Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (132)

131.
Зад завесата

Вечерта в уречения час Дюмурие влезе с четирите писма. Дьо Грав и Кайе дьо Жервил бяха вече там и чакаха краля.

Кралят като че беше очаквал само влизането на Дюмурие, за да се появи, и едва последният беше влязъл през едната врата, когато кралят влезе през другата.

Двамата министри станаха бързо. Дюмурие беше все още прав и трябваше само да се поклони. Кралят поздрави с кимане с глава.

После, като взе един фотьойл и се настани до масата, каза:

— Господа, седнете.

Тогава на Дюмурие му се стори, че вратата, през която беше влязъл кралят, е останала отворена и завесата помръдва.

Вятърът ли беше? Или докосването на някой слушащ зад тази завеса, която препятстваше погледа, но пропускаше звука?

Тримата министри седнаха.

— Носите ли писмата? — попита кралят Дюмурие.

— Да, сир.

И генералът извади четирите писма от джоба си.

— До кои сили са адресирани? — попита кралят.

— До Испания, Австрия, Прусия и Англия.

— Прочетете ги.

Дюмурие отново погледна към завесата и от движението й се убеди, че някой слуша.

С твърд глас той започна да чете писмата.

Министърът говореше от името на краля, но в смисъла на конституцията — без заплаха, но също така и без проява на слабост. Той обсъждаше истинските интереси на всяка сила по отношение на френската революция. Тъй като всяка от силите, от своя страна, се оплакваше от якобинските памфлети, той прехвърляше оскърбителното презрение върху онази свобода на печата, чието слънце бе накарало да разцъфтят толкова нечисти паразити, но в същото време бе дала богата жътва. Най-накрая той предлагаше мир от името на една свободна нация, чийто крал беше наследствен представител.

Кралят слушаше и отдаваше все по-голямо внимание на всяко следващо писмо.

— А! — каза той, когато Дюмурие свърши. — Не бях чувал досега нещо подобно, генерале.

— Ето как трябва винаги да пишат и да говорят министрите от името на кралете — каза Кайе дьо Жервил.

— Е, добре — подхвана кралят, — дайте ми тези писма. Те ще бъдат изпратени утре.

— Сир, куриерите са готови и чакат в двора на Тюйлери — каза Дюмурие.

— Бих желал да запазя по едно копие от тях, за да ги покажа на кралицата — каза кралят с известно смущение.

— Предвидил съм желанието на Ваше Величество — каза Дюмурие — и ето четири еднакви заверени от мен копия.

— Изпратете тогава писмата си — каза кралят.

Дюмурие отиде до вратата, през която беше влязъл. Там чакаше един адютант, на когото той връчи писмата. Миг по късно се чу галопът на няколко коня, които излизаха от двора на Тюйлери.

— Така! — каза кралят, отвръщайки на мисълта си, когато този значителен шум утихна. — А сега да видим какъв е нашият кабинет.

— Сир — заяви Дюмурие, — бих желал най-напред Ваше Величество да помоли господин Кайе дьо Жервил да остане един от нас.

— Вече го помолих — каза кралят.

— И аз съжалявам, че трябва да упорствам в отказа си, сир. Здравето ми от ден на ден се руши и имам нужда от почивка — проплака Кайе дьо Жервил.

— Чувате ли, господине? — каза кралят, обръщайки се по посока на Дюмурие.

— Да, сир.

— Е, добре — настоя кралят, — кажете вашите министри, господине?

— А дали Дьо Грав ще иска да остане с нас?

Дьо Грав протегна ръка.

— Сир — каза той, — езикът на господин Дюмурие току-що ви учуди със своята откровеност. Моят ще ви учуди още повече със своята скромност.

— Говорете, господине — каза кралят.

— Вижте, сир — подхвана Дьо Грав, измъквайки от джоба си лист хартия, — ето една малко строга, но твърде точна оценка, която ми оказа една жена с много заслуги — имайте добрината да я прочетете.

Кралят взе листа и го прочете.

