Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (95)

94.
Шарни

Стаята беше пълна с национални гвардейци и външни хора, които любопитството бе довело там.

Кралицата беше възпрепятствана в първия си порив да се хвърли срещу Шарни, да изтрие с кърпичката си кръвта, с която беше покрит, и да му каже някоя от онези утешителни думи, които излизат от сърцето и стигат до сърцето. Но имаше сили само да се повдигне от мястото, където беше седнала, да протегне ръце към него и да прошепне:

— Оливие!…

Той, мрачен и спокоен, направи един знак на присъстващите външни хора и с благ, но твърд глас им каза:

— Простете, господа, трябва да говоря с Техни величества.

Националните гвардейци се опитаха да отвърнат, че те са там, за да не допускат кралят да общува с външни лица. Шарни стисна бледите си устни, смръщи вежди, разтвори редингота си, под който се видяха чифт пистолети и повтори с може би по-благ от първия път глас, но в същото време още по-заплашителен:

— Господа, вече имах честта и ви казах, че трябва да говоря насаме с краля и кралицата.

И в същото време направи знак с ръка на външните хора да излязат.

При гласа и властта, която Шарни, упражнявайки над себе си, упражняваше и над останалите, господин Дьо Дамас и двамата телохранители си възвърнаха цялата енергия, напуснала ги за момент, и изблъсквайки пред себе си националните гвардейци и любопитните, опразниха стаята.

Тогава кралицата разбра от каква полза би бил подобен човек в колата на краля, ако етикетът не бе изисквал госпожа Дьо Турзел да се качи на негово място. Шарни се огледа наоколо, за да се увери, че за момента около кралицата са останали само верните й служители и като се приближи до нея, каза:

— Госпожо, ето ме. Разполагам със седемдесет хусари при вратите на града. Мисля, че мога да разчитам на тях. Какво ще ми наредите?

— О! Кажете най-напред какво ви се случи, бедни мой Шарни? — каза кралицата на немски.

Шарни направи знак на кралицата, че господин Дьо Малден е в стаята и говори немски.

— Уви! Уви! — подхвана кралицата на френски. — Като не ви видяхме, помислихме, че сте мъртъв!

— За нещастие, госпожо — отвърна Шарни с дълбока меланхолия, — аз не съм още мъртъв, но бедният ми брат Изидор е…

Той не можа да сдържи една сълза.

— Но — прошепна с тих глас — ще дойде и моят ред…

— Шарни, Шарни! Питам ви какво ви се е случило — каза кралицата — и защо изчезнахте така?

После добави полугласно и на немски:

— Оливие, много ни липсвахте и най-вече на мен!

Шарни се поклони.

— Мислех — каза той, — че брат ми би трябвало да е съобщил на Ваше Величество за причината, която временно ме отдалечи от вас.

— Да, зная. Вие преследвахте този човек, нещастника Друе, и за момент помислихме, че ви се е случила някаква беда при това преследване.

— Наистина ми се случи голямо нещастие. Въпреки всички мои усилия, не можах да го настигна навреме! Един завръщащ се пощальон му съобщи, че колата на Ваше Величество, която той мислеше, че върви по пътя за Вердюн, е поела по Варенския път. Тогава той тръгна напряко през гората Аргон. Опитах два пъти да стрелям с пистолет — пистолетите изобщо не бяха заредени! В Сен-Менеулд бях сбъркал коня и вместо да взема моя, съм взел този на господин Дандоан. Какво искате, госпожо! Съдба! Последвах го в гората, но не познавам пътищата, докато той познава и най-малката пътечка. Освен това тъмнината ставаше с всеки изминал миг все по-гъста. Преследвах го, докато можех да го виждам, както се преследва сянка. Докато можех да го чувам, го следвах по шума. Но шумът затихна, както изчезна сянката, и аз останах сам, изгубен насред гората, залутан сред мрака… О, госпожо! Аз съм мъж, вие ме познавате — в онзи момент… Не плача! Е, добре, сред онази гора, сред онази тъмнина пролях сълзи на гняв и надавах викове на ярост!

Кралицата му протегна ръка. Шарни се поклони и докосна тази тръпнеща ръка с крайчеца на устните си.

— Но никой не ми отговори — продължи Шарни. — Скитах през цялата нощ и на сутринта се озовах в село Жев по пътя от Варен за Дюн… Дали бяхте имали щастието да се изплъзнете от Друе, както той се беше изплъзнал от мен? Това беше възможно. Тогава вие щяхте да сте пресекли Варен и беше безполезно да отивам там. Бяхте ли задържани във Варен? В такъв случай аз бях сам и предаността ми щеше да ви е безполезна. Реших да продължа пътя си към Дюн. Малко преди града срещнах господин Дезлон със сто хусари. Господин Дезлон беше обезпокоен, но нямаше новини. Само че беше видял да бягат, отпуснали юздите, по посока на Стене господин Дьо Буйе и господин Дьо Режкур. Защо ли не са му казали нищо? Несъмнено не са му имали доверие. Но аз познавам господин Дезлон като добър и лоялен благородник. Досетих се, че Ваше Величество сте задържани във Варен и че господата Дьо Буйе и Дьо Режкур са предприели бягство и отиват да предупредят генерала. Казах всичко на господин Дезлон и го призовах да ме последва с хусарите си, което той веднага направи, оставяйки все пак трийсет души да охраняват моста при Мьоза. След един час бяхме във Варен — изминахме четири левги за един час. Аз исках незабавно да предприема атака и да разруша всичко, за да стигна до краля и Ваше Величество, но се натъкнахме на множество барикади. Да се опитаме да ги преминем, си беше лудост. Тогава се опитах да преговарям — дойде един пост на Националната гвардия и аз поисках разрешение да присъединя хусарите си към тези, които са в града. Такова разрешение ми беше отказано. Поисках да дойда, за да получа заповеди от краля, и понеже несъмнено се готвеха да откажат и на това мое второ искане така, както бяха отказали на първото, пришпорих коня си и прескочих едната барикада, после втората… Воден от глъчката, долетях в галоп и пристигнах на площада в момента, когато… Ваше Величество се хвърли назад, изоставяйки балкона. А сега — продължи Шарни — очаквам заповедите на Ваше Величество.

