Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (122)

121.
Дъщерята и бащата

Десет минути по-късно Катрин, Питу и малкият Изидор пътуваха с колата на доктор Жилбер по пътя за Париж. Колата спря пред болницата в Гро-Кайу.

Катрин слезе, взе сина си на ръце и последва Питу. Като стигна до вратата на помещението за бельо, тя се спря.

— Вие ми казахте, че ще открием доктор Жилбер при леглото на баща ми?

— Да…

Питу открехна вратата.

— И той действително е там — каза той.

— Вижте дали мога да вляза, без да се страхувам, че ще му причиня голямо вълнение.

Питу влезе в стаята, разпита доктора и почти веднага се върна при Катрин.

— Сътресението, което му е причинил ударът, е такова, че, както казва доктор Жилбер, той все още не разпознава никого.

Катрин щеше да влезе с малкия Изидор на ръце.

— Дайте ми детето си, госпожице Катрин — каза Питу.

Катрин се поколеба за миг.

— О! Да го дадете на мен — каза Питу, — е все едно, че не сте се отделили от него.

— Имате право, Питу — каза Катрин.

И както би постъпила с един брат, а може би и с повече доверие, тя подаде детето на Анж Питу и с твърда крачка влезе в стаята, отивайки право към леглото на баща си.

Както казахме, доктор Жилбер стоеше до главата на ранения.

Малка промяна бе настъпила в състоянието на болния. Той седеше, както предишния ден, с гръб, опрян на възглавниците, и докторът навлажняваше с помощта на гъба, напоена с вода и изстисквана от ръката му, бинтовете, които придържаха приспособлението, поставено на раната. Въпреки началото на ясно изразената възпалителна треска лицето му, като се вземе предвид количеството кръв, което Бийо беше загубил, бе мъртвешки бледо. Отокът беше обхванал окото и част от лявата буза.

При първото усещане за прохлада той беше изфъфлил няколко несвързани думи без продължение и беше поотворил очи. Но онази непреодолима склонност към сън, която лекарите наричат кома, отново му беше отнела дар слово и бе склопила очите му.

Стигнала до леглото му, Катрин се отпусна на колене и като вдигна ръце към небето, каза:

— Боже мой! Вие сте свидетел, че от все сърце желая живот за баща си!

Това беше всичко, което тази дъщеря можеше да направи за бащата, който бе поискал да убие любимия й.

Все пак, чувайки гласа й, тръпка раздвижи тялото на болния. Дишането му стана по-ускорено. Той отвори очи и погледът му, след като обиколи за миг наоколо, за да разбере откъде идва гласът, се спря на Катрин.

Ръката му извърши движение сякаш за да отблъсне това привидение, което раненият несъмнено взе за плод на треската си. Погледът на девойката срещна този на баща й и Жилбер с ужас видя как се сблъскват един с друг два пламъка, които по-скоро приличаха на две светкавици, отколкото на два лъча на любовта.

След това девойката стана и със същата крачка, с която беше влязла, отиде да намери Питу.

Той беше застанал на четири крака и играеше с детето.

Катрин грабна сина си с една свирепост, присъща по-скоро на любовта на лъвицата, отколкото на тази на майката, притисна го към гърдите си и извика:

— Детето ми! О, детето ми!

В този вик се съдържаха цялата мъка на майката, всички жалби на вдовицата и всички болки на жената. Питу искаше да придружи Катрин до спирката на дилижанса, който потегляше в десет часа сутринта. Но тя отказа.

— Не — каза тя, — както го казахте, вашето място е до онзи, който е сам. Останете, Питу.

И с ръка побутна Питу към стаята.

Питу знаеше само да се подчинява, щом Катрин му нарежда. Докато Питу се приближаваше към леглото на Бийо, докато при шума от малко тежките стъпки на капитана от Националната гвардия той отваряше очи, а на лицето му едно по-благосклонно изражение замени изражението на омраза, което бе преминало като буреносен облак по него при вида на дъщеря му, Катрин слезе по стълбите и стигна по улица „Сен Дьони“ до странноприемницата „Пла д’Етен“, откъдето тръгваше дилижансът за Виле-Котре.

Конете бяха впрегнати и пощальонът беше на седлото. Вътре в колата имаше едно място. Катрин го зае.

Осем часа по-късно колата спираше на улица „Соасон“.

Беше шест часа следобед, ще рече, че беше още съвсем светло.

Идвайки като девойка и ако Изидор беше жив, за да види майка си в добро здраве, тя би накарала да спрат колата на края на улица „Ларни“, би заобиколила града и би пристигнала в Писльо, без да бъде забелязана, понеже се срамуваше.

Вдовица и майка, тя не помисли за провинциалните насмешки. Тя слезе от колата без самоувереност, но и без боязън. Траурът и детето й — единият като един мрачен ангел, а другият като един усмихнат ангел — трябваше да отклонят от нея обидите и презрението.

