Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (74)

73.
Свобода! Братство! Равенство!

Сред събранието се възцари онова тържествено мълчание, което показваше степента на важност, придавана на онова, което щяха да чуят.

— Да, имате право да ме питате какво е свобода, какво е братство и какво е равенство. Ще ви кажа. И преди всичко, братя, не смесвайте свободата с независимостта. Те изобщо не са две сестри, които си приличат — те са две неприятелки, които се мразят. Почти всички народи, обитаващи планински страни, са независими. Но не зная дали може да се каже, че дори една от тези страни, с изключение на Швейцария, е наистина свободна. Никой няма да отрече, че калабрийците, корсиканците^[1] и шотландците са независими. Никой няма да се осмели да каже, че са свободни. Когато калабриецът е засегнат на очаквания, корсиканецът на чест, а шотландецът в интересите си — калабриецът, който не може да прибегне до правосъдието, защото при потиснатите народи няма правосъдие, — калабриецът прибягва до своя кинжал, корсиканецът до стилета си, шотландецът — до своя дирк. Удря, врагът пада, отмъстен е. Планината е там и му предлага убежище и по липсата на свобода, напразно призовавана от хората в градовете, той намира независимостта на дълбоките пещери, на големите гори, на високите върхове, сиреч независимостта на лисицата, на дивата коза и на орела. Но орелът, дивата коза и лисицата, безстрастни, неизменни, безразлични зрители на великата човешка драма, която се разиграва пред очите им, са животни, подчинени на инстинкта и обречени на самота. Може би ще кажете, че античните, примитивни цивилизации майки — цивилизациите на Индия, на Египет, на Етрурия^[2], на Мала Азия, гръцката и латинската, — обединявайки науките си, религиите си, изкуствата си, своята поезия като сноп от светлина, която те са хвърлили над света, за да осветят люлката и развитието на модерната цивилизация, са оставили лисиците в дупките им, дивите кози по върховете им и орлите сред техните облаци. За тях наистина времето минава, но няма мярка. За тях науките процъфтяват, но няма прогрес. За тях нациите се раждат, възмъжават и загиват, но няма поука. Това е така, защото Провидението е ограничило кръга на техните способности до инстинкта за самосъхранение, докато Бог е дал на човека разбирането за добро и зло, чувството за справедливост и несправедливост, ужаса от самотата, любовта към обществото.

Ето защо човекът, роден самотен като лисицата или дивата коза, усамотен като орела, се е обединил в семейства, събрали се в племена, образуващи народите. Така че както ви казах, братя, индивидът, който се изолира, има право само на независимост, докато, напротив, хората, които се обединяват, имат право на свобода.

Свободата! Тя изобщо не е примитивна и уникална като златото субстанция. Тя е цвете, тя е плод, тя е изкуство, тя е един продукт в края на краищата. Трябва да я отгледаш, за да разцъфти и узрее. Свободата е правото на всеки да прави за благото на интереса си, за удовлетворението си, за добруването си, за забавлението си, за славата си, всичко онова, което не накърнява интересите на останалите. Свободата е изоставяне на една част от индивидуалната независимост, за да се поставят основите на общата свобода, от която всеки на свой ред може да черпи в равна степен. Свободата, в края на краищата, е нещо повече от всичко това — тя е задължение, поето пред лицето на света, да не се ограничават светлината, прогресът и привилегиите, които са овладени в егоистичния кръг на един народ, една нация, една раса; напротив — да бъдат разпръсквани с пълни шепи — било от индивида, било от обществото — всеки път, когато някой беден индивид или бедно общество ви поискат да споделите с тях съкровището си. И не се бойте, че ще го изчерпате това съкровище, тъй като свободата има онази божествена привилегия да се умножава със същата разточителност, подобна на делтата на големите реки, които напояват земята и които са много по-пълноводни при устието си, отколкото при извора си. Ето какво е свободата, манна небесна, на която всеки има право и която народът, избран да падне тя върху него, трябва да сподели с всеки народ, поискал своята част… Такава е свободата, както аз я схващам — продължи Калиостро, без дори да удостои с директен отговор онзи, който го бе запитал. — Да преминем към равенството.

