Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (34)

33.
Стари познанства

Вечерта на същия ден, когато господин Луи дьо Буйе имаше честта да бъде приет най-напред от кралицата, а след това и от краля, между пет и шест часа, на третия и последен етаж на една стара, малка, мръсна и мрачна къща на улица „Ла Жюивери“ се разиграваше сцена, на която ще помолим за разрешение нашите читатели да ги накараме да присъстват.

Ще се пренесем на входа на моста Пон-о-Шанж, ще преминем по него. Ще влезем в улица „Ла Пелетери“, по която ще вървим чак до улица „Ла Жюивери“, където ще спрем пред третата врата отляво.

Ние знаем, че видът на тази врата, която наемателите на къщата дори не си дават труд да затварят — дотолкова се смятат защитени от всяко посегателство на господа крадците от Сите, — не е особено привлекателен, но, както вече казахме, имаме нужда от хората, които живеят в мансардите на тази къща, и понеже те не идват при нас, ще трябва ние, скъпи читателю или многообичана читателко, храбро да отидем при тях.

Внимавайте къде стъпвате, за да не се подхлъзнете в лепкавата кал, с която е покрита тясната алея, в която навлизаме. Да приберем дрехите си до тялото, за да не могат дори да се докоснат до влажните и мазни зидове покрай стълбата, която изпълзява в дъното на тази алея като зле съединени парчета на някоя змия. Да приближим до ноздрите си ароматичен флакон или до лицето си парфюмирана носна кърпа, за да избегне най-изтънченото и аристократично от сетивата ни — обонянието, доколкото е възможно, контакта с този въздух, наситен с азот, който се поема отведнъж. Да се спрем на площадката на третия етаж срещу онази врата, на която невинната ръка на някой млад рисувач е надраскала с тебешир фигури, които на пръв поглед биха могли да се вземат за кабалистични знаци, но които са само нещастни опити във възвишеното изкуство на Леонардо да Винчи и Рафаел.

Стигнали там, ще погледнем, ако искате, през дупката на ключалката, за да можете, скъпи читателю или многообичана читателко, да разпознаете, ако имате добра памет, лица, които вече сте срещали. Впрочем, ако не ги познаете от пръв поглед, ще залепите ухо на вратата и ще ги чуете. Ще бъде трудно само за малцината, които са чели нашата книга „Колието на кралицата“^[1], слухът да не се притече на помощ на зрението, тъй като сетивата се допълват едни други.

Ще кажем най-напред какво се вижда, ако се погледне през дупката на ключалката. Вътрешността на една стая, която издава бедност и е обитавана от трима души. Тези трима души са мъж, жена и дете. Мъжът е четирийсет и пет годишен, но изглежда на петдесет и пет. Жената е на трийсет и четири, но изглежда на четирийсет, детето е на пет години и изглежда на възрастта си. То още не бе имало време да остарее.

Мъжът е облечен в стара униформа на сержант от френските гвардейци, униформа, ценена след четиринайсети юли — деня, когато френските гвардейци се присъединиха към народа, за да разменят пушечни изстрели с германците на господин Дьо Ламбеск и швейцарците на господин Дьо Безенвал.

Той държеше в ръката си колода карти, започваща от асо през двойка, тройка и четворка от всички цветове до поп. Той опитваше за стотен, за хиляден, за десетохиляден път една комбинация с двоен залог. Един картон, продупчен с толкова дупки, колкото са звездите по небето, почиваше встрани от него.

Казахме „почиваше“ и бързаме да си вземем думата обратно. Почива е дума твърде неуместна, за да бъде използвана по отношение на този картон, тъй като играчът — безспорно е, че е такъв, — го измъчваше, обръщайки се към него на всеки пет минути.

