Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (131)

130.
Семейство Ролан

Предадохме разговора между кралицата и доктор Жилбер, за да прекъснем все пак малко монотонното течение на един исторически разказ и за да покажем не толкова сухо, както в една хронологична таблица, последователността на събитията и положението на партиите.

Министерството на Нарбон бе на власт три месеца. Една реч на Вернио го унищожи.

Също както Мирабо беше казал: „Виждам оттук прозореца…“ Вернио при новината, че руската императрица е сключила мир с Турция и че Австрия и Прусия са подписали на седми февруари в Берлин договор за отбранителен и нападателен съюз, се качи на трибуната и се провикна:

— И аз също мога да кажа, че от тази трибуна виждам двореца, където кроят контрареволюция, където подготвят маневри, за да ни предадат на Австрия… Дошъл е денят, когато можете да сложите край на това безочие и да засрамите заговорниците. Страхът и терорът често, в стари времена, са излизали от този дворец в името на деспотизма. Нека днес влязат там в името на закона!

И с могъщ жест великолепният оратор сякаш подгони пред себе си двете разчорлени създания Страх и Ужас. Но те наистина влязоха в Тюйлери, а Нарбон, издигнат от полъха на любовта, беше съборен от един повей на бурята. Това падане се случи в началото на март 1792 година.

И така само три месеца след срещата на кралицата с Жилбер един дребен на ръст, пъргав, буден, нервен човек, с одухотворено лице, на което искряха пълни с плам очи, на възраст петдесет и шест години, ако и да изглеждаше десетина години по-млад, с кафяв загар от биваците, беше въведен при Луи XVI.

Той беше облечен в униформа на бригаден генерал и остана само за миг сам в салона, където бе въведен. Скоро една врата се отвори и влезе кралят.

Това беше първият път, когато тези двама души се оказваха лице в лице един срещу друг.

Кралят хвърли към дребния човек тежък помътнял поглед, който все пак не беше лишен от наблюдателност. Дребният човек впери в краля поглед, изпълнен с недоверие и огън.

Никой не бе останал, за да обяви пристигането на новодошлия, което доказваше, че то е било оповестено предварително.

— Вие ли сте господин Дюмурие? — каза кралят.

Дюмурие се поклони.

— Откога сте в Париж?

— От началото на февруари, сир.

— Господин Дьо Нарбон ли ви накара да дойдете?

— Да, за да ми съобщи, че съм назначен в армията в Елзас под командването на маршал Люкнер и че ще командвам Безансонската дивизия.

— И вие все пак не заминахте?

— Сир, аз приех назначението. Но сметнах за свой дълг да отбележа пред господин Дьо Нарбон, че войната е пред прага (Луи XVI видимо потрепери) и заплашвайки да стане всеобща — продължи Дюмурие, без видимо да забележи потреперването на краля, — мислех, че ще е добре да се заемем с Юга, където можем да бъдем нападнати внезапно. Следователно ми се струва спешно да бъде изготвен план за отбрана на Юга и там да бъде изпратен един главнокомандващ с цяла армия.

— Да, и вие сте дали този план на господин Дьо Нарбон, след като сте съобщили за него на господин Жансоне и на повечето членове на Жирондата, нали?

— Господин Жансоне е мой приятел, сир, и като мой приятел мисля, че е приятел и на Ваше Величество.

— Тогава — каза кралят с усмивка — аз си имам работа с жирондист?

— Сир, вие си имате работа с един патриот, верен поданик на своя крал.

Луи XVI прехапа дебелите си устни.

— И за да служите по-добре на краля и на родината си, вие отказахте временно място на министър на външните работи?

— Сир, аз най-напред отговорих, че предпочитам пред едно временно или не временно министерство командния пост, който ми беше обещан. Аз съм войник, а не дипломат.

— А мен, точно обратното ме увериха, че сте и едното, и другото, господине — каза кралят.

— Оказали са ми твърде голяма чест, сир.

— И въз основа на това уверение аз настоявах.

— Да, сир, а аз продължих да отказвам въпреки голямото си съжаление, че не се подчинявам.

— И защо отказвате?