Мощен шепот на одобрение се надигна чак до сводовете, обгръщайки оратора с онази ласка, която е по-сладка от всичко, ако не на сърцето, то поне на гордостта на човека — популярността.

Но той, сякаш привикнал на тези човешки овации, протегна ръка, за да въведе тишина.

— Братя — каза той, — няма да ви обидя, като си помисля, че и един-единствен от вас при тази съблазнителна дума равенство е подразбрал дори за миг равенство в материалния или духовния смисъл. Не, вие много добре знаете, че и едното, и другото равенство противоречат на истинската философия и че дори самата природа е решила въпроса, поставяйки исопа^[3] близо до дъба, хълма близо до планината, поточето до голямата река, езерото до океана. Всички декрети на света няма да снижат и с един лакът Чимборасо^[4], Хималаите или Монблан. Всички решения на едно човешко събрание няма да угасят пламъка, светещ над челата на Омир, Данте и Шекспир. На никого не би трябвало да му хрумва тази мисъл, че равенството, установено от закона, ще бъде материално и физическо равенство; че от деня, когато този закон бъде вписан в скрижалите на конституцията, поколенията биха имали ръста на Голиат, доблестта на Сид или гения на Волтер. Не, като отделни индивиди и като цяло, ние прекрасно сме разбрали, че става въпрос чисто и просто за социално равенство. Обаче, братя, какво е социалното равенство?

Равенството! Това е ликвидирането на всички наследствени привилегии. Свободният достъп до всички служби, чинове и рангове. В края на краищата награда за заслуги, за гений, за доблест, а не издръжка на една каста, едно семейство или един род. Така тронът, ако предположим, че остане, ще бъде само най-високият пост, до който може да се издигне най-достойният, докато на по-долните стъпала, според заслугите им, ще се спрат достойните за второстепенни постове, без при това някой да се обезпокои и за миг откъде са тръгнали крале, министри, съветници, генерали, съдии. Така монархията или върховната административна власт, тронът на монарха или председателското кресло вече няма да бъдат наследствена издръжка за някой род: ще има избори. Така сред съветниците, сред военните, в правосъдието няма да има родови привилегии: ще се гледат само способностите. Така ще бъде и с изкуствата, науката, книжовността, никакво облагодетелстване — конкурс. Ето го общественото равенство! После, според степента на образованието, което ще стане безплатно и достъпно за всички, но освен това и принудително за всички, идеите ще пораснат, ще бъде необходимо равенството да се издига заедно с тях. Вместо да остава с крака в калта, равенството трябва да обитава най-високите върхове. Една велика нация като френската трябва да признава само равенство, което възвисява, а не равенство, което принизява. Равенството, което принизява, не е това на титана, а онова на бандита. То не е вече ложето на Прометей, а е леглото на Прокруст^[5]. Ето го равенството!

Не е възможно подобно определение да не събере цялото одобрение на едно общество от хора с издигнат ум и амбициозно сърце, където всеки един, с няколко редки изключения, дължащи се на скромност, би трябвало да вижда в съседа си стъпало към своето бъдещо издигане.

И така избухнаха ръкопляскания и викове „ура“ и „браво“, свидетелстващи, че дори да имаше между всички събрани някои, които би трябвало в момента на прилагане на практика да изградят равенство с друго лице, а не такова, каквото го разбираше Калиостро, в този час на теория те приемаха равенството такова, каквото го разбираше могъщият гений на странния вожд, когото си бяха избрали.

Но Калиостро, толкова по-пламенен, по-озарен, по-блестящ, колкото въпросът ставаше по-голям, Калиостро поиска тишина, както вече бе направил, и продължаваше с глас, в който не бе възможно да се открие и най-малка умора или да се долови и най-малкото колебание.

— Братя — каза той, — ето че стигнахме до третата дума от девиза, до онази, за която на хората ще им бъде необходимо най-дълго време, за да я разберат, и която, несъмнено, по тази причина великият просветител е поставил на последно място. Братя, ето че стигнахме до братството.