Жената беше облечена във вехта копринена рокля. При нея бедността се отличаваше още повече, защото се проявяваше с остатъците от лукс. Косите й бяха вдигнати на кок с един меден, позлатен някога гребен. Ръцете й бяха старателно поддържани чисти и поради тази чистота бяха запазили или по-скоро издаваха известна аристократичност. Ноктите й, които господин барон Дьо Таверне със своя брутален реализъм наричаше роговици, бяха внимателно изпилени по краищата. Накрая пантофите, подбрани по цвят, на места ожулени, които някога са били бродирани със злато и коприна, хлопаха на краката й, обути в ажурени чорапи.

Що се отнася до лицето, вече казахме, че то беше на трийсет и четири-пет годишна жена, което, ако беше гримирано по тогавашната мода, би могло да даде възможност на тази, на която принадлежеше, да си придаде онази възраст, за която пет години след нея, жените се придържат с ожесточение — двайсет и девет години. Но лишено от червилото и белилото, следователно лишено от възможността да скрие мъките и бедността — тези допълнителни помощници на времето, — лицето изглеждаше с четири или пет години по-възрастно.

Впрочем дори и така, както изглеждаше в настоящия момент, това лице можеше да накара човек да се размечтае, като го види. И без да може да си отговори, защото колкото и да е дързък полетът на ума, той се колебае да преодолее такава дистанция, човек се питаше в какъв ли позлатен дворец, в каква каляска с шест коня, сред пепелищата на кое кралство е видял великолепното лице, на което това беше само един отблясък.

Както казахме, детето беше на пет години. Косите му бяха къдрави като на херувимче, бузките му бяха кръгли като ябълки, притежаваше дяволитите очи на майка си и лакомите устни на баща си, мързела и капризите и на двамата.

Беше облечено с остатъци от яркочервена кадифена дрешка и докато похапваше парче хляб, намазано с масло и конфитюр, то разнищваше остатъците от един стар трицветен колан, украсен с медни ресни.

Всичко това беше осветено от една поизхабена свещ с грамаден фитил, за свещник на която служеше празна бутилка, чиято светлина обхващаше изцяло в кръга си само мъжа с картите, оставяйки другата част от помещението в полумрак.

След като изяснихме какво биха видели очите, да послушаме какво си говорят хората в помещението.

Детето първо наруши тишината, хвърляйки презглава филията си, която падна до кревата, състоящ се от един дюшек.

— Мамо — каза то, — не искам повече хляб с конфитюр… Пфу!

— Е, какво искаш, Тусен?

— Искам червена захарна пръчка.

— Чуваш ли, Бозир? — каза жената.

После, като видя, че погълнат от изчисленията си, Бозир не отговаря, повтори по-високо:

— Чуваш ли какво казва това бедно дете?

Същото мълчание.

Тогава тя вдигна крака си до височината на ръката си и като взе в ръка пантофа, го метна по носа на правещия изчисления мъж.

— Ей! Бозир! — каза тя.

— Добре де, какво има? — попита той с вид на човек в лошо настроение.

— Това, че Тусен иска червена захарна пръчка, защото на бедното дете са му омръзнали конфитюрите!

— Ще получи утре.

— Искам я днес, искам я тази вечер, искам я веднага! — извика детето с плач, който заплашваше да прерасне в буря от сълзи.

— Тусен, приятелю — каза бащата, — съветвам те да пазиш тишина или ще си имаш работа с татко.

Детето нададе вик по-скоро от каприз, отколкото от уплаха.

— Ти само докосни детето, пияницо, и ще си имаш работа с мен! — каза майката, протягайки към Бозир бялата си ръка, чиито нокти, благодарение на грижливото изпиляване от собственичката им, можеха при нужда да послужат за дращене.

— Ей! Кой, по дяволите, иска да стори нещо на детето? Знаеш добре, че това е начин на изразяване, госпожо Олива, и че ако от време на време се отупват дрехите на майката, то винаги се пази костюмчето на детето… Хайде, елате да целунете бедния Бозир, който след седмица ще бъде богат като крал. Хайде, елате, моя малка Никол.

— Когато станете богат като крал, тогава ще ви целувам миличък. Но дотогава — не!

— Ама след като ти го казвам, то е все едно че разполагам тук с един милион. Дай ми една целувка в аванс, това ще ни донесе щастие: хлебарят ще ни открие кредит.

