Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (164)

163.
Кървавата революция

Революцията от 1789 година, сиреч тази на Некер, Сийес и Байи, беше свършила през 1790 година. Тази на Барнав, на Мирабо и на Лафайет свърши през 1792 година. Великата революция, кървавата революция на Дантон, Марат и Робеспиер, беше току-що започнала.

Преплитайки имената на последните три личности, ние не искаме да ги смесваме в една и съща преценка. Напротив, те представляват в очите ни със своята ясно различима индивидуалност трите лица на трите години, които ще изминат.

Дантон — олицетворението на 1792; Марат — на 1793; Робеспиер — на 1794 година.

Впрочем събитията се ускоряваха. Нека ги видим, а после ще разгледаме начините, чрез които се мъчеха да ги изпреварят или настигнат Националното събрание и Комуната.

Впрочем ето че почти започнахме да пишем история — всички герои на нашата книга, само с няколко изключения, вече потънаха в революционната буря.

Какво стана с тримата братя Шарни — Жорж, Изидор и Оливие? Те са мъртви. Какво стана с кралицата и Андре? Те са затворнички. Какво стана с Лафайет? Той избяга.

На 17 август с едно обръщение Лафайет призова армията да тръгне към Париж, да възстанови конституцията, изоставена на 10 август, и да възстанови краля на трона.

Лоялният човек Лафайет беше изгубил ума си като всички останали. Това, което искаше да направи, беше да отведе прусаците и австрийците право в Париж. По инстинкт армията го отхвърли, както осем месеца по-късно отхвърли Дюмурие.

Историята би преплела едно с друго имената на тези двама мъже — искахме да кажем би ги приковала, — ако Лафайет, ненавиждан от кралицата, не бе имал щастието да бъде арестуван от австрийците и изпратен в Олмуц: пленничеството заличи спомена за дезертьорството.

На осемнайсети Лафайет премина границата.

На двайсет и първи онези врагове на Франция, онези съюзници на монархията, срещу които беше насочен 10 август и срещу които щеше да бъде насочен 2 септември, онези австрийци, които Мария-Антоанета призоваваше да й дойдат на помощ през онази светла нощ, когато луната, минавайки през стъклата на спалнята на кралицата, хвърляше светлина върху леглото й, та, същите тези австрийци обсадиха Лонгви.

След двайсет и четири часова бомбардировка Лонгви се предаде.

В навечерието на това предаване на другия край на Франция се надигна Вандея — полагането на духовническата клетва беше причината за това надигане.

За да отговори на тези събития, Събранието назначи Дюмурие за командващ Източната армия и постанови ареста на Лафайет. Тя реши също така, че щом градът Лонгви бъде върнат незабавно под властта на френската нация, всички къщи, с изключение на националните, ще бъдат разрушени и изравнени със земята. Прие закон, с който изпращаше на заточение всички незаклети свещеници, разреши домашните обиски, конфискува и обяви за продан всички имущества на емигрантите.

Какво правеше през това време Комуната? Ние казахме кой беше оракулът й — Марат.

Комуната гилотинираше на площада на Карусел. Даваха й по една глава дневно. Това беше твърде малко. Но в една брошура, която се появи в края на август, членовете на трибунала обясниха каква огромна работа са свършили, за да получат този резултат, колкото и малко удовлетворителен да е той. Вярно е, че брошурата беше подписана: Фукие-Тенвил!

И така, вижте за какво мечтаеше Комуната. Ние ей сега ще присъстваме на реализацията на тази мечта.

На двайсет и трети вечерта тя даде кратък отчет за делата си. Следвана от една сган, насъбрала се от предградията и халите, депутация на Комуната се яви към полунощ в Националното събрание.

Какво искаше тя? Затворниците от Орлеан да бъдат доведени в Париж, за да понесат наказанието си. Обаче затворниците от Орлеан не бяха съдени.

Бъдете спокойни, това е една формалност, Комуната ще мине без нея.

