Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (79)

78.
Погребението

Мъката беше огромна, всеобща. За миг тя се разля от центъра към периферията, от „Шосе-д’Антен“ до бариерите на Париж. Беше осем и половина часа сутринта.

Народът нададе ужасен вопъл. После се зае с налагането на траур. Изтичаха до театрите, изпокъсаха афишите им и затвориха вратите им. Същата вечер се състоя бал в един дворец на „Шосе-д’Антен“. Нахлуха в хотела, разпръснаха танцьорите и изпотрошиха инструментите на музикантите.

Претърпяната загуба беше съобщена на Националното събрание от нейния председател.

Веднага Барер се качи на трибуната и поиска Националното събрание да впише в протокола от този траурен ден съболезнованията, които тя поднася по повод загубата на този велик човек и настоя за покана от името на родината до всички членове на Събранието да присъстват на неговото погребение.

На другия ден, 3 април, се явиха представители на департамента на Париж, пожелаха и получиха църквата „Сен-Жьоневиев“, която да стане пантеон, посветен за гробница на великите хора, а Мирабо пръв бе погребан там.

Предаваме тук този великолепен декрет на Събранието. Хубаво е, че може да се намери в онези книги, които политическите мъже смятат за фриволни, защото правят грешката да предават историята в една не толкова тежка форма, както онази, която използват историците, хубаво е, казваме ние, да се срещат възможно най-често и без значение къде, стига да е в обсега на погледа, онези декрети, толкова по-велики, защото са спонтанно изтръгнати от възхищението или признателността на народа. Ето този декрет в цялата му чистота:

Националното събрание постановява:

 

ЧЛЕН 1. Новата сграда на „Сен-Жьоневиев“ ще бъде предназначена да приема праха на великите хора, започвайки от епохата на френската свобода.

ЧЛЕН 2. Само законодателното тяло решава на кои хора ще бъде присъдена тази чест.

ЧЛЕН 3. Оноре Рикети Мирабо се смята за достоен за тази чест.

ЧЛЕН 4. Законодателното тяло не може в бъдеще да присъжда тази чест на своите починали членове. Тази чест може да се оказва само от следващото законодателно тяло.

ЧЛЕН 5. Изключенията, които могат да бъдат направени за няколко велики хора, починали преди революцията, не могат да бъдат правени от законодателното тяло.

ЧЛЕН 6. Директорията на департамента на Париж ще бъде задължена да приведе бързо сградата на църквата „Сен-Жьоневиев“ в състояние да изпълнява новото си предназначение и да накара да издълбаят на фронтона й следните думи: „НА ВЕЛИКИТЕ ХОРА ОТ ПРИЗНАТЕЛНАТА РОДИНА“.

ЧЛЕН 7. Докато се чака да бъде завършена новата църква „Сен-Жьоневиев“, тялото на Рикети Мирабо да бъде положено до праха на Декарт в подземието на църквата „Сен-Жьоневиев“^[1].

Декрет от 20 февруари 1806

(Раздел I на този декрет превръща църквата „Сен-Дьони“ в гробница на императорите.)

РАЗДЕЛ II

ЧЛЕН 7. Църквата „Сен-Жьоневиев“ ще бъде довършена и предадена на култа, съобразно целта на неговия основател и призовавайки света Жьоневиев, покровителката на Париж.

ЧЛЕН 8. Тя ще запази своето предназначение, което й е било дадено от Конституционното събрание, и ще бъде превърната в гробница за висши сановници, висши служители на империята и на короната, сенатори, висши офицери от Почетния легион и по силата на наши специални декрети, граждани, които със службата си в армията или администрацията или в областта на литературата, са оказали изключителни услуги на родината. Техните балсамирани тела ще бъдат погребвани в църквата.

ЧЛЕН 9. Гробовете, разположени в музея на френските паметници, ще бъдат преместени в тази църква, за да бъдат подредени по векове.

ЧЛЕН 10. Столичният каноникейски съвет от „Нотр-Дам“, увеличен с шестима членове, ще бъде натоварен да обслужва църквата „Сен-Жьоневиев“. Грижата за църквата ще бъде поверена на един първосвещеник, избран между канониците.

ЧЛЕН 11. Ще бъде отслужвана тържествена литургия на 3 януари, празника на света Жьоневиев; на 15 август, празник на свети Наполеон и годишнина от сключването на мирното споразумение; в деня на Задушница и първата неделя на декември, годишнината от коронацията и битката при Аустерлиц и всеки път, когато се състоят погребения в изпълнение на настоящия декрет. Всички други религиозни церемонии не могат да бъдат извършвани в казаната църква, освен с наше разрешение.

ПОДПИСАЛ: НАПОЛЕОН

ПРИПОДПИСАЛ: ШАМПАНИ

Декрет от 12 декември 1821 година:

Луи, по Божия воля крал на Франция и Навара,

На всички, до които се отнася това, поздрав.

