Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (96)

95.
Един враг в повече

Цялата тази сцена, в която господин Дьо Шоазьол заплаши със смърт човека, който говореше от името на Националното събрание, се беше разиграла, без дори самият човек да забележи, че току-що е избягнал смъртна опасност.

Впрочем човекът от Събранието изглеждаше обзет от друго чувство, имащо много по-голяма власт над сърцето му от страха. Човек не можеше да се излъже в израза на лицето му. То беше лице на ловец, който най-накрая вижда събрани и наблъскани в същата яма, където са негова плячка, лъва, лъвицата и лъвчетата, които са изяли единственото му дете.

При все това при думата „пленници“, която беше накарала господин Дьо Шоазьол да скочи, кралят се беше надигнал.

— Пленници! Пленници в името на Националното събрание! Какво искате да кажете? Не ви разбирам.

— При все това е много просто и лесно за разбиране — отговори мъжът. — Въпреки клетвата, която дадохте да не напускате Франция, вие избягахте през нощта, погазвайки думата си, предавайки нацията, предавайки народа. Така че нацията призова на оръжие, народът се вдигна и ви казва с гласа на един от последните ви поданици, който идвайки отдолу не е по-малко могъщ: „Сир, в името на народа, в името на нацията, в името на Събранието, вие сте мой пленник!“

В съседната стая отекна одобрителна глъчка, последвана от френетични викове „Браво!“.

— Госпожо, госпожо — прошепна господин Дьо Шоазьол на ухото на кралицата, — вие няма да забравите, че сте ме спрели и че без милосърдието, което проявихте към този човек, нямаше да понесете подобна обида.

— Но ние ще си отмъстим — каза съвсем тихо кралицата.

— Да — отвърна господин дьо Шоазьол. — Но ако не си отмъстим?…

Кралицата глухо и мъчително простена. Но Шарни протегна бавно ръка над рамото на господин Дьо Шоазьол и докосна кралицата по ръката. Мария-Антоанета бързо се обърна.

— Оставете този човек да говори и да действа — просъска тихо графът. — Аз съм този, който ще се заеме с него…

В това време кралят, съвсем зашеметен от новия удар, който му беше нанесен, гледаше с учудване мрачната личност, която от името на Събранието, на нацията и на народа говореше с такъв енергичен език, и към това учудване се примесваше известно любопитство, тъй като на Луи XVI му се струваше, въпреки че не можеше да си спомни, че съвсем не за пръв път вижда този човек.

— Но, в края на краищата, какво искате от мен? Говорете.

— Сир, искам нито вие, нито кралското семейство, да направите и крачка повече към чужбина.

— И, разбира се, идвате с милиони въоръжени мъже, за да се противопоставите на моето пътуване? — каза кралят, чийто глас все повече се извисяваше в спора.

— Не, сир, аз съм сам или по-скоро сме двама — адютантът на генерал Лафайет и аз, сиреч един прост селянин. Събранието прие един декрет. То разчита на нас да го изпълним и той ще бъде изпълнен.

— Дайте този декрет поне да го видя — каза кралят.

— Не е у мен, а е у другаря ми. Моят другар е изпратен от господин Дьо Лафайет и от Събранието, за да накара да бъдат изпълнени заповедите на нацията. Аз съм изпратен от господин Байи и от самия себе си, за да следя другаря си и да му пръсна мозъка, ако залитне.

Кралицата, господин Дьо Шоазьол, господин Дьо Дамас и останалите присъстващи се погледнаха с учудване. Те никога не бяха виждали народа по друг начин освен потиснат или разярен, молещ за милост или убиващ. За пръв път те го виждаха спокоен, прав, със скръстени ръце, чувстващ силата си и говорещ в името на правата си. Така че Луи XVI разбра доста бързо, че няма на какво да се надява при човек с подобна закалка и като бързаше да свърши с него, попита:

— Е, добре, къде е другарят ви?

— Тук — отвърна той, — зад мен.

И при тези думи, като направи крачка напред, той откри вратата, през чийто отвор можеше да се види един млад човек, облечен в униформата на офицер за свръзка, облегнал се на прозореца. Той също беше много объркан. Само че неговото объркване вместо това на силата, беше объркване на отчаянието. По лицето му течаха сълзи, а в ръката си държеше един документ.

Това беше господин Дьо Ромьоф, сиреч онзи млад адютант на генерал Лафайет, с когото, нашите читатели, разбира се, си спомнят, се запознахме, когато господин Луи дьо Буйе пристигна в Париж.

Както би могло да се съди от разговора му с младия роялист, господин Дьо Ромьоф беше патриот, и то искрен патриот. Но по време на диктатурата на господин Дьо Лафайет в Тюйлери, натоварен да наблюдава кралицата и да я придружава във всичките й излизания, бе успял да вложи в отношенията си с нея толкова почтителна деликатност, че кралицата многократно му бе изразявала своята признателност. Така че, когато го забеляза, тя се провикна с мъчителна изненада:

— О! Това сте вие?

После с мъчителното стенание на жена, която вижда да рухва едно могъщество, което е смятала за непобедимо, добави:

— О! Никога не бих могла да повярвам!

— Хубаво! — прошепна, усмихвайки се вторият пратеник. — Изглежда, че направих добре, като дойдох!

