Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (130)

129.
Един министър, оформен от госпожа Дьо Стал

Жилбер не беше виждал кралицата от деня, когато тя, след като го бе помолила да изчака един момент в кабинета й, го беше оставила, за да изслуша политическия план, който господин Дьо Бретьой носеше от Виена.

От това време бяха изминали шест месеца. Свободата изобщо не бе отминала и беше очевидно, че чуждестранните владетели се готвят да изпълнят обещанието си и се готвят за война.

Жилбер се учуди, когато видя една сутрин в дома си камериера на краля. Той най-напред помисли, че кралят е болен и са изпратили да го търсят. Но камериерът го успокои, като му каза, че в двореца искат да го видят.

Жилбер настоя да разбере кой го вика. Но камериерът, който несъмнено имаше заповеди, не се отклони от тази формула:

— Търсят ви от двореца.

Жилбер беше силно привързан към краля. Той жалеше Мария-Антоанета както като жена, така и като кралица. Тя не му внушаваше нито любов, нито преданост и той не изпитваше към нея друго освен състрадание.

Той побърза да се подчини.

Въведоха го в мецанина, където приемаха и Барнав.

Една жена, която го чакаше, седнала в един фотьойл, стана, когато видя Жилбер да влиза.

Жилбер позна госпожа Елизабет.

Към нея той изпитваше дълбоко уважение, знаейки колко много ангелска доброта има в сърцето й. Поклони се пред нея и още в същия миг разбра положението.

Нито кралят, нито кралицата биха посмели да изпратят да го потърсят от тяхно име — бяха се скрили зад госпожа Елизабет. Още първите думи на госпожа Елизабет показаха на доктора, че не се лъже в предположенията си.

— Господин Жилбер — каза тя, — не зная дали другите са забравили за интереса, засвидетелстван от вас към моя брат, откакто се върнахме от Версай, и онзи, засвидетелстван на моята сестра, откакто се върнахме от Варен, но аз си спомням.

Жилбер се поклони.

— Госпожо — каза той, — в своята мъдрост Бог е решил, че вие трябва да имате всички добродетели, дори и тази на паметта. В наши дни това е рядка добродетел, най-вече сред кралете.

— Не казвате това за брат ми, нали, господин Жилбер? Брат ми често ми говори за вас и много цени опита ви.

— Като лекар ли? — попита с усмивка Жилбер.

— Да, като лекар, господине. Само че той мисли, че опитът ви може да се приложи в същото време както върху здравето на краля, така и върху това на кралството.

— Кралят е твърде добър, госпожо! — каза Жилбер. — За кое здраве е накарал да ме извикат в момента?

— Не кралят накара да ви извикат, господине, а аз — каза госпожа Елизабет, леко изчервявайки се, защото това непорочно сърце изобщо не можеше да лъже.

— Вие ли, госпожо? — попита Жилбер. — О! Поне не вашето здраве ви измъчва — вашата бледност е от умора и безпокойство, но не и от болест.

— Имате право, господине. Изобщо не треперя за себе си, а за брат си — за него се тревожа!

— Аз също, госпожо — отвърна Жилбер.

— О! Едва ли безпокойството ни има един и същ източник — каза госпожа Елизабет. — Искам да кажа, че той ме тревожи по отношение на здравето си.

— Болен ли е кралят?

— Не, не точно — отвърна госпожа Елизабет. — Но кралят е обезсърчен, обезкуражен… Вижте, днес стават десет дни — броих дните, разбирате ли, — откакто не е произнесъл нито дума, освен с мен, и то при обичайната си партия на табла, при която е принуден да произнася думите, абсолютно необходими при играта.

— Днес стават единайсет дни — каза Жилбер, — откакто се яви в Събранието, за да оповести своето вето… Защо не онемя онази сутрин, вместо да загуби дар слово на следващия ден!

— Значи вие сте на мнение — извика живо госпожа Елизабет, — че брат ми трябваше да одобри този нечестив декрет?