Впрочем тя си имаше празника на 10 август, който щеше да й дойде на помощ.

Сержан, нейният артист, беше разпоредителят. Той направи постановката на шествието относно идеята, че отечеството е в опасност, и вие знаете, че тя беше успешна.

Този път Сержан надмина себе си.

Ставаше въпрос да се запълнят траурът, отмъщението, убийствената мъка на всички онези, които бяха загубили на 10 август някое скъпо за тях същество.

Срещу гилотината, която работеше на площада на Карусел, издигнаха сред големия басейн на Тюйлери една гигантска пирамида, изцяло покрита с черен серж. Припомняха се кланетата, в които упрекваха роялистите: клането в Нанси, Нимското клане, клането в Монтобан, клането на Марсово поле.

Гилотината казваше: „Аз убивам!“, а пирамидата казваше: „Убивай!“

Това стана на 27 август, неделя вечерта — пет дни след началото на въстанието във Вандея, вдигнато от свещениците, четири дни след падането на Лонгви, който генерал Клерфе бе завзел от името на крал Луи XVI, — когато процесията за изкупление започна, за да се възползва от величието, което мрачините придават на всички неща.

Най-напред сред облаци от благовония, горящи по целия път, който трябваше да се измине, вървяха вдовиците и сираците от 10 август, загърнати в бели роби и препасани с черни пояси, носейки в един кивот, направен по модела на кивота от древността, онази петиция, продиктувана от госпожа Ролан и написана на олтара на родината от госпожица Кералио, чиито окървавени листа бяха намерени на Марсово поле и които от 17 юли 1791 година искаха република.

Шествието продължаваше с гигантски черни саркофази, намекващи за онези коли, които се товареха вечерта на 10 август в двора на Тюйлери и които се отправяха към предградията, скърцайки под тежестта на труповете. После идеха флаговете на траура и отмъщението, искащи смърт за смъртта. След тях следваше колосалната статуя на Закона с меч на кръста. Тя беше следвана от съдиите в трибуналите, начело на които вървеше революционният трибунал от 10 август, онзи, който се извиняваше за това, че пада само по една глава дневно.

После идваше Комуната, кървавата майка на кървавия трибунал, носеща в редиците си статуята на Свободата, със същия ръст като тази на Закона, и най-накрая Събранието, носещо онези граждански венци, които може би утешаваха мъртвите, но бяха така безполезни за живите.

Всичко това напредваше величествено сред мрачните песнопения на Шение и строгата музика на Госек, вървейки като нея с уверени стъпки.

Една част от нощта на 27 срещу 28 август измина в изпълнението на тази изкупителна церемония, погребален празник на тълпата, показваща юмруци на опразнения Тюйлери и заплашваща онези затвори — крепости на сигурността, — които бяха дадени на краля и роялистите в замяна на техните дворци и замъци.

После, когато последните лампиони угаснаха, когато последните факли се превърнаха в дим, народът се оттегли.

Двете статуи — на Закона и Свободата, останаха сами да пазят огромния саркофаг. Но понеже никой не охраняваше самите тях, било поради непредпазливост, било за да бъдат осквернени, през нощта бяха свалени горните дрехи на статуите. На другия ден двете богини бяха само обикновени жени.

При тази гледка народът нададе викове на ярост. Той обвини роялистите, изтърча в Събранието, поиска отмъщение, завладя статуите, облече ги отново и, възстановени, ги отнесе на площад „Луи XV“. По-късно ешафодът ги последва и им даде на 21 януари ужасно удовлетворение за оскърблението, което им беше нанесено на 28 август!

Същия ден, на 28 август, Събранието прие закона за обиските.

Сред народа започна да се разпространява слухът за съединяването на австрийската и пруската армия и за завземането на Лонгви от генерал Клерфе.

И така неприятелят, повикан от краля, благородниците и свещениците, вървеше към Париж и ако се предположеше, че нищо не го спре, можеше да го достигне на шест прехода.

