Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (33)

32.
Кралят

Пред вратата на апартамента на кралицата двамата посетители откриха камериера на краля, Франсоа Юе, който ги очакваше.

Кралят беше накарал да предадат на господин Дьо Лафайет, че за да се разсее, е започнал една много сложна ключарска работа и затова го моли да се качи в ковачницата.

Ковачницата беше първото нещо, за което Луи XVI попита, пристигайки в Тюйлери. Като разбра, че това допълнение, което си беше абсолютна необходимост за него, е било забравено в плановете на Екатерина Медичи и Филибер Делорм^[1], той бе избрал на втория етаж, точно над спалнята си, една широка мансарда, имаща както външна, така и вътрешна стълба, за да си направи ключарско ателие.

Сред тежките грижи, които го бяха налегнали от почти пет седмици, откакто беше в Тюйлери, Луи XVI не бе забравил нито за миг своята ковачница. Ковачницата беше неговото хоби. Той я бе поставил на първо място в своето обзавеждане, самият той бе определил местата на духалото, на огнището, на наковалнята, на тезгяха и менгеметата. Най-сетне предишната вечер ковачницата бе готова. Кръглите пили, едрите пили, пилите за рязане, рашпилите и секачите бяха по местата си. Гигантските чукове, кръстатите чукове и чуковете за заобляне висяха на гвоздеите си. Ковашките клещи, стиските със скосени челюсти и клещите-чираци се намираха на една ръка разстояние. Луи XVI не можа да устои повече и от сутринта пламенно се бе отдал на тази работа, която за него бе такова голямо развлечение и в която би могъл да мине за майстор, ако, както видяхме, за голямо съжаление на майстор Гамен, една тумба безделници като господин Тюрго, господин Дьо Калон и господин Некер, не го отвличаха от това важно занимание, говорейки му не само за работите на Франция, което според майстор Гамен можеше да става в краен случай, но и с това, което му се струваше съвсем безполезно — работите на Австрия, Англия, Америка и Испания.

Това обяснява защо в усърдието си за работа Луи XVI, вместо да слезе при господин Дьо Лафайет, бе помолил господин Дьо Лафайет да се качи при него.

А може би това се дължеше и на факта, че след като се бе оставил да бъде видян от коменданта на Националната гвардия в слабостта си като крал, не би се разсърдил, ако се покажеше в своето величие като ключар?

Камериерът сякаш не съобрази, че за да заведе посетителите в кралската ковачница, би могъл да ги преведе направо през кралските апартаменти и да ги накара да се качат по вътрешната стълба, затова господин Дьо Лафайет и граф Луи заобиколиха тези апартаменти и се изкачиха по общото стълбище, което доста удължи пътя им.

От това отклонение от правия път се възползва младият граф Луи, който имаше време да размисли.

Трогнат от добрия прием, оказан му от кралицата, той не можеше да бъде недоволен, че изобщо не бе изслушан от нея. Никаква двусмислена дума, никакъв таен жест не му бяха дали да разбере, че августейшата пленница, каквато тя претендираше, че е, знае за мисията, с която той е натоварен. Това, впрочем, съвпадаше с казаното му от Шарни за тайната, която кралят бе запазил от всички, дори и от кралицата, по отношение на поръчението, което му бе възложил.

И макар че граф Луи имаше щастието да види кралицата, беше очевидно, че не при нея трябва да търси отговора на посланието, което носеше.

От приема на краля той трябваше да разбере дали ще открие в думите или жестовете му разбираем само за него знак, който да му покаже, че Луи XVI е по-добре осведомен от господин Дьо Лафайет за причината за пътуването му до Париж.

На вратата на ковачницата камериерът се обърна и тъй като не знаеше името на господин Дьо Буйе, попита:

— За кого да съобщя?

— Съобщете за командващия Националната гвардия. Аз сам ще имам честта да представя господина на Негово величество.

— Господин командващият Националната гвардия — каза камериерът.

Кралят се обърна.

— Аха! — каза той. — Вие ли сте, господин Дьо Лафайет? Моля да ми простите, че ви накарах да се качите чак дотук, но ключарят ви уверява, че сте добре дошли в неговата ковачница. Един въглищар казал на моя прадядо Анри IV: „Въглищарят е господар у дома си.“ А аз ви казвам, скъпи генерале: „Вие сте господар при ключаря, както при краля.“

Както става ясно, Луи XVI подхождаше към разговора по същия начин, по който подходи преди малко Мария-Антоанета.

— Сир — отвърна господин Дьо Лафайет, — при каквито и обстоятелства да имам честта да се представя на краля, на който и да било етаж и в какъвто и костюм да ме приеме, кралят винаги ще си бъде крал и този, който в момента му поднася своите скромни почитания, ще бъде винаги негов верен поданик и предан служител.