— Моето мнение, госпожо, е, че да се поставя кралят пред свещениците в течението, което идва, срещу прилива, който се надига, срещу бурята, която реве, все едно да се поиска кралят и свещениците да бъдат смазани с един удар!

— Но какво бихте направили на мястото на брат ми, господине?

— Госпожо, в този момент има една партия, която расте като онези гиганти от „Хиляда и една нощ“, които стоят затворени в делва и един час, след като делвата е разбита, са вече високи по сто лакти.

— За якобинците ли говорите, господине?

Жилбер поклати глава.

— Не, искам да говоря за Жирондата. Якобинците не искат война. Жирондата я иска, а войната е национална.

— Но война с кого, Боже мой? С нашия брат императора? С краля на Испания, близък племенник? Нашите врагове са във Франция, господин Жилбер, а не извън Франция. И доказателството за това е…

Госпожа Елизабет се поколеба.

— Кажете, госпожо — рече Жилбер.

— Не знам наистина дали мога да ви кажа това, докторе, въпреки че затова ви накарах да дойдете.

— Можете да ми кажете всичко, госпожо, като на човек, който е предан и е готов да даде живота си за краля.

— Господине — каза госпожа Елизабет, — вярвате ли, че съществува някаква противоотрова?

— Универсална ли? Не, госпожо. Само всяко отровно вещество има своята противоотрова, макар че, трябва да допълня, тези противоотрови са почти винаги безсилни.

— О! Боже мой!

— Би трябвало най-напред да се знае дали отровата е с минерален или с растителен произход. Обикновено минералните отрови въздействат на стомаха и вътрешностите. Растителните действат на нервната система, като едните я възбуждат до крайност, а други я парализират. За какъв род отрова говорите, госпожо?

— Слушайте, ще ви кажа една голяма тайна, господине.

— Слушам ви, госпожо.

— Е, добре, страхувам се да не би да отровят краля!

— Кой мислите, че би се провинил в подобно престъпление?

— Ето какво се случи: господин Лапорт… интендантът на цивилната листа, нали знаете?…

— Да, госпожо.

— Е, добре, господин Лапорт нареди да ни предупредят, че един човек от кухните на краля, който се устроил като сладкар в Пале Роаял, щял да заеме длъжността, която му се падала след смъртта на неговия предшественик… Е, добре, този човек, който е запален якобинец, бил казал на висок глас, че ще направят голямо добро на Франция, ако отровят краля!

— Общо взето, госпожо, хората, които искат да извършат подобно престъпление, не се хвалят предварително.

— О, господине! Би било толкова лесно да отровят краля! За щастие онзи, когото подозираме, не донася в двореца нищо за слагане в устата, освен сладкиши.

— Тогава сте взели предпазни мерки, госпожо?

— Да, решихме кралят да не яде друго освен печено месо. Хлябът ще бъде донасян от господин Тиери от Вил-д’Авре, интенданта на малките апартаменти, който в същото време се зае и с доставката на виното. Колкото до сладкишите, понеже кралят ги обича, госпожа Кампан получи заповед да ги купува, все едно са за нея, ту от един сладкар, ту от друг. Препоръчаха ни да не се доверяваме най-вече на рафинираната захар.

— В която може да се примеси арсеник, без да бъде забелязан?

— Точно така… Кралицата има навика да си подслажда водата с такава захар — ние я премахнахме. Кралят, кралицата и аз се храним заедно. Минаваме без всякаква прислуга — ако някой от нас иска нещо, звъни. Госпожа Кампан е тази, която, когато кралят е на масата, внася през един отделен вход сладкишите, хляба и виното. Всичко това се крие под масата и си даваме вид, че пием вино от избата и ядем хляб и сладкиши от кухнята. Ето как живеем, господине! И все пак всяка секунда треперим, кралицата и аз, да не би да видим краля да побледнява и да го чуем да произнася трите ужасни думи: „Лошо ми е!“

— Позволете ми най-напред да ви уверя, госпожо — каза докторът, — че не вярвам в тези заплахи за отравяне. Но при все това аз съм изцяло на разположение на Техни величества. Какво желае кралят? Кралят би ли искал да остана в двореца? Ще остана и по този начин ще мога да бъда на разположение във всеки момент, когато страховете му…

— О, брат ми не се страхува от нищо! — бързо вметна госпожа Елизабет.

