Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (94)

93.
Бедната Катрин!

Положението в стаята се беше променило леко.

Принцесата не бе могла да се пребори с умората и госпожа Елизабет и госпожа Дьо Турзел я бяха сложили да си легне до брат й. Тя беше заспала.

Госпожа Елизабет стоеше до леглото, подпряла глава на един от ъглите му.

Кралицата, сбръчкала се от гняв, стоеше права до камината, гледайки ту краля, който седеше на една бала със стока, ту четиримата офицери, които се съвещаваха до вратата.

Една осемдесетгодишна жена стоеше на колене като пред олтар пред леглото, където спяха двете деца. Това беше бабата на прокурора на общината, която, поразена от красотата на двете деца и от внушителния вид на кралицата, беше паднала на колене, обляна в сълзи и молейки се съвсем тихичко. Каква беше молитвата, която тя отправяше към Бога? Дали Бог да прости на тези две ангелчета, или пък тези две ангелчета да простят на хората?

Господин Сос и общинските служители се бяха оттеглили, обещавайки на краля, че конете ще бъдат впрегнати в колата му. Но погледът на кралицата съвсем ясно говореше, че тя ни най-малко не вярва на това обещание. Така че господин Дьо Шоазьол казваше на господин Дьо Дамас, на господин Дьо Флориак и на господин Фук, които го бяха последвали, както и на двамата телохранители:

— Господа, нека не се спираме на измамното спокойствие на краля и кралицата. Въпросът не е без отговор, но нека го разгледаме такъв, какъвто е.

Офицерите направиха знак, че го слушат и че господин Дьо Шоазьол може да говори.

— Вероятно е в този час господин Дьо Буйе да е предупреден и да пристигне тук към пет или шест часа сутринта, защото трябва да е някъде между Дюн и Стене с отряд от Кралските германски войници. Дори е възможно авангардът му да е тук половин час преди него. Защото при обстоятелства като тези, в които се намираме, всичко трябва да бъде опитано и направено възможно. Но не трябва да се заблуждаваме относно това, че ни заобикалят четири-пет хиляди души и че моментът, когато забележат войските на господин Дьо Буйе, ще бъде момент на неизбежна опасност и ужасяващо вълнение. Ще искат да изтикат краля извън Варен, ще се опитат да го качат на кон и да го отведат в Клермон. Ще заплашат живота му. Може и да постигнат нещо с това. Но тази опасност, господа — продължи господин Дьо Шоазьол, — ще продължи само миг и веднага щом бариерата бъде премината, веднага щом хусарите навлязат в града, поражението ще бъде пълно. Значи ние трябва да издържим близо десет минути. Ние сме десетима. При това разположение на селището можем да се надяваме, че няма да убият повече от един човек в минута. Следователно времето е достатъчно.

Слушателите се задоволиха да направят утвърдителен знак с глави. Тази преданост, стигаща до смърт, така простичко предложена, беше приета със същата простота.

— Е, добре, господа, ето какво смятам, че трябва да се направи — продължи господин Дьо Шоазьол. — При първия изстрел, който чуем, при първите викове, които отекнат навън, ние ще се хвърлим в първата стая. Ще убием всеки, когото намерим там, ще превземем стълбите и прозорците… Има три прозореца — трима от нас ще ги защитават. Другите седем ще се разположат на стълбата, чиято форма на раковина я прави лесна за защита, защото сам човек може да я устои срещу петима-шестима нападатели. Дори труповете на онези от нас, които бъдат убити, ще послужат като прикритие за останалите. Можем да се обзаложим на сто срещу едно, че войската ще стане господар на града, преди да ни изколят до последния човек, и тогава ще заемем в историята място, което ще бъде твърде добра награда за нашата преданост.

Младежите си стиснаха ръце, както би трябвало да са правили спартанците преди битка, след което всеки зае бойния си пост: двамата телохранители и Изидор дьо Шарни — за когото пазеха място въпреки отсъствието му, — при трите прозореца, гледащи към улицата; господин Дьо Шоазьол в долната част на стълбата; след него граф Дьо Дамас; после господин Дьо Флориак, господин Фук и двамата други подофицери от драгунския полк, които бяха останали верни на господин Дьо Дамас.

