Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

126.
Обликът на новото събрание

На 1 октомври 1791 година бе предвидено тържественото откриване на Законодателното събрание. Бийо пристигна в края на септември, както и другите депутати.

Новото събрание се състоеше от седемстотин четирийсет и пет членове. От тях адвокатите и легистите[1] наброяваха четиристотин души. Седемдесет и двама бяха литераторите, журналистите и поетите. Седемдесет — конституционните свещеници, сиреч такива, които се бяха заклели в конституцията. Двеста и трима други бяха собственици или арендатори на селскостопански имения както Бийо, който беше и собственик, и арендатор едновременно, или хора, упражняващи свободни професии и занаяти.

Впрочем характерната особеност на новите депутати беше младостта — по голямата част от тях не бяха на повече от двайсет и шест години. Би могло да се каже, че Франция е делегирала едно ново и непознато поколение, за да скъса насила с миналото. Шумно, бурно, революционно, то щеше да детронира традицията. Почти всички образовани умове — едни, както казахме, поети, други адвокати, трети — химици. Изпълнени с енергия и красота, с извънредна жар и безгранична преданост към идеите, силно невежи в държавните дела, неопитни, бъбриви, лекомислени, свадливи, те представляваха без съмнение онова велико, но ужасно нещо, наричано неизвестност.

Обаче неизвестното в политиката винаги означава безпокойство.

С изключение на Кондорсе[2] и Брисо би могло всеки един от тези хора да бъде попитан: „Кой сте вие?“

Наистина къде бяха светилата и дори светилниците на Учредителното събрание? Къде бяха Мирабо, Сийес, Дюпор, Байи, Робеспиер, Барнав, Казале? Нямаше ги.

Тук-там сред тази пламенна младеж се виждаха няколко побелели глави.

Останалите представляваха младата и вече възмъжала Франция, Франция на черните коси.

На всичко отгоре се чувстваше, че започва гражданска война в страната и война извън граница. Всички тези млади хора съвсем не бяха просто депутати. Те бяха бойци — Жирондата[3], която в случай на война се бе самопредложила. И всички от двайсет до петдесетгодишните щяха да тръгнат към границата.

Жирондата изпращаше един авангард. Този авангард бяха Вернио, Гюаде, Женсон, Фонфред и Дюко. Това беше онова ядро, което в крайна сметка трябваше да се нарече жирондата и да даде името си на една знаменита партия, която въпреки грешките си остана симпатична с нещастията си.

Родени от дъха на войната, те влизаха с един скок и като атлети подемаха битката на кървавата арена на политическия живот. Никой, който ги гледаше да заемат шумно местата си в камарата, не би отгатнал у тях бурните повеи, които щяха да създадат бурите на двайсети юни, на десети август и на двайсет и първи октомври[4].

Нямаше десница — десницата беше ликвидирана, — следователно, нямаше и аристократи.

Цялото Събрание беше на оръжие срещу двама врагове — благородничеството и духовенството. Поръчението, което беше получило, бе, ако се съпротивляват, съпротивата им да бъде ликвидирана.

Колкото до краля, оставяха на съвестта на депутатите преценката за поведението, което трябваше да имат спрямо него. Жалеха го. Надяваха се, че ще се изплъзне от тройната власт на кралицата, аристокрацията и духовенството. Ако пък ги поддържаше, щяха да го смажат заедно с тях.

Бедният крал — вече не го наричаха краля, нито Луи XVI, нито величество. Наричаха го изпълнителната власт. Първият порив на депутатите, когато влизаха в тази напълно непозната им зала, беше да се огледат наоколо. От всяка страна имаше по една запазена трибуна.

— За кого са тези трибуни? — попитаха множество гласове.

— Това са трибуните за депутатите с изтекъл мандат — отвърна архитектът.

— Охо! — измърмори Вернио. — Какво ще рече това? Цензорски комитет! Законодателното събрание е камара на представителите на нацията, а не клас от ученици.

— Да почакаме — каза Ерол дьо Сешел. — Ще видим как ще се държат учителите ни.

— Разсилен — извика Тюрио, — казвате на нововлизащите, че в Събранието има един човек, който трябваше да хвърли управителя на Бастилията от стените му долу и че този човек се нарича Тюрио.

Година и половина по-късно този човек се нарече Тюе-Роа[5].

Първото действие на новото събрание беше да изпрати депутация в Тюйлери. Кралят беше непредпазлив и нареди да го замести един министър.