— Сгреших, госпожо… До момента, в който страховете ви отминат. Имам известна практика с отровите и противоотровите. Ще бъда готов да се преборя с тях от какъвто и произход да бъдат. Но позволете ми да добавя, госпожо, че ако кралят поиска, скоро не би имало защо да се страхувате за него.

— О! Какво трябва да се направи за това? — каза един глас, който не принадлежеше на госпожа Елизабет и с потрепващия си изострен тембър накара Жилбер да се обърне.

Докторът не се лъжеше — този глас принадлежеше на кралицата. Жилбер се поклони.

— Госпожо — каза той, — има ли нужда да повторя пред кралицата уверенията си за своята преданост, които току-що изказах пред госпожа Елизабет?

— Не, господине, не. Чух всичко… Исках само да разбера какви са настроенията ви по отношение на краля.

— Кралицата се съмнява в постоянството на чувствата ми?

— О, господине! Толкова умове и сърца се обърнаха при този бурен вятър, че човек вече наистина не знае на кого да се довери!

— И затова ли кралицата иска да получи от ръцете на фьойаните един министър, оформен от госпожа Дьо Стал?

Кралицата потрепери.

— На вас ви е известно това? — каза тя.

— Зная, че Ваше Величество се е обвързала с господин Дьо Нарбон?

— И сигурно ме порицавате?

— Не, госпожо. Това е опит като всеки друг. Когато кралят опита всичко, може би ще свърши там, откъдето е трябвало да започне.

— Познавахте ли госпожа Дьо Стал, господине? — попита кралицата.

— Имах тази чест, госпожо. Излизайки от Бастилията, се представих при нея и там научих от господин Некер, че съм бил арестуван по разпореждане на кралицата.

Кралицата видимо се изчерви. После каза с усмивка:

— Бяхме си обещали да не се връщаме към тази грешка.

— Не се връщам към тази грешка, госпожо. Отговарям на въпроса, който Ваше Величество ми постави.

— Какво мислите за господин Некер?

— Това е един добър германец, съставен от разнородни елементи, който, минавайки през барока, се е издигнал чак до надменността.

— Но не бяхте ли вие от онези, които подтикваха краля да го приеме отново на служба?

— Погрешно или правилно, но господин Некер беше най-популярният човек в кралството. Аз казах на краля: „Сир, облегнете се на неговата популярност.“

— А госпожа Дьо Стал?

— Мисля, че Нейно Величество вече ми оказа честта да ме попита какво мисля да госпожа Дьо Стал?

— Да.

— Ами, като физика тя има дебел нос, груби черти и дебела талия…

Кралицата се усмихна — като жена на нея не й беше неприятно да чуе как казват за друга жена, с която мнозина се занимават, че не е хубава.

— Продължавайте — каза тя.

— Кожата й е средно привлекателна; жестовете й са по-скоро енергични, отколкото грациозни. Гласът й е груб, понякога можеш да се усъмниш, че е глас на жена. При все това тя е на двайсет и четири или двайсет и пет години, с божествена шия, великолепни черни коси, чудесни зъби и очи, изпълнени с плам — нейният поглед е цял един свят!

— Ами в духовно отношение? Като талант, като заслуги? — побърза да попита кралицата.

— Тя е добра и великодушна, госпожо. Нито един от неприятелите й няма да остане такъв, след като я послуша да говори четвърт час.

— Говоря за гения й, господине — политика не се прави единствено със сърцето.

