Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

71.
Ложата на улица „Платриер“

Беше изминала седмица от събитията, за които разказахме досега. Ако нашите читатели искат, казваме ние, да срещнат отново някои от главните действащи лица на нашата история, действащи лица, които не само са играли роля в миналото, но на които предстои да играят роля и в бъдещето, те трябва да застанат заедно с нас близо до онзи фонтан на улица „Платриер“, където сме виждали да идва Жилбер като дете и гост на Русо, за да мокри твърдия си хляб. Веднъж стигнали там, ние ще наблюдаваме и ще последваме един човек, който няма да се забави да мине и когото ще разпознаем вече не по костюма му на федерат — костюм, който след отпътуването на стоте хиляди делегати, изпратени от цяла Франция, не би могъл да бъде носен, без да привлече върху този, който го носи, по-голямо внимание.

Няма нужда да казвам сега на читателя, че това действащо лице не е друг, а Бийо, който върви по улица „Сен Оноре“, минава покрай решетките на оградата на Пале Роаял, на когото завръщането на херцог Д’Орлеан, изпратен за повече от осем месеца в изгнание в Лондон, бе възвърнало целия нощен блясък, да завива наляво по улица „Грьонел“ и да навлиза без колебание в улица „Платриер“.

При все това, стигнал точно срещу фонтана, където го очакваме, той се спира не защото сърцето му прескача — онези, които го познават, знаят прекрасно, че ако храбрият арендатор реши да отиде в ада, ще отиде, без да побледнее, — а, разбира се, защото не му достигат сведенията.

И, наистина, не е трудно да се види, най-вече за нас, които имаме интерес да наблюдаваме постъпките му, че той разглежда и изучава всяка врата като човек, който не иска да допусне грешка.

Все пак, въпреки това оглеждане, той измина почти две трети от улицата, без да открие това, което търси. Но там пътят бе задръстен от граждани, които се трупаха около група музиканти, сред които се издигаше мъжки глас, пеещ злободневни песни за събитията. Това вероятно не би било достатъчно да възбуди толкова голямо любопитство, ако един или два куплета от всяка песен не бяха предназначени да ги направят по-пиперливи, представлявайки епиграми за отделни личности.

Между тях имаше една, озаглавена „Манежът“, която караше тълпата да надава радостни викове. Понеже Националното събрание беше настанено в стария манеж, не само различните цветове на Събранието бяха взели оттенъците на конската раса — черни и бели, дорести и тъмночервени, — но и отделните личности бяха приели конски имена: Мирабо се наричаше Необуздания; граф Дьо Клермон-Тонер — Плашливия; абат Мори — Подскачащата; Type — Мълниеносния; Байи — Щастливеца.

Бийо спря за миг, за да послуша тези нападки, повече волнодумни, отколкото остроумни. После се плъзна надясно и изчезна сред групичките хора. Несъмнено сред тази тълпа той беше намерил онова, което търсеше, защото, след като изчезна от едната страна на групата, изобщо не се появи от другата. Хайде да видим, прониквайки след Бийо, онова, което тази група крие.

Една ниска врата, над която имаше три букви, три инициала, нарисувани с червен тебешир и които, несъмнено бидейки символи на събрание през тази нощ, ще бъдат изтрити утре сутринта. Тези три букви бяха Л, Д и П.

Ниската врата приличаше на вход към мазе. Слизаше се по няколко стъпала, после следва тъмен коридор. Несъмнено това второ сведение потвърждаваше първото. Защото след като разгледа с внимание трите букви — опознавателен знак, недостатъчен за Бийо, който, както си спомняте, не знаеше да чете, — арендаторът слезе по стъпалата, броейки ги, докато слизаше, и като стигна до осмото, смело навлезе в прохода.

На края на този проход трепкаше една бледа светлинка. Пред тази слаба светлина един седнал човек четеше или се правеше, че чете, вестник.

При шума от стъпките на Бийо този човек стана и с пръст, опрян на гърдите си, зачака.

Бийо показа същия пръст сгънат и го допря като катинар на устните си.

Това вероятно беше знакът за преминаване, очакван от тайнствения портиер, защото той бутна надясно от себе си една врата, съвсем невидима, когато беше затворена, и показа на Бийо една стълба със стръмни и тесни стъпала, която потъваше под земята.

Бийо влезе. Вратата се затвори след него бързо и тихо.

Арендаторът изброи този път седемнайсет стъпала и като стигна до седемнайсетото, въпреки немотата, на която сякаш сам се бе осъдил, си каза полугласно:

— Хубаво! Пристигнах.