— Човек, който си играе с милиони, пък иска от хлебаря на кредит един хляб от четири ливри!

— Искам си захарната пръчка! — викаше детето с тон, който ставаше все по-заплашителен.

Бозир направи движение към джоба си, но ръката му не измина и половината път.

— Ей! — каза той. — Нали знаеш, че вчера ти дадох последната си монета от двайсет и четири су.

— Щом ти имаш пари, майко — каза детето, обръщайки се към тази, която господин Дьо Бозир наричаше поред ту Олива, ту Никол, — дай ми едно су, за да ида да си потърся захарна пръчка.

— На, ето ти две, лошо дете, и внимавай да не паднеш, като слизаш по стълбите.

— Благодаря ти, майчице — каза детето, подскачайки от радост и протягайки ръка.

— Хайде, ела тук да ти сложа колана и шапката, малък смешнико! Нека не говорят, че господин Дьо Бозир оставя детето си да ходи окъсано по улиците, което би било безразлично за някой безсърдечен човек, но мен ще ме накара да умра от срам.

Детето имаше желание, макар и с риск съседите да кажат нещо за предполагаемия наследник на рода Бозир, да се откаже от шапката и колана. Но тъй като те бяха едно от условията да получи монетата от две су, наложи се малкият самохвалко да ги сложи, колкото и да упорстваше.

Той се утеши, като преди да излезе, размаха монетата от десет сантима под носа на баща си, който, потънал в своите изчисления, се задоволи да се усмихне на тази очарователна детска дяволия.

После се чу как стъпките му, забързани от лакомията, заглъхват по стълбите. След като изпрати с очи детето си до вратата, докато тя се затвори след него, жената премести погледа си върху бащата и каза:

— Значи така, господин Дьо Бозир! Ще трябва вашата интелигентност да ни измъкне от мизерното положение, в което се намираме. Ако не, ще трябва да разчитам на моята.

Тя произнесе последните думи, превземайки се като жена, на която сутринта огледалото е казало: „Бъди спокойна, с такова лице не се умира от глад!“

— Както виждаш, моя малка Никол, с това се занимавам — отвърна господин Дьо Бозир.

— Да, прехвърляйки картите и дупчейки картони.

— Ама казах ти, че я открих!

— Какво?

— Моята комбинация с двоен залог.

— Добре! Ето че пак се започва. Господин Дьо Бозир, предупреждавам ви, че ще се наложи да си припомня старите си познанства и би могъл да се намери някой, който има властта да ви затвори в Шарантон^[2] като луд.

— Но нали ти казвам, че е безпогрешна!

— Ах! Ако господин Дьо Ришельо не беше умрял! — промълви младата жена полугласно.

— Какво казваш?

— Ако кардинал Дьо Роан не беше съсипан!

— А?

— И ако госпожа Дьо ла Мот не беше избягала!

— Моля?

— Щяха да намерят средства и нямаше да е необходимо да споделям мизерията с този грубиян.

И с един жест, характерен за кралските особи, госпожица Никол Льоге, наречена госпожа Олива, посочи презрително Бозир.

— Ама, казах ти — повтори той с убедителен тон, — утре ще сме богати.

— При това с милиони?

— С милиони!

— Господин Дьо Бозир, покажете ми десетте първи луидора от вашите милиони и ще повярвам в останалото.

— Е, добре, тази вечер ще видите първите десет луидора. Точно това е сумата, която ми обещаха.

— И ти ще ми ги дадеш, мой малки Бозир? — бързо попита Никол.

— Ще ти дам пет, за да си купиш една копринена рокля и кадифена дрешка на детето. После с другите пет…

— Е, какво ще направиш с другите пет?

— Ще ти донеса обещания милион.

— Отново ли ще играеш, нещастнико?

— Нали ти казах, че съм открил безпогрешна комбинация!

— Да, сестра на тази, която изяде шейсетте хиляди ливри, които ти бяха останали от португалската афера.