Дьо Грав е на война. Той е един малък човек във всяко отношение — природата го е направила мек и боязлив. Неговите предразсъдъци командват гордостта му, докато сърцето му го вдъхновява да бъде любезен. От това следва, че в желанието си да угоди на всички, той наистина би постигнал нещо. Струва ми се, че го виждам как върви като придворен след краля, вдигнал високо глава над хилавото си тяло, показващ бялото на сините си очи, които не може да държи отворени след хранене, освен с помощта на три или четири чаши кафе. Говори малко, сякаш е сдържан, но в действителност това е, защото му липсват мисли и така здраво се е оплел в работите на своя департамент, че в един или друг ден ще поиска да се оттегли.

— Наистина — каза Луи XVI, който се бе поколебал да го прочете чак до края и бе го направил само поради настояванията на господин Дьо Грав, — ето една типично женска преценка. Да не би да е госпожа Дьо Стал?

— Не, това е по-силно от нейните работи. Това е от госпожа Ролан, сир.

— И вие казвате, господин Дьо Грав, че такова е и вашето мнение за самия вас?

— В много отношения, сир. Ще остана в министерството, докато въведа наследника си в течение на нещата, след което ще помоля Негово Величество да приеме оставката ми.

— Имахте право, господине. Ето един език, още по-учудващ от този на господин Дюмурие. Бих предпочел, ако непременно държите да се оттеглите, да получа наследника именно от вашите ръце.

— Щях да помоля Ваше Величество да ми позволи да му представя господин Серван, човек почтен във всеки смисъл на думата, със солидна закалка, с чисти нрави, строг като някой философ и добросърдечен като жена. Освен това, сир, той е патриот, храбър воин и бдителен министър.

— Нека да е господин Серван! Ето ни значи с трима министри: господин Дюмурие на външните работи, господин Серван на войната и господин Лакост на марината. Кого ще сложим за финансов министър?

— Господин Клавиер, ако желаете. Това е човек с големи познания по финанси и с върховна ловкост в управлението на парите.

— Да — каза кралят, — казват, че има живец и е работлив, но сприхав, твърдоглав, дребнав и труден при спор.

— Това са недостатъците на всички кабинетни люде, сир.

— Значи подминаваме недостатъците на господин Клавиер и го правим министър на финансите. Да видим Министерството на правосъдието. На кого да го дадем?

— Сир, препоръчаха ми един адвокат от Бордо, господин Дюрантон.

— От Жирондата, разбира се?

— Да, сир. Това е един твърде просветен човек, много справедлив и добър гражданин, но бавен и слаб. Ние ще подпалим огън под задника му и можем да разчитаме на него.

— Остава вътрешното министерство.

— Единодушно е мнението, сир, че господин Ролан е най-подходящ за него.

— Искате да кажете госпожа Ролан?

— Господин и госпожа Ролан.

— Познавате ли ги?

— Не, сир, но както уверяват, той прилича на някои от мъжете, описвани от Плутарх^[1], а тя на жените, описвани от Тит Ливий^[2].

— Знаете ли как ще наричат вашия кабинет, господин Дюмурие, или по-скоро как вече го наричат?

— Не, сир.

— Кабинетът на санкюлотите^[3].

— Приемам наименованието, сир. Толкова по-добре ще се види, че сме хора.

— А вашите колеги готови ли са?

— Половината от тях са едва предупредени.

— Ще приемат ли подобен състав?

— Сигурен съм в това.

— Е, добре, вървете, господине, а вдругиден ще се проведе първият съвет.

— До вдругиден, сир.

— Знаете — обърна се кралят към Кайе дьо Жервил и Дьо Грав, — че до вдругиден имате време да размислите, господа.

— Сир, ние размислихме и ще дойдем само за да въведем в работите нашите наследници.

Тримата министри се оттеглиха. Но преди още да са достигнали до голямото стълбище, един камериер ги настигна и се обърна към Дюмурие:

— Господин генерал — каза той, — кралят ви моли да ме последвате. Иска нещо да ви каже.

Дюмурие се поклони на колегите си и като изостана, попита:

— Кралят или кралицата?