Кралицата стисна още веднъж ръцете на Шарни в своите. После се обърна към краля, който стоеше все така вцепенен.

— Сир — каза тя, — чухте ли това, което току-що каза вашият верен служител граф Дьо Шарни?

Но кралят не отговори. Тогава кралицата стана и отиде при него.

— Сир — каза тя, — няма повече време за губене. За нещастие ние загубихме вече твърде много време! Ето го господин Дьо Шарни, който разполага със седемдесет души, сигурни хора, както той твърди, и който иска заповеди от вас.

Кралят поклати глава.

— Сир, в името на небето, дайте вашите заповеди! — каза кралицата.

И Шарни го умоляваше с поглед, докато кралицата го умоляваше на глас.

— Моите заповеди? — повтори кралят. — Какви заповеди бих могъл да дам. Аз съм пленник… Направете всичко, което мислите, че можете да направите.

— Добре — каза кралицата, — ето всичко, което искахме от вас.

И като дръпна Шарни, му каза:

— Имате пълна свобода на действие. Направете, както каза кралят, всичко, което мислите, че може да се направи.

После добави съвсем тихо:

— Но го правете бързо и пипайте здраво, иначе сме загубени!

— Това е добре, госпожо — каза Шарни, — оставете ме за миг да си поговоря с тези господа и онова, което ще решим, ще бъде незабавно изпълнено.

В този момент влезе господин Дьо Шоазьол. Той държеше в ръка няколко документа, обвити в една окървавена носна кърпичка. Без да каже нищо, ги протегна към Шарни.

Графът разбра, че това са документите, намерени у брат му. Той протегна ръка, за да приеме кървавото наследство, приближи кърпичката си до устните си и я целуна. Кралицата не можа да сдържи риданието си. Но Шарни дори не се обърна, прибирайки документите до гърдите си.

— Господа — каза той, — бихте ли могли да ме подпомогнете в последното усилие, което ще опитам да направя?

— Ние сме готови да пожертваме живота си — отговориха младежите.

— Мислите ли, че можете да гарантирате, че дузина хора са останали верни?

— Вече сме осем-девет…

— Е, добре, аз се връщам при моите седемдесет хусари. Докато атакувам фронтално барикадите, вие ще направите една диверсия в тила. Благодарение на тази диверсия ще премина през барикадите и с двата обединени отряда ще проникнем дотук и ще отвлечем краля.

Вместо отговор младежите протегнаха ръце на граф Дьо Шарни. Тогава той се обърна към кралицата.

— Госпожо — каза й той, — до един час Ваше Величество ще бъде свободна или аз ще бъда мъртъв!

— О, графе, графе! — каза кралицата. — Не произнасяйте тази дума, тя предизвиква твърде много зло!

Оливие се задоволи да се поклони в потвърждение на обещанието си и без да се безпокои от новата глъч и вълненията, които щяха да избухнат и да залеят къщата, той тръгна към вратата.

Но в момента, когато слагаше ръката си на ключа, вратата се отвори и влезе едно ново действащо лице, което щеше да се намеси в и без това толкова усложнената интрига на тази драма.

Това беше един човек на четирийсет, четирийсет и две години, с мрачно и строго лице. Яката му беше широко разкопчана, дрехата му беше разтворена, очите му бяха зачервени от умора, дрехите му — прашни, показващи, че и той също, тласкан от някаква жестока страст, беше препускал безмилостно. Човекът носеше чифт пистолети, затъкнати в колана, и сабя, окачена на хълбока. Задъхан, почти без глас в момента, когато отвори вратата, той сякаш се успокои едва когато разпозна краля и кралицата. Една усмивка на удовлетворена отмъстителност се плъзна по лицето му и без да се безпокои от второстепенните личности, които заемаха дъното на стаята, още от вратата, която той почти изпълваше с могъщия си торс, протегна ръка и каза:

— В името на Националното събрание, всички вие сте мои пленници!

С движение, бързо като мисълта, господин Дьо Шоазьол се хвърли напред с пистолет в ръка, за да пръсне мозъка на новодошлия, който изглежда надминаваше с безочието и решителността си всичко, което беше видял досега. Но с едно може би още по-бързо движение кралицата спря тази заплашваща ръка, казвайки полугласно на господин Дьо Шоазьол:

— Не ускорявайте гибелта ни, господине. Бъдете предпазлив! С всичко това печелим време, а господин Дьо Буйе не може да е далече.

— Да, имате право, госпожо — отвърна господин Дьо Шоазьол.

И скри пистолета дълбоко в пазвата си. Кралицата хвърли един бърз поглед на Шарни, учудена, че не го вижда да се хвърля напред при тази нова опасност. Но странно нещо! Шарни изглежда желаеше да не бъде видян от новопристигналия и несъмнено за да избегне погледа му, се беше оттеглил в най-тъмния ъгъл на стаята.

Все пак кралицата, която познаваше графа, се досети, че в необходимия момент той ще излезе от прикритието си.