— Няма полза от нечестно спечелени пари — наставнически каза Бозир — и винаги съм мислел, че начинът, по който спечелихме тези пари, ни донесе нещастие.

— Тогава тези изглежда, че ги получаваш от наследство. Да не би да имаш чичо, който да е умрял в Америка или в Индиите^[3] и ти е оставил десет луи?

— Тези десет луи, госпожице Никол Льоге — каза с изражение на превъзходство Бозир, — тези десет луи, чувате ли ме, ще бъдат спечелени не само честно, но и почтено и заради една кауза, от която съм заинтересуван аз, както и целият благороден клир на Франция.

— Значи вие сте благородник, господин Бозир? — каза усмихвайки се язвително Никол.

— Кажете Дьо Бозир, госпожице Льоге, Дьо Бозир — натърти той, — както го удостоверява актът за раждане на вашето дете, написан в сакристията на църквата „Сен Пол“ и подписан от вашия слуга, Жан-Батист-Тусен дьо Бозир в деня, когато му дадох името си…

— Хубав подарък му направихте тогава! — прошепна Никол.

— И състоянието си! — добави надуто Бозир.

— Ако добрият Бог не му прати нещо друго — каза Никол, като поклати глава, — то е съвсем сигурно, че бедният малчуган ще живее от милостиня и ще умре в приют.

— Наистина, госпожице Никол — каза Бозир ядно, — това наистина е несправедливо, вие никога не сте доволна.

— Ами щом не ви изнася! — провикна се Никол и даде воля на дълго сдържания си гняв. — Ей, мили Боже! Та кой ви кара да ме понасяте? Благодарение на Бога нито детето, нито друго ми пречи и още тази вечер мога да потърся късмета си.

И като стана, Никол направи три крачки към вратата. От своя страна, Бозир също направи крачка към вратата и я прегради, разтваряйки ръце.

— Ама като ти казват, лоша жено — подхвана той, — че това богатство… То ще дойде тази вечер и щом ти казвам, дори и комбинацията да излезе невярна, което според изчисленията ми е невъзможно, но ако стане, ще загубим само пет луи и това е всичко.

— Има моменти, когато пет луи са цяло богатство, чувате ли, господин прахоснико! Вие не знаете това, вие, който сте пръснал купчина злато, голяма колкото тази къща.

— Това доказва заслугите ми, Никол. Ако някога съм пръснал това злато, значи съм го спечелил. А щом съм го спечелил, значи мога да спечеля още. Впрочем има един Бог… за ловките хора…

— А, да! Разчитай на този отгоре!

— Госпожице Никол — каза Бозир, — да не би случайно да сте безбожница?

Никол сви рамене.

— Да не сте от школата на господин Волтер, който отрича Провидението?

— Бозир, вие сте глупак — каза Никол.

— Няма нищо чудно, че произлизайки от народа, имате подобни идеи. Предупреждавам ви, че те не се споделят от моята обществена прослойка и не съвпадат с политическите ми убеждения.

— Господин Дьо Бозир, вие сте безочлив — каза Никол.

— Аз вярвам, чувате ли? Имам своята вяра. И ако някой ми каже: „Синът ти Жан-Батист-Тусен дьо Бозир, който излезе, за да си купи захарна пръчка, носейки монета от две су, ще се върне с кесия, пълна със злато, в ръката“, какво ще му отговоря…? „Може, ако такава е волята Божия!“

И Бозир вдигна набожно очи към небето.

— Бозир, вие сте малоумен — каза Никол.

Още не бе доизрекла тези думи, когато по стълбите се чу гласът на малкия Тусен:

— Татко! Мамо! — викаше той.

Бозир и Никол наостриха уши при този скъп за тях глас.

— Татко! Мамо! — повтаряше гласът, приближавайки се все повече.

— Какво се е случило? — извика Никол, отваряйки вратата с чисто майчинска загриженост. — Ела, детето ми, ела!

— Татко! Мамо! — продължи да вика детето, приближавайки се, подобно на гласа на някой вентрилоквист^[4], който сякаш излиза от отвореното мазе.