Какво щеше да се случи тогава с този Париж, кипящ като кратер и чиито сътресения от три години разтърсваха света? Онова, което се казваше в писмото на Буйе — дръзка шега, над която толкова се бяха смели и която щеше да се превърне в реалност, — нямаше да остане камък върху камък!

Имаше и нещо повече. Говореше се като за нещо сигурно, за общ съд, ужасен, неумолим, който, след като бъде разрушен Париж, ще унищожи парижаните. По какъв начин и от кого щеше да се осъществи този съд? Писанията от онова време го показват. Кървавата ръка на Комуната изцяло стоеше зад тази легенда, която вместо да разказва за миналото, разказваше за бъдещето.

Защо, впрочем, да не вярват на тази легенда? Ето какво се чете в едно писмо, намерено в Тюйлери на 10 август, което сме чели в архивите, където все още се намира:

След армиите ще дойдат трибуналите. Парламентьорите на емигрантите ще проведат следствието, подготвяйки пътя в лагера на пруския крал за процеса на якобинците, и ще им приготвят бесилките.

Така че когато пруската и австрийската армия стигнат до Париж, подготовката ще бъде направена, осъждането също и само ще трябва да се приведат в изпълнение присъдите.

После, за да се потвърди онова, което пишеше в писмото, ето какво отпечатаха в „Официален бюлетин за войната“:

Австрийската кавалерия е отвлякла в околностите на Сарлуи кметовете патриоти и известните републиканци.

След като заловили общинските служители, уланите им отрязали ушите и ги приковали на челата им.

Щом се допускаха подобни действия в невинната провинция, то какво ли щяха да правят в революционния Париж?… Това, което щяха да направят, вече не беше тайна.

Ето новината, която се разпространяваше, разказваше се по всички кръстовища, разпръскваше се от всеки център, за да стигне до покрайнините.

Ще бъде издигнат един голям трон за кралете съюзници с изглед към грамадата от развалини, която ще представлява Париж. Плененото население ще бъде изблъскано, довлечено и подгонено към подножието на този трон. Там, като в деня на Страшния съд, ще бъде направено разделение на добри и лоши. Добрите, сиреч роялистите, благородниците и свещениците, ще минат отдясно и Франция ще им бъде върната, за да правят с нея каквото поискат. Лошите, сиреч революционерите, ще минат отляво и ще попаднат под гилотината, този инструмент, изобретен от революцията, чрез който самата тя ще загине.

Революцията, това ще рече Франция. И не само Франция, защото това не би било нищо — народите ще бъдат накарани да отслужат жертвоприношението на идеите — не само на Франция, но и на мисълта за Франция!

Защо все пак Франция беше тази, която първа произнесе думата „свобода“? Тя повярва, че провъзгласява нещо свято, светлина за очите и живот за душите. Тя каза: „Свобода за Франция! Свобода за Европа! Свобода за света!“ Тя мислеше, че прави нещо велико, освобождавайки от гнет земята, а ето че се беше излъгала, както изглежда! Ето че Бог я смяташе за виновна! Ето че Провидението беше срещу нея! Ето че вярвайки, че е невинна и възвишена, тя беше виновна и опозорена! Ето че когато мислеше, че извършва едно велико действие, тя беше извършила престъпление! Ето че я съдят, осъждат я, обезглавяват я и я завличат в бездните на вселената, а вселената, за чието спасение тя умира, аплодира смъртта й!

Така по същия начин Исус Христос умря, разпънат за спасението на света сред насмешките и обидите на света!

Но в края на краищата този беден народ може би имаше някаква вътрешна опора, за да се изправи срещу чужденците? Онези, които обожаваше, онези, които обогатяваше, онези, на които плащаше, може би щяха да го защитят? Не.

Кралят заговорничеше с неприятеля и от Тампъл, където беше затворен, продължаваше преписката си с прусите и австрийците. Благородничеството беше тръгнало срещу народа, организирано от своите принцове. Свещеници бунтуваха селяните.

