Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (64)

63.
Под четвъртото стъпало няма вече роднини

Прислужникът на Мирабо отиде да потърси кола на площада. По онова време си беше почти цяло пътешествие да се отиде в Аржантьой, докъдето днес се стига за единайсет минути, след десет години може би ще се отива за единайсет секунди.

Защо Мирабо беше избрал Аржантьой? Защото спомените от живота му, както току-що каза на доктора, бяха свързани с това малко градче и защото човек изпитва толкова голяма нужда да удвои краткия период на съществувание, който му е бил даден, та се захваща колкото може за миналото, за да не бъде увличан така бързо в бъдещето.

В Аржантьой неговият баща, маркиз Дьо Мирабо, бе умрял на 11 юли 1789 година, както трябваше да умре един добър благородник, който не желаеше да присъства на превземането на Бастилията. Така в началото на моста на Аржантьой Мирабо накара да спрат колата.

— Пристигнахме ли? — попита докторът.

— И да, и не. Въобще не сме стигнали до замъка на Маре, който е разположен на четвърт левга отвъд Аржантьой. Но това, което правим днес, драги докторе, бях забравил да ви кажа, изобщо не е обикновено посещение. То е поклонение и то поклонение с три спирки.

— Поклонение! — усмихна се Жилбер. — И на кой светец?

— На свети Рикети, скъпи мой докторе. Това е един светец, когото не познавате. Един светец, канонизиран от хората. Наистина, много се съмнявам, че добрият Бог, ако предположим, че той се занимава с всички глупости на този нещастен свят, би одобрил тази канонизация. Но въпреки това не е по-малко сигурно, че тук пукна Рикети, маркиз Дьо Мирабо, приятел на народа, доведен до мъченическа смърт от разпуснатостта и развалата на недостойния му син Оноре-Габриел-Виктор Рикети, граф Дьо Мирабо.

— А, вярно! — каза докторът. — Баща ви беше умрял в Аржантьой. Простете, че съм забравил това, драги графе. Извинението ми се състои в това, че бях пристигнал от Америка, когато ме арестуваха по пътя от Хавър за Париж в първите дни на юли и се намирах в Бастилията, когато той е умрял. Излязох на четиринайсети юли заедно с още седмина затворници, които бяха вътре, и колкото и да е било голямо това събитие, то е било ако не факт, то поне подробност, която се е изгубила в огромните събития, разгърнали се през този месец… И къде живееше баща ви?

В момента, в който Жилбер задаваше този въпрос, Мирабо се спираше пред решетъчната порта на една къща, разположена на кея, срещу реката, от която беше отделена с една морава от около триста крачки и една завеса от дървета.

Като видя, че пред решетката спира човек, едно огромно куче провря главата си през пречките й и се опита да докопа мръвка от плътта или парче от дрехата на Мирабо.

— За Бога, докторе! — каза той, отдръпвайки се, за да избегне белите заплашителни зъби на кучето пазач. — Нищо не се е променило и тук ме приемат пак така, както когато баща ми беше жив.

В това време на стълбите се появи един младеж, накара кучето да млъкне, повика го при себе си и се приближи към двамата пътници.

— Простете, господа — каза той, — стопаните нямат вина за приема, оказан ви от кучето. Мнозина разхождащи се спират пред тази къща, която беше обитавана от маркиз Дьо Мирабо, и понеже Картуш не може да разбере историческия интерес, който се проявява към жилището на неговите скромни стопани, вечно ръмжи. В колибата, Картуш!

Младежът направи заплашителен жест и кучето отиде, все така ръмжейки, да се скрие в колибата си, през чийто отвор се показаха навън двете му лапи, върху които положи муцуната си с остри зъби, кървавочервен език и очи, изпълнени с огън. В това време Мирабо и Жилбер размениха погледи.

— Господа — продължи младежът, — сега зад тази решетка има само един домакин, готов да отвори и да ви приеме, ако любопитството ви не се ограничава до това да разгледате само отвън.