— Няма да се учудя — каза Бозир, долавяйки радост в този глас, — ако чудото стане и малкият е намерил кесията, за която току-що говорих.

В този миг, появявайки се на последното стъпало на стълбата, детето се устреми в стаята, държейки в уста парче от захарна пръчка, притискащо с дясната си ръка към гърдите една торба със захарни изделия и показвайки в лявата си протегната и отворена ръка един луидор, който при светлината на слабата свещ хвърляше отблясъци като звездата Алдебаран^[5].

— Ах, Боже мой! Боже мой! — извика Никол, оставайки вратата да се затваря сама. — Какво ти се е случило, бедно дете?

И тя покри омацаното с желатин лице на Тусен с майчински целувки, които не се отвращават от нищо, защото могат всичко да пречистят.

— Това — каза Бозир, докопвайки ловко луидора, като го разгледа на светлината на свещта, — че детето има истински златен луи, който струва двайсет и четири ливри.

После, като се върна при детето, попита:

— Къде го намери, сополанко, за да ида да потърся останалите?

— Не го намерих, тате — отвърна детето, — дадоха ми го.

— Какво! Дадоха ти го? — извика майката.

— Да, мамо, един господин!

Никол беше на път да попита, както бе направил Тусен за луидора, къде е този господин.

Но вече патила, тя се сети, че Бозир е податлив по отношение на ревността, и се задоволи да повтори:

— Един господин ли?

— Да, майчице — каза детето, хрускайки със зъби захарната си пръчка, — един господин!

— Един господин ли? — повтори на свой ред Бозир.

— Да, татенце, един господин, който влезе при бакалина, докато бях там, и който каза: „Господин бакалин, този, когото обслужвате в момента, не е ли младият благородник, наречен дьо Бозир?“

Бозир се наду като пуяк. Никол сви рамене.

— И какво отвърна бакалинът, сине? — попита Бозир.

— Той отвърна: „Не зная дали е благородник, но действително се казва Бозир. — И не живее ли тук съвсем наблизо? — попита господинът. — Да, тук, в къщата отдясно, на третия етаж, най-горе по стълбите. — Дайте му от всички хубави неща на това дете; аз плащам“, каза господинът. После се обърна към мен: „Вземи, малкия, ето ти един луи — добави той. — Да си купиш други бонбони, когато тези бъдат изядени.“ Тогава той ми сложи луидора в ръката. Бакалинът ми даде този пакет под мишница и аз си тръгнах много доволен. Виж ти, къде е луидорът ми?

И детето, което не беше видяло ловката кражба на Бозир, започна да търси своя луидор навсякъде.

— Малък нескопоснико — каза Бозир, — ти го загуби вече!

— Ама не! Не! Не! — каза детето.

Този спор би могъл да стане по-сериозен без събитието, което ще го последва и което непременно трябва да му сложи край.

Докато детето, съмнявайки се все още в себе си, търсеше по земята луидора, който почиваше в двойното дъно на джоба на жилетката на Бозир, и докато самият Бозир се възхищаваше на интелигентността на малкия Тусен, която се беше проявила чрез разказа, който ви предадохме и който може би малко е подобрен от перото ни, докато Никол, споделяйки с любовника си ентусиазма от тази рано съзряла словоохотливост, се питаше най-сериозно кой ли е този глупак, раздаващ бонбони и луидори, вратата бавно се отвори и един изпълнен с благост глас произнесе следните думи:

— Добър вечер, госпожице Никол. Добър вечер, господин Дьо Бозир. Добър вечер, млади Тусен.

Всички се обърнаха в посоката, откъдето идваше този глас. На прага, усмихващ се при вида на тази странна семейна идилия, стоеше един много елегантно облечен човек.

— А! Господинът с бонбоните! — провикна се малкият Тусен.

— Граф Калиостро! — произнесоха едновременно Никол и Бозир.

— Имате очарователно дете, господин Дьо Бозир — каза графът, — и сигурно сте много щастлив като баща!