От дъното на затворите арестуваните роялисти ръкопляскаха на пораженията на Франция. Прусаците при Лонгви бяха изтръгнали викове на радост в Тампъл и в Абатството.

Така че Дантон, човек на извънредните решения, беше влязъл с рев в Събранието.

Министърът на правосъдието смяташе, че законът е безсилен, и идваше да поиска власт. Тогава правосъдието щеше да тръгне, облегнато на властта.

Той се качи на трибуната, разтърси лъвската си грива и вдигна могъщата си ръка, която на 10 август беше разбила вратите на Тюйлери.

— Необходима е още една конвулсия на нацията, за да бъдат принудени деспотите да отстъпят — каза той. — Дотук всичко беше само привидно война и не за тази мръсна игра трябва да става въпрос. Необходимо е народът да се спусне, да се нахвърли масово върху враговете, за да ги изтреби с един удар. В същото време трябва да се оковат всички заговорници, трябва да им се попречи да вредят!

И Дантон поиска масови арести, обиски по всяко време на денонощието под страх от смърт срещу онзи, който би попречил на действията на временното правителство.

Дантон получи всичко, което поиска. Той би могъл да поиска повече и би получил и повече.

„Никога — казва Мишле — народът не е навлизал толкова в смъртта. Когато Холандия, виждайки Луи XIV пред вратите си, не е имала друг начин да се спаси, освен да се наводни, да се удави сама, тя е била в по-малка опасност — тя е имала Европа на своя страна. Когато Атина видяла трона на Ксеркс върху скалите на Саламин^[1], когато губейки земите си, се хвърлила да плува и е имала само водата за родина, тя не е била в такава голяма опасност. Атина се качила цялата на своя флот, могъщ и организиран, подчинен на великия Темистокъл и (по-щастлива от Франция), не е имала предатели сред своите.“

Франция беше дезорганизирана, разложена, предадена, продадена и дадена! Франция беше като Ифигения под ножа на Калхас^[2]. Кралете около нея чакаха само смъртта й, за да опънат платната си под вятъра на деспотизма. Тя протягаше ръце към боговете, а боговете бяха глухи!

Но най-накрая, когато усети студената ръка на смъртта да я докосва, Франция се сви в един ужасен гърч. После като вулкан на живота тя накара да изригне от собствените й вътрешности онзи пламък, който половин век щеше да осветява света.

Вярно е, че за да задържи това слънце, имаше едно кърваво петно.

Кървавото петно от 2 септември! Ще видим кой проля тази кръв и дали тя трябва да бъде приписвана на Франция. Но преди това, за да приключим тази глава, нека заемем още две страници от Мишле.

Ние се чувстваме безсилни пред гиганта Мишле и, подобно на Дантон, викаме силата на помощ. Вижте!

Париж приличаше на крепост. Човек можеше да помисли, че се намира в Лил или в Страсбург. Навсякъде пароли, часови, военни предпазливости, честно казано, прибързани — врагът беше още на петдесет или шейсет левги. Онова, което наистина беше по-сериозно и трогателно, беше чувството на дълбока, възхитителна солидарност, което се надигаше навсякъде. Всеки говореше, молеше се за родината. Всеки се превръщаше във вербовчик, вървеше от къща на къща и предлагаше на онези, които можеха да заминат, оръжия, униформи и каквото имаше. Всички бяха оратори, проповядваха, обсъждаха, пееха патриотични песни. Кой ли не беше автор в такъв особен момент? Кой ли не печаташе? Кой ли не разлепваше афиши? Кой не беше актьор в този огромен спектакъл? Най-наивни сцени, в които участваха всички, се разиграваха навсякъде по площадите, при театрите за набиране на доброволци, на трибуните, където се записваха. Всичко наоколо беше огласено от песни и викове, всички облени в сълзи, обзети от ентусиазъм или сбогуващи се. И над всички тези гласове един велик глас звучеше в сърцата, глас беззвучен и толкова по-дълбок поради това… Това бе самият глас на Франция, красноречив с всички свои символи и патетичен в най-трагичния от тях — святото и страховито знаме с девиза „Oпасност за отечеството“, окачено на прозорците на Кметството. Огромното знаме се развяваше от вятъра и сякаш даваше знак на народните легиони да вървят бързо от Пиренеите към Еско и от Сена към Рейн.