Жилбер сбута Мирабо с лакът в знак, че на драго сърце би посетил вътрешността на къщата. Мирабо го разбра. Впрочем и той изпитваше същото желание като Жилбер.

— Господине — каза той, — вие прочетохте скритите ни мисли. Ние знаем, че тази къща е била обитавана от приятеля на народа и сме любопитни да я посетим.

— И вашето любопитство ще се удвои, господа — каза младежът, — когато узнаете, че два-три пъти по време на пребиваването на бащата, тя е била почетена с посещение от знаменития му син, който, ако се вярва на преданието, не е бил посрещан винаги както е заслужавал и както ще го посрещнем ние, ако го обхване желанието, обзело и вас, господа, на което бързам да се подчиня.

И покланяйки се, младежът отвори портата на двамата посетители, затвори я отново и тръгна пред тях. Но Картуш не изглеждаше разположен да ги остави да се радват на предложеното им гостоприемство. Той се устреми отново със страшен лай навън от колибката си. Младежът се хвърли между кучето и онзи от гостите си, към когото кучето изглеждаше особено настървено. Но Мирабо отстрани с ръка младия човек.

— Господине — каза той, — хората и кучетата доста са лаяли по мен, хората са ме хапали понякога, но кучетата — никога. Впрочем твърдят, че човешкият поглед подчинява животните. Моля ви, оставете ме да направя един опит.

— Господине — каза бързо младежът, — Картуш е лош, предупреждавам ви.

— Оставете, господине — отвърна Мирабо, — всеки ден си имам работа с много по-лоши животни от него, а пък днес се справих с цяла глутница.

— Да, но на тази глутница там — каза Жилбер — можете да й говорите, а никой не отрича силата на вашето слово.

— Докторе, мисля, че вие сте адепт на магнетизма?

— Разбира се. Е, какво?

— Е, добре, в такъв случай трябва да признавате могъществото на погледа. Оставете ме да хипнотизирам Картуш.

Мирабо говореше с онзи решителен език, така добре разбиран от по-силните умове.

— Направете го — каза Жилбер.

— Ох, господине! — повтори младежът. — Недейте да рискувате.

— За Бога! — каза Мирабо.

Младежът се поклони в знак на съгласие и се отдръпна наляво, докато Жилбер се отдръпна надясно, както правят секундантите на дуел, когато единият от противниците ще стреля срещу другия.

Впрочем младежът се изкачи на две-три стъпала по парадното стълбище, приготвяйки се да спре Картуш, ако думата или погледът на непознатия се окажеха недостатъчни за това.

Кучето завъртя глава, сякаш за да провери дали онзи, на когото бе засвидетелствал такава непримирима омраза, действително е лишен от всякаква помощ. После, като видя, че е сам и невъоръжен, той изпълзя бавно от колибката си, по-скоро като змия, отколкото като четириного, и изведнъж се хвърли напред, преодолявайки с първия скок една трета от разстоянието, отделящо го от неговия противник. Тогава Мирабо скръсти ръце и с онова могъщество в погледа, което го превръщаше в Юпитер, хвърлящ гръмотевици от трибуната, той впери очи в животното.

В същото време всичкото електричество, което това тъй мощно тяло би могло да съдържа, сякаш се изкачи към челото му. Косите му настръхнаха като грива на лъв и ако вместо този час на деня, когато слънцето клони към залез, но все още свети, бяха настъпили първите часове на нощта, несъмнено би могло да се види как от всеки косъм избликва искра.

Кучето внезапно спря и го загледа. Мирабо се наведе, взе една шепа пясък и я хвърли срещу него. Кучето изръмжа и направи още един скок, който го доближи на три-четири крачки от противника му. Но тогава той тръгна срещу кучето.

Животното остана за миг неподвижно, като гранитното куче на ловеца Цефал. После, обезпокоено от напредването на Мирабо, то изглежда се поколеба между гнева и страха, заплаши със зъби и с очи, но седна на задните си лапи. Най-накрая Мирабо вдигна ръка с онзи повелителен жест, с който бе имал толкова често успех на трибуната, когато обсипваше своите неприятели със сарказъм, оскърбления или ирония, и кучето, победено, треперещо с всичките си крайници, отстъпи, поглеждайки назад дали убежището му е отворено, и като се завъртя, влезе стремително в колибата си. Мирабо вдигна глава, горд и радостен като победител в истимийските игри^[1].

