Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (101)

100.
Пътят на скръбта II

Пристигнаха късно в Шалон. Колата влезе в двора на интендантството. Бяха изпратили предварително куриери, за да подготвят квартири. Дворът беше претъпкан с национални гвардейци и любопитни. Принудиха се да бъдат отстранени зяпачите, за да може кралят да слезе от колата.

Той слезе пръв, след него кралицата, носейки дофина на ръце, после слязоха госпожа Елизабет и принцесата и накрая госпожа Дьо Турзел. В момента, когато Луи XVI стъпваше на стълбата, гръмна пушечен изстрел и един куршум изсвири край ушите на краля. Искаха да убият краля ли? Беше ли това просто произшествие?

— Хубаво! — каза кралят твърде спокоен. — Ето един некадърник, който изтърва пушката си.

После добави на по-висок глас:

— Трябва да се внимава, господа, нещастията стават лесно!

Шарни и двамата телохранители безпрепятствено следваха кралското семейство. Но с изключение на злополучния пушечен изстрел на кралицата й се струваше, че навлизат в по-спокойна атмосфера. При портата, където се беше спряло многобройното шествие от пътя, виковете също бяха спрели. Чу се дори някакъв състрадателен шепот в момента, когато кралското семейство слезе от колата. Стигайки на първия етаж, намериха една маса, сервирана възможно най-великолепно и с такава елегантност, която накара пленниците да се спогледат учудено.

Прислужниците бяха там и ги очакваха. Но Шарни поиска за себе си и двамата телохранители привилегията да прислужват. Под тази скромност, която днес може на някого да се стори странна, графът прикриваше желанието си да не напуска краля дори за миг, да остане на ръка разстояние от него и да бъде нащрек за всякакви събития.

Кралицата разбра, но дори не се обърна към него, не му благодари нито със знак на ръката, нито с поглед, нито с дума. Думите на Бийо: „Отговарям за него пред жена му!“, бучаха като буря в дъното на сърцето на Мария-Антоанета.

Шарни, когото тя мислеше да отвлече от Франция; Шарни, когото мислеше да отведе в чужбина заедно със себе си; Шарни се връщаше заедно с нея в Париж! Шарни щеше да види Андре!

От своя страна, той не знаеше какво става в сърцето на кралицата. Не можеше да отгатне, че тя би могла да чуе онези думи. Впрочем душата му започваше да храни някакви надежди.

Както вече казахме, Шарни беше изпратен предварително да проучи пътя и той беше изпълнил съвестно даденото му поръчение. Той знаеше какъв беше духът на най-малкото село. Обаче в Шалон, стар град без търговия и населен с буржоа, рентиери и благородници, мненията бяха роялистки.

От това следваше, че едва августейшите сътрапезници седнаха на масата, техният домакин, интендантът на департамента излезе напред и се поклони на кралицата, която, като не очакваше нищо добро, го гледаше учудено.

— Госпожо — каза той, — това са девойки от Шалон, които молят за благоволението да предложат цветя на Ваше Величество.

Съвсем учудена, кралицата се обърна към госпожа Елизабет, а после към краля.

— Цветя ли? — каза тя.

— Госпожо — продължи интендантът, — ако моментът е зле избран или искането твърде дръзко, ще заповядам на девойките да не се качват изобщо.

— О, не! Не, господине, напротив! — провикна се кралицата. — Девойки! Цветя! О! Оставете ги да дойдат!

Интендантът се оттегли и миг по-късно дванайсет млади момичета от четиринайсет до седемнайсет години, най-хубавите, които можеха да се намерят в града, се появиха в преддверието и спряха на прага на вратата.

— О! Влезте, влезте, деца мои! — извика кралицата, протягайки им ръце.

Едната от девойките, натоварена не само от своите другарки, не само от техните родители, но и от целия град, беше заучила една красива реч, която се готвеше да повтори. Но при този вик на кралицата, при тези разтворени ръце, при това вълнение на кралското семейство бедното дете не можа да намери друго освен сълзи и тези думи, които, излезли от дълбините на сърцето й, изразяваха накратко общото мнение.

— О, Ваше Величество! Какво нещастие!

Кралицата взе букета и прегърна момичето. През това време Шарни се беше навел над ухото на краля.

— Сир — каза той съвсем тихо, — може би ще можем да извлечем някаква полза от този град. Може би още не всичко е загубено. Ако Ваше Величество ми разреши да се оттегля за един час, ще сляза долу и после ще докладвам за всичко, което бих чул, видял и може би дори направил!

— Вървете, господине — каза кралят, — но бъдете предпазлив. Ако стане някое нещастие, никога няма да мога да се утеша! Уви! Две смърти са твърде много за едно семейство!

— Сир — отвърна Шарни, — животът ми принадлежи на краля, както и този на двамата ми братя!

И излезе. Но на излизане избърса една сълза. Беше необходимо присъствието на цялото кралско семейство, за да накара този човек с твърдо, но нежно сърце, да се преструва на стоик. Останал насаме със себе си, той бе сломен от мъката си.

— Бедният Изидор! — прошепна той.

И притисна ръка до гърдите си, за да види дали продължават да са в джоба на дрехата му онези документи, които господин Дьо Шоазьол му бе донесъл, намерени при трупа на брат му, и които той си беше обещал да прочете в първия миг на спокойствие със същото почтително чувство, каквото би вложил и в прочитането на едно завещание.

След девойките, които принцесата прегърна като сестри, се представиха техните родители. Почти всичките бяха, както казахме, достойни буржоа или стари благородници. Те пристъпиха боязливо и помолиха за благоволението да поздравят своите нещастни владетели. Кралят стана, когато те влизаха, а кралицата им каза с най-сладкия си глас:

— Влезте!

В Шалон ли бяха? Или във Версай? Бяха ли преживели предишните няколко часа, когато пленниците видяха да колят пред очите им нещастния господин Дьо Дампиер?

След половин час Шарни влезе отново. Кралицата го беше видяла на излизане, видя го и на влизане. Но би било невъзможно и за най-наблюдателното око да прочете нещо от последиците, които имаше върху душата му това влизане и излизане.

— Е, какво? — попита кралят, навеждайки се към Шарни.

— Ами какво, сир — отвърна графът, — всичко върви от добре по-добре, Националната гвардия предлага утре да отведе Ваше Величество обратно в Монмеди.

— Тогава вие сте решили нещо? — каза кралят.

— Да, сир, заедно с главните началници. Утре, преди да потегли, кралят ще поиска да чуе литургията. Не могат да откажат на това искане на Ваше Величество — това е празникът Тяло Господне, Колата ще чака краля при вратите на църквата. Като излезе, кралят се качва в колата, гръмват викове: „Да живее!“, и сред тези викове кралят дава заповед да се обърне колата и да се тръгне за Монмеди.

— Това е добре — каза Луи XVI, — благодаря, господин Дьо Шарни. Ако до утре нищо не се промени, ще направим, както казвате вие… Само че идете да си починете, вие и вашите другари още повече от нас би трябвало да изпитвате нужда от това.

Както можеше да се отгатне, приемът на девойки, добри буржоа и храбри благородници не продължи до много късно през нощта. Кралят и семейството му се оттеглиха към девет часа. Когато се прибираха в апартамента си, един часовой, когото видяха да стои на поста си, припомни на краля и кралицата, че все още са пленници. При все това този часовой отдаде почест.

По движението, с което се отдаде почест на кралското величие, макар и пленено, кралят разпозна, че това е стар войник.

— Къде сте служили, приятелю? — попита той постовия.

— Във френската гвардия, сир — отвърна запитаният.

— Тогава — рече сухо кралят — не съм учуден да ви видя тук.

Луи XVI не можеше да забрави, че от 13 юли 1789 година френските гвардейци преминаха на страната на народа.

Кралят и кралицата се прибраха в апартамента. Часови имаше дори пред вратата на спалнята. Час по-късно, когато го смениха от поста, часовоят поиска да говори с началника на ескорта. Този началник беше Бийо.

Той вечеряше на улицата заедно с хората, надошли от околните села, и се опитваше да ги накара да останат и на другия ден. Но по-голямата част от тях бяха видели, каквото искаха да видят, сиреч краля, и повече от половината държаха да празнуват празника на Тяло Господне по селата си. Тези добри селяни му отговаряха:

— Ако не се приберем у дома, кой ще чества утре празника на добрия Бог и ще окачи знамената пред къщите ни?

Часовоят го намери посред това му занимание. Двамата поговориха тихо и твърде оживено. После Бийо изпрати да търсят Друе.

Същият полугласен, оживен и изпълнен с жестове разговор се поднови. Като последица от този разговор Бийо и Друе отидоха при станционния надзирател на пощата, който беше приятел на последния.

Станционният надзирател нареди да оседлаят два коня и десет минути по-късно Бийо препускаше по пътя за Реймс, а Друе по пътя за Витри-льо-Франсоа.

Денят настъпи. Бяха останали едва шестстотин души от ескорта от предишната вечер, най-настървените или най-уморените. Те бяха изкарали нощта на улицата върху бали от слама, които им бяха донесли. Надигайки се при първите лъчи на утрото, те видяха дузина униформени мъже, които влизаха в интендантството и които след миг излязоха тичешком.

В Шалон беше четвърт от ротата гвардейци на Вилроа. Дузина от тези господа все още се намираха в града. Те идваха да получат заповеди от Шарни.

Шарни им беше казал да се преоблекат в униформите си и да бъдат на коне пред вратите на църквата в момента, когато кралят излиза. Те отиваха да се приготвят за тази маневра.

Както бяхме казали, някои от селяните, които предишната вечер бяха съпровождали краля, не си бяха отишли вечерта, тъй като бяха уморени. Но на сутринта вече пресмятаха левгите до дома — тези бяха на десет левги, онези бяха на петнайсет левги от дома. Стотина или двеста си тръгнаха въпреки настояванията на техните другари. По този начин верните хора намаляха на четиристотин-четиристотин и петдесет най-много.

Можеше обаче да се разчита поне на равен брой национални гвардейци, предани на краля, без да се броят кралските гвардейци и офицерите, които щяха да бъдат набрани в нещо като свещен батальон, готов да даде пример и да се изложи на всякаква опасност.

Освен това, както ни е известно, градът беше известен с аристокрацията си.

Още от шест часа сутринта най-преданите на кралската кауза жители на града бяха на крак и чакаха в двора на интендантството. Шарни и гвардейците бяха сред тях и също чакаха.

Кралят стана в седем часа и нареди да предадат намерението му да присъства на литургията.

Потърсиха Бийо и Друе, за да им изложат желанието на краля, но не намериха нито единия, нито другия. Значи нямаше пречки това желание да бъде изпълнено.

Шарни се качи при краля и му съобщи за отсъствието на двамата началници на ескорта.

Кралят се зарадва, но Шарни поклати глава. Ако не познаваше Друе, то познаваше много добре Бийо.

Все пак поличбите изглеждаха благоприятни. Улиците бяха претъпкани, но беше лесно да се забележи, че населението е приятелски настроено. Докато капаците на прозорците на спалнята на краля и на тази на кралицата бяха затворени, тълпата се движеше с тихи стъпки и лек шум, вдигайки ръце и очи към небето, за да не наруши съня на пленниците, и беше толкова многобройна, че изгубени в редиците й, с мъка се различаваха четиристотинте или петстотин селяни от околностите, които бяха устояли на изкушението да се върнат по селата си.

Но щом капаците на прозорците на августейшите съпрузи се отвориха, викове: „Да живее кралят!“ и „Да живее кралицата“, отекнаха толкова енергично, че без да са разменили дори мисли, всеки един от двамата поотделно — и кралят, и кралицата — се появиха, всеки на своя балкон. Тогава викът стана единодушен и двамата осъдени от съдбата можаха да си направят илюзия за последния им път.

— Хайде — каза от единия към другия балкон Луи XVI на Мария-Антоанета, — всичко върви добре!

Мария-Антоанета вдигна очи към небето, но не отговори. В този момент първите удари на камбаната оповестиха отварянето на църквата.

В същото време Шарни лекичко почука на вратата.

— Добре — каза кралят, — аз съм готов, господине.

Шарни хвърли бърз поглед към краля. Той беше спокоен. Беше изстрадал толкова, че би могло да се каже, че, принуден от страданието, е изгубил своята нерешителност.

Колата чакаше при вратата.

Кралят, кралицата и кралското семейство се качиха, заобиколени от една тълпа, поне също така многобройна, както и предишната вечер. Но вместо да оскърбява пленниците, тази тълпа искаше една тяхна дума, един поглед и беше щастлива да може да се докосне до полите на дрехата на краля, беше горда да целуне крайчеца на роклята на кралицата.

Тримата офицери заеха местата си на капрата.

Кочияшът получи заповед да откара колата до църквата и се подчини без възражения.

Впрочем откъде ли би могла да дойде друга заповед? Двамата началници продължаваха да отсъстват.

Шарни хвърляше погледи на всички страни, напразно търсейки Бийо и Друе.

Стигнаха до църквата.

Ескортът от селяни беше заел мястото си около колата. Но всеки миг числото на националните гвардейци нарастваше. На ъгъла на всяка улица излизаха по цели роти.

Стигайки при църквата, Шарни пресметна, че може да разполага с шестстотин души.

Бяха запазили места за кралското семейство под нещо като балдахин и макар да беше едва осем часа сутринта, свещениците започваха голяма литургия.

Шарни забеляза това. Той не се страхуваше толкова от нищо друго, колкото от закъснение. А едно закъснение можеше да се окаже смъртоносно за неговите надежди, които отново се бяха пробудили. Той нареди да предупредят главния свещеник, че литургията не бива да продължава повече от четвърт час.

— Разбирам — беше отговорът на свещеника, — и ще се моля на Бога да даде щастливо пътуване на Техни величества!

Литургията продължи точно указаното време и все пак Шарни извади най-малко двайсет пъти часовника си. Дори самият крал не можеше да скрие нетърпението си. Кралицата, на колене между двете си деца, облягаше глава на възглавницата на молитвената скамейка. Госпожа Елизабет, ведра и спокойна, стоеше като някоя дева от алабастър, било защото не знаеше за плана, било защото вече бе отдала живота си и този на брат си в ръцете на Господа, без да показва никакви признаци на нетърпение.

Най-накрая свещеникът, като се обърна, произнесе свещените слова: Ite, missa est (Вървете, службата свърши!).

И слизайки по стъпалата на олтара с потира в ръце, той благослови краля и кралското семейство. От своя страна, те се поклониха и на пожеланието, което свещеникът изрече на ум, отговориха съвсем тихичко: Амин. После се запътиха към вратите.

Всички онези, които бяха изслушали литургията заедно с тях, коленичеха при тяхното преминаване. Устните помръдваха, без от тях да излезе нито звук, но беше лесно да се отгатне онова, което искаха тези безмълвни устни.

При вратите на църквата се натъкнаха на десет-дванайсет гвардейци на коне. Роялисткият ескорт започваше да придобива колосални размери. И все пак беше очевидно, че селяните с тяхното непреклонно желание и с техните оръжия — може би по-малко смъртоносни от тези на гражданите, но по ужасни на вид, — една трета от тях бяха въоръжени с пушки, останалите с коси и пики, — беше очевидно, че селяните могат в решителния момент да натежат фатално на везните. Така че не без известен страх Шарни се наведе към краля, от когото искаше заповеди и му каза, за да го окуражи:

— Хайде, сир!

Кралят се бе решил. Той подаде глава през прозореца на вратичката и като се обърна към онези, които бяха наобиколили колата, каза:

— Господа, вчера във Варен над мене бе упражнено насилие. Бях дал заповед да се пътува за Монмеди, а със сила ме поведоха към една разбунтувана столица. Но вчера бях сред бунтовници. Днес съм сред добри поданици и повтарям: към Монмеди, господа!

— Към Монмеди! — извика Шарни.

— Към Монмеди! — повториха гвардейците от ротата на Вилроа.

— Към Монмеди! — повтори след тях цялата Национална гвардия от Шалон.

После във всеобщ хор нададоха вика: „Да живее кралят!“

Колата зави на ъгъла на улицата и потегли, за да достигне пътя, който бе следвала предишната вечер.

Шарни държеше под око населението от селата. Изглежда, в отсъствието на Друе и Бийо, то беше командвано от онзи френски гвардеец, който беше стоял на пост при вратата на краля. Той следваше и караше да последват общото движение и своите хора, чийто мрачен поглед ясно показваше, че никак не се радват на ставащото.