— Защото положението е тежко, сир. То току-що събори господин Дьо Нарбон и компрометира господин Дьо Лесар — значи всеки човек, който се мисли за важен, има правото да не се оставя да бъде използван или да бъде използван според стойността си. Обаче, сир, аз или струвам нещо, или не струвам нищо. Ако не струвам, оставете ме в неизвестността ми. Кой знае каква съдба ще ми отредите, като ме накарате да изляза от нея? Ако ли пък струвам нещо, не правете от мен министър за един ден, не ми давайте власт само за ден, а ми дайте нещо, на което да се опра, за да можете на свой ред вие да се опрете на мен. Нашите работи — простете, сир, Ваше Величество вижда, че превръщам неговите работи в свои, — нашите работи в чужбина са твърде неблагоприятни, за да могат да бъдат оправени с един временен министър. Тази временна мярка — извинете откровеността на войника (а никой не бе по-малко откровен от Дюмурие, но при известни обстоятелства той се мъчеше да изглежда такъв) — тази временна мярка ще бъде едно несръчно действие, срещу което ще се надигне и Събранието и заради което ще изгубя популярността си пред него. Ще кажа нещо повече — това временно назначение ще компрометира краля, който ще дава вид, че държи на бившия си министър и ще изглежда, че само чака сгоден случай, за да го върне.

— Ако това е намерението ми, мислите ли, че не е възможно да направя такова нещо, господине?

— Мисля, сир, че е време Ваше Величество да скъса веднъж завинаги с миналото.

— Да, и да стана якобинец, нали? Казали сте това на Лапорт.

— Бога ми, ако Ваше Величество направи това, ще се присъедини към всички партии и може би към якобинците повече, отколкото към всекиго другиго.

— Защо не ме посъветвате веднага да си сложа червения калпак?

— Ех, сир! Ако това е начинът… — каза Дюмурие.

Кралят изгледа за миг с известно недоверие човека, отговорил му по такъв начин. После продължи:

— И така вие искате министерски пост, който да не е временен, господине?

— Аз не искам нищо, сир. Аз съм готов да приема заповедите на краля. Само че бих предпочел кралските заповеди да ме изпратят на границата, вместо да ме задържат в Париж.

— И ако, напротив, ви дам заповед да останете в Париж и окончателно да приемете Министерството на външните работи, какво ще кажете?

Дюмурие се усмихна.

— Ще кажа, сир, че Ваше Величество се е отказал от предубежденията, които са му внушили срещу мен.

— Е, да, напълно, господин Дюмурие… Вие сте мой министър.

— Сир, обричам се да ви служа. Но…

— Кажете. Слушам ви.

— Мястото на министъра вече не е онова, което беше някога. Без да преставам да бъда верен служител на Ваше Величество, встъпвайки в длъжността на министър, аз ставам човек на нацията. Така че от днес нататък не искайте от мен онзи език, на който са ви привикнали моите предшественици. Не бих могъл да говоря по друг начин освен на езика на свободата и конституцията. Ограничен във функциите си, аз няма изобщо да бъда придворен. Изобщо няма да имам време, за да спазвам етикета, и ще го нарушавам, за да служа по-добре на моя крал. Ще работя само с вас и предварително ви казвам това, сир, тази работа ще бъде една борба.

— Борба, господине! И защо?

— О, много е просто, сир! Почти целият ви дипломатически корпус е откровено контрареволюционен. Ще ви накарам да го смените, ще противореча на вкусовете ви при избора, ще предложа на Ваше Величество хора, на които вие няма да знаете дори името и други, които няма да ви харесат.

— И в такъв случай, господине?… — прекъсна го бързо Луи XVI.

— В такъв случай, сир, когато отвращението на Ваше Величество стане твърде силно, твърде мотивирано, понеже вие сте господар, ще се подчиня. Но ако вашият избор е внушен от антуража ви и ми се стори видимо направен, за да ви компрометира, ще помоля Ваше Величество да ми намери наследник… Сир, помислете за ужасните опасности, които заобикалят трона. Той трябва да бъде подкрепен от общественото доверие — сир, то зависи от вас!

— Позволете ми да ви прекъсна, господине.

— Сир…

И Дюмурие се поклони.

— От много време мисля за тези опасности.

После, като посочи портрета на Чарлз I и попи челото си с кърпичка, Луи XVI продължи:

— Дори и ако поискам да ги забравя, ето тази картина ме кара да си ги спомням!

— Сир…

— Почакайте, не съм свършил, господине. Положението е същото, значи и опасностите са подобни. Може би ешафодът от Уайтхол ще се издигне на площад „Грев“.

— Но, сир!