В момента, когато окончателно решиха разположението си, от улицата се чу шум.

Това беше втора делегация, съставена от Сос — който изглежда беше основният елемент от всички делегации, — от коменданта на Националната гвардия Аноне и трима-четирима общински служители.

Те накараха да съобщят за тях и кралят, мислейки, че идват да му кажат, че конете са най-накрая при колата, накара да ги въведат. Делегацията влезе. Младите офицери, които тълкуваха всеки жест, всеки знак, всяко движение, помислиха, че виждат върху лицето на Сос колебание, а по това на Аноне — волева решителност, които не им се сториха добро предзнаменование.

В същото време Изидор дьо Шарни се качи отново, каза съвсем тихо няколко думи на кралицата и слезе стремително обратно. Кралицата направи крачка назад и се хвана, цялата пребледняла, за леглото, на което спяха децата й. Колкото до краля, той гледаше изпитателно пратениците на комуната и чакаше те да му заговорят. Но те, без да говорят, се поклониха пред него. Луи XVI се направи, че се е заблудил относно намеренията им.

— Господа — каза той, — французите са само заблудени и тяхната привързаност към краля им е истинска. Така че, уморен от продължителните оскърбления, които трябваше да понасям в Париж, реших да се оттегля в дъното на моите провинции, където още живее пламъкът на свещената преданост. Там съм уверен, че ще намеря старата любов на моя народ към неговите господари.

Пратениците се поклониха отново.

— И съм готов да дам доказателство за доверието в моя народ — продължи кралят. — Така че ще взема оттук половината мъже от Националната гвардия и половината редовни войски и този ескорт ще ме придружи чак до Монмеди, където съм решил да се оттегля. Следователно, господин комендант, моля ви да изберете лично вие хората, които ще ме придружават, от вашата национална гвардия и да накарате да впрегнат конете в колата ми.

Настана миг на мълчание, през който без съмнение Сос очакваше, че Аноне ще заговори, а Аноне чакаше Сос да вземе думата. Най-накрая, покланяйки се, Аноне отговори:

— Сир, с най-голяма радост бих се подчинил на заповедите на Ваше Величество. Но има един член на конституцията, забраняващ на краля да излиза от кралството и на добрите французи да подпомагат бягството му.

Кралят потрепери.

— Следователно — продължи Аноне, правейки с ръка знак, за да помоли краля да го остави да довърши, — общината във Варен реши, че преди да разреши на краля да премине по-нататък, ще изпрати куриер в Париж и ще изчака отговора на Националното събрание.

Кралят усети как пот избива по челото му, докато кралицата хапеше от нетърпение бледите си устни, а госпожа Елизабет вдигаше очи и ръце към небето.

— Нито дума повече, господа! — каза кралят с онова достойнство, което се проявяваше у него, когато бъде докаран до крайност. — Нима вече не мога да отида там, където ми харесва? В такъв случай аз съм повече роб, отколкото който и да е от поданиците ми!

— Сир — отвърна комендантът на Националната гвардия, — вие винаги сте господарят. Само че всички хора — и кралете, и обикновените граждани, — са обвързани от клетвите си. Вие сте дали клетва, подчинете се пръв на закона, сир. С това няма само да дадете голям пример, но и ще изпълните едно благородно задължение.

В това време господин Дьо Шоазьол питаше с очи кралицата и след утвърдителния отговор на немия въпрос, който й бе отправил, слезе на свой ред. Кралят разбра, че ако преглътне този бунт — а от негова гледна точка това си беше бунт от страна на общинските власти на едно село, — е загубен.

Впрочем той познаваше същия този революционен дух, който Мирабо искаше да срази в провинцията и който обаче кралят вече беше видял насреща в Париж на четиринайсети юли, на пети и шести октомври и на осемнайсети април, в онзи ден, когато кралят бе решил да направи един опит със свободата си и бе поискал да отиде в Сен Клу, но народът не позволи.