— Не се и съмнявам, маркизе. Но вие не сте сам? Сменили сте адютанта си и този млад офицер е заел мястото на господин Гувион или на господин Ромьоф?

— Този млад офицер, сир — моля за разрешението на Ваше Величество да ви го представя, — е мой братовчед, граф Луи дьо Буйе, капитан на драгуните на Господина.

— Аха! — каза кралят, допускайки едно леко потръпване, което бе забелязано от младия благородник. — А, да! Господин граф Луи дьо Буйе, синът на маркиз Дьо Буйе, коменданта на Мец.

— Точно така, сир — отвърна живо младият граф.

— А! Господин граф Луи дьо Буйе, простете, че не ви познах, зрението ми е лошо… Отдавна ли напуснахте Мец?

— Преди пет дни, сир. И след като се намирам в Париж без официален отпуск, но със специално разрешение от баща ми, дойдох да помоля моя роднина господин Дьо Лафайет за честта да бъда представен на Ваше Величество.

— При господин Дьо Лафайет! Добре сте сторили, господин графе. Никой не би могъл да ви представи по всяко време, а представянето от страна на когото и да било другиго не би могло да ми бъде по-приятно.

Думите „по всяко време“ показваха, че господин Дьо Лафайет е запазил правото си на свободен достъп, което му бе дадено във Версай.

Впрочем малкото думи, казани от Луи XVI, послужиха като знак към младия граф, че трябва да внимава. Особено въпросът: „Отдавна ли напуснахте Мец?“, означаваше: „След пристигането на граф Дьо Шарни ли напуснахте Мец?“

Отговорът на пратеника трябваше да осведоми задоволително краля. „Напуснах Мец преди пет дни и дойдох в Париж без официален отпуск, но със специалното разрешение на баща ми…“, искаше да каже: „Да, сир, видях господин Дьо Шарни и баща ми ме изпрати в Париж, за да се срещна с Ваше Величество и да се уверя наистина, че графът идва от страна на краля.“

Господин Дьо Лафайет хвърли любопитен поглед наоколо. Мнозина бяха влизали в работния кабинет на краля, в залата на съвета му и дори в параклиса му. Но на малцина бе оказвана благосклонността да бъдат приети в ковачницата, където кралят беше чирак, а истинският крал беше господин Гамен.

Генералът забеляза чудесния порядък, в който бяха сложени всички сечива — което в крайна сметка не бе учудващо, защото от сутринта само кралят бе работил.

Юе му беше служил за чирак и бе работил с меховете.

— И Ваше Величество — каза Лафайет, твърде смутен, подобно на поданик, който се е приближил до краля си, приемащ го с навити ръкави, с пила в ръка и кожена престилка отпред, — Ваше Величество се е захванал с нещо значително?

— Да, генерале, започнах трудна задача в ключарството — една ключалка! Ще ви кажа какво правя, та ако господин Марат узнае, че съм се захванал с работа в ковачницата и вземе да разправя, че кова вериги за Франция, ако успеете да го пипнете, да можете да му кажете, че не е истина. Вие не разбирате нищо от това, нали, господин Дьо Буйе?

— Не, сир, но ако бих могъл да бъда чирак и ако мога да бъда полезен с нещо на Ваше Величество…

— О! Наистина, скъпи братовчеде — каза Лафайет, — мъжът на вашата дойка не беше ли ключар? И баща ви не казваше ли, макар да е доста слаб почитател на автора на „Емил“^[2], че ако последва съветите на Жан-Жак по отношение на вас, ще ви направи ключар?

— Точно така, господине, затова имах честта да кажа на Негово Величество, че ако има нужда от чирак…

— Един чирак не би ми бил безполезен, господине — каза кралят. — Но най-вече имам нужда от учител.

— Каква ключалка правите, Ваше Величество? — попита младият граф с онази лъжлива фамилиарност, която му позволяваха костюмът на краля и мястото, където се намираха. — Ключалка с ръчка, ключалка с изтеглящ се език, покрита ключалка или ключалка с резе?

— Охо! Братовчеде — каза Лафайет, — не зная какво можете на практика, но на теория изглеждате твърде в течение на нещата в този, не бих казал занаят, защото кралят го облагороди, но по-скоро в това изкуство.

Луи XVI изслуша с видимо задоволство списъка от ключалки, изброени от младия благородник.

— Не — каза той, — това е чисто и просто една секретна ключалка от онези, които наричат „бенар“, отваряща се от две страни. Но се страхувам, че съм надценил себе си. Ех! Де да беше тука моят беден Гамен, който се нарича майстор над майсторите, по-голям от всички!

— Да не би добрият човек да е умрял, сир?

— Не — отвърна кралят, хвърляйки поглед към младия човек, с който сякаш казваше „Разберете ме от половин дума.“ — Не, той е във Версай, на улица „Де Резервоар“. Милият човек не се осмелява да дойде да ме види в Тюйлери.

