Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (16)

15.
Катрин

От улица „Сурдие“ до къщата на улица „Сен Оноре“, където живееше Жилбер, имаше само една крачка.

Тази къща бе разположена малко по-далеч от църквата „Успение Богородично“, срещу работилницата на един столар, наречен Дюпле.

Студът и движението бяха разбудили Себастиен. Той поиска да върви, но баща му се противопостави и продължаваше да го носи на ръце.

Пристигнаха при портата и докторът, като постави за миг Себастиен да стъпи на крака, потропа така силно, че колкото и да беше заспал портиерът, не им се наложи да чакат дълго.

Наистина, нечии тежки, макар и бързи стъпки, отекнаха от другата страна на портата.

— Вие ли сте, господин Жилбер? — попита един глас.

— Виж ти — каза Себастиен, — това е гласът на Питу.

— О! Слава на Бога! — извика Питу, отваряйки портата. — Себастиен е намерен!

После, като се обърна към стълбището, в дълбочината, на която започваше да се мержелее светлината на една свещ, Питу извика:

— Господин Бийо! Господин Бийо! Себастиен е открит и, надявам се, без злополуки, нали господин Жилбер?

— Поне не са тежки — отвърна докторът. — Ела, Себастиен, ела!

И като остави на Питу грижата да залости портата, той отново вдигна на ръце пред очите на смаяния портиер, който бе застанал на прага на жилището си по вълнен калпак и нощница, Себастиен и започна да се изкачва по стълбището.

Бийо вървеше отпред, за да свети на доктора. Зад Питу завършваше шествието.

Докторът живееше на втория етаж. Широко отворените врати показваха, че е бил очакван. Той постави Себастиен на леглото си.

Питу го следваше, неспокоен и плах. По калта, която покриваше обувките, чорапите и панталоните му и бе осеяла на капчици останалата част от облеклото му, беше лесно да се установи, че току-що е пристигнал от дълъг път.

Действително, след като отведе разплаканата Катрин до тях, след като чу от устата на младото момиче, засегнато твърде дълбоко, за да може да скрие мъката си, че причината за нея е заминаването на господин Изидор дьо Шарни за Париж, Питу, чието сърце се пръскаше двойно от тази тъга — и като на любовник, и като на приятел, та Питу се сбогува с легналата си Катрин и с майка Бийо, плачеща до леглото й, и с крачка, много по-бавна от тази, с която я бе довел, се запъти към Арамон.

Бавната крачка, множеството пъти, в които се обърна назад, за да изгледа тъжно фермата, от която се отдалечаваше, сърцето, натежало от мъката на Катрин и неговата собствена, станаха причина да стигне в Арамон чак в края на деня.

Голямото безпокойство, което го бе обзело, беше като онова на Секстус, намерил съпругата си мъртва^[1]. Той седна на леглото си с втренчен поглед и ръце, скръстени на коленете си.

Подобно на човек, който е пробуден не от сън, а от размисъл, се огледа и видя до листа, изписан от неговата ръка, друг, писан с друг почерк. Питу се приближи до масата и прочете писмото на Себастиен.

За възхвала на Питу трябва да се каже, че той в същия миг забрави собствените си грижи и се замисли за опасностите, които биха могли да настигнат неговия приятел по пътя, който бе поел.

После, без да се безпокои от преднината, която момчето, тръгнало предната вечер, имаше, Питу, уверен в дългите си крака, се запъти по следите му с надежда да го настигне, ако Себастиен не намери никакъв превоз и продължи пеша.

Впрочем Себастиен би трябвало да поспира, докато Питу вървеше непрекъснато.

Питу не се загрижи дали си е взел багаж. Той пристегна кръста си с един кожен колан, както имаше навика да прави, когато му предстоеше дълъг път. Пъхна под мишницата един хляб от четири ливри^[2], в който постави една наденица, и с пътническата си тояга в ръка пое по пътя.

С обикновените си крачки Питу вземаше за час левга^[3] и половина, ако ускореше крачка, вземаше по две.

При все това, тъй като трябваше да спира, за да пийне, за да завърже връзките на обувките си и да разпита за новини за Себастиен, му трябваха десет часа, за да стигне до края на улица „Ларньой“ при бариерата „Ла Вилет“. След това, поради задръстванията на коли, му трябваше един час, за да стигне от бариерата „Ла Вилет“ до дома на доктор Жилбер, така че станаха общо единайсет часа. Бе тръгнал в девет сутринта, а пристигна в осем вечерта.

Това беше, както си спомняме, точно мигът, когато Андре отвлече Себастиен от Тюйлери, а доктор Жилбер разговаряше с краля. Така че Питу не намери нито доктор Жилбер, нито Себастиен, но намери Бийо.

Бийо не бе чул нищичко за Себастиен и не знаеше към колко часа ще се прибере доктор Жилбер.