— Господа — каза той, — това си е насилие. Но аз не съм толкова сам, колкото изглежда. Имам пред вратата четирийсет души, които са ми верни, а около Варен десет хиляди войници. Така че, господин комендант, нареждам ви да накарате незабавно да впрегнат конете в колата ми. Чуйте ме, заповядвам ви го, искам го.

Кралицата се приближи до краля и му каза съвсем тихо:

— Добре! Добре, сир! Нека рискуваме живота си, но да не губим честта и достойнството си.

— И какво ще последва, ако откажем да се подчиним на Ваше Величество? — попита комендантът на Националната гвардия.

— Ще последва това, господине, че ще прибягна към сила и че вие ще бъдете отговорен за кръвта, която аз отказвам да се пролее и която в такъв случай в действителност ще бъде пролята от вас.

— Е, добре, така да бъде, сир! — каза комендантът. — Опитайте да извикате хусарите си. Аз пък ще повикам Националната гвардия.

И на свой ред слезе долу.

Кралят и кралицата се спогледаха почти уплашено. Може би и двамата биха рискували с едно върховно усилие, ако, отстранявайки бабата, която продължаваше да се моли в подножието на леглото, жената на прокурора Сос не се беше приближила и не беше казала на кралицата със суровостта и откровеността на жена от народа:

— Така значи! Вие сте кралицата, нали, госпожо?

Кралицата се обърна, чувствайки уязвено достойнството си от това повече от фамилиарно обръщение.

— Ами да — каза тя, — поне така си мислех допреди час.

— Е, добре, ако вие сте кралицата — продължи госпожа Сос, без да се смути, — на вас ви дават двайсет и четири милиона, за да си седите на мястото. Мястото е добро, както ми се струва, и е добре платено. Защо искате да го напуснете?

Кралицата нададе вик на болка и се обърна към краля.

— О, господине! — каза тя. — Край, край, по-скоро край, отколкото подобно унижение!

И като взе дофина, заспал на леглото си, тя изтича при прозореца, отвори го и каза:

— Господине, да се покажем на народа и да видим дали е изцяло обхванат от тази гангрена. В такъв случай ще се обърнем към войниците и ще ги окуражим с думи и жестове. Това е най-малкото, което заслужават онези, които ще умрат за нас!

Кралят машинално я последва и се появи заедно с нея на балкона.

Целият площад, по който се плъзгаха погледите на Луи XVI и Мария-Антоанета, представляваше едно зрелище.

Половината от хусарите на господин Дьо Шоазьол бяха на конете си, останалите бяха слезли. Онези, които бяха слезли, останаха подмамени, изгубени, потънали сред групите от буржоа, а конете им бяха отведени в различни посоки. Те вече бяха спечелени за нацията. Другите, които бяха по конете си, изглежда все още се подчиняваха на господин Дьо Шоазьол, който държеше реч на немски, но все пак половината от техните другари липсваха.

Отделно Изидор дьо Шарни, с ловджийския си нож в ръка, изглеждаше чужд на цялото това вълнение и чакаше един човек, както ловец дебне дивеча от засада.

Викът: „Кралят! Кралят!“, отекна веднага, нададен от петстотин гърла. Наистина кралят и кралицата се бяха появили на прозореца и както казахме, кралицата държеше дофина на ръце.

Ако Луи XVI беше облечен като крал или по военному, ако бе държал в ръката си скиптър или шпага, ако бе заговорил на тълпата с онзи силен и величествен глас, който по онова време все още се струваше на народа глас Божи или поне на негов пратеник, слязъл от небето, той би успял да придобие онова влияние над тълпата, на което се надяваше.

Но в изгряващия ден, в светлината на онзи неверен здрач, който загрозяваше дори красотата, кралят, облечен като прислужник в сивите си дрехи, без пудра и с онази отвратителна перука, за която вече говорихме, блед, омазнен, с тридневна брада и дебели устни, с мътен поглед, който не изразяваше никаква мисъл, нито тираничен, нито бащински, кралят, който проблейваше поредно думите: „Господа! Децата ми!“. Ах, това изобщо не беше онова, което очакваха да се появи на балкона приятелите на монархията и дори нейните неприятели.

