Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

171.
Това, което ставаше в Тампъл по време на клането

Организирайки клането, на което се опитахме да дадем описание, Комуната, все така искайки да подчини Събранието и да го притисне чрез терора, много се страхуваше да не се случи нещастие със затворниците в Тампъл.

Наистина положението, в което се намираха — Лонгви превзет, Вердюн обсаден, неприятелят на петдесет левги от Париж, кралят и кралското семейство бяха скъпоценни заложници, които гарантираха живота на най-компрометираните.

Така че в Тампъл бяха изпратени комисари.

Петстотин въоръжени мъже биха били недостатъчни, за да опазят този затвор, който може би сами биха отворили на народа, но един комисар изнамери начин, по-сигурен от всички пики и байонети на Париж — той беше да се опаше Тампъл с една трицветна лента със следния надпис:

Граждани, вие, които към отмъщението можете да прибавите и любовта към реда, уважавайте тази преграда! Тя е необходима за нашата бдителност и за нашата отговорност!

Странна епоха, в която разбиваха врати от дъб и изкъртваха железни решетки, а коленичеха пред една трицветна лента. Народът коленичеше пред трицветната лента около Тампъл и я целуваше. Никой не я премина.

На 2 септември кралят и кралицата не знаеха какво става в Париж. Около Тампъл имаше по-голям кипеж от обичайното, но започваха да свикват с тези усилвания на треската.

Кралят обядваше обикновено в два часа — в два часа той обядва, както му беше обичай, после, след обяда, пак както беше обичайно, слезе в градината заедно с кралицата, госпожа Елизабет, принцесата и малкия дофин.

По време на разходката възгласите отвън се усилиха.

Един от общинарите, които следваха краля, се наведе към ухото на колегата си и му каза, но не толкова тихо, че Клери да не може да чуе:

— Лошо направихме, че се съгласихме да ги разходим този следобед.

Беше към три часа и беше точно моментът, в който започнаха да колят затворниците, превеждани от Комуната в Абатството.

Кралят не беше така близо до тях, както камериерите Клери и Юе.

Бедният Тиери, когото видяхме на 10 август да предоставя стаята си на кралицата, за да разговаря с господин Рьодерер, беше в Абатството и трябваше да бъде убит на 3 септември. Изглежда, че и вторият общинар беше на мнение, че са сгрешили, като са оставили кралското семейство да излезе, защото и двамата дадоха заповед за прибиране в същия миг.

Подчиниха им се.

Но едва се бяха събрали в стаята на кралицата, когато влязоха двама други общински служители, които изобщо не бяха по служба в кулата, и единият от които, бившият капуцин Матийо, се приближи до краля и му каза:

— Не знаете ли какво става, господине? Родината е в най-голяма опасност.

— Как искате да знам нещо тук, господине? — каза кралят. — Аз съм в затвора и не зная нищо.

— Е, добре, тогава аз ще ви кажа онова, което не знаете, а то е, че неприятелят е навлязъл в Шампан и че пруският крал напредва към Шалон.

Кралицата не можа да потисне едно радостно движение. Общинарят долови това движение, колкото и бързо да беше то.

— О, да! — каза той, обръщайки се към кралицата. — Да, ние знаем, че ние ще загинем, както и нашите жени, и нашите деца. Но вие ще отговаряте за всичко — вие ще умрете преди нас и народът ще бъде отмъстен!

— Става онова, което е угодно Богу — отвърна кралят. — Всичко, което правех, го правех за народа и нямам за какво да се упреквам.

Тогава същият общинар се обърна към господин Юе, който стоеше до вратата.

— Колкото до теб — каза той, — Комуната ме натовари да те поставя под арест.

— Кого да поставите под арест? — попита кралят.

— Вашият камериер.

— Моят камериер? Кой от тях?

— Този.

И общинарят посочи господин Юе.

— Господин Юе! — каза кралят. — В какво го обвиняват?

— Това не ме интересува. Но той ще бъде отведен тази вечер и документите ще бъдат подпечатани от съда.

После, излизайки, бившият капуцин се обърна към Клери:

— Внимавайте за начина, по който се държите, защото ще ви сполети същото, ако не вървите по правия път!

На следващия ден, 3 септември, в единайсет часа сутринта кралят се беше събрал със семейството си в стаята на кралицата. Един общинар даде заповед на Клери да се качи в стаята на краля.

Манюел и няколко други членове на Комуната бяха там. Всички лица изразяваха видимо голямо безпокойство. Манюел, вече сме го казвали, изобщо не беше привърженик на проливането на кръв и беше дори от умерените в Комуната.

— Какво мисли кралят за случилото се с камериера му? — попита Манюел.

— Негово величество е силно обезпокоен — отвърна Клери.

— Няма да му се случи нищо — отвърна Манюел. — И все пак, натоварен съм да кажа на краля, че той няма да се върне повече и че съветът ще го замени с друг. Можете да предупредите краля за тази мярка.

— Изобщо нямам поръчение да го правя, господине — отвърна Клери. — Бъдете така добър да ме освободите от това, да съобщя на господаря си една новина, която ще бъде мъчителна за него.

Манюел помисли за миг, после каза:

— Така да бъде. Слизам при кралицата.

И наистина слезе и намери краля.

Кралят прие със спокоен вид новината, която му съобщи прокурорът на Комуната. После с все така безстрастно лице, каквото имаше на 20 юни и на 10 август и каквото щеше да има дори пред ешафода, каза:

— Добре, господине, благодаря ви. Ще ме обслужва камериерът на сина ми, а ако съветът се противопостави, ще се обслужвам сам.

И с леко движение на главата добави:

— Решил съм го!

— Имате ли да отправите някакво искане? — попита Манюел.

— Липсва ни бельо — каза кралят — и това е голямо лишение за нас. Мислите ли, че бихте могли да издействате от Комуната да ни бъде осигурено според нуждите ни?

— Ще докладвам на съвета — отвърна Манюел.

После, като видя, че кралят не пита за никакви новини отвън, Манюел се оттегли.

В един часа кралят изрази желание да се поразходи.

По време на разходките винаги го изненадваше някой знак на симпатия, направен от някой прозорец, от някоя мансарда, иззад някоя щора, и това беше утешение.

Общинарите отказаха да разрешат да слезе и кралското семейство.

В два часа седнаха на масата.

По средата на обяда се чу звук на барабани и усилване на виковете. Тези викове се приближаваха към Тампъл.

Кралското семейство стана от масата и се събра в стаята на кралицата.

Шумът все така се приближаваше.

Какво причиняваше този шум?

Колеха във Форс, както и в Абатството. Само че там беше не под председателството на Майар, а под това на Ебер, така че клането беше по-ужасно.

И все пак там беше по-лесно да бъдат спасявани затворници, имаше по-малко арестувани по политически причини във Форс, отколкото в Абатството. Присъстващите не бяха толкова многобройни, зрителите не бяха толкова ожесточени. Но вместо както в Абатството, където Майар господстваше над клането, тук клането господстваше над Ебер.

В Абатството спасиха четирийсет и двама души. Във Форс едва спасиха шест.

Между затворниците във Форс беше и бедната малка принцеса Дьо Ламбал. Ние я видяхме да преминава в трите последни книги, които написахме, в „Колието на кралицата“, в „Анж Питу“ и в „Графиня Дьо Шарни“, като една сянка, предана на кралицата.

Мразеха я страшно, наричаха я „съветничката на Австрийката“. Тя беше нейна довереница, нейна интимна приятелка, а може би и нещо повече — поне така казваха, — но в никакъв случай нейна съветничка. Дребничката дъщеря на савойския дом с фината си, но стисната уста, с неподвижната си усмивка, беше способна да обича и го доказа. Но да съветва една мъжествена жена, вироглава и силна, такава, каквато беше кралицата — никога!

Кралицата я беше обичала, както беше обичала госпожа Дьо Гемене, госпожа Дьо Марсан, госпожа Дьо Полиняк. Но лекомислена, непостоянна и неустойчива в чувствата си, тя може би я беше накарала да страда като приятелка толкова, колкото беше накарала Шарни да страда като любовник. Само че, както видяхме, любовникът я изостави. Приятелката й, напротив, й остана вярна.

И двамата загинаха за тази, която бяха обичали.

Спомняте си онази вечеринка в Павилиона на Флора, където отведохме читателя. Госпожа Дьо Ламбал приемаше в апартаментите си и кралицата се срещаше там с онези, които сама не можеше да приеме: Сюло и Барнав в Тюйлери, Мирабо в Сен Клу.

Известно време след това госпожа Дьо Ламбал се беше оттеглила в Англия. Тя можеше да си остане там и да живее дълго. Доброто и нежно създание, знаейки, че Тюйлери е заплашен, се върна да заеме мястото си.

На 10 август тя беше разделена от приятелката си. Най-напред отведена в Тампъл заедно с кралицата, тя беше почти незабавно преведена във Форс, където се беше почувствала смазана от товара на своята преданост. Тя беше искала да умре до кралицата, заедно с кралицата. Пред очите й смъртта може би щеше да й се стори сладка. Далеч от кралицата, тя нямаше смелостта да умре. Тя изобщо не беше жена със закалката на Андре. Беше се поболяла от ужас.

Госпожа Ламбал подозираше за надигналата се срещу нея омраза. Затворена в една от горните стаи на затвора заедно с госпожа Дьо Навар, тя беше видяла на втори срещу трети тръгването на госпожа Дьо Турзел. Това беше все едно че са й казали: „Вие оставате, за да умрете.“

Така че, легнала в леглото си и загръщаща се със завивките при всяко надигане на виковете, достигащи до нея, както прави някое дете, когато се страхува, тя припадаше всяка минута и когато идваше на себе си, казваше:

— О, Боже мой! Надявах се, че съм мъртва!

И добавяше:

— Ако можеше да се умре така, както се припада! Това не е нито много болезнено, нито много трудно.

Впрочем убийствата бяха навсякъде — в двора, при вратите, във вътрешните стаи. Миризмата на кръв достигаше до нея като мрачно изпарение.

В осем часа сутринта вратата на стаята се отвори. Този път ужасът й беше толкова голям, че тя не припадна и не се скри под завивките си.

Тя обърна глава и видя двама национални гвардейци.

— Хайде, ставайте, госпожо! — каза грубо единият от тях на принцесата. — Трябва да вървим в Абатството.

— О, господа! — каза тя. — Не ми е възможно да напусна леглото. Толкова съм слаба, че не бих могла да вървя.

После добави с едва доловим глас:

— Ако е, за да ме убиете, ще ме убиете тук толкова добре, колкото и другаде.

Единият от мъжете се наведе над ухото й, докато другият дебнеше на вратата.

— Подчинете се, госпожо — каза й той. — Ние искаме да ви спасим.

Двамата мъже излязоха и госпожа Дьо Навар й помогна да се облече или по-скоро я облече.

След десет минути двамата мъже влязоха отново.

Принцесата беше готова. Само че, както беше казала, не можеше да върви — бедната жена се тресеше с цялото си тяло. Тя хвана ръката на националния гвардеец, който й бе говорил, и облегната на нея, слезе по стълбите.

Стигайки до караулното, тя изведнъж се намери пред кървавия трибунал, председателстван от Ебер.

При вида на тези мъже с навити ръкави, които се бяха провъзгласили за съдии, при вида на тези мъже с окървавени ръце, които се бяха превърнали в палачи, тя припадна.

Три пъти попитана, тя три пъти припада, без да може да отговори.

— Ама това е защото искат да ви спасят! — повтаряше й съвсем тихо на ухото мъжът, който вече й беше говорил.

Това обещание възвърна малко силите на нещастната жена.

— Какво искате от мен, господа? — прошепна тя.

— Коя сте вие? — попита Ебер.

— Мари-Луиз дьо Савоа-Каринян, принцеса Дьо Ламбал.

— Вашата длъжност?

— Главен интендант на кралицата.

— Знаете ли нещо за заговорите на двора от десети август?

— Не зная дали е имало заговори на десети август, но и да е имало, аз съм им съвсем чужда.