Църквата, чието изграждане бе започнало по волята на нашия предшественик Луи XV и с молитвите на света, е щастливо завършена. Ако и да не е получила докрай всички украси, които трябва да увенчаят нейното великолепие, тя е в състояние, което позволява отслужването на божествените служби. Ето защо, за да не се бави повече изпълнението на намеренията на нейния основател и да се установи, съгласно неговите и нашите възгледи култът към покровителката, която нашият добър град Париж има обичая да моли за закрила винаги, когато има нужда;

По доклад на министъра на вътрешните работи и след изслушване на кралския съвет,

Ние разпоредихме и разпореждаме следното:

ЧЛЕН 1. Новата църква, основана от Луи XV в чест на света Жьоневиев, покровителка на Париж, ще бъде незабавно посветена на изпълнението на божествената служба към тази светица. За тази цел тя е поставена на разположение на архиепископа на Париж, който ще разпореди обслужването й от духовници, които той посочи.

ЧЛЕН 2. По-нататък ще бъде постановено как да се извършват редовните и постоянни служби, които трябва да бъдат отслужвани, и ще бъдат дадени разпореждания за естеството им.

ПОДПИСАЛ: ЛУИ

ПРИПОДПИСАЛ: СИМЕОН

Разпореждане от 26 август 1830 година:

Вземайки предвид, че става въпрос за националната справедливост и чест на Франция, великите хора, които са заслужили пред родината, и за да бъдат възнаградени честта и славата им след смъртта с бляскаво свидетелство за оценката и признанието на обществото.

Вземайки предвид, че за да бъде постигната тази цел, законите, придали на Пантеона това предназначение, трябва да бъдат върнати в сила:

Ние разпоредихме и разпореждаме следното:

ЧЛЕН 1. Пантеонът ще бъде върнат към първоначалното си и законно предназначение.

Надписът: „На великите хора от признателната родина“ да бъде възстановен на фронтона. Останките на великите хора, които са заслужили пред родината, ще бъдат поставени там.

ЧЛЕН 2. Ще бъдат взети мерки, за да се определи при какви условия и в каква форма това свидетелство за признателността на нацията ще бъде присъждано от името на родината. Незабавно ще бъде създадена комисия, която да изготви законопроект.

ЧЛЕН 3. Декретът от 20 февруари 1806 година и разпореждането от 12 декември 1821 година са отменени.

ПОДПИСАЛ: ЛУИ-ФИЛИП

ПРИПОДПИСАЛ: ГИЗО

Декрет от 6 декември 1851 година:

Президентът на Републиката:

Предвид закона от 4–10 април 1791 г.;

Предвид декрета от 20 февруари 1806 г.;

Предвид разпореждане от 12 декември 1821 г.;

Предвид разпореждане от 26 август 1830 г.;

Постанови:

ЧЛЕН 1. Старата църква „Сен-Жьоневиев“ се връща на култа, съгласно намеренията на нейния основател и в името на света Жьоневиев, покровителка на Париж. Впоследствие ще бъдат приети мерки, за да бъде уредено служенето на католическото вероизповедание в тази църква.

ЧЛЕН 2. Разпореждането от 26 август 1830 година е отменено.

ЧЛЕН 3. Министърът на общественото образование и вероизповеданията и министърът на обществените дела са натоварени, всеки в частта, която го засяга, с изпълнението на настоящия декрет, който ще бъде поместен в „Държавен вестник“.

ПОДПИСАЛ: ЛУИ-НАПОЛЕОН

ПРИПОДПИСАЛ: ФОРТУЛ

На другия ден, в четири часа следобед, Националното събрание в пълен състав напусна залата на манежа, за да се яви в двореца на Мирабо, където беше очаквана от директора на департамента, всички министри и сто хиляди души. Но от тези сто хиляди души никой не беше дошъл специално от страна на кралицата. Шествието потегли.

Начело вървеше Лафайет като главнокомандващ Националната гвардия на кралството.

После следваше председателят на Националното събрание Тронше, царствено заобиколен от дванайсет пристави с огърлици.

После идваше Събранието, без да се дели на партии — Сийес беше хванал под ръка Шарл дьо Ламет.

След Събранието вървеше якобинският клуб, като второ Национално събрание. Те се отличаваха с мъката си, вероятно повече външна, отколкото истинска — бяха постановили едноседмичен траур и Робеспиер, твърде беден, за да си позволи да си купи дрехи, беше взел под наем, както направи за траура по Франклин.

След тях се точеше населението на Париж, оградено между две редици от национални гвардейци, чийто брой надхвърляше трийсет хиляди души.

Погребален оркестър, в който можеха за пръв път да се чуят два инструмента, дотогава непознати — тромбонът и тамтамът, отмерваше стъпката на тази огромна тълпа.

Едва в осем часа стигнаха при „Сен Йосташ“.

Прощалното слово беше произнесено от Серюти. При последната дума десетте хиляди национални гвардейци, които бяха в църквата, едновременно изпразниха пушките си. Събраните, които не очакваха този залп, нададоха силен вик. Сътресението беше толкова силно, че не остави здрав прозорец. За миг можеше да се помисли, че сводът на храма ще рухне и че църквата ще стане гроб на събралите се.

Шествието продължи под светлината на факли. Мракът беше паднал и нахлул не само по улиците, по които трябваше да минат, но и в сърцата на повечето от онези, които вървяха.

Действително смъртта на Мирабо предизвика политически мрак. По какъв ли път щеше да се тръгне, след като Мирабо е мъртъв? Ловкият укротител вече не беше тук, за да обуздае онези побеснели жребци, които се наричат амбиция и омраза. Чувстваше се, че той отнася със себе си две неща, които отсега нататък щяха да липсват на Събранието — духа на мира, бдящ дори сред войната, и добротата на сърцето, скрита под жестокостта на разума. Всички бяха загубили от тази смърт. Привържениците на краля вече нямаха жило, революционерите нямаха спирачка. Отсега нататък колесницата щеше да върви все по-бързо надолу по склона, а предстоеше дълго спускане. Кой можеше да каже към какво върви и дали отива към триумфа или към пропастта?

Стигнаха до Пантеона около полунощ.

Само един човек липсваше от шествието — Петион^[2].

Защо ли Петион се беше въздържал? Той щеше да го каже на по-следващия ден на онези от приятелите си, които щяха да му отправят упрек за отсъствието му.

Той бил прочел, казваше, един план за контрареволюционен заговор, написан от ръката на Мирабо.

Три години по-късно, в един мрачен есенен ден, вече не в залата на манежа, а в залата на Тюйлери, когато Конвентът^[3], след като беше убил краля, след като беше убил кралицата, след като беше избил жирондистите, след като беше избил корделиерите, след като бе избил якобинците, след като беше убил сам себе си и не му беше останало нищо живо за убиване, се зае да избива мъртвите. Тогава с дива радост, той заяви, че се е излъгал в преценката си по отношение на Мирабо и че според него не може да има прошка за корупцията дори и за гения. Беше приет нов декрет, който изключваше Мирабо от Пантеона^[4].

Един пристав дойде и от прага на храма прочете декрета, който заявяваше, че Мирабо не е достоен да сподели гроба с Волтер, Русо и Декарт и който приканваше пазителя на църквата да му предаде трупа. И така, един глас, по-ужасен от този, който трябваше да се чуе в долината на Йосафат^[5], извика преди часа:

— Пантеоне, предай твоите мъртви!

Патнеонът се подчини. Трупът на Мирабо бе предаден на пристава, който накара, както каза самият той, да откарат указания саркофаг на обичайното място за погребения. Обаче обикновеното място за погребения беше Кламар, гробището за осъдените на смърт.

И, разбира се, за да бъде още по-страшно наказанието, което се търсеше дори в смъртта, саркофагът беше заровен без шествие и през нощта, без никакъв знак за мястото на погребението, без кръст, без надгробен камък, без надпис.

Едва по-късно един стар гробокопач, разпитван от един от онези умове, любопитни да узнаят онова, което другите не знаят, преведе една вечер един човек през печалното гробище и като спря насред ограденото място и тупна с крак, му каза:

— Тук е.

После, тъй като любопитният настояваше, за да бъде уверен, повтори:

— Тук е, отговарям за това, тъй като аз помагах да го спуснат в ямата и дори се измъкнах от влаченето, толкова беше тежък проклетият му оловен ковчег.

Този човек беше Нодие^[6]. Един ден той ме отведе по същия начин в Кламар, тупна с крак на същото място и каза:

— Тук е.

Обаче, ето че петдесет години след това, поколенията, които последваха, вървят върху този незнаен гроб на Мирабо. Не е ли едно твърде дълго изкупление за едно престъпление, което е оспорвано и е било по-присъщо на враговете на Мирабо, отколкото на самия Мирабо, и не е ли време при пръв удобен случай да се разкопае нечистата земя, в която той почива, докато се намери онзи оловен саркофаг, който е натежал толкова много на ръцете на бедния гробокопач и в който ще разпознаят изгнаника от Пантеона?

Може би Мирабо не е заслужил място в Пантеона. Но е съвсем сигурно, че мнозина, които повече от него заслужават да отидат в пъкъла, почиват и ще почиват на осветена земя.

Францийо! Намери едно място между пъкъла и Пантеона за гроб на Мирабо! Нека името му бъде целият епитаф, бюстът му — цялата украса, а бъдещето — най-добрата оценка!