И все пак господин Дьо Шоазьол извика: „Да живее кралят!“ Изидор дьо Шарни извика: „Да живее кралят!“, и престижът на монархията все още беше такъв, че въпреки този вид, така малко съответстващ на представата, която имаха за господаря на едно голямо кралство, няколко гласа в тълпата повториха: „Да живее кралят!“

Но им отговори един вик, нададен от коменданта на Националната гвардия, който бе повторен по различен начин и имаше много по-могъщо ехо; това беше викът: „Да живее нацията!“

В този час викът представляваше бунт и кралят и кралицата можаха да видят, че той беше нададен от част от хусарите. Мария-Антоанета на свой ред нададе нещо като вик на ярост и притискайки към гърдите си дофина, бедно дете, несъзнаващо величието на ставащите събития, се наведе през балкона и предъвквайки я между зъбите си, изплю към тълпата тази дума:

— Негодници!

Някои я чуха и отговориха със заплахи. Площадът вече представляваше само една голяма бъркотия и силен вик.

Отчаян, господин Дьо Шоазьол искаше да го убият. Той опита едно последно усилие.

— Хусари! — викна той. — В името на честта, спасете краля!

Но в този момент, един нов актьор, заобиколен от двайсетина въоръжени мъже, излезе устремно на сцената. Това беше Друе, излизащ от общината, където бе накарал да вземат решение, според което кралят не може да продължи пътя си.

— А! — викна той, вървейки към господин Дьо Шоазьол. — Вие искате да отвлечете краля? Е, добре, аз ви казвам, че ще го получите само мъртъв!

Господин Дьо Шоазьол направи на свой ред една крачка към Друе с вдигната сабя. Но комендантът на Националната гвардия беше там.

— Ако направите още една крачка — каза той на господин Дьо Шоазьол, — ще ви убия!

При тези думи един човек се хвърли напред, без заплахите на групите да могат да го спрат.

Това беше Изидор дьо Шарни — човекът, когото дебнеше, беше точно Друе.

— Назад! Назад! — провикна се той, процепвайки тълпата с гърдите на коня си. — Този човек ми принадлежи!

И с вдигнат ловджийски нож той скочи върху Друе. Но в мига, когато щеше да го достигне, треснаха едновременно два изстрела — един пистолетен и един пушечен.

Пистолетният куршум заседна в ключицата на Изидор. Пушечният прониза гърдите му.

Двата изстрела бяха дадени толкова отблизо, че нещастникът се намери обвит във вълна от огън и облак от дим. Видяха го да вдига ръце и го чуха да шепне:

— Бедната Катрин!

После, като изпусна ловджийския нож, той падна назад върху задницата на коня си и от нея се смъкна на земята.

Кралицата нададе вик на ужас. Тя остави дофина от ръцете си и се хвърли назад, без да види един нов конник, който пристигаше с пълен ход от Дюн и се вряза, така да се каже в браздата, която току-що бе направило сред тълпата преминаването на бедния Изидор.

След кралицата влезе и кралят, като затвори прозореца.

Вече не само няколко гласа викаха: „Да живее нацията!“. Викаше цялата тълпа и с нея двайсетте хусари, последни останали верни — единствената надежда на монархията в разруха!

Кралицата се хвърли в един фотьойл, скрила лице в ръцете си, мислейки как току-що е видяла да пада за нея и в краката й Изидор дьо Шарни, както бе видяла да пада Жорж.

Но изведнъж при вратата настана голяма шумотевица, която я накара да вдигне очи.

Няма да се опитваме да предадем онова, което стана за секунда в сърцето на жената и на кралицата.

Оливие Дьо Шарни, блед и целият окървавен от последната прегръдка на брат си, стоеше прав на прага.

Колкото до краля, той изглеждаше съкрушен.