— Господа — каза им той, — кралят не може да ви приеме в момента. Елате отново след три часа.

Депутатите се оттеглиха.

— Е, какво? — попитаха ги останалите, като ги видяха да се връщат така бързо.

— Граждани — каза единият от изпратените, — кралят не беше готов, трябва да убием три часа още.

— Хубаво! — извика от мястото си безкракият Кутон[6]. — Да използваме тези три часа. Предлагам да премахнем титлата величество.

Отвърна му всеобщо ура. Титлата величество беше премахната с акламации.

— Как ще се нарича изпълнителната власт? — попита тогава един глас.

— Ще се нарича крал на французите — отвърна друг глас. — Това е една твърде хубава титла и господин Капе ще трябва да се задоволи с нея.

Всички очи се обърнаха към човека, който току-що беше нарекъл краля на Франция „господин Капе“. Това беше Бийо.

— Съгласни сме да е крал на французите! — разнесе се почти единодушен вик.

— Почакайте — каза Кутон, — остават ни още два часа. Искам да направя ново предложение.

— Направете го! — извикаха всички.

— Предлагам да станем при влизането на краля, но седне ли той веднъж, всички да насядат и да си сложат шапките.

За миг се надигна страхотен шум — виковете на одобрение бяха толкова силни, че можеха да се вземат за викове на противопоставяне. Най-накрая, когато шумът утихна, се разбра, че всички са съгласни. Предложението беше прието.

Кутон хвърли поглед към стенния часовник.

— Имаме още един час — каза той. — Искам да направя трето предложение.

— Кажете! Кажете! — викнаха всички.

— Предлагам — подхвана Кутон с онзи свой приятен глас, който според случая можеше да потреперва страховито, — за краля вече да няма трон, а само обикновен фотьойл.

Ораторът беше прекъснат от аплодисменти.

— Почакайте, почакайте — вдигна ръка той. — Това не е всичко.

На мига настъпи тишина.

— Предлагам, фотьойлът на краля да бъде от лявата страна на председателя.

— Внимавайте! — каза един глас. — Това означава не само да се премахне тронът, но и да се подчини кралят.

— Предлагам — каза Кутон — не само да премахнем трона, но и да подчиним краля.

Избухнаха силни овации. Последствията от двайсети юни и десети август още отсега отекваха в тези ужасни ръкопляскания.

— Това е добре, граждани — каза Кутон. — Трите часа изминаха. Благодаря на краля на французите за това, че ни накара да чакаме. Не си губихме времето, докато чакахме.

Депутацията се върна в Тюйлери. Този път кралят я прие. Но го направи с предубеждение.

— Господа — каза той, — няма да мога до три дни да дойда в Събранието.

Депутатите се спогледаха.

— Тогава, сир — казаха те, — ще бъде на четвърти?

— Да, господа, ще бъде на четвърти — отвърна кралят.

И им обърна гръб.

На четвърти октомври кралят накара да предадат, че е болен и няма да се яви на заседание по-рано от седми. Това изобщо не попречи на четвърти, в отсъствието на краля, конституцията от 1791 година, сиреч най-значителното дело на предишното събрание, да бъде тържествено внесена в новото събрание. Законът беше заобиколен и пазен от дванайсетте най-възрастни депутати от Учредителното събрание.

— Хубаво! — каза един глас. — Ето ги дванайсетте старци от Апокалипсиса!

Архиварят Камю я носеше. Той се качи на трибуната и я показа на народа.

— Народе! — каза той като някой Мойсей. — Ето скрижалите на закона!

Тогава започна церемонията по клетвата.

Цялото Събрание премина тъжно и студено пред конституцията. Мнозина знаеха предварително, че тази безсилна конституция няма да просъществува и една година. Заклеха се заради клетвата, защото тази церемония им беше наложена.

Три четвърти от онези, които се заклеха, нямаха намерение да спазят клетвата си.

В това време слухът за приетите декрети се пръсна из Париж.

Никакво величество! Никакъв трон! Обикновен фотьойл от лявата страна на председателя. Това беше почти равносилно на думите: „Франция няма вече крал.“

Както винаги парите се уплашиха първи — ценните книжа паднаха. Банкерите започнаха да се страхуват.

На девети октомври се случи голяма промяна. Според новия закон вече нямаше командващ Националната гвардия.

На девети октомври Лафайет трябваше да подаде оставка и всеки един от командирите на легиони да командва поред. Определеният ден за заседание в присъствието на краля дойде. Както си спомняте, той беше седми. Кралят влезе.