— Ах, докторе! — каза той. — Господин Мирабо-баща беше много прав, като казваше, че кучетата са кандидат-човеци. Вие виждате този разпуснат и нахален екземпляр и ще го видите сервилен като човек.

И в същото време, докато остави ръката си да увисне по дължината на бедрото му, каза със заповеднически тон:

— Тук, Картуш, тук!

Кучето се поколеба. Но след един жест на нетърпение, то подаде за втори път глава от колибката си, изпълзя отново с очи, вперени в тези на Мирабо, премина по цялото разстояние, което го делеше от победителя му, и когато стигна при краката му, вдигна бавно и боязливо глава и докосна задъхано с език крайчеца на пръстите му.

— Добре — каза Мирабо, — в колибата!

Той направи един жест и кучето отиде да си легне. После, като се обърна към Жилбер, докато младежът стоеше на стълбите, тръпнещ от страх и онемял от изумление, каза:

— Знаете ли, драги докторе, за какво си мислех, докато правех щуротията, на която станахте свидетел?

— Не, но кажете, защото не го направихте просто от самохвалство, нали?

— Мислех за знаменитата нощ на пети срещу шести октомври. Докторе, бих дал половината от дните, които ми остават, да можеше крал Луи XVI да види как това куче се хвърля срещу мен, прибира се в колибката си и идва да лизне ръката ми.

После се обърна към младежа:

— Нали ще ми простите, господине, че умирих Картуш? Да вървим да разгледаме къщата на приятеля на народа, понеже пожелахте да ни я покажете.

Младежът се отдръпна, за да пропусне Мирабо, който, впрочем, изглежда не се нуждаеше от водач и познаваше много добре къщата.

Без да се спира на приземния етаж, той бързо се изкачи по стълбата, украсена с желязно перило, изработено твърде изкусно, казвайки:

— Оттук, докторе, оттук.

Действително, с обичайното си увлечение и с навика да господства, свойствен на характера му, от зрител Мирабо се бе превърнал в актьор; от обикновен посетител в господар на къщата. Жилбер го последва.

В това време младежът повика баща си, човек на петдесет-петдесет и пет години и двете си сестри, девойки на петнайсет и осемнайсет години, за да им разкаже какъв странен гост е приел току-що.

Докато им разказваше историята за укротяването на Картуш, Мирабо показваше на Жилбер работния кабинет, спалнята и салона на маркиз Дьо Мирабо и понеже всяка посетена стая му навяваше спомен, Мирабо разказваше история след история с чара и увлечението, които му бяха присъщи.

Собственикът и неговото семейство слушаха този чичероне^[2], който им разказваше историята на собствената им къща, широко отворили очи и уши, за да виждат и чуват.

След като посетиха апартамента на горния етаж и камбаната на църквата в Аржантьой удари седем часа, Мирабо несъмнено се уплаши, че няма да му стигне времето за това, което му оставаше да свърши, и запрепира Жилбер да слизат, давайки му пример, като прескочи наведнъж първите четири стъпала.

— Господине — каза тогава собственикът на къщата, — след като знаете толкова много истории за маркиз Дьо Мирабо и знаменития му син, струва ми се, че бихте могли, ако пожелаете, да ни разкажете историята за тези четири стъпала, която няма да е по-малко любопитна от останалите ви истории.

Мирабо спря и се усмихна.

— Наистина — каза той, — но бих предпочел да я отмина с мълчание.

— И защо така, графе? — попита докторът.