Най-напред не познаха Катрин — тя беше толкова бледа и толкова променена, че не приличаше вече на същата жена. После онова, което заблуждаваше погледите, беше онзи вид на изисканост, който бе придобила от срещата си с един изискан човек. Така че само една личност я разпозна още от далече. Това беше леля Анжелик.

Леля Анжелик се намираше при вратите на кметството и говореше с две-три други клюкарки за клетвата, изисквана от свещениците, заявявайки, че е чула абат Фортие да казва, че никога няма да положи клетва пред якобинците и революцията и че ще понесе по-скоро мъченичество, отколкото да склони глава под революционния ярем.

— О! — провикна се тя изведнъж, прекъсвайки речта си по средата. — Боже Исусе! Бийовица и детето й слизат от колата.

— Катрин, Катрин ли? — заповтаряха множество гласове.

— Ами да! Вижте я как се измъква по уличката.

Леля Анжелик се лъжеше — Катрин не се измъкваше. Катрин бързаше да стигне при майка си и вървеше бързо. Тя беше тръгнала по уличката, защото това бе най-краткият път.

Множество деца при вика на леля Анжелик: „Бийовица!“, и при възклицанието на съседките й: „Катрин!“, се затичаха след девойката и като я настигнаха, казаха:

— Я виж ти! Да, наистина, това е госпожицата…

— Да, деца, аз съм — каза благо Катрин.

После, понеже децата много я обичаха, тъй като винаги им даваше по нещо или ги галеше, ако нямаше друго да им даде, те казаха:

— Добър ден, госпожице Катрин!

— Добър ден, приятели! — отвърна Катрин. — Майка ми не е умряла, нали?

— О, не, госпожице! Не още.

После едно друго дете добави:

— Господин Рейнал казва, че й остават още седмица или около десетина дни.

— Благодаря, дечица! — каза Катрин.

И продължи по пътя си, след като им раздаде няколко монети. Децата се върнаха обратно.

— Е, какво? — попитаха клюкарките.

— Е, какво — казаха децата, — тя е. И доказателството за това е, че ни попита какво ново около майка й и ето какво ни даде.

И децата показаха няколкото монети, които им беше дала Катрин.

— Изглежда, че онова, което тя продава, се продава скъпо в Париж — каза леля Анжелик, — щом може да раздава сребърни монети на децата, които търчат след нея.

Леля Анжелик не обичаше Катрин Бийо. Впрочем Катрин Бийо беше млада и хубава, а леля Анжелик беше стара и грозна. Катрин Бийо беше едра и добре сложена, леля Анжелик беше дребна и куца. Освен това Анж Питу беше намерил убежище у Бийо, след като бе изгонен от леля Анжелик. И най накрая Бийо беше този, който в деня на Декларацията за правата на човека беше дошъл да забере абат Фортие, за да го принуди да отслужи литургията на олтара на родината.

Всички тези доводи, добавени към естествено киселия й нрав, бяха достатъчни за леля Анжелик да мрази семейство Бийо въобще и Катрин в частност. А когато леля Анжелик мразеше, тя го правеше добре, тъй като мразеше със страст.

Тя изтича при госпожица Аделаид, племенницата на абат Фортие, и й съобщи новината.

Абат Фортие хапваше на вечеря един шаран, уловен в блатата на Валю, от двете страни на който стояха едно блюдо с бъркани яйца и друго със спанак. Беше постен ден.

Абат Фортие беше приел строгото и студено изражение на човек, който очаква всеки миг своето мъченичество.

— Какво има пак? — попита той, като чу бърборенето на жените в коридора. — Да не би да ме търсят да изповядам някого в името на Бога?

— Не, още не, скъпи чичо! — каза госпожица Аделаид. — Не, това е само леля Анжелик (всички според Питу наричаха така старата мома), която идва да ми съобщи за един нов скандал.

— Живеем във времена, в които скандалът се носи по улиците — отвърна абат Фортие. — Какъв е новият скандал, за който ще ми съобщите, лельо Анжелик?

Госпожица Аделаид въведе жената, даваща под наем столове, пред абата.

— Ваш слуга, господин абат! — каза тя.

— Би трябвало да кажете слугиня, лельо Анжелик — отвърна абатът, който не можеше да се раздели с педагогическите си навици.

— Винаги съм чувала да казват слуга — каза тя — и повтарям това, което съм чувала да казват. Извинете ме, ако съм ви обидила, господин абат.

— Не обидихте мен, а синтаксиса, лельо Анжелик.

— Ще му се извиня още първия път, в който го срещна — отвърна смирено леля Анжелик.

— О… Добре, лельо Анжелик! Добре! Искате ли да пийнете чаша вино?