Един гоблен се полюшваше на няколко крачки оттам пред една врата. Бийо тръгна право срещу този гоблен, отметна го и попадна в една голяма кръгообразна подземна зала, където вече се бяха събрали към петдесетина души.

Нашите читатели вече са слизали в тази зала преди петнайсет-шестнайсет години по стъпките на Русо.

Както по времето на Русо, стените бяха облицовани с червено и бяло платно, върху което се преплитаха пергелът, триъгълникът и нивелирът.

Една-единствена лампа, окачена на свода, хвърляше бледа светлина, която достигаше до средата на кръга, но все пак беше недостатъчна, за да освети онези, които не желаеха да бъдат познати и се придържаха към неосветената част.

Един подиум, до който се достигаше по четири стъпала, очакваше ораторите или тези, които щяха да бъдат тържествено приети в обществото, и върху този подиум, в най-приближената до стената част бяха самотното бюро и един фотьойл за председателя.

За няколко минути залата се напълни, така че не можеше да има движение. Това бяха хора от всички съсловия, от всякакво положение, от селянин чак до принц, които пристигаха един по един, както бе пристигнал Бийо, и които, без да се познават или познавайки се, заемаха места случайно или според симпатиите си.

Всеки от тези хора носеше под дрехата или наметката си било масонска престилка, ако беше обикновен масон, било ешарфа на илюминатите, ако беше едновременно масон и илюминат, сиреч приобщен към великото тайнство.

Само трима души не носеха този последен знак и имаха само масонски престилки.

Единият беше Бийо. Другият беше един едва двайсетинагодишен младеж. И накрая третият, един човек на около четирийсет и две години, който, ако се съдеше по маниерите му, принадлежеше към висшите класи на обществото.

Няколко секунди след като този последният влезе, без да предизвика с влизането си повече шум, отколкото пристигането и на най-обикновения член на това общество, една замаскирана врата се отвори и се появи председателят, носещ едновременно знаците и на Великия Ориент, и на Великата Коптска ложа.

Бийо нададе лек вик от учудване — този председател, пред когото всички склониха глави, беше не някой друг, а неговият федерат от Бастилията. Той се изкачи бавно на подиума и като се обърна към събранието, каза:

— Братя, за днес имаме да направим две неща. Аз трябва да приема трима нови посветени; да ви дам отчет за работата си от деня, когато я започнах, та до днес. Защото работата става от ден на ден по-трудна и вие трябва да знаете дали продължавам да бъда достоен за вашето доверие, а аз да зная дали продължавам да го заслужавам. Защото, приемайки от вас светлината и изпращайки ви я отново, аз мога да вървя по мрачния и ужасен път, по който съм тръгнал. Така че нека водачите на ордена останат сами в тази зала, за да пристъпим към приемането или отхвърлянето на тримата нови членове, които са застанали пред нас. После, след като тези трима нови членове бъдат приети или отхвърлени, всички ще се върнат в залата, от първия до последния. Защото не само пред висшия кръг искам да изложа това, което съм направил, и да получа укорите ви или да поискам благодарност.

При тези думи се отвори една врата срещу онази, която вече се бе разкрила. През нея се виждаха широки сводести дълбини, подобни на подземието на древна базилика, и тълпата премина там мълчаливо, като процесия от привидения под аркадите, едва осветени тук-таме от медни лампи, чиято светлина беше достатъчна само за да направи, както е казал поетът, сенките видими.

Само трима души останаха. Това бяха тримата души, които трябваше да бъдат приети в обществото. Случайността бе направила така, че те се бяха облегнали на стената на почти равни разстояния един от друг. И тримата се гледаха с учудване, защото чак тогава разбраха, че те бяха трите главни действащи лица на заседанието.

В този миг вратата, през която беше влязъл председателят, се отвори отново. На свой ред влязоха шестима души с маски и застанаха трима отдясно и трима отляво на фотьойла.

— Нека номер две и три излязат за момент — каза председателят. — Никой, освен върховните водачи, не трябва да познава тайните на приемането или отхвърлянето на един брат масон от ордена.

Младежът и мъжът с аристократичния вид се оттеглиха, излизайки в коридора, откъдето бяха влезли. Бийо остана сам.

— Приближи се — каза му председателят след миг на мълчание, който имаше за цел да даде време на другите двама кандидати да се оттеглят.

Бийо се приближи.

— Какво е твоето име сред непосветените? — попита го председателят.

— Франсоа Бийо.

— Какво е името ти сред посветените?

— Сила.

— Къде видя светлината?