— Закълнете се в свободата, в равенството, в омраза към краля, кралицата и монархията.

— Лесно ще се закълна в първите две. Но не мога да се закълна в другото, което не е в сърцето ми.

— Ама закълнете се — каза й съвсем тихо националният гвардеец — или сте мъртва!

Принцесата протегна двете си ръце и олюлявайки се направи една инстинктивна крачка към вратата.

— Ама закълнете се, де! — каза й нейният покровител.

Тогава, сякаш в ужаса си от смъртта би се уплашила да произнесе един срамен обет, тя постави ръка на устата си, за да потисне думите, които биха могли да се изтръгнат въпреки волята й. Няколко стенания преминаха през пръстите й.

— Тя се закле! — извика националният гвардеец, който я придружаваше.

После добави съвсем тихо:

— Излезте бързо през вратата, която е пред вас, на излизане викайте: „Да живее нацията!“, и вие сте спасена.

Излизайки, тя се оказа в ръцете на един коляч, който я очакваше. Той бе големият Никола, същият, който беше отрязал главите на двамата телохранители във Версай. Този път той беше обещал да спаси принцесата.

Повлече я към нещо безформено, тръпнещо и окървавено, казвайки й съвсем тихо:

— Викайте: „Да живее нацията!“, ама викайте, хайде де: „Да живее нацията!“…

Несъмнено тя щеше да извика. За нещастие отвори очи — намираше се срещу една планина от трупове, върху която един човек тъпчеше с подкованите си обувки, карайки да избликва кръв под краката му, както някой гроздоберач кара да избликва сокът от гроздето.

Тя видя това ужасно зрелище и не можа да нададе друг вик, освен този:

— Пфу! Ужас!…

Заглушиха вика й. Казват, че свекърът й, господин Дьо Пентивер бил дал сто хиляди франка, за да бъде спасена.

Избутаха я в тесния проход, водещ от улица „Сен Антоан“ към затвора, който наричаха сокакът на свещениците, когато един негодник, един перукер, наречен Шарло, който идваше да се запише като барабанчик при доброволците, проби веригата, образувана около нея, и смъкна бонето й с една пика.

Дали искаше само да свали бонето й? Дали искаше да я удари в лицето?

Потече кръв! Кръвта вика за кръв — един мъж хвърли една цепеница по принцесата. Цепеницата я удари отзад по главата, тя залитна и падна на едно коляно.

Вече нямаше начин да бъде спасена — от всички страни я докопаха мушкащи саби и протегнати пики.

Тя дори не нададе вик. В действителност тя беше мъртва след последните произнесени от нея думи.

Едва бе издъхнала — а може би и още да беше жива, — когато се нахвърлиха върху нея. За миг дрехите й бяха разкъсани чак до долната риза. И потрепервайки с последните тръпки на агонията, тя остана гола.

Едно мръсно чувство бе ръководило убийците й и ги караше да бързат с разсъбличането. Искаха да видят това красиво тяло, което жените от Лесбос биха въздигнали в култ.

Гола, както Бог я е създал, я изложиха пред очите на всички на един крайпътен камък. Четирима мъже се настаниха пред този камък, миейки и подсушавайки кръвта, която течеше от седемте й рани. Пети я показваше с една пръчица и разказваше с подробности за красотите, които, както казваше, са предизвиквали благосклонност към нея и които несъмнено бяха причинили смъртта й. Тя остана изложена така от осем часа до обед. Най-накрая се отегчиха от курса по скандална история, развиван над един труп. Дойде един мъж и отсече главата й.

Уви! Тази дълга и гъвкава като на лебед шия не оказа голяма съпротива!

Негодникът, който извърши това престъпление, може би още по-отвратително спрямо един труп, отколкото спрямо жив човек, се наричаше Гризон. Историята е по-неумолима от божествата — тя изтръгва едно перо от крилото си и го потапя в кръв. Тя написва едно име и това име е обречено на ненавистта на потомството! По-късно този човек беше гилотиниран като водач на банда крадци.

Втори човек на име Роди, разтвори гърдите на принцесата и изтръгна сърцето й.

Трети, наречен Мамен, завладя друга част от тялото й.