— Защо, сир? — попита Лафайет.

— От страх да не се компрометира! В днешно време един крал на Франция е много компрометиращ, скъпи генерале, и доказателство за това е, че всичките ми приятели са едни в Лондон, други в Кобленц или в Тюрен. При все това, скъпи генерале — продължи кралят, — ако не виждате някакво неудобство в това той да дойде тук с един от своите чираци, за да ми помогне, ще изпратя да го потърсят тези дни.

— Сир — отвърна бързо Лафайет, — Ваше Величество знае, че е напълно свободен да известява когото иска и да се вижда с когото иска.

— Да, при условие, че вашите часови ще претърсват посетителите като контрабандисти по границата. В подобен случай моят беден Гамен ще си помисли, че са взели чантичката му с инструменти за паласка, а пилите му — за кинжали.

— Сир, наистина не зная как да се извиня пред Ваше Величество, но аз отговарям пред Париж, пред Франция, пред Европа за живота на краля и не мога да взема по-леки предпазни мерки, за да бъде запазен този скъпоценен живот. Що се отнася до добрия човек, за когото говорим, то кралят може да заповяда каквото сметне за необходимо.

— Това е добре, благодаря ви, господин Дьо Лафайет, но не е толкова спешно. Ще имам нужда от него след седмица до десетина дни — добави той, хвърляйки поглед по посока на господин Дьо Буйе, — от него и от неговия чирак. Ще накарам камериера си Дюрей, който му е приятел, да го предупреди.

— И няма да е необходимо нещо повече от това да се представи, сир, за да бъде отведен при краля. Името му ще му послужи като пропуск. Опазил ме Бог, сир, от репутацията, която ми е създадена като тъмничар, надзирател и ключар! Никога кралят не е бил по-свободен, отколкото в този момент. Идвам да помоля Негово Величество да започне отново да ходи на лов и да пътува.

— О! На лов, благодаря! Впрочем, както виждате, в момента друго ми е до главата. Що се отнася до пътуванията ми, това е нещо друго — последното, което направих, от Версай до Париж, ме излекува от желанието да пътувам или поне да го правя в толкова голяма компания.

И кралят хвърли нов поглед към граф Дьо Буйе, който с леко мигане на клепачи даде знак на краля, че го е разбрал.

— А сега, господине — каза Луи XVI, обръщайки се към младия граф, — кажете ми, скоро ли ще напуснете Париж, за да се върнете при баща си?

— Сир — отвърна младият човек, — до два-три дни ще напусна Париж, но не за да се върна в Мец. Имам една баба, която живее във Версай, на улица „Де Резервоар“, на която трябва да поднеса своите почитания. Освен това съм натоварен от баща ми да приключа едно твърде важно семейно дело и само след седмица до десетина дни ще мога да видя лицето, от което ще получа нареждания по този въпрос. Така че няма да бъда при баща си преди началото на декември, освен ако кралят не пожелае поради някаква по-специална причина да ускоря завръщането си в Мец.

— Не, господине — каза кралят, — не, разполагайте с времето си, вървете във Версай и уреждайте делата, за които ви е говорил маркизът. А когато привършите, идете и му кажете, че аз не забравям, че той е един от най-верните ми хора и ще го препоръчам на господин Дьо Лафайет, за да го препоръча той на свой ред на господин Дьо Портай.

Лафайет се усмихна с ъгълчетата на устните си при този намек за всемогъществото му.

— Сир — каза той, — отдавна бих препоръчал и сам господата Дьо Буйе на Ваше Величество, ако нямах честта да бъда роднина на тези господа. Само страхът, да не кажат, че с милостта на краля облагодетелствам семейството си, ме въздържаше досега от това справедливо дело.

— Е, добре, господин Дьо Лафайет, ще поговорим отново по въпроса, нали?

— Ще ми позволи ли кралят да му кажа, че баща ми ще погледне като на неблагосклонност или на немилост на всяко повишение, което ще го лиши от начина му да служи на Негово Величество?

— О, добре ви разбрах, графе — каза кралят, — и няма да позволя на никого да се занимава с положението на господин Дьо Буйе, освен за да го направя по-съответстващо на неговите и моите желания. Оставете ни с господин Дьо Лафайет да уредим това, а вие вървете да се забавлявате, без обаче забавленията да ви накарат да забравите работите си. Вървете, господа, вървете!

И той освободи двамата благородници с величествен жест, който странно противоречеше на костюма, с който бе облечен. После, когато вратата беше вече затворена, каза:

— Хайде, мисля, че младият човек ме разбра и че след седмица до десетина дни майстор Гамен и неговият чирак ще бъдат тук, за да ми помогнат да поставя моята ключалка.