— В ложата на Приятелите на Истината в Соасон.

— На каква възраст си?

— Седем години.

И Бийо направи знак, показващ, че е достигнал степента майстор в масонската йерархия.

— Защо искаш да изкачиш едно стъпало и да бъдеш приет между нас?

— Защото ми казаха, че това стъпало е крачка напред към всеобщата светлина.

— Имаш ли кръстници?

— Нямам никого, освен този, който е застанал пред мен и който пръв ми предложи да бъда приет.

И Бийо втренчено погледна председателя.

— С какво чувство ще вървиш по пътя, който искаш да ти бъде отворен?

— С омраза към силните, с любов към равенството.

— Кое ще гарантира тази любов към равенството и омразата към властниците?

— Думата на един човек, който никога не й е изменял.

— Кой ти вдъхна тази любов към равенството?

— Ниското обществено положение, в което съм роден.

— Кой ти вдъхна омразата към силните?

— Това е моя тайна; ти я знаеш. Защо искаш да ме накараш да повторя високо онова, което се колебая да кажа съвсем тихо дори на себе си?

— Ще вървиш ли и ще се задължиш ли според силите и възможностите си да караш всичко около теб да върви по пътя на равенството?

— Да.

— Ще премахваш ли според силите и възможностите си всяка преграда пред свободата на Франция и освобождението на човечеството?

— Да.

Председателят се обърна към шестимата маскирани водачи.

— Братя — подхвана той, — този човек говори истината. Аз го поканих да бъде един от нашите. Голяма болка го свързва с нашата кауза чрез братството и омразата. Той вече е направил много за революцията и може да направи още много. Обявявам се за негов кръстник и отговарям за него в миналото, настоящето и бъдещето.

— Да бъде приет — отговориха единодушно шестте гласа.

— Чуваш ли? — каза председателят. — Готов ли си да дадеш обет?

— Кажете го — отвърна Бийо — и аз ще го повторя.

Председателят вдигна ръка и с бавен и тържествен глас каза:

— В името на разпнатия Син, закълни се да скъсаш плътските връзки, които те свързват още с майка, баща, братя, сестри, жена, роднини, приятели, любовница, крал, благодетели и всички онези, на които си обещал вярност, подчинение, благодарност или услуга.

Бийо повтори, с глас може би по-твърд и от този на председателя, същите думи.

— Добре — продължи председателят. — От този час нататък ти си освободен от всякакви лъжливи клетви пред родина и закон. Закълни се да разкриваш пред новия водач, когото признаваш, онова, което би видял, прочел или чул, научил или отгатнал и също така да търсиш и да разкриваш онова, което не се излага само пред очите ти.

— Заклевам се! — повтори Бийо.

— Закълни се — продължи председателят — да уважаваш и почиташ отровата, желязото и огъня като бързи, сигурни и необходими начини за пречистване на земята чрез смъртта на онези, които търсят да унижат истината или да я изтръгнат от ръцете ни.

— Заклевам се! — повтори Бийо.

— Закълни се да избягваш Неапол, да избягваш Рим, да избягваш Испания, да избягваш всяка прокълната земя. Закълни се, че няма да разкриваш онова, което би могъл да чуеш и да видиш на нашите събрания, защото гръмотевицата не би те поразила толкова бързо и не би те намерила на всяко място, където би могъл да се скриеш, както невидимият и неизбежен нож.

— Заклевам се! — повтори Бийо.

— А сега — каза председателят, — живей в името на Отца и Сина и Светия Дух!

Един брат, скрит в сянката, отвори вратата към криптата, където се разхождаха, очаквайки да свърши приемането на тримата, низшите братя от ордена. Председателят направи знак на Бийо, който се поклони и отиде да се присъедини към мъжете, към които го беше приобщила току-що произнесената ужасна клетва.

— Номер две! — каза високо председателят, когато вратата се затвори след новопосветения.

Килимът, прикриващ вратата към коридора, се повдигна бавно и младежът, облечен в черно, влезе. Той остави килима да падне обратно и спря на прага, очаквайки да се обърнат към него.

— Приближи се — каза председателят.