Тази бедна жена бе обезобразена така поради своята любов към кралицата. Явно кралицата беше твърде мразена!

Набиха на пики трите къса, отделени от тялото, и се запътиха към Тампъл.

Една огромна тълпа следваше тримата убийци. Но освен няколкото деца и няколкото пияни мъже, които бълваха през устата си заедно погълнатото вино и хулите, цялото шествие пазеше ужасено мълчание.

Дюкянът на един перукер беше по пътя. Влязоха в него. Човекът, който носеше главата, я постави на една маса.

— Фризирайте ми тази глава — каза той, — тя отива да види господарката си в Тампъл.

Перукерът вчеса великолепните коси на принцесата. После поеха отново по пътя към Тампъл, този път със силни викове. Това бяха виковете, които чу кралското семейство.

Убийците идваха, тъй като имаха гнусната идея да покажат на кралицата тази глава, това сърце и тази друга част от тялото на принцесата.

Те се явиха пред Тампъл.

Трицветната лента им преграждаше пътя. Тези мъже, тези убийци, тези колячи не се осмелиха да прекрачат през една лента!

Те искаха една депутация от шестима убийци — от които трима носеха късовете, за които говорихме, — да може да влезе в Тампъл и да обиколи донжона, за да покаже кървавите реликви на кралицата.

Молбата беше толкова благоразумна, че беше удовлетворена без спорове.

Кралят беше седнал и се правеше, че играе на табла с кралицата. Приближавайки се така, под предлог, че играят, затворниците поне можеха да разменят няколко думи скришом от общинарите.

Изведнъж кралят видя как един от тях затвори вратата и като се хвърли към прозореца, задърпа бързо завесите. Той се казваше Дожон, бивш семинарист, нещо като гигант, който поради големия си ръст бе наречен Шестстъпковият абат.

— Ама какво става? — попита кралят.

Този човек, възползвайки се от това, че кралицата му обръщаше гръб, направи знак с ръка на краля да не пита. Виковете, ругатните и заплахите достигаха чак до стаята въпреки затворените врати и прозорци. Кралят разбра, че става нещо ужасно — той постави ръка на рамото на кралицата, за да я удържи на мястото й.

В този момент почукаха на вратата и съвсем против волята си Дожон беше принуден да отвори. Това бяха офицерите от стражата и общинарите.

— Господа, в безопасност ли е семейството ми? — попита кралят.

— Да — отвърна един човек в униформа на Националната гвардия, носещ двоен еполет. — Но се носи слух, че в кулата вече няма никого и че вие всички сте избягали. Покажете се на прозореца, за да успокоите народа.

Като не знаеше какво става, кралят не виждаше никаква причина да не се подчини. Той направи едно движение, за да отиде до прозореца. Но Дожон го спря.

— Не правете това, господине! — каза той.

После, като се обърна към офицерите от Националната гвардия, добави:

— Народът трябва да показва повече доверие към своите магистрати.

— Е, добре — каза човекът с еполетите, — всичко това не е вярно. Искат да отидете до прозореца, за да ви покажат главата и сърцето на принцеса Дьо Ламбал, които са ви донесли, за да ви покажат как народът се отнася с тираните си. Така че ви съветвам да се покажете на прозореца, ако не искате да ви донесат всичко това тук.

Кралицата нададе вик и припадна в ръцете на госпожа Елизабет и на принцесата.

— Ах, господине! — каза кралят. — Можехте да спестите на кралицата съобщаването за това ужасно нещастие.

После, като показа с пръст групата на трите жени, добави:

— Вижте какво направихте!

Човекът сви рамене и излезе, пеейки Карманьолата.

В шест часа се яви секретарят на Петион, който идваше да наброи на краля две хиляди и петстотин франка. Като видя кралицата права и неподвижна, той помисли, че тя стои така от уважение към него и има добрината да я покани да седне.

„Майка ми стоеше така — казва принцесата в своите «Мемоари», — защото след онази ужасна сцена тя беше останала права и неподвижна, без да вижда нищо, което ставаше в стаята.“

Ужасът я беше превърнал в статуя.