Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (83)

82.
Вечерта на 20 юни

Сега ще видим какво се случи на 20 юни вечерта, от девет часа до полунощ, в различни точки на столицата.

Недоверието към госпожа Дьо Рошрьол не беше без причина. Въпреки че службата й беше приключила на единайсети, тя, усъмнявайки се в нещо, беше намерила начин да се върне в двореца и беше забелязала, че макар кутийките за скъпоценности на кралицата да си стоят по местата, диамантите вече не са в тях. Действително, те бяха поверени от Мария-Антоанета на нейния фризьор Леонар, който трябваше да замине вечерта на двайсети, няколко часа преди своята августейша господарка, заедно с господин Дьо Шоазьол, командирът на войниците от първия отряд, разположен в Пон-дьо-Сомвил, натоварен освен това със смяната на конете във Варен, която трябваше да се състои от шест добри коня, и който очакваше в дома си на улица „Артоа“ последните заповеди от краля и кралицата. Беше малко нескромно да се обременява господин Дьо Шоазьол с майстор Леонар и малко непредпазливо да отведеш със себе си фризьора си. Но кой ли артист би се заел в чужбина да прави тези възхитителни фризури, които Леонар правеше сякаш на игра? Какво искате! Когато имате гениален фризьор, не се отказвате от него доброволно!

От това последва, че камериерката на монсеньор дофина се досети, че заминаването е уточнено за понеделник, двайсети в единайсет часа вечерта и съобщи за това не само на своя любовник господин Дьо Гувион, но и на господин Байи.

Господин Лафайет бе потърсил краля, за да обясни откровено това издайничество и беше свил рамене.

Господин Байи направи нещо още по-добро — докато Лафайет беше станал сляп, той, Байи, бе станал учтив като истински кавалер и дори беше изпратил на кралицата писмото на госпожа Дьо Рошрьол.

Единствено господин Дьо Гувион, повлиян директно, бе запазил най-силни подозрения. Предупреден от любовницата си, под предлога на малко военно събрание той бе привлякъл в дома си дузина офицери от Националната гвардия. Беше разпратил петима-шестима на разузнаване към различни врати, а самият той, заедно с петима батальонни командири, се бе заел да наблюдава вратите на жилището на господин Дьо Вилекие, препоръчани специално на вниманието му.

Почти в същия час на улица „Кок-Ерон“ номер девет, в един салон, който ние познаваме, седнала на едно малко канапе, където вече се е появявала, една хубава млада жена, външно спокойна, но дълбоко в сърцето си развълнувана, разговаряше с един двайсет и три-двайсет и четири годишен младеж, застанал прав пред нея, облечен в яркожълт куриерски жакет, прилепнал кожен панталон, обут във високи ботуши и въоръжен с ловджийски нож. Той държеше в ръка кръгла шапка, обшита с галуни.

Младата жена изглежда настояваше, а младежът изглежда се защитаваше.

— Но кажете ми още веднъж, виконте — казваше тя, — защо след като от два месеца и половина се е върнал в Париж, защо не е дошъл лично?

— Госпожо, след завръщането си брат ми ме е натоварвал много пъти да ви предавам новини от него.

— Зная това и съм му много признателна, както и на вас, виконте. Но ми се струва, че в момента на заминаването би могъл лично да дойде и да се сбогува.

— Несъмнено това трябва да му е било невъзможно, госпожо, щом е натоварил мен с тази грижа.

— И дълго ли ще е пътуването, което вие предприемате?

— Това не ми е известно, госпожо.

— Казах вие, виконте, защото по облеклото би трябвало да смятам, че вие също се готвите да заминавате.

— По всяка вероятност, госпожо, ще съм напуснал Париж тази вечер в полунощ.

— Ще придружите ли брат си, или ще вървите в посока, противоположна на неговата?

— Мисля, че ще вървим по един и същ път, госпожо.

— Ще му кажете ли, че сте ме видели?

— Да, госпожо, защото при грижите, които положи, за да ме изпрати при вас, при повторните разпореждания, които ми даде, да не го настигам, без да съм ви видял, той не би ми простил да забравя подобно поръчение.