— Това означава да гледаш напред, господине. В такъв случай ще се изкача на ешафода, както се е изкачил Чарлз I, може би не така храбро, както той, но поне по християнски… Последвайте ме, господине.

Дюмурие се спря, твърде учуден от тази твърдост, която не беше очаквал.

— Сир — каза той, — позволете да прехвърлим разговора на друга почва.

— Както желаете, господине — отвърна кралят. — Но държа да докажа, че не се страхувам от бъдещето, колкото и да ме карат да се плаша, или ако се страхувам, поне съм подготвен.

— Сир — каза Дюмурие, — въпреки онова, което имах честта да ви кажа, трябва ли да продължа да гледам на себе си като на ваш министър на външните работи?

— Да, господине.

— Тогава на първия съвет ще внеса четири бързи писма. Искам да предупредя краля, че те не приличат нито по принцип, нито по стил на писмата на моите предшественици. Те подхождат на обстоятелствата. Ако тази моя първа работа се понрави на Ваше Величество, ще продължа. Ако не, екипът ми е винаги готов да замине да служа на Франция и на моя крал на границата. И каквото и да са казали на Ваше Величество за моите таланти в областта на дипломацията — добави Дюмурие, — службата в името на родината е моята истинска стихия и обект на всички мои работи от трийсет и шест години насам.

След което се поклони и тръгна да излиза.

— Почакайте — каза кралят, — ето, че сме съгласни по един въпрос. Но остават още шест за решаване.

— Относно моите колеги?

— Да. Не искам утре да дойдете и да ми кажете, че сте били възпрепятствани от този или онзи — изберете вашия кабинет, господине.

— Сир, вие ми възлагате тежка отговорност!

— Мисля, че отговарям на желанието ви, като ви я възлагам.

— Сир — каза Дюмурие, — не познавам никого в Париж с изключение на един, наречен Лакост, когото препоръчвам на Ваше Величество за министър на марината.

— Лакост ли? — каза кралят. — Не беше ли той един обикновен комисар-разпоредител?

— Да, сир, който подаде оставка на господин Дьо Боайне, за да не участва в една несправедливост.

— Това е добра препоръка… А какво ще кажете за останалите?

— Ще се посъветвам, сир.

— Мога ли да знам с кого ще се съветвате?

— Брисо, Кондорсе, Петион, Рьодерер, Жансоне…

— В крайна сметка с цялата Жиронда.

— Да, сир.

— Хайде! Нека да е Жирондата. Ще видим дали ще се справи по-добре от конституционалистите и фьойаните.

— Има още нещо, сир.

— Какво?

— Да разберем дали четирите писма, които ще напиша, ще ви допаднат.

— Това ще узнаем тази вечер, господине.

— Тази вечер ли, сир?

— Да, работата не чака отлагане. Ще имаме извънреден съвет, който ще се състои от вас, от господин Дьо Грав и от Кайе дьо Жервил.

— А Дюпор дю Тертър?

— Той подаде оставка.

— Ще бъда тази вечер на заповедите на Негово Величество.

И Дюмурие се поклони, за да се сбогува.

— Не — каза кралят, — почакайте за миг.

Той не бе довършил, когато се появиха кралицата и госпожа Елизабет. Те държаха молитвениците си в ръце.

— Госпожо — каза кралят на Мария-Антоанета, — ето го господин Дюмурие, който обещава да ни служи добре и с когото ще съставим тази вечер новия кабинет.

Дюмурие се поклони, докато кралицата гледаше с любопитство дребния човек, който щеше да има такова голямо влияние върху работите на Франция.

— Господине — каза тя, — познавате ли доктор Жилбер?

— Не, госпожо — отвърна Дюмурие.

— Е, добре, запознайте се с него, господине.

— Мога ли да зная в качеството му на какъв ми го препоръчва кралицата?

— Като превъзходен пророк. Преди три месеца той ми предсказа, че вие ще бъдете наследникът на господин Дьо Нарбон.

В този момент отвориха вратите на кабинета на краля, който отиваше на литургия.

Дюмурие излезе след него. Всички придворни се отдръпнаха от него като от чумав.

— Както ви казах — прошепна му кралят със смях, — ето, че ви компрометирах.

— Среща с аристокрацията, сир — отвърна Дюмурие. — Това е ново благоволение, което кралят ми оказва.

И Дюмурие се оттегли.