— Госпожо, сърцето не обърква нищо, дори в политиката — колкото до думата гений, която Ваше Величество произнесе, нека бъдем скъперници по отношение на тази дума, госпожо. Госпожа Дьо Стал има велик, огромен талант, но той не се издига до гений. Нещо тежко, но силно, дебело, властно натежава на краката й, когато тя поиска да се отдели от земята. Между нея и учителя й Жан-Жак разликата е такава, каквато е между желязото и стоманата.

— Вие говорите за таланта й като писател, господине. Кажете ми малко за жената политик.

— В това отношение, госпожо — отвърна Жилбер, — на госпожа Дьо Стал й придават много по-голямо значение, отколкото заслужава. Откакто Муние и Лали емигрираха, нейният салон е трибуна на английската партия, полуаристократичен, с две камари. Тъй като тя е буржоа, и то твърде много буржоа, тя има слабостта да обожава великите господари. Тя се възхищава на англичаните, защото вярва, че английският народ е във висша степен аристократичен. Тя не познава историята на Англия. Не й е известен механизмът на нейното управление. Така че взема за благородници от времето на кръстоносните походи благородниците, които до вчера са били в низините. Другите народи от старото правят понякога ново. Англия от новото постоянно прави старо.

— Вие мислите, че заради това чувство госпожа Дьо Стал ни предлага Нарбон?

— А! Този път, госпожо, двете любови — към аристокрацията и към аристократа, са съчетани.

— Мислите, че госпожа Дьо Стал обича господин Дьо Нарбон поради неговата аристократичност?

— Не си и представям, че е заради заслугите му!

— Но никой не е по-малко аристократ от господин Дьо Нарбон — не е известен дори баща му.

— А! Това е, защото никой не се осмелява да погледне към слънцето…

— Хайде, господин Жилбер, аз съм жена, следователно обичам клюките — какво казват за господин Дьо Нарбон?

— Ами казват, че е много хитър, храбър, духовит.

— Говоря за историята му.

— Казват, че когато йезуитската партия накарала да изгонят Волтер, Машол и Д’Аржансон — онези, които в края на краищата наричат философи, — им се наложило да се борят срещу госпожа Дьо Помпадур. Обаче се намесили традициите на управлението — знае се какво може бащинската любов, удвоена с друга. Тогава избрали — а йезуитите са майстори в такъв вид избор, госпожо, — тогава избрали една от дъщерите на краля и я накарали да се обрече на едно героично кръвосмесително дело. От това е произлязъл този очарователен кавалер, на който не се знае бащата, както казва Ваше Величество, съвсем не защото рождението му се губи в мрак, а защото е окъпано от светлина.

— И така също не вярвате, както якобинците, както господин Дьо Робеспиер, например, че господин Дьо Нарбон получава нещо от посолството на Швеция?

— И още как, госпожо. Само че го получава в будоара на съпругата, а не в кабинета на съпруга. Да се предполага, че господин Дьо Стал става за нещо, би означавало да се предположи, че е съпруг на жена си… О, Боже мой! Това изобщо не е предателство от страна на посланика, госпожо. Това е една слабост на любовниците. Трябва нещо не по-малко от любов, тази велика, тази вечна чародейка, за да бъде подтикната една жена да положи в ръцете на този лекомислен хитрец гигантския меч на революцията.

— Говорите за онзи, който господин Инар е целунал в клуба на якобинците?

— Уви, госпожо! Говоря за онзи, който е окачен над главата ви.

— Значи, по ваше мнение ще сбъркаме, ако приемем господин Дьо Нарбон да стане военен министър?

— Ще направите по-добре, госпожо, ако вземете веднага онзи, който ще го наследи.

— И кой е той?

— Дюмурие.

— Дюмурие, един офицер по заслуги?

— Ах, госпожо! Ето пак големи думи!… А все пак по отношение на този, когото поразяват те, са несправедливи!

— Господин Дюмурие не е ли бил обикновен войник?