Точно обратното на онова, което би могло да се очаква, тъй като влиянието на привилегиите все още беше голямо, при влизането на краля не само че станаха, не само че свалиха шапки, но и освен това избухнаха единодушни аплодисменти. Събранието извика: „Да живее кралят!“

Но в същия миг като че ли роялистите бяха поискали да отправят предизвикателство към новите депутати, трибуните извикаха:

— Да живее Негово величество!

Продължителен шепот се понесе по банките на представителите на нацията. Очите им се вдигнаха към трибуните, запазени за бившите представители на Учредителното събрание, откъдето се бяха разнесли виковете.

— Добре, господа — си рече Кутон. — Утре ще се заемем с вас.

Кралят направи знак, че иска да говори. Изслушаха го. Речта, която произнесе, беше майсторски написана от Дюпор

дю Тертър и предизвика голям ефект. Тя се въртеше около необходимостта да се поддържат редът и обединението чрез любовта към родината.

Пасторе председателстваше събранието. А той беше роялист. В своята реч кралят спомена също, че има нужда да бъде обичан.

— И ние също, сир — каза председателят, — имаме нужда да бъдем обичани от вас!

При тези думи цялата зала избухна в аплодисменти. В речта си кралят предполагаше, че революцията е свършила. За миг цялото събрание си помисли същото. Затова изобщо не ви беше необходимо, сир, да бъдете доброволно крал на свещениците и неволно крал на емигрантите!

Впечатлението, направено на Събранието, веднага се разнесе из Париж. Вечерта кралят отиде със семейството си на театър. Той беше посрещнат с гръм от аплодисменти. Мнозина плачеха и дори той, макар и малко податлив на подобна чувствителност, проля сълзи.

През нощта кралят написа на всички политически сили, за да им съобщи, че приема конституцията от 1791 година.

Впрочем вие знаете, че един ден, в момент на ентусиазъм, той се закле в тази конституция, дори преди да е завършена. На другия ден Кутон си спомни какво беше обещал на учредителите. Той съобщи, че иска да направи предложение, вече познаваха предложенията на Кутон. Настана тишина.

— Граждани — каза Кутон, — искам от това Събрание да премахне всяка следа от привилегии и следователно трибуните да бъдат отворени за публика.

Предложението се прие единодушно.

На другия ден народът заля трибуните на бившите депутати и пред това нахлуване сянката на Учредителното събрание изчезна.

Бележки

[1] Легисти — юристи, разработващи и внедряващи римското право в Средновековието и по-късно. По времето на разказа на Дюма легисти наричат вече въобще законоведите — бел.прев.

[2] Антоан Никола, маркиз Дьо Кондорсе (1743 — 1794), френски философ просветител, математик, политически деец, член на Парижката академия на науките (1769) и на Френската академия (1782). Сътрудничи на енциклопедистите Д. Дидро, Ж. Д’Аламбер и др. Във философията клони към деизма и сенсуализма. Дели историята на човечеството на 10 епохи съобразно с усъвършенстването на разума и умножаването на знанията — бел.ред.

[3] Жиронда — политическа групировка на френската републиканска буржоазия по време на Великата френска революция; създадена 1791 г. от депутати (повечето от областта Жиронда), привърженици на Ж. Брисо (1754 — 1793). Дошли на власт след премахването на монархията (1792), те се обявяват против по-нататъшното задълбочаване на революцията. Комуната в Париж (31 май — 2 юни 1793) ги лишава от властта — бел.ред.

[4] След като през март 1792 г. жирондистите създават правителство, те поемат властта. Следват патриотичната демонстрация от 20 юни на народните маси пред двореца Тюйлери, приемането на декрета „Отечеството е в опасност“ на 11 юли и декретът от 23 октомври, постановяващ емигрантите в изгнаничество и осъждащ на смърт тези, които се завърнат — бел.ред.

[5] Анаграма от името на Тюрио, означаваща буквално „убий краля“ — бел.прев.

[6] Жорж Огюст Кутон (1755 — 1794) — деец на Великата френска революция, от крайно лявото крило на якобинците. Член на Конвента от 1792 г., на Комитета за обществено спасение от 1793 г. Заедно с М. дьо Робеспиер и Л. А. Сен-Жюст възглавява правителството на якобинската диктатура, установило революционен терор. След термидорианския преврат (27–28 юли 1794) е гилотиниран — бел.ред.