— Бога ми, съдете сам. Излизайки от кулата във Венсен, където беше престоял осемнайсет месеца, на Мирабо, който беше навършил възраст, двойна на тази на блудния син, и не се и съмняваше, че се готвят да заколят угоения телец по случай завръщането му^[3], му хрумна мисълта да поиска полагащото му се по закон. Имаше две причини, поради които Мирабо беше зле приет в бащината си къща. Най-напред той излизаше от Венсен въпреки желанието на маркиза, а след това влизаше в дома, за да иска пари. От това последва, че маркизът, зает да довърши едно човеколюбиво дело, се надигна, щом видя сина си, при първите думи, които той произнесе, хвана бастуна и се нахвърли, щом чу думата „пари“. Графът познаваше баща си, но все пак се надяваше, че трийсет и седемте му години ще го спасят от заплашващия го пердах. Графът разбра грешката си, когато ударите с бастун заваляха по раменете му.

— Как! Удари с бастун? — каза Жилбер.

— Да, истински удари с бастун, не като онези, които се раздават и получават в пиесите на Молиер, поставени в „Комеди франсез“, ами истински удари с бастун, които могат да ти разцепят главата или да ти строшат ръцете.

— И какво направи граф Дьо Мирабо? — попита Жилбер.

— По дяволите! Направи същото, което направил и Хораций в първата си битка, побягна. За нещастие той нямал щит като Хораций, защото вместо да го хвърли, както направил този, който възпял Лидия^[4], той би го използвал, за да отбие ударите. Но тъй като го нямаше, той прескочи първите четири стъпала на стълбата, почти както аз направих току-що, но може би по-бързо. Стигнал там, той се обърна и като вдигна на свой ред бастуна, каза на баща си: „Спрете там, господине, четири стъпала по-надолу няма вече роднини!“ Това бил един твърде лош каламбур, който все пак спрял стареца по-добре от всеки разумен довод. „Ах! Какво нещастие, че лицето, раздаващо правосъдие, умря, щях да му пиша за това — каза той“. Мирабо — продължи разказвачът — беше твърде добър стратег, за да не се възползва от предложения му случай и да отстъпи. Той слезе по останалите стъпала почти толкова бързо, колкото бе слязъл и по първите, и за свое голямо огорчение никога не се завърна в къщата. Голям нехранимайко е този граф Дьо Мирабо, нали, докторе?

— О, господине! — каза младежът, приближавайки се до Мирабо с умолително сплетени ръце, сякаш искаше прошка от госта за това, че е на съвсем противоположно мнение. — Кажете по-добре един велик човек!

Мирабо погледна младежа в лицето.

— Аха! — рече. — Значи има и хора, които мислят така за граф Дьо Мирабо?

— Да, господине — каза младежът, — и дори с риск да не ви хареса, най-напред аз мисля така.

— О! — подхвана Мирабо, смеейки се. — Не бива да казвате това толкова високо в тази къща, младежо, защото стените ще се срутят върху главата ви.

После, като поздрави почтително стареца и любезно двете девойки, той пресече градината, като направи с ръка приятелски знак на Картуш, който му отвърна с нещо като изръмжаване, в което се смесваха остатъците от непокорство и подчинението.

Жилбер последва Мирабо, който нареди на кочияша да влезе в града и да спре пред църквата. Обаче на ъгъла на първата улица той накара да спрат колата и като извади от джоба си една визитна картичка, каза на прислужника си:

— Тейш, предайте от мое име тази картичка на младежа, който не е на моето мнение по отношение на граф Дьо Мирабо.

После продължи с въздишка:

— Ах, докторе! Ето един, който още не е прочел „Голямото предателство на господин Дьо Мирабо“!

Тейш се върна. Младежът го следваше.

— О, господин графе! — каза той с нотка на възхищение, която не можеше да се сбърка. — Окажете и на мен честта, която оказахте на Картуш, да целуна ръката ви.

Мирабо разтвори ръце и притисна младежа до гърдите си.

— Господин графе — каза той, — наричам се Морне. Ако някога се нуждаете от някого, който да умре вместо вас, спомнете си за мен.

В очите на Мирабо се появиха сълзи.

— Докторе! — каза той. — Ето хората, които ще ни наследят. Честна дума, мисля, че струват повече от нас!