За да се разбере какви жертви се принасяха в този момент, трябваше да се надникне във всяка колиба, във всяко жилище, да се види изтръгването от жените, разкъсващите се от това повторно раждане — сто пъти по-жестоко от първото, когато детето излиза за пръв път от кървящото им лоно. Трябваше да се види старата жена със сухи очи и с разбито сърце, която събира набързо няколкото дрипи, които детето й ще отнесе, бедняшките спестявания, сутата, заделени чрез гладуване, които е крала от самата себе си заради сина си, за този ден на последна мъка.

Да дадат децата си на тази война, която се задаваше с толкова малък успех, да ги принесат в жертва на това извънредно и крайно положение, бе повече, отколкото по-голямата част от народа можеше да направи. Те отстъпваха пред мъката си или пък, поради естествена реакция, изпадаха в пристъп на ярост. Те не се пазеха, не се страхуваха. Никакъв ужас няма власт над подобно състояние на духа. Какъв ужас има за този, който иска смъртта?

Разказваха ни, че един ден (несъмнено през август или през септември) една банда разярени жени срещнала Дантон на улицата, наругала го, както биха наругали и самата война, упрекнала го за революцията и за всичката кръв, която ще бъде пролята, и за смъртта на децата си, проклинайки го и молейки Бога всичко да се стовари на главата му. Той не се бе учудил. И въпреки че бе усетил наоколо си ноктите им, той се бе обърнал рязко и изгледал тези жени, обхванат от състрадание. Дантон бил много сърцат. Той се качил на един камък и за да ги утеши, започнал да ги ругае с техния език. Първите му думи били жестоки, смешни и неприлични. Жените били смаяни. Неговата ярост, истинска или мнима, объркала тяхната. Този необикновен оратор имал силен и чувствителен към народните маси темперамент, създаден изцяло за физическа любов, в която доминират плътта и кръвта. Дантон най-напред и преди всичко бил мъжкар. У него е имало нещо от лъва, от песа, а също така и от бика. Маската му е била ужасяваща. Възвишената грозота на едно потресаващо лице придавала на рязката му, с пристъпи на пронизителност реч, нещо като дива злоба. Масите, които обичат силата, чувстват пред себе си онзи, който ги кара да изпитват боязън и симпатия, все пак като могъщ генератор. И не на последно място, зад тази жестока и яростна маска те усещаха едно сърце. Завършваха със съмнение за едно: че този ужасен човек, който говори само със заплахи, крие в дъното си една добра душа… Занемелите около него жени неясно усетили това. И се оставили да им говори, да застане над тях, да ги овладее. Той ги повел накъдето искал. Грубо им обяснил за какво служи жената, за какво служи любовта, за какво служи поколението, което раждат не за себе си, а за родината… И като стигнал дотам, той изведнъж се възнесъл, не говорил повече за никого, а изглежда за самия себе си… Цялото му сърце, казал той, излизало от гърдите му с една жестока нежност към Франция… И върху това странно, надупчено от едрата шарка лице, което прилича на шлаката по Везувий и Етна, затекли едри капки и това били сълзи… Жените не могли да издържат. Те заплакали за Франция, вместо да плачат за децата си, и разплакани избягали, криейки лица в престилките си.

О, велики историко, когото наричат Мишле, къде си? В Нерви^[3] ли?

О, велики поете, когото наричат Юго, къде си? На Джерсей^[4]!