— Добре ми е известно, че господин Дюмурие, госпожо, не е от онези придворни благородници, за които се жертва всичко. Господин Дюмурие, благородник от провинцията, като не могъл нито да си издейства, нито да си купи офицерско звание, постъпил във войската като обикновен хусар. На двайсет години предпочел да бъде посечен с удари на сабя от пет или шест вражески кавалеристи, отколкото да се предаде, и въпреки това доказателство за смелост, въпреки интелигентността си, останал да се влачи в долните чинове.

— Да, развил е интелигентността си, като е служил като шпионин при Луи XV.

— Защо при него да наричаме шпионаж онова, което при други наричаме дипломация? Добре ми е известно, че без знанието на кралските министри той поддържа кореспонденция с краля. Кой благородник от двора не би направил това?

— Но, господине — провикна се кралицата, издавайки задълбочените си проучвания на политиката чрез подробностите, в които навлизаше, — човекът, когото ми препоръчвате, е дълбоко неморален! Той няма нито принципи, нито чувство за чест! Господин Дьо Шоазьол ми каза, че е представил два противоположни проекта относно корсиканците — единият, как да бъдат подчинени, а другият — как да бъдат освободени.

— Това е вярно, госпожо. Но господин Дьо Шоазьол е забравил да ви каже, че е бил предпочетен първият вариант и че Дюмурие се би храбро, за да може той да успее.

— Денят, в който приемем господин Дюмурие за военен министър, ще бъде денят, в който все едно сме обявили война на Европа.

— Ех, госпожо! — каза Жилбер. — Тя е обявена във всички сърца! Знаете ли колко души наброяват списъците на гражданите, записани като доброволци? Шестстотин хиляди! В Юра^[1] жените са заявили, че всички мъже могат да тръгнат и че ако на тях им дадат пики, те ще са достатъчни, за да бранят окръга си.

— Току-що произнесохте една дума, която ме кара да потръпвам, господине — каза кралицата.

— Извинете ме, госпожо — отвърна Жилбер, — и ми кажете коя е думата, за да не допускам повече подобно злощастие.

— Току-що произнесохте думата пики… О! Пиките от осемдесет и девета година, господине! Все още виждам главите на двамата ми бедни телохранители, набучени на две пики!

— И при все това, госпожо, една жена, една майка е предложила да се открие подписка за производството на пики.

— И пак жена и майка ли е накарала вашите якобинци да приемат калпака с червения цвят, цвета на кръвта?

— Ето още нещо, в което Ваше Величество греши — отвърна Жилбер. — Искаха да посветят един символ на равенството. Не можеха да постановят всички французи да носят подобен костюм. За улеснение приеха само една част от този костюм — калпака на бедните селяни. Само че предпочетоха червения цвят не защото е мрачният цвят на кръвта, а, напротив, защото червеното е весел, блестящ цвят, приятен на тълпата.

— Това е добре, докторе — каза кралицата, — тъй като сте привърженик на нововъведенията, не губя надежда някой ден да ви видя да мерите пулса на краля с пика в ръка и червен калпак на главата.

И къде с насмешка, къде с горчивина, виждайки, че не може да засегне с нищо този мъж, кралицата се оттегли. Госпожа Елизабет се приготви да я последва. Но Жилбер каза с почти умоляващ глас:

— Госпожо, вие обичате брат си, нали?

— О! Към него не изпитвам любов, а обожание! — каза госпожа Елизабет.

— И вие сте склонна да му предадете един добър съвет, един съвет от приятел, нали?

— О, кажете! И ако съветът наистина е добър…

— От моя гледна точка е отличен.

— Тогава говорете! Говорете!

— Е, добре, когато неговият кабинет на фьойаните падне — а това ще стане скоро, — да направи кабинет изцяло от хората с онези червени калпаци, които толкова много плашат кралицата.

И като се поклони дълбоко на госпожа Елизабет, той излезе.