Младежът се приближи. Както вече казахме, това беше един едва двайсетина-двайсет и две годишен младеж, който благодарение на нежната си и фина кожа би могъл да мине и за жена. Огромната стегната вратовръзка, която носеше единствено той по онова време, можеше да ви накара да повярвате, че блясъкът и прозрачността на тази кожа не се дължат основно на чистотата на кръвта, а напротив, на някоя тайна и скривана болест. Въпреки високия му ръст и високо завързаната вратовръзка вратът му изглеждаше относително къс. Челото му беше ниско и горната част на главата му изглеждаше хлътнала. Поради това се получаваше така, че косите му, без да са по-дълги, отколкото ги носеха по онова време, и без да има навика да ги носи паднали на челото, достигаха почти до очите му, а зад главата слизаха почти до раменете му. Освен това в цялата му личност имаше някаква недодяланост, която караше този младеж, едва достигнал прага на живота, да изглежда като пратеник от друг свят, сякаш излязъл от гроба.

Председателят го разгледа за миг с внимание, преди да започне да го разпитва. Но този поглед, в който бяха смесени учудване и любопитство, не можа да накара младежа да сведе своя втренчен поглед. Той чакаше.

— Какво е името ти сред непосветените?

— Антоан Сен-Жюст[1].

— Какво е името ти сред избраниците?

— Смирение.

— Къде видя светлината?

— В ложата на Хуманитариите в Лаон.

— На каква възраст си?

— Пет години.

И кандидатът направи един знак, показващ, че е другар сред франкмасоните.

— Защо искаш да изкачиш едно стъпало и да бъдеш приет сред нас?

— Защото е в същността на човека да се домогва до висините и защото във висините въздухът е по-чист и светлината по-блестяща.

— Имаш ли образец?

— Философът от Женева, човекът на природата, безсмъртният Русо.

— Имаш ли кръстници?

— Да.

— Колко?

— Двама.

— Кои са?

— Робеспиер-старши и Робеспиер-младши.

— С какво чувство ще вървиш по пътя, който искаш да ти открия?

— С вяра.

— Къде трябва да отведе този път Франция и света?

— Франция до свободата, а света до освобождението.

— Какво ще дадеш ти, за да стигнат Франция и светът до тази цел?

— Живота си. Това е единственото нещо, което притежавам, след като вече раздадох това, което имах.

— И така ти ще вървиш и ще се задължиш според силите и възможностите си да накараш всички, които те заобикалят, да вървят по този път на свобода и освобождение?

— Ще вървя и ще накарам всички, които ме заобикалят, да вървят по този път.

— И така, според силите и възможностите си ще отстраняваш всяко препятствие, което срещнеш по пътя си?

— Ще го отстранявам.

— Свободен ли си от всякакви задължения или ако си поел някакво задължение, което да противоречи на обещанията, които току-що даде, ще прекратиш ли да го изпълняваш?

— Аз съм свободен.

Председателят се обърна към шестимата маскирани мъже.

— Братя — каза той, — чухте ли го?

— Да — отвърнаха едновременно и шестимата членове на върховния кръг.

— Каза ли той истината?

— Да — пак отвърнаха те.

— Готов ли си да дадеш обет? — попита председателят кандидата.

— Готов съм — отвърна Сен-Жюст.

Тогава, дума по дума, председателят повтори обета, който вече беше издиктувал на Бийо, и при всяка пауза на председателя Сен-Жюст отговаряше с твърдия си пронизителен глас:

— Заклевам се!

След като завърши даването на обета, същата врата се отвори под ръката на невидимия брат и със същата недодялана и автоматична крачка, с която беше влязъл, Сен-Жюст се оттегли, не оставяйки очевидно след себе си нито съмнение, нито съжаление. Председателят изчака, за да даде време на вратата на криптата да се затвори, и каза с висок глас:

— Номер трети.

Килимът се повдигна за втори път и третият кандидат за посвещение се появи.

Той беше, както казахме, четирийсет-четирийсет и две годишен мъж, зачервен като рак, излъчващ с цялата си личност, въпреки онези знаци на простота, аристократичност, към която се примесваше не зная какъв дъх на англомания, видим от пръв поглед.

Костюмът му, макар и елегантен, притежаваше малко и от онази строгост, която започваха да възприемат във Франция, но чийто истински извор беше в отношенията, които имахме отскоро с Америка. Походката му, без да е олюляваща се, не беше нито твърда, като тази на Бийо, нито недодялана, като тази на Сен-Жюст. Само че в походката му и във всичките му обноски прозираше едно известно колебание, което, изглежда, му беше присъщо.

— Приближи се — каза председателят.

Кандидатът се подчини.

— Какво е името ти сред непосветените?

— Луи-Филип-Жозеф, херцог Д’Орлеан.

— Какво е името ти сред избраниците?

— Егалите[2].

— Къде видя светлината?

— В ложата на Свободните хора в Париж.

— Каква е възрастта ти?

— Вече нямам възраст.

И херцогът направи масонски знак, който показваше, че е облечен в достойнството на розенкройцер.