Господин Дьо Ромьоф мина напред с наведени очи, като вървеше бавно и държеше в ръка документа. Но, нетърпелив, кралят не даде време на младежа да му представи това решение — той направи една бърза крачка и го изтръгна от ръцете му. После, след като го прочете, каза:

— Във Франция вече няма крал.

Човекът, който придружаваше господин Дьо Ромьоф, се усмихна, като че искаше да каже: „Знам добре това.“ При тези думи на краля кралицата направи едно въпросително движение.

— Чуйте, госпожо — каза той. — Ето декрета, който Събранието се е осмелило да приеме.

И с глас, треперещ от възмущение, той прочете следните редове:

Събранието разпорежда министърът на вътрешните работи да изпрати незабавно куриери в департаментите със заповед до всички държавни служители или национални гвардейци и войски на империята да арестуват или да накарат да арестуват всяко лице, което и да е то, излизащо от кралството, както и да възпрепятстват всякакъв износ на вещи, оръжия, муниции, златни и сребърни звонкови монети, коне и коли. А в случай, че куриерите настигнат краля, някои лица от кралското семейство или онези, които биха могли да подпомогнат тяхното отвличане, гореказаните държавни служители, национални гвардейци и редовни войски са задължени да вземат всички необходими мерки, за да спрат гореказаното отвличане, да им попречат да продължат пътя си и после да дадат отчет на законодателното тяло.

Кралицата го изслуша в някакво вцепенение. Но когато кралят свърши, поклащайки глава, сякаш за да открие мисълта си, тя реагира:

— Дайте! — каза Мария-Антоанета, протягайки на свой ред ръка, за да получи съдбоносния декрет. — Не е възможно!

В това време другарят на господин Дьо Ромьоф успокои с една усмивка националните гвардейци и патриотите от Варен.

Думата „невъзможно“, произнесена от кралицата, ги беше обезпокоила, въпреки че бяха чули съдържанието на декрета от край до край.

— О! Прочетете госпожо — с горчивина каза кралят, — ако все още се съмнявате. Четете, това е написано и е подписано от председателя на Националното събрание.

— И кой човек се е осмелил да напише и да подпише подобен декрет?

— Един благородник, госпожо — отвърна кралят, — господин маркиз Дьо Боарне.

Не са ли странни нещата, които добре доказват тайнствените връзки между минало и бъдеще, като този декрет, който спираше в бягството им Луи XVI, кралицата и кралското семейство, носещ едно име, което, неизвестно до този момент, щеше по един блестящ начин да се свърже с историята от началото на XIX век?

Кралицата взе декрета и го прочете със смръщени вежди и стиснати устни.

После, на свой ред, кралят го взе от ръцете й, за да го прочете още веднъж, след което го хвърли към леглото, където спяха, безучастни към този разговор, който решаваше съдбата им, дофинът и принцесата.

Но при тази гледка кралицата, неспособна да се сдържи повече, се хвърли напред ръмжаща и като хвана документа, смачка го и го запрати далеч от леглото, провиквайки се:

— О! Ама внимавайте, господине! Не желая тази хартия да омърси децата ми!

В съседната стая се надигна силен глъч. Националните гвардейци поискаха да нахлуят в стаята, където бяха знаменитите бегълци. Адютантът на генерал Лафайет нададе вик на ужас. Другарят му нададе вик от бяс.

— А! — изръмжа последният през зъби. — Оскърбяват Събранието, оскърбяват нацията, оскърбяват народа, това е добре.

И като се обърна към хората си, вече готови за бой, които изпълваха първата стая, въоръжени с пушки, коси и саби, той извика:

— При мен, граждани!

За да проникнат в стаята, те направиха второ движение, което беше само допълнение към първото, и Бог знае какво щеше да стане при сблъсъка на тези две ярости, когато Шарни, който не беше произнесъл нито дума от началото на сцената, освен малкото думи, които ви предадохме, и който беше стоял настрани, се хвърли напред и хващайки за ръката този непознат национален гвардеец в момента, когато той поднасяше ръка към дръжката на сабята си, му каза:

— Само една дума, ако обичате, господин Бийо. Бих желал да поговоря с вас.

Бийо — защото това беше той, — на свой ред изпусна един вик от изненада, стана блед като смъртта, остана за миг вцепенен и като бутна обратно в ножницата й сабята си, която беше извадил наполовина, каза:

— Е, какво пък, бива! И аз също искам да говоря с вас, господин Дьо Шарни.

И като се отправи веднага към вратата, рече:

— Граждани, направете място, ако обичате. Трябва да поговоря за миг с този офицер. Но бъдете спокойни — добави той с тих глас, — нито вълкът, нито вълчицата, нито пък вълчетата ще ни избягат. Аз съм тук и отговарям за тях!

Сякаш този човек, който беше съвършено непознат за народа, както — с изключение на Шарни, — на краля и неговата свита, имаше право при все това да дава заповеди. Хората излязоха заднешком, оставяйки първата стая свободна.

Впрочем всеки от тях имаше какво да разказва на своите другари отвън за онова, което ставаше вътре, и да препоръча на патриотите да пазят по-добре от всеки друг път.

През това време Шарни казваше съвсем тихо на кралицата:

— Господин Дьо Ромьоф е ваш, госпожо. Оставям ви с него, направете всичко възможно да го привлечете на наша страна.

И за да й бъде още по-лесно, преминавайки във втората стая, Шарни беше заключил вратата и облягайки се с гръб на нея, пречеше на всеки, дори на Бийо да влезе.