Младата жена прокара ръка над очите си, въздъхна и след като размисли за миг, каза:

— Виконте, вие сте благородник и ще разберете цялото значение на това, което искам от вас. Отговорете ми, както бихте ми отговорили, ако наистина бях ваша сестра, отговорете ми, както бихте отговорили пред Бога. В пътуването, което господин Дьо Шарни предприема, заплашва ли го някаква сериозна опасност?

— Кой може да каже, госпожо — отвърна Изидор, опитвайки се да заобиколи въпроса, — къде е и къде не е опасността във времената, в които живеем?… Ако бяха попитали нашия беден брат Жорж на пети октомври сутринта дали вярва, че го заплашва някаква опасност, той сигурно би отговорил, че не. На другия ден лежеше блед, бездиханен пред вратата на кралицата. Опасността, госпожо, в епохата, в която сме, извира от земята и човек понякога се оказва лице в лице със смъртта, без да знае нито откъде идва, нито кой я е повикал.

Андре побледня.

— И така — каза тя, — има смъртна опасност, нали, виконте?

— Не съм казал това, госпожо.

— Не. Но го мислите.

— Мисля, госпожо, че ако имате да предадете нещо важно на моя брат, начинанието, в което се хвърля, както и аз, е твърде тежко и вие можете да ме натоварите било гласно, било писмено да му предам вашата мисъл, вашето желание или вашата препоръка.

— Това е добре, виконте — каза Андре, надигайки се, — ще ви помоля за пет минути.

И с обичайната си бавна и хладна стъпка графинята влезе в стаята си и затвори вратата след себе си.

Когато графинята излезе, младежът погледна часовника си с известно безпокойство.

— Девет и четвърт — прошепна той. — Кралят ни очаква в девет и половина… За щастие от тук до Тюйлери е една крачка.

Но графинята дори не се възползва от цялото време, което беше поискала. След няколко секунди тя влезе отново, държейки в ръка запечатано писмо.

— Виконте — каза тя тържествено, — на вашата чест поверявам това.

Изидор протегна ръка, за да вземе писмото.

— Почакайте — каза Андре — и разберете добре това, което ще ви кажа. Ако вашият брат, господин граф Дьо Шарни, изпълни без произшествия начинанието, с което се е заел, няма да му казвате друго, освен това, което вече ви казах — ще му предадете моята симпатия към неговата лоялност, почит към чувството му за дълг и възхищението ми от характера му… Ако бъде ранен — гласът на Андре леко заглъхна, — ако бъде ранен тежко, ще го попитате дали ще ми окаже благоволението да отида при него и ако ми окаже това благоволение, вие ще ми изпратите пратеник, който да ми каже със сигурност къде да го намеря, защото ще тръгна още същия миг. Ако бъде смъртно ранен… — вълнението почти отне гласа на Андре, — вие ще му предадете това писмо. Ако не е в състояние сам да го прочете, вие ще му го прочетете, преди да умре, аз искам той да узнае съдържанието на това писмо. Заклевате ли се в честта си на благородник, че ще направите така, както искам, виконте?

Изидор, развълнуван също толкова, колкото и графинята, вдигна ръка.

— Кълна се в честта си, госпожо!

— Тогава вземете това писмо и вървете, виконте.

Изидор взе писмото, целуна ръка на графинята и излезе.

— О! — провикна се Андре, стоварвайки се отново на канапето си. — Ако умре, искам поне умирайки, да узнае, че го обичам!

Точно в този момент, когато Изидор излизаше от графинята и поставяше писмото й до гърдите си до едно друго писмо, чийто адрес току-що бе прочел на светлината на уличния фенер, двама души, облечени в абсолютно същите костюми като неговия, отиваха към мястото на сборния пункт, сиреч към онзи будоар на кралицата, където вече въведохме нашите читатели. Единият вървеше през галерията на Лувъра, която се простира по дължината на кея, тази галерия, която днес е музей на изобразителното изкуство, в чийто край го очакваше Вебер. Другият се изкачваше по малката стълба, по която бяхме видели да поема Шарни в деня на завръщането си от Монмеди. В горния край на тази стълба, също както неговият другар беше очакван от Вебер в края на галерията на Лувъра, той беше очакван от Франсоа Юе, камериера на краля.

Въведоха и двамата почти по едно и също време от две различни врати. Първо беше въведен господин Дьо Валори.

Няколко секунди по-късно, както вