Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (44)

43.
Лекар на тялото и лекар на душата

Разбира се, че след това събитие приемът беше прекъснат. Макар никой да не можеше да си даде сметка за причините, довели до припадъка на кралицата, фактът беше налице. Като видя поправената от краля рисунка на Жилбер, кралицата бе надала вик и беше припаднала.

Ето това беше шумът, който премина по групичките, и всички, които не бяха от семейството или поне от близкото обкръжение, се оттеглиха. Жилбер оказа първа помощ на кралицата. Госпожа Дьо Ламбал не искаше да отнесат кралицата в апартамента й. Впрочем това беше трудна работа. Госпожа Дьо Ламбал живееше в Павилиона на Флора, а кралицата в павилиона „Марсан“. Това значеше да се прекоси двореца по цялата му дължина.

Вследствие на това августейшата болна бе положена на един шезлонг в спалнята на принцесата, която с присъщата на жените интуиция беше отгатнала, че под това се крие някаква мрачна тайна. Тя отпрати всички, дори и краля, и застанала при облегалката на стола, чакаше с изпълнен с нежно безпокойство поглед кралицата да отвори очи благодарение на грижите на доктор Жилбер.

Само от време на време запитваше доктора, който, безпомощен да ускори връщането на кралицата в съзнание, не можеше да успокои принцесата с друго, освен с банални уверения.

Наистина в продължение на няколко секунди силата на удара, нанесен на цялата нервна система на бедната жена, беше толкова голяма, че прилагането на флакони със соли под носа и разтриването на слепоочията с оцет не бяха достатъчни, за да помогнат. Най-накрая леки гърчове в крайниците показаха възвръщането на чувствителността. Кралицата раздвижи вяло глава от дясно на ляво, както се прави в мъчителен сън, изпусна една въздишка и отвори очи.

Но беше очевидно, че при нея животът се връща преди разума. Няколко секунди тя гледаше наоколо с блуждаещ поглед, който показваше, че не знае къде се намира и че не е разбрала какво се е случило. Но скоро лек трепет премина по цялото й тяло, тя нададе лек вик и закри с ръка очите си, сякаш да ги предпази от гледката на нещо ужасно.

Тя си спомняше.

Но кризата беше преминала! Жилбер, за когото не беше тайна, че причината за произшествието е чисто душевна, и който знаеше как слабо въздейства медицината върху този род явления, се готвеше да се оттегли, когато при първата крачка, която направи назад, кралицата с някакъв вътрешен поглед долови намерението му, протегна ръка, хвана неговата и с глас, нервен като жеста, който придружаваше думите, каза:

— Останете.

Жилбер, учуден, спря. Не му беше неизвестно колко малко симпатия изпитва кралицата към него, но, от друга страна, беше забелязал, че тя упражнява върху него някакво странно и почти магнетично влияние.

— На вашите заповеди — каза той. — Но мисля, че ще бъде добре да разсея безпокойствата на краля и на другите в салона и ако Ваше Величество ми позволи…

— Терез — каза кралицата, обръщайки се към принцеса Дьо Ламбал, — иди да съобщиш на краля, че съм дошла на себе си. И се постарай да не ни прекъсват — ще разговарям с доктор Жилбер.

Принцесата се подчини с онова пасивно благодушие, което беше основна черта на характера й и на лицето й. Кралицата, облегнала се на лакът, я проследи с очи, изчака, сякаш искаше да й даде време да изпълни поръчението, и като видя, че то действително е изпълнено, се обърна към доктора и попита, като впери поглед в очите му:

— Докторе, изобщо ли не се учудвате на случайността, която ви изправя почти винаги лице в лице с мен по време на физически или духовни кризи?

— Уви, госпожо! — отвърна Жилбер. — Не зная дали трябва да съм благодарен или да се оплаквам от тази случайност.

— Защо така, господине?

— Защото чета достатъчно дълбоко в сърцето, за да забележа, че това почетно съприкосновение не го дължа нито на вашето желание, нито на вашата воля.

— И аз така казах, случайност… Вие знаете, че съм откровена. И при все това, докторе, в последните събития, които ни накараха да действаме заедно, вие ми показахте истинска преданост. Няма да я забравя и ви благодаря.

Жилбер се поклони.

Кралицата проследи движението на тялото и на лицето му.

— Аз също съм физиономистка — каза тя. — Знаете ли какво ми отговорихте, без да произнесете нито една дума?

— Госпожо — каза Жилбер, — ще бъда отчаян, ако мълчанието ми бъде по-малко почтително от думите ми.

— Вие току-що ми отговорихте: „Това е добре, вие ми благодарихте и въпросът е уреден. Да минем по-нататък.“

— Поне изпитах желанието Нейно Величество да подложи предаността ми на проверка, което да й даде възможност да се прояви по-успешно, отколкото досега. Оттам идва и нетърпеливото желание, което кралицата може би действително е забелязала, изписано по лицето ми.

— Господин Жилбер — каза кралицата, гледайки втренчено доктора, — вие сте превъзходен човек и аз се разкайвам чистосърдечно — бях предубедена против вас, но вече нямам тези предубеждения.

— Ваше Величество ще ми позволи да благодаря от все сърце не за комплимента, който тя благоволи да ми направи, а за уверението, което ми даде.

— Докторе — подхвана кралицата, сякаш това, което щеше да каже, беше по съвсем естествен начин свързано с казаното от нея дотук, — какво мислите за това, което току-що ми се случи?

— Госпожо — каза Жилбер, — аз съм човек на опита, на науката. Имайте добрината да поставите по-точно въпроса.

— Питам ви, господине, дали мислите, че припадъкът, от който излизам, е бил причинен от някоя от онези нервни кризи, на които са подложени обикновените жени поради слабостта на тяхната природа, или дали подозирате в това произшествие някаква по-сериозна причина?

— Ще отговоря на Ваше Величество, че дъщерята на Мария-Терезия, че жената, която видях толкова спокойна и толкова смела в нощта на пети срещу шести октомври, изобщо не е обикновена, следователно не може да се влияе от произшествия, които имат влияние над обикновените жени.

— Имате право, докторе. Вярвате ли в предчувствия?

— Науката отрича всички тези явления, които водят до преобръщане на материалната насока на нещата. И при все това понякога фактите са налице, за да дадат едно опровержение на науката.

— Трябваше да кажа — вярвате ли в предсказания?

— Вярвам, че върховното Добро за наше собствено щастие покрива бъдещето с непроницаема завеса. Някои умове, които са надарени от природата с голяма математическа точност, могат да достигнат дотам, че със задълбочено изучаване на миналото да повдигнат ъгълчето на тази завеса и да предвидят някои неща от бъдещето. Но тези изключения са редки и откакто религията премахна предопределението, а философията постави граници на вярата, пророците загубиха три четвърти от магията си. И при все това… — добави Жилбер.

— И при все това? — подхвана кралицата, като видя, че той спира замислен.

— И при все това, госпожо — продължи той, сякаш правеше усилие над себе си да се доближи до въпросите, които разумът му прогонваше в областта на съмнението, — при все това, той е един човек…

— Един човек? — каза кралицата, която следеше със задъхан интерес думите на Жилбер.

— Той е един човек, който често обърква с неопровержими факти всички аргументи на интелекта ми.

— И този човек е?…

— Не се осмелявам да кажа името му пред Ваше Величество.

— Този човек е вашият учител, нали, господин Жилбер? Всемогъщият, безсмъртният, божественият Калиостро!

— Госпожо, моят единствен и истински учител е природата. Калиостро е само мой спасител. Пронизан от един куршум, който бе минал през гръдния ми кош, аз губех кръв от рана, която вече като лекар, дори и след двайсет години учение, смятам за неизлечима. За няколко дни, благодарение на един балсам, чиито съставки не са ми известни, той ме излекува. Оттам произхожда и признателността ми, граничеща, бих казал, почти с възхищение.

— И този човек ви е правил предсказания, които са се изпълнили?

— Странни и невероятни, госпожо. Този човек върви през настоящето с такава увереност, че те кара да вярваш, че познава бъдещето.

— Така че, ако този човек ви предскаже нещо, вие ще повярвате на предсказанието му?

— Поне ще действам така, сякаш трябва да се сбъдне.

— Така че, ако ви предскаже една преждевременна, ужасна и позорна смърт, вие ще се подготвите за тази смърт?

