Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (124)

123.
В която абат Фортие изпълнява по отношение на стрина Бийо заплахата, която бе отправил пред леля Анжелик

Катрин благочестиво притвори очите на майка си, най-напред с ръка, а след това с устни.

Госпожа Клеман отдавна беше предвидила този час и предварително бе купила две вощеници.

Докато Катрин, цялата обляна в сълзи, отнасяше детето, което плачеше, и го приспиваше, давайки му гръдта си, госпожа Клеман запали двете вощеници от двете страни на възглавието на леглото, скръсти двете ръце на мъртвата на гърдите й, поставяйки едно разпятие между дланите й, и донесе на едно дървено столче купа със светена вода заедно с клонче чимшир от последната неделя на Цветница.

Когато Катрин влезе отново, на нея не й оставаше друго, освен да застане на колене до леглото на майка си с молитвеника си в ръка.

В това време Питу се зае с другите подробности около погребението, сиреч, не смеейки да отиде при абат Фортие, с когото, както си спомняте, беше в особени отношения, той отиде при клисаря, за да поръча заупокойна литургия, при носачите, за да ги предупреди за часа, в който трябваше да отнесат ковчега, и при гробокопача, за да му каже да изкопае гроб.

После оттам отиде в Арамон, за да предупреди своя лейтенант, своя младши лейтенант и своите трийсет и един души от Националната гвардия, че погребението на госпожа Бийо ще се състои на другия ден в единайсет часа сутринта.

Понеже приживе стрина Бийо не беше заемала нито обществена длъжност, нито имаше чин в Националната гвардия или в армията, съобщението, което Питу направи на хората си, разбира се, беше не официално, а неофициално. То бе по-скоро покана да се присъства на погребението, а не заповед.

Но всички много добре знаеха какво беше направил Бийо за тази революция, завъртяла главите и разпалила сърцата на всички. Много добре знаеха и каква опасност заплашва в момента Бийо, лежащ на легло от болка, ранен, докато защитаваше святото дело, за да не гледат на поканата като на заповед. Цялата национална гвардия на Арамон обеща на началника си да се яви непременно и доброволно с оръжието си на другия ден, точно в единайсет часа при дома на покойната.

Вечерта Питу се върна във фермата. При портата срещна дърводелеца, който беше донесъл ковчега на рамо. Питу инстинктивно проявяваше цялата сърдечна деликатност, която твърде рядко се среща у селяните и дори сред светските хора. Той скри дърводелеца и неговия ковчег в конюшнята и за да спести на Катрин гледката на тази погребална принадлежност и ужасния звук на чука, влезе сам.

Катрин се молеше в краката на леглото на майка си. Двете жени се бяха погрижили трупът да бъде измит и увит в савана си. Питу даде отчет как е оползотворил деня си и я покани да се поразходи и да вземе малко въздух. Но Катрин искаше да изпълни задълженията си докрай. Тя отказа.

— Ще бъде лошо за вашия малък Изидор да не излезе — каза Питу.

— Отнесете го и го разходете малко на въздух, господин Питу.

Катрин трябваше да има голямо доверие на Питу, за да му повери детето си, та било и за пет минути. Питу излезе, сякаш за да се подчини. Но след пет минути се върна обратно.

— Не иска да излезе с мен — каза той. — Плаче!

Наистина през отворените врати Катрин чуваше виковете на детето си. Тя целуна челото на трупа, чиито форми и дори чертите се различаваха през платното, и с раздвоени чувства на дъщеря и майка остави майка си, за да отиде при детето си.

Малкият Изидор наистина плачеше. Катрин го взе на ръце и следвайки Питу, излезе от фермата. След нея влязоха дърводелецът и неговият ковчег.

Питу искаше да накара Катрин да се отдалечи за поне половин час. Сякаш случайно той я заведе на пътя за Бурсон.

Този път бе така изпълнен със спомени за бедното момиче, че тя извървя половин левга, без да каже нито дума на Питу, слушайки различните гласове в сърцето си и отвръщайки им тихичко, както говореха те. Когато Питу реши, че погребалните приготовления са завършили, той каза:

— Госпожице Катрин, ще се връщаме ли във фермата?…

Катрин се пробуди от мислите си, сякаш от сън.

— О, да! — каза тя. — Вие сте много добър, скъпи мой Питу!

И тя пое по пътя към Писльо.

При завръщането им госпожа Клеман направи знак с глава на Питу, че приготовленията за погребението са приключени. Катрин се прибра в стаята си, за да сложи малкия Изидор да си легне. След като привърши с тази майчинска грижа, тя поиска да отиде и да заеме отново мястото си при възглавието на мъртвата. Но на прага на нейната стая тя намери Питу.

— Няма нужда, госпожице Катрин, всичко е свършено — каза той.

— Как така всичко е свършено?

— Да… В наше отсъствие, госпожице…

Питу се поколеба.

— В наше отсъствие дърводелецът…

— А! Ето защо настоявахте да изляза… Разбирам, добри ми Питу!

И Питу получи за награда от Катрин един признателен поглед.

— Една последна молитва — добави девойката — и се връщам.

Катрин тръгна право към стаята на майка си и влезе вътре. Питу я последва на пръсти, но се спря на прага. Ковчегът беше поставен върху два стола в средата на стаята. При тази гледка Катрин се спря, потрепервайки, и нови сълзи рукнаха от очите й.

После тя коленичи пред ковчега, опирайки до дъбовото дърво побледнялото си от умора и мъка чело.

По скръбния път, който отвежда мъртвеца от ложето на неговата агония до гроба, неговото вечно жилище, живите, които го следват всеки миг, се сблъскват с някоя нова подробност, която сякаш е предназначена да изстиска и последната сълза от измъчените им сърца.

Молитвата беше дълга. Катрин не можеше да се отдръпне от ковчега. Бедната девойка разбираше, че след смъртта на Изидор има само двама приятели на земята — майка си и Питу.

Майка й току-що я беше благословила и й бе казала сбогом. Днес в ковчега, а утре майка й щеше да бъде в гроба. Оставаше й само Питу! Никой не изоставя без мъка предпоследния си приятел, когато този предпоследен приятел е майката!

Питу почувства, че трябва да се притече на помощ на Катрин. Той влезе и като чу безполезните й думи, се опита да привдигне девойката под мишниците.

— Още една молитва, господин Питу! Само една!

— Вие ще се поболеете, госпожице Катрин — каза Питу.

— Е, и какво от това? — попита Катрин.

— Тогава ще вървя да търся дойка за господин Изидор.

— Имаш право, имаш право, Питу — каза девойката. — Боже мой! Колко си добър, Питу! Колко те обичам!

Питу се олюля и щеше да падне назад. Той отстъпи заднешком и се подпря на стената до вратата и тихи, почти радостни сълзи потекоха по бузите му.

Катрин не му ли беше казала току-що, че го обича?

Питу изобщо не се лъжеше за начина, по който го обичаше Катрин. Но по какъвто и начин да го обичаше Катрин, това означаваше много за него.

Като привърши с молитвата си, Катрин, както беше обещала на Питу, се изправи и дойде с бавни стъпки при него, за да се облегне на рамото на младия мъж. Питу обви с ръка талията й, за да я отведе.

Тя му позволи. Но преди да премине прага, извърна глава над рамото на Питу и хвърляйки последен поглед към ковчега, тъжно осветяван от двете вощеници, каза:

— Сбогом, майко! За последен път, сбогом!

И излезе. На вратата на стаята на Катрин в момента, когато тя щеше да влезе, Питу се спря.

Катрин вече беше започнала така добре да познава Питу, че разбра, че той има да й казва нещо.

— Е, какво има? — попита тя.

— Ами — заекна Питу, малко притеснен, — не ви ли се струва, госпожице Катрин, че е дошъл моментът да напуснете фермата?

— Няма да напусна фермата, докато и майка ми не я напусне — отвърна девойката.

Катрин произнесе тези думи с такава твърдост, че Питу видя, че решението й е неотменимо.

— А когато напуснете фермата — каза Питу, — знайте, че има две места, където ще бъдете добре приета — колибата на дядо Клуис и малката къщичка на Питу.

Питу наричаше своята спалня и кабинет къща.

— Благодаря, Питу! — отвърна Катрин, правейки в същото време знак с глава, че ще приеме едното или другото от тези убежища.

Катрин се прибра в стаята си, без да се безпокои за Питу, който със сигурност винаги успяваше да си намери леговище. На другата сутрин след десет часа приятелите, поканени за погребалната церемония, започнаха да прииждат във фермата.

Всички арендатори от околностите, от Бурсон, Нуе, Ивор, Коайол, Лерни, Арамон и Вивиер, бяха тук. Кметът на Виле-Котре, добрият господин Дьо Лонпре беше един от първите.

В десет и половина Националната гвардия от Арамон с биещ барабан и развято знаме пристигна, без да липсва нито един от мъжете.

Катрин, цялата облечена в черно, държаща на ръце детето си, облечено изцяло в черно като нея, посрещаше всеки пристигащ и трябва да кажем, че никой не изпитваше друго чувство, освен уважение към тази майка и детето й, облечени и двамата в траур.

В единайсет часа във фермата се бяха събрали повече от триста души.

Липсваха само свещеникът, хората от църквата и носачите.

Почакаха четвърт час. Никой не дойде.

Питу се покатери на най-високия хамбар на фермата.

От прозореца му се виждаше на разстояние два километра в равнината, която се простира от Виле-Котре до малкото селце Писльо.

Дори такива силни очи като тези на Питу не видяха нищо. Той слезе и сподели с господин Дьо Лонпре не само наблюденията си, но и размишленията си.

Неговите наблюдения бяха, че със сигурност никой не идва. Неговите размишления бяха, че по всяка вероятност никой няма да дойде.

Той му разказа за посещението на абат Фортие и за отказа му да даде последно причастие на стрина Бийо. Питу познаваше абата и се досети за всичко. Абат Фортие не искаше да отслужи служба на погребението на госпожа Бийо и предлогът, а не причината, беше липсата на изповед.

Тези размисли, съобщени от Питу на господин Дьо Лонпре и от господин Дьо Лонпре на присъстващите, създадоха тягостно впечатление. Спогледаха се мълчаливо. После един глас каза:

— Е, добре, какво пък! Щом абат Фортие не иска да отслужи литургия, ще минем и без нея.

Този глас принадлежеше на Дезире Манике.

Дезире Манике беше известен с антирелигиозните си убеждения. Настъпи миг тишина.

Очевидно беше, че на събралите се им се струва твърде дръзко да минат без литургия.

И все пак те бяха преминали през цялата школа на Волтер и Русо.

— Господа — каза кметът, — да вървим във Виле-Котре. Във Виле-Котре ще се разбере всичко.

— Към Виле-Котре! — викнаха всички гласове.

Питу даде знак на четирима от своите хора. Прокараха цевите на две пушки под ковчега и вдигнаха мъртвата.

При портата ковчегът мина пред коленичилата Катрин и пред малкия Изидор, когото тя бе накарала да седне. После, след като ковчегът отмина, Катрин целуна прага, на който смяташе, че кракът й няма да стъпи повече, и като стана, каза на Питу:

— Ще бъда в колибата на дядо Клуис.

И тя се отдалечи бързо през двора на фермата и градините, които достигаха до дъното на една улица.