— Кралицата, господине. Но тя прецени, че не е необходимо тези двама господа да знаят, че тя ви вика.

Дюмурие поклати глава.

— А! Ето от това се страхувах! — каза той.

— Отказвате ли? — попита камериерът, който беше не някой друг, а Вебер.

— Не, идвам.

Камериерът поведе Дюмурие по едва осветените коридори към стаята на кралицата.

После, без да съобщава името на генерала, камериерът каза:

— Ето лицето, което Ваше Величество желаеше да види.

Дюмурие влезе. Никога при изпълнение на задача или изкачване на пробив в крепостна стена сърцето му не беше било така силно. Той разбираше, че никога не го беше заплашвала подобна опасност.

Пътят, който се отваряше пред него, беше осеян с трупове и той би могъл да се сблъска с телата на Калон, на Некер, на Мирабо, на Барнав и на Лафайет.

Кралицата се разхождаше с големи крачки. Тя беше много зачервена.

Дюмурие спря след прага на вратата, която се затвори зад него. Кралицата пристъпи с величествено и раздразнено изражение.

— Господине — каза тя, пристъпвайки към въпроса с обичайната си бързина, — вие притежавате могъщество в този момент. Но това е само по милостта на народа, а народът бързо разрушава своите кумири. Казват, че имате множество дарби — имайте най-напред тази да разберете, че нито кралят, нито аз можем да понасяме всички тези нововъведения. Вашата конституция е една пневматична машина — монархията я задушава, липсва й въздух. Изпратих да ви потърсят, за да ви кажа, преди да сте отишли по-далеч, да вземете страна и да изберете между нас и якобинците.

— Госпожо — отвърна Дюмурие, — отчаян съм от мъчителното признание, което прави Ваше Величество. Но след като се досетих за присъствието на кралицата зад завесата, очаквах това да се случи.

— И в такъв случай имате приготвен отговор? — каза кралицата.

— Ето го, госпожо. Аз се намирам между краля и нацията. Но преди всичко принадлежа на родината.

— На родината! На родината! — повтори кралицата. — Значи кралят вече не означава нищо и всички принадлежат на родината, а никой на него!

— Съвсем не, госпожо, кралят е винаги крал. Но той се закле в конституцияга и от деня, в който тази клетва бе произнесена, кралят би трябвало да бъде един от първите роби на конституцията.

— Принудителна клетва, господине! Нищожна клетва!

Дюмурие остана за миг безмълвен и като ловък комедиант изгледа кралицата с дълбоко състрадание.

— Госпожо — подхвана той най-накрая, — позволете ми да ви кажа, че вашето благополучие, това на краля и на вашите августейши деца е свързано с конституцията, която вие презирате и която ще ви спаси, ако приемете да бъдете спасена от нея… Бих ви служил зле и бих служил зле на краля, ако говорех иначе.

Но кралицата го прекъсна с повелителен жест.

— О, господине! Господине — каза тя, — тръгнали сте по грешен път, уверявам ви!

После добави с неопределена нотка на заплаха:

— Внимавайте за себе си!

— Госпожо — отвърна Дюмурие със съвършено спокоен тон, — аз съм над петдесетгодишен. Животът ми е преминал през много опасности и като поех министерския пост, си казах, че отговорността сега изобщо не е най-голямата опасност, която ме е заплашвала.

— О! — провикна се кралицата, удряйки ръцете си една в друга. — Не ви остава нищо друго, освен да ме клеветите, господине!

— Да ви клеветя, госпожо, вас?

— Да… Искате ли да ви обясня смисъла на думите, които току-що произнесохте?

— Направете го, госпожо.

— Е, добре, вие току-що казахте, че съм способна да накарам да ви убият… О! О, господине!…

И две големи сълзи се изтърколиха от очите на кралицата.

Дюмурие също беше стигнал възможно най-далеч. Той знаеше онова, което искаше да узнае, сиреч дали е останала още някоя чувствителна фибра в дъното на това пресушено сърце.

— Да ме опази Бог — каза той — да оскърбя така моята кралица! Характерът на Ваше Величество е твърде широк, твърде благороден, за да внуши и на най-злия от враговете си подобно подозрение. Вие сте показали доказателства за героизъм, които ме възхищават и ме карат да се чувствам привързан към вас.

— Истината ли казвате, господине? — попита кралицата с глас, в който бе останало само вълнение.

— О! Кълна се в честта си, госпожо.

— Тогава ме извинете — каза тя — и ми подайте ръката си. Толкова съм слаба, че има моменти, в които едва не падам.

И наистина, побледнявайки, тя отметна глава назад. Беше ли наистина така? Не беше ли това една от онези ужасни игри, в които съблазнителната Медея беше толкова ловка?

Колкото и да беше ловък Дюмурие, се хвана или пък, бидейки още по-ловък от кралицата, се престори, че се хваща.

— Повярвайте ми, госпожо — каза той, — нямам никакъв интерес да ви лъжа. Аз се отвращавам колкото и вие от анархията и престъпленията. Повярвайте ми, имам опит. Аз съм в по-добро положение от Ваше Величество, за да преценя събитията. Онова, което става, изобщо не са интригите на господин Д’Орлеан, както са ви накарали да повярвате. Изобщо не е последица от омразата на господин Пит, както предполагате. Това не е дори краткотрайно народно движение. Това е почти единодушно въстание на една нация срещу вкоренилите се злоупотреби! Знам добре, че във всичко това има голяма омраза, която подклажда пожара. Да оставим настрана престъпниците и лудите. Да не разглеждаме в революцията, която се извършва, друго освен краля и нацията. Всеки, който се опитва да ги раздели, се опитва да накара взаимно да се унищожат. А аз, госпожо, съм дошъл да работя с всичките си сили за това да ги обединя. Помогнете ми, вместо да ми се противопоставяте. Нямате ми доверие? Аз съм пречка за контрареволюционните ви планове? Кажете ми го, госпожо — тутакси ще връча оставката си на краля и ще отида в някой ъгъл да стена за жребия на родината ми и за вашия жребий.

— Не! Не! — каза кралицата. — Останете и ме извинете.

— Аз да ви извиня, госпожо? О! Умолявам ви, не се унижавайте така!

— Защо пък да не се унижавам? Да не би все още да съм кралица? Да не би да съм все още дори жена?

И тя отиде до прозореца и го отвори въпреки вечерния хлад. Луната посребряваше обезлистения клонак на дърветата на Тюйлери.

— Всички имат право на въздух и на слънце, нали? Е, добре, само на мен слънцето и въздухът са ми отказани — не смея да се покажа на прозореца нито откъм страната на двора, нито откъм градината. Онзи ден застанах на прозореца, гледащ към двора. Един артилерист от гвардията ми подхвърли просташко оскърбление и добави: „Какво удоволствие би ми доставило да понося главата ти на байонета си!“ Вчера отворих прозорец към градината. От едната страна видях един човек, покачен на един стол, да чете някакви мърсотии срещу нас. От другата влачеха един свещеник към един от басейните, обсипвайки го с удари и оскърбления. И в това време, сякаш всички тези сцени са съвсем нормални, хората, без да се замислят, си играеха на топка или спокойно се разхождаха… Какво време, господине! Какъв живот! Какъв народ! И вие искате все още да се смятам за кралица, все още да се смятам за жена?

И кралицата се хвърли на едно канапе, скривайки лицето си с ръце. Дюмурие коленичи на едно коляно, взе почтително полата на роклята й и я целуна.

— Госпожо — каза той, — от момента, в който подхвана борбата, вие отново ще станете щастлива жена, ще станете отново могъща кралица или аз ще загубя живота си!

И като стана, той се поклони на кралицата и излезе стремително. С отчаян поглед кралицата проследи отдалечаването му.

— Могъща кралица? — повтори тя. — Може би това все още е възможно благодарение на твоята шпага. Но щастлива жена — никога! Никога!

И тя остави главата си да падне между възглавниците на канапето, шепнейки едно име, което всеки ден й ставаше все по-скъпо и по-мъчително — името на Шарни!