— Благодаря, господин абат! — отвърна леля Анжелик. — Никога не пия вино.

— Грешите. Виното не е забранено според каноните на църквата.

— О, изобщо не е затова, защото е забранено или не! Не го пия, защото струва девет су бутилката.

— Значи сте си все такава скъперница, лельо Анжелик? — попита абат Фортие, отпускайки се назад във фотьойла си.

— Уви, Боже мой! Господин абат, аз скъперница! Налага се, когато тънеш в бедност.

— Хайде де, бедна! А фирмата за столове, която ви дадох за нищо пара, лельо Анжелик, когато можех да я дам под наем за сто екю на първия дошъл.

— Ах, господин абат! И какво щеше да я прави този човек? За нищо пара, господин абат! Нямам друго за пиене освен вода!

— Затова ви предлагам вино, лельо Анжелик.

— Ама приемете де — каза госпожица Аделаид, — ако не приемете, чичо ми ще се ядоса.

— Вие мислите, че това ще ядоса чичо ви? — каза леля Анжелик, която умираше от желание да приеме.

— Разбира се.

— Тогава, господин абат, два пръста вино, за да не ви обиждам.

— Хайде де! — каза абат Фортие, наливайки пълна чаша с хубаво бургундско вино, бистро като рубин. — Я глътнете това, лельо Анжелик, и когато броите екютата си, ще ви се виждат двойно повече.

Леля Анжелик тъкмо поднасяше чашата към устните си.

— Моите екюта? — каза тя. — Ах, господин абат! Не говорете такива неща, вие сте Божи човек и ще ви повярват.

— Пийте, лельо Анжелик. Пийте!

Леля Анжелик потопи, сякаш за да направи удоволствие на абат Фортие, устни в чашата и изведнъж, затваряйки очи, погълна близо една трета от съдържанието й.

— Ох, колко е силно! — каза тя. — Не зная как може да се пие чисто вино!

— А аз — каза абатът — не зная как може да се сипва вода във виното. Но няма значение, това не пречи да се хвана на бас, лельо Анжелик, че притежавате едно хубаво имане!

— Ох! Господин абат, господин абат, не казвайте това! Не мога дори да си платя данъците, които са три ливри и десет су годишно.

И леля Анжелик погълна втората третина от виното в чашата.

— Да, знам, че така разправяте. Но съм сигурен, че в деня, когато предадете душата си на Бога, ако вашият племенник Анж Питу потърси хубавичко, ще намери в някой вълнен чорап с какво да си купи цялата улица „Пльо“.

— Господин абат, господин абат! — извика леля Анжелик. — Ако разправяте такива неща, ще станете причина да бъда убита от онези разбойници, които изгарят фермите и задигат жътвата, защото по думите на свят човек като вас ще си помислят, че съм богата… Ах, Боже мой! Боже мой! Какво нещастие!

И с очи, овлажнели може би от някоя сълза на благоденствие, тя погълна остатъка от виното.

— Е, какво — продължи все така насмешливо абатът, — виждате, че свиквате с това винце, лельо Анжелик.

— Все едно — каза старицата, — твърде е силно!

Абатът почти бе привършил вечерята си.

— Е, добре — каза той, — сега да видим! Какъв е този нов скандал, разтърсващ Израел?

— Господин абат, Бийовица пристигна с детето си с дилижанса!

— Аха! — каза абатът. — А аз си мислех, че го е оставила в приют.

— И би направила добре — рече леля Анжелик. — Поне не би се червило от майка си, бедното мъниче!

— По въпроса, лельо Анжелик — каза абатът, — ето че институцията гледа на това от нова гледна точка. И какво ще прави тук?

— Изглежда, че е дошла да види майка си, защото питаше децата дали е още жива.

— Вие знаете ли, лельо Анжелик — каза абатът със зла усмивка, — че стрина Бийо забрави да се изповяда?

— О, господин абат! — подхвана леля Анжелик. — Вината не е нейна — както изглежда от три-четири дни бедната жена си е изгубила ума. Но по времето, когато момичето не й беше причинило толкова мъка, тя си беше една благочестива и богобоязлива жена, която, щом дойдеше в църквата, винаги вземаше по два стола, един, за да седне, и друг, за да сложи краката си.

— А мъжът й? — попита абатът с искрящи от гняв очи. — Гражданинът Бийо, победителят от Бастилията, той по колко стола вземаше?

— Ах! Дявол да го вземе! Не зная — отвърна наивно леля Анжелик. — Той никога не идваше в църквата, но колкото до стрина Бийо…

— Добре, добре — каза абатът. — Това е сметка, която ще уреждаме в деня на погребението.

После, като се прекръсти, каза:

— Кажете молитвата си заедно с мен, сестри мои.

Старите моми повториха кръстния знак, който абатът бе направил, и набожно занареждаха молитвите заедно с него.