Братството! О! Велика дума, ако е добре разбрана! Върховна дума, ако е добре обяснена! Опазил ме Бог да кажа, че този, който зле е оценил възвишеността на тази дума и я вземе в тесния смисъл, за да я приложи към жителите на едно село, към гражданите на един град, към хората от едно кралство, би бил с лошо сърце… Не, братя, това ще бъде само един беден духом човек. Да оплачем бедните духом, да се опитаме да се освободим от оловните сандали на посредствеността, да разгънем криле и да се понесем над вулгарните мисли. Когато Сатаната поискал да изкуши Исус, той го пренесъл на най-високата планина на света, от върха на която можел да му покаже всички земни царства, а не на кулата на Назарет, откъдето можел само да го накара да види няколко бедни селца в Юдея^[6]. Братя, съвсем не само в едно село, съвсем не само в един град, съвсем не дори в едно кралство трябва да се прилага братството. То трябва да се разпростре по света. Братя, ще дойде ден, когато тази дума, която ни изглежда свещена — родина, или тази дума, която ни се струва свята — националност, ще изчезнат като онези платна в театъра, които се спускат само за да дадат на машинистите и художниците време да подготвят безкрайни неизмерими хоризонти. Братя, ще дойде ден, когато хората, които вече са завоювали земите и водите, ще завоюват огъня и въздуха. Когато ще впрягат коне от пламък не само в мислите си, а в действителност. Когато ветровете, които днес са само разпуснати пратеници на бурите, ще бъдат разумни и послушни посланици на цивилизацията. Братя, накрая ще дойде ден, когато народите, благодарение на своите наземни и въздушни връзки, срещу които кралете ще бъдат безсилни, ще разберат, че са свързани едни с други чрез солидарността на отминалите мъки; че онези крале, които са сложили оръжие в ръцете им за взаимно унищожение, са ги подтикнали не към слава, както им казват, а към братоубийство и че ще трябва да дадат сметка пред потомството за всяка пролята капчица кръв, източена от тялото и на най-последния член на голямото човешко семейство. Тогава, братя, ще видите едно великолепно зрелище да се разгръща пред лицето на Господа. Всички мислени граници ще изчезнат, всички реални граници ще бъдат заличени. Реките вече няма да бъдат препятствие, планините няма да бъдат пречка. От единия към другия бряг на реките народите ще си подадат ръка и на всеки висок връх ще се издигне по един олтар, олтар на братството. Христос не е умрял само за изкупление на жителите на Назарет, Христос е умрял за изкуплението на всички народи по земята. Така че не правете от тези три думи — свобода, равенство, братство, девиз само на Франция. Изпишете ги върху лабарума^[7] на човечеството и нека бъдат девиз на света… А сега вървете, братя, вашата задача е велика. Толкова велика, че през каквито и долини от сълзи или кръв да преминете, вашите потомци ще ви завиждат за святата мисия, която ще изпълните и като онези кръстоносци, които идват един след друг винаги по-многобройни и по-забързани по пътищата, които водят към светите места, те няма да се спрат, въпреки че по своя път твърде често ще намират само белите кости на бащите си… Смелост, апостоли! Смелост, пилигрими! Смелост, войници!… Апостоли, покръствайте! Пилигрими, вървете! Войници, воювайте!

Калиостро спря, макар че аплодисментите, овациите, виковете не го смущаваха. Три пъти те утихваха и три пъти се надигаха отново, ръмжейки под сводовете на криптата като подземна буря.

Тогава шестимата маскирани мъже се поклониха един след друг пред него, целунаха ръката му и се оттеглиха.

После всеки един от братята, покланяйки се на свой ред пред подиума, откъдето, като Пиер Отшелника^[8], новият апостол току-що бе проповядвал кръстоносния поход на свободата, отмина, повтаряйки съдбоносния девиз: Lilia pedibus destrue.

С излизането на последния лампата угасна.

И Калиостро остана сам, скрит във вътрешността на земята, изгубен в тишината и тъмнината, подобен на онези индийски богове, в чиито тайнства той твърдеше, че е посветен преди две хиляди години.