— След като при все това, госпожо — каза Жилбер, гледайки замислено кралицата, — съм потърсил всички възможни начини да я избягна.

— Да я избегнете? Не, докторе, не! Виждам ясно, че съм осъдена — каза кралицата. — Тази революция е водовъртеж, който ще погълне трона — този народ е лъв, който ще ме разкъса.

— Ах, госпожо! — каза Жилбер. — Зависи от вас да видите този лъв, който ви плаши, да го видите легнал в краката ви като агне.

— Не го ли видяхте във Версай?

— Не го ли видяхте в Тюйлери? Това е океанът, който блъска непрестанно, докато изтръгне от корен скалата, която му се противопоставя. И гали като майка кърмилница лодката, която му се доверява.

— Докторе, отдавна всички връзки между мен и този народ са прекъснати — той ме мрази, а аз го презирам!

— Защото не се познавате истински един друг. Престанете да бъдете за него кралица и станете майка. Забравете, че сте дъщеря на Мария-Терезия, нашата стара неприятелка. Сестрата на Йозеф II, нашия мним приятел. Станете французойка и ще чуете гласа на този народ да се надига към вас, за да ви благослови, и ще видите ръцете на този народ, които се протягат към вас, за да ви помилват.

Мария-Антоанета сви рамене.

— Да, зная това… Вчера благославяше, днес милва, утре ще удуши тези, които е благославял и милвал.

— Защото чувства, че в тях има съпротива срещу волята му, омраза срещу любовта му.

— А знае ли кого обича и кого мрази този народ, този разрушителен елемент? Разрушителен като вятъра, водата и огъня, взети заедно, и при това капризен като жена!

— Защото го гледате от брега, госпожо, както посетителят гледа от високия бряг океана. Защото, прииждайки и отдръпвайки се без видима причина, той пръска пяната си в краката ви и ви обгръща с жалбите си, които вие вземате за ръмжене. Но това изобщо не е така… Трябва да го видите, понесен от духа Господен, който се носи над големите води. Трябва да го видите, както го вижда Бог, вървящ към единение и разрушаващ всичко, което му пречи да достигне тази цел. Вие сте кралица на французите, госпожо, но на вас не ви е известно какво става в този час във Франция. Вдигнете воала си, госпожо, вместо да го спускате, и ще се възхитите, вместо да се плашите.

— Какво толкова хубаво, толкова великолепно, толкова разкошно ще видя?

— Ще видите един нов свят да разцъфтява сред развалините на стария. Ще видите люлката на Франция да идва, носейки се по водите като люлката на Мойсей, сред една река, по-широка от Нил^[1], по-широка от Средиземно море, по-широка от океана… Бог те закриля, о, люлко! Бог те пази, Францийо!

И колкото и ентусиазмът да беше чужд на Жилбер, той вдигна ръце и очи към небето. Кралицата го гледаше с учудване. Тя не разбираше.

— И къде ще пристане тази люлка? — попита кралицата. — Нима при Националното събрание, това сборище на свадливци, рушители на обществения ред? Старата Франция ли трябва да ръководи новата? Жалка майка за едно толкова хубаво дете, господин Жилбер!

— Не, госпожо, мястото, където трябва да спре тази люлка в един или друг ден, днес, утре може би, е една земя, непозната до този час, която наричат родина. Там ще намери една здрава кърмачка, която прави народите силни, Свободата.

— Ах, големи думи! — каза кралицата. — Мисля, че злоупотребата с тях ги е унищожила.

— Не, госпожо — каза Жилбер. — Виждате Франция в момента, когато всичко е разрушено и нищо още не е възстановено. Когато няма действащи кметства, а департаментите едва кретат. Когато тя няма изобщо закони, но сама си създава закон за себе си. Вижте я как преминава с вперени очи и сигурна стъпка по моста, който я води от един свят към друг, този тесен мост, прехвърлен над бездната. Вижте този мост, тесен като този на Мохамед^[2], тя го пресича, без да залита… Къде отива тази стара Франция? Към единството на родината! Всичко, което е мислела за трудно, мъчително и непреодолимо досега, е станало за нея не само възможно, но и лесно. Нашите провинции бяха един сноп от предразсъдъци, от противоположни интереси, от индивидуални спомени. Нищо няма да вземе надмощие, мислеха си, срещу двайсет и пет или трийсет националности, отхвърлящи общата националност. Старият Лангедок, старата Тулуза, старата Бретан ще се съгласят ли да станат Нормандия, Бургундия или Дофине? Не, госпожо. Но всички те ще станат Франция. Защо се бяха заинатили така за своите права, за своите привилегии, за своето законодателство? Защото нямаха родина. Обаче, както ви казах, госпожо, тяхната родина се появи, макар и още може би далеч в бъдещето, но те я видяха, безсмъртната и плодовита майка, викаща ги при себе си с разтворени обятия. Тя е общата майка на тези, които вика. Те покорно се мислят за лангедокийци, провансалци, бретонци, нормандци, бургундци, дофиноазци. Не, излъгаха се всички — те бяха французи!