Нещастният Питу бе толкова угрижен, че изобщо не се досети да каже на Бийо за Катрин. Целият разговор бе само едно непрекъснато тюхкане как не е бил в стаята си, когато Себастиен е дошъл.

После, тъй като бе донесъл писмото на Себастиен, за да оправдае пред доктора необходимостта от идването си, той го препрочете — нещо твърде безполезно, тъй като вече го бе чел и препрочитал толкова пъти, че го знаеше наизуст.

По този начин за Питу и Бийо часовете минаваха бавно и тъжно чак до два след полунощ.

Шест часа са твърде много време! На Питу не бе необходимо и два пъти по толкова, за да стигне от Виле-Котре до Париж.

В два часа след полунощ шумът от чукчето на вратата отекна за десети път, откакто Питу бе пристигнал. И всеки път Питу се хвърляше по стъпалата — въпреки че те бяха четирийсет, — винаги стигаше в мига, когато портиерът дърпаше връвчицата за отваряне на вратата.

Но всеки път надеждите му оставаха излъгани — не се появяваха нито Жилбер, нито Себастиен, и той бавно и тъжно се изкачваше обратно при Бийо.

Най-накрая, вече разказахме как той се спусна още по-бързо от преди и очакванията му бяха удовлетворени, виждайки да се появяват по едно и също време баща и син, доктор Жилбер и Себастиен.

Жилбер благодари на Питу, както трябваше да се благодари на храбрия младеж, сиреч с ръкостискане. После, тъй като мислеше, че след изминаването в тръс на осемнадесет левги и шестте часа чакане пътникът има нужда от почивка, той му пожела лека нощ и го изпрати да си ляга.

Обаче, успокоен по отношение на Себастиен, Питу трябваше да си поговори поверително с Бийо. Той направи знак на Бийо да върви след него и Бийо го последва.

Що се отнася до Жилбер, той не пожела да предостави на никого грижите около лягането на Себастиен и бдението над леглото му. Той лично прегледа синината върху гърдите на детето и допря ухо на различни место по тялото му. После, като се увери, че дишането му е съвсем нормално, Жилбер легна на един разтегаем стол близо до леглото на детето, което въпреки твърде силната треска, бързичко заспа.

Но скоро, след като помисли за безпокойството, което би трябвало да изпитва Андре, както самият той го бе изпитал, повика камериера си и му нареди на мига да отиде и да пусне в най-близката поща, така че да може да стигне с първите пратки, едно писмо, което съдържаше само тези думи:

Успокойте се, детето е намерено. Не му се е случило нищо лошо.

На другия ден още на сутринта Бийо поиска от Жилбер разрешение да се прибере у дома, което му бе дадено.

Добродушното лице на Питу се появи усмихнато зад това на Бийо, върху което Жилбер забеляза тъжно и сериозно изражение.

— Какво има, приятелю, какво ви е? — попита докторът.

— Това, господин Жилбер, че направихте добре, дето ме изтеглихте тук, където мога да съм ви полезен, на вас и на страната. Но, докато стоя в Париж, нещата вкъщи отиват на зле.

При все това не бива от думите му да си мислите, че Питу му бе разкрил тайните на Катрин и му бе разказал за любовта на младото момиче към Изидор. Не, честната душа на храбрия комендант на Националната гвардия в Арамон отказваше да доносничи. Той беше казал на Бийо, че реколтата е лоша, че ръжта не е поникнала, че част от житата са полегнали от градушка, че плевните са пълни няма и до половината и е намерил Катрин по пътя от Виле-Котре до Писльо.

Обаче Бийо не се обезпокои много относно непоникналата ръж и полягането на житата. Но на него самия му стана зле, когато научи за припадъка на Катрин.

Добрият татко Бийо си знаеше, че едно младо момиче с темперамента и силата на Катрин не припада без причина по широките пътища.

Впрочем той здравата бе разпитал Питу и известната предпазливост, която Питу бе вложил в отговорите си, бе накарала Бийо неведнъж да поклати глава и да повтаря:

— Мисля, че е време да се прибера там…

Жилбер, който сам бе изпитал онова, което може да изстрада едно бащино сърце, този път разбра какво става в сърцето на Бийо, когато той му разказа новините, донесени от Питу.

— Вървете, скъпи Бийо, щом фермата, земята и семейството ви призовават. Но не забравяйте, в името на родината, че при неотложни случаи разчитам на вас.

— Само една дума, господин Жилбер — отвърна добрият чифликчия, — и за дванайсет часа ще бъда в Париж.

Тогава, след като прегърна Себастиен, който след една щастливо прекарана нощ бе извън всяка опасност, след като стисна фината и деликатна ръка на Жилбер в двете си широки длани, Бийо пое по пътя към фермата си, която бе напуснал за седмица и откъдето бе отсъствал три месеца.

Питу го последва, отнасяйки — пожертвование от доктор Жилбер — двайсет и пет луи, предназначени да подпомагат облеклото и екипировката на Националната гвардия в Арамон.

Себастиен остана при баща си.