежанците в Кобленц.

Накараха Берн да накаже един швейцарски град, който беше пял революционната „Ще върви“.

Правеха така, че Женева, родното място на Русо, който бе направил толкова много за революцията, която Франция извършваше, да обърне срещу нас дулата на оръдията си.

Накараха архиепископа на Лиеж да откаже да приеме френски посланик.

Наистина, помежду си кралете правеха съвсем различни неща!

Русия и Швеция върнаха на Луи XVI неразпечатани спешните писма, в които той им съобщаваше, че е приел конституцията.

Испания отказваше да ги приеме и предаде на инквизицията един французин, който се отърва от сан бенито^[20] едва след като се самоуби.

Венеция хвърли на площад „Сан Марко“ трупа на един човек, удушен през нощта по заповед на съвета на десетимата с този прост надпис:

Най накрая императорът и кралят на Прусия отговориха, но отговориха с една заплаха.

„Ние желаем — казваха те — да се предвиди необходимостта от сериозни предпазни мерки срещу поврата на нещата, който дава почва за толкова тъжни предзнаменования.“

И така имаше гражданска война във Вандея, гражданска война в Южна Франция и отвсякъде заплаха от външна война.

После от другата страна на Атлантика се разнесоха виковете на цялото население на един остров, че го колят. Какво беше станало там, на запад? Какви бяха тези черни роби, на които им бе дотегнало да бъдат бити и убиваха? Това бяха негрите от Санто Доминго, които вземаха кървав реванш!

Как се беше стигнало дотам? С две думи, не така многословно, както за Авиньон — за Авиньон си позволихме да се увлечем, — ще го обясним.

Учредителното събрание бе обещало свобода на негрите. Оже, един млад мулат, едно от онези храбри, пламенни и предани сърца, каквито познавам твърде много, беше преминал морето, отнасяйки декретите за освобождението веднага, след като бяха приети.

Въпреки че нищо от тези декрети не бе достигнало по официалните пътища, в своето бързане към свободата той призова губернатора да ги обяви.

Губернаторът даде заповед да го арестуват. Оже се укри в испанската част на острова.

Испанските власти — известно е отношението на Испания към революцията, — го предадоха.

Оже умря на колелото!

Изтезанието му бе последвано от бял терор. Изникнаха предположения, че има многобройни съучастници на острова. Плантаторите сами се провъзгласиха за съдии и умножиха екзекуциите.

Една нощ шейсет хиляди негри се вдигнаха. Белите бяха събудени от огромен метеж, който обхващаше плантациите им. Седмица по късно метежът беше удавен в кръв.

Какво ще прави Франция, бедната саламандра, затворена в огнен кръг?

Ще видим.