— Но като ви слуша човек, докторе — каза кралицата с нотка на ирония, — Франция, старата Франция, най-голямата дъщеря на Църквата, както я наричат папите от девети век насам, съществува едва от вчера, така ли?

— И ето точно къде е чудото, госпожо, че преди имаше една Франция, а днес има и французи. Не само французи, но и братя. Братя, които се държат всички ръка за ръка. Ех, Боже мой! Госпожо, хората не са толкова лоши, колкото казват. Те се стараят да се социализират. За да ги разединят, е бил необходим цял един свят от противоестествени изобретения — вътрешни митници, безбройни пътни такси, бариери по пътищата, салове по реките; многообразие на законите, на правилниците, на мерките и теглилките; съперничество между провинциите, околиите градовете и селата. В един хубав ден земен трус ще разклати трона, ще събори всички тези стари стени, всички тези прегради. Тогава хората ще се намерят под небето, под сладката и хубава светлина на слънцето, която опложда не само земята, но и сърцата. Братството ще поникне за свещена жътва и дори враговете, учудени от омразата, която ги е движила толкова дълго време, ще тръгнат напред, но не едни срещу други, а едни към други, няма да носят оръжие, а ще вървят с разтворени обятия. Под това море, което се надига, ще изчезнат реки и планини, географията ще се обърка. Акцентите все още ще са различни, но езикът е един и същ и общият химн, който ще пеят трийсет милиона французи, се състои от тези няколко думи: Да възхвалим Бога, който ни даде родина!

— Е, добре, докторе, докъде искате да стигнете? Мислите ли, че ще ме успокоите с представата за общата федерация на трийсет милиона, разбунтували се срещу тяхната кралица и техния крал?

— Ех, госпожо! Престанете да се заблуждавате! — провикна се Жилбер. — Не народът въстава срещу своята кралица и своя крал, а кралят и кралицата въстават срещу народа си, продължавайки да говорят на езика на привилегиите и монархията, когато всички около тях говорят езика на братството и предаността. Хвърлете поглед на един от онези импровизирани празници, госпожо, и ще видите почти винаги в някоя широка долина или на върха на някой хълм олтар. Олтар, чист като този на Авел^[3], и върху този олтар едно малко дете, което всички осиновяват и което със зестрата от обетите, даровете и сълзите на всички става дете на всички. Е, добре, госпожо, Франция, тази Франция, родена вчера, за която ви говорих, е детето върху олтара, само че около него се събират вече не градовете и селата, а народите, нациите. Франция е Христос, който току-що се е родил в една ясла сред смирените, за да спаси света, и народите се радват на нейното раждане, очаквайки кралете да прегънат коляно пред нея и да й отдадат своята почит… Италия, Полша, Ирландия, Испания гледат това дете, родено вчера, което носи тяхното бъдеще. И с просълзени очи протягат възторжено ръце, викайки: „Франция! Франция! Ние сме свободни в теб!“ Госпожо! Госпожо! — продължи Жилбер. — Докато е още време, вземете детето от олтара и станете негова майка!

— Докторе — отвърна кралицата, — вие забравяте, че имам други деца, децата на утробата ми, и че ако направя това, което ми казвате, ще ги лиша от наследство заради чуждо дете.

— Тогава, щом е така, госпожо — каза Жилбер с дълбока тъга, — обвийте тези деца в кралската си мантия, във военното наметало на Мария-Терезия и ги отведете със себе си извън Франция. Защото вие го казахте вярно, народът ще ви разкъса — вас и децата ви заедно с вас. Само че няма време за губене, бързайте, госпожо, бързайте!

— А вие не се ли противопоставяте на това заминаване, господине?

— Далеч съм от това — каза Жилбер. — Сега, когато знам истинските ви намерения, ще ви помогна, госпожо.

— Е, добре, това е чудесно — каза кралицата, — понеже има един благородник, готов да действа, да се обрече, да умре!

— Ах, госпожо! — каза Жилбер с ужас. — Да не би човекът, за когото говорите да е господин Дьо Фаврас?

— Кой ви каза името му? Кой ви разкри плановете му?

— О, госпожо! Пазете се! Него също го преследва едно фатално предсказание!

— Пак ли е от същия пророк?

— От него, госпожо!

— И какъв жребий очаква маркиза според този пророк?

— Преждевременна, ужасна и позорна смърт! Също като тази, за която говорихте преди малко.

— Тогава вие казвате истината, няма време за губене, за да опровергаем този пророк на нещастието.

— Ще предупредите ли господин Дьо Фаврас, че приемате помощта му?

— В този час са при него, господин Жилбер, и аз очаквам отговора му.

В този момент, както Жилбер, ужасил се сам от обстоятелствата, в които се беше заплел, прокарваше ръка по челото си, за да получи просветление, госпожа Дьо Ламбал влезе и каза две думи на ухото на кралицата.

— Да влезе, да влезе! — извика кралицата. — Докторът знае всичко. Докторе — продължи тя, — това е господин Изидор дьо Шарни, който ми носи отговор от маркиз Дьо Фаврас. Утре кралицата ще е напуснала Париж. Вдругиден ще бъдем извън Франция. Елате, бароне, елате… Велики Боже! Какво ви е? И защо сте толкова блед?

— Госпожа принцеса Дьо Ламбал ми каза, че мога да говоря пред доктор Жилбер — рече Изидор.

— И е казала истината. Да, да, говорете. Видяхте ли маркиз Дьо Фаврас?… Маркизът е готов… Ние приемаме предложението му… Ще напуснем Париж, ще напуснем Франция.

— Маркиз Дьо Фаврас е арестуван преди един час на улица „Борепер“ и е отведен в Шатле — отвърна Изидор.

Погледът на кралицата се кръстоса с този на Жилбер, блеснал от отчаяние и изпълнен с гняв.

Но цялата сила на Мария-Антоанета сякаш се беше изчерпала с този мълниеносен поглед. Жилбер се приближи до нея и каза с нотка на дълбоко състрадание:

— Госпожо, ако мога да ви бъда полезен с нещо, разполагайте с мен. Слагам в нозете ви своя ум, предаността си и живота си.

Кралицата бавно вдигна очи към доктора. После каза с бавен и примирен глас:

— Господин Жилбер, вие, който сте толкова учен и сте присъствали на опита тази сутрин, дали сте на мнение, че смъртта, която дава тази ужасна машина, ще бъде толкова нежна, колкото претендира изобретателят й?

Жилбер въздъхна и закри очите си с длани. В този момент Господина, който знаеше всичко, което му беше необходимо, защото слухът за ареста на маркиз Дьо Фаврас за няколко секунди се бе пръснал из целия дворец, та той искаше колата си възможно най-бързо и си тръгваше, без да се безпокои за здравето на кралицата и едва ли не без да поиска от краля разрешение да се оттегли. Луи XVI му прегради пътя.

— Братко — каза той, — толкова сте се забързали да се приберете в Люксембург, че предполагам няма да имате време да ми дадете един съвет. Какво трябва да правя, според вас?

— Искате да ме попитате какво бих направил на ваше място?

— Да.

— Ще изоставя господин Дьо Фаврас и ще се закълна във вярност към конституцията.

— Как искате да се закълна във вярност към една конституция, която не е довършена?

— Още една причина, братко — каза Господина с онзи двусмислен и лицемерен поглед, който тръгваше от най-дълбоките криволици на сърцето му, — още една причина да не се смятате задължен да спазите клетвата си.

Кралят за миг се замисли.

— Може — каза той, — това не пречи да пиша на господин Дьо Буйе, че нашият план остава в сила, но се отлага. Това закъснение ще даде време на граф Дьо Шарни да промени пътя, по който ще трябва да минем.