— Защо желаеш да бъдеш приет между нас?

— Защото, след като винаги съм живял сред великите, желая най-накрая да живея сред хората. Защото, след като винаги съм живял между врагове, желая най-накрая да живея сред братя.

— Имаш ли кръстници?

— Имам двама.

— Как ще ги назовеш?

— Единият отвращение, а другият омраза.

— С какво желание ще тръгнеш по пътя, който искаш да ти открия?

— С желанието да си отмъстя.

— На кого?

— На онзи, който не ме оцени, и на онази, която ме унизи.

— Какво ще дадеш, за да постигнеш тази цел?

— Богатството си; повече от богатството си — живота си; повече от живота си — честта си!

— Свободен ли си от всякакви задължения или ако някое задължение, поето от теб, противоречи на обещанията, които ще дадеш, ще го прекратиш ли?

— От вчера всичките ми задължения не съществуват.

— Братя, чухте ли? — каза председателят, обръщайки се към маскираните мъже.

— Да.

— Познавате ли този, който е дошъл тук, за да завърши работата заедно с нас?

— Да.

— И познавайки го, сте на мнение да го приемем в нашите редици?

— Да, но нека се закълне.

— Известен ли ти е обетът, който ти предстои да произнесеш? — попита председателят принца.

— Не. Но кажете ми го и какъвто и да е той, ще го повторя.

— Той е ужасен, най-вече за тебе.

— Не е по-ужасен от обидите, които съм получавал.

— Толкова е ужасен, че след като го чуеш, ще те обявим за свободен да се оттеглиш, ако се съмняваш, когато дойде моментът, че ще го спазваш с цялата му строгост.

— Кажете го.

Председателят впери в кандидата пронизващия си поглед. После, сякаш искаше постепенно да го подготви за кървавото обещание, той промени реда на параграфите, започвайки с втория, вместо с първия:

— Закълни се — каза той — да почиташ желязото, отровата и огъня като сигурни, бързи и необходими начини, за да се пречисти земята чрез смъртта на онези, които търсят да унизят истината или да я изтръгнат от ръцете ни.

— Заклевам се! — каза принцът с твърд глас.

— Закълни се — продължи председателят, — да разкъсаш плътските връзки, които все още те свързват с баща, майка, братя, сестри, съпруга, роднини, приятели, любовница, крале, благодетели и с всяко същество, на което си обещал вяра, подчинение, благодарност или услуга.

Херцогът за миг остана безмълвен и можеше да се види как ледена пот оросява челото му.

— Аз ти казах — рече председателят.

Но вместо да отговори просто: „Заклевам се“, така както бе направил при другия параграф, херцогът, сякаш искайки да отхвърли всеки начин да се върне обратно по стъпките си, повтори с мрачен глас:

— Заклевам се да разкъсам плътските връзки, които още ме свързват с баща, майка, братя, жена, роднини, приятели, любовница, крале, благодетели и с всяко същество, на което съм обещал вяра, подчинение, благодарност или услуга.

Председателят се обърна по посока на маскираните мъже, които се спогледаха помежду си, и можеше да се види, че погледите им проблясват като светкавици през отворите на маските. После, като се обърна към принца, каза:

— Луи-Филип-Жозеф, херцог Д’Орлеан, от този момент ти си освободен от всяка клетва, дадена пред родината и закона. Само не забравяй едно нещо — то е, че ако ни предадеш, гръмотевицата няма да бъде по-бърза да те порази и не би могъл да се скриеш на никое място от невидимия и неизбежен нож. Сега живей в името на Отца и Сина и Светия Дух.

И с ръка председателят показа на принца вратата на криптата, която се отваряше пред него.

А той, като човек, който сякаш току-що е вдигнал тежък товар, надвишаващ силите му, прекара ръка по челото си и пое шумно въздух, правейки усилие да откъсне краката си от земята.

— Ах! — провикна се той, устремявайки се в криптата. — Значи ще си отмъстя!

Бележки

[1] Луи-Антоан Сен-Жюст (1767 — 1794) — един от най-известните дейци на Великата френска революция, в политическата си кариера залага на якобинската диктатура, достигнала върхово развитие по това време във Франция (IX.1792 — VII.1794); един от основните якобински идеолози, близък до Максимилиан Робеспиер — бел.ред.

[2] Egalite (фр.) — равенство. Предаваме прякора без превод, тъй като е добил гражданственост по времето на революцията и самият херцог Д’Орлеан се е наричал и е държал да го наричат просто „гражданинът Егалите“ — бел.прев.