Само че оставиха да отмине цялата национална гвардия, събирайки се отзад в ариергард.

В първите редици вървяха хора, въоръжени с пики, вили и коси. След тях следваха близо сто и петдесет човека, въоръжени с пушки.

Тази маневра, изпълнена така добре, както би била изпълнена от обучени войски, обезпокои Шарни. Но той не разполагаше с никакъв начин да му се противопостави и от мястото, на което беше, не можеше дори да поиска обяснение за него. Обяснението дойде много скоро.

Колкото повече напредваха към вратите на града, изглеждаше, че въпреки шума на колата, въпреки глъчката и виковете на онези, които я придружаваха, се чуваше нещо като глухо биене на барабан, което се усилваше. Изведнъж Шарни побледня и сложи ръка на коляното на единия от телохранителите, който беше до него.

— Всичко е загубено! — каза той.

— Защо мислите така? — попита телохранителят.

— Не разпознавате ли този шум?

— Би могло да бъде звук от барабан. Е, какво?

— Е, ще видите! — каза Шарни.

В този момент завиха на ъгъла на един площад. Две улици излизаха на този площад: улица „Реймска“ и улица „Витри-льо-Франсоа“. От всяка една от тези улици, с барабаните начело, с развети знамена напредваха многобройни отряди на Националната гвардия.

Единият се състоеше от близо хиляда и осемстотин човека, а другият наброяваше две хиляди и петстотин или три хиляди души.

Всеки от тези два отряда изглеждаше командван от по един мъж на кон. Единият от тези мъже беше Друе, а другият беше Бийо. Шарни нямаше нужда от повече от един поглед за посоката, която следваше всеки от отрядите, за да разбере всичко.

Отсъствието на Друе и Бийо, необяснимо до този момент, сега бе съвсем ясно. Несъмнено те бяха предупредени за удара, който се подготвяше в Шалон. Бяха тръгнали, единият, за да ускори пристигането на Националната гвардия от Реймс, а другият, за да намери Националната гвардия във Витри-льо-Франсоа. Те бяха съгласували предприетите мерки — и двамата пристигаха навреме.

Спряха хората си на площада и го преградиха изцяло.

После, без повече демонстрации, беше дадена заповед да се заредят пушките.

Шествието спря. Кралят подаде глава през прозореца на вратичката. Той видя Шарни изправен, със стиснати зъби.

— Какво има? — попита кралят.

— Това, сир, че нашите врагове са отишли за подкрепления и, както виждате, зареждат пушките си, докато зад Националната гвардия на Шалон стоят селяните със заредени оръжия.

— Какво мислите за това, господин Дьо Шарни?

— Мисля, сир, че сме между два огъня! Което не пречи, ако поискате да преминете, ще преминете, сир. Само че не зная къде Ваше Величество ще отиде.

— Добре — каза кралят, — да се връщаме.

— Решили ли сте го, Ваше Величество?

— Господин Дьо Шарни, вече твърде много кръв се проля заради мен, кръв, която оплаквам с твърде горчиви сълзи. Не искам да се пролива нито капка повече… Да се връщаме.

При тези думи двамата младежи от капрата се хвърлиха към вратичката. Притичаха и гвардейците от ротата на Вилроа. Тези храбри и буйни войници не искаха нищо друго, освен да влязат в схватка с буржоата, но кралят повтори заповедта си по-категорично от всякога.

— Господа! — каза Шарни с висок заповеден глас. — Да се връщаме, кралят иска така!

И хващайки сам поводите на коня, маневрира тежката кола да направи обратен завой.

При Парижката порта Националната гвардия от Шалон, станала безполезна, отстъпи мястото си на селяните, на Националната гвардия от Витри и Националната гвардия от Реймс.

— Смятате ли, че постъпих добре, госпожо? — каза Луи XVI на Мария-Антоанета.

— Да, господине — отвърна му тя. — Само че намирам, че господин Дьо Шарни ви се подчини твърде лесно…

И тя изпадна в мрачни размисли, които не бяха посветени изцяло на положението, в което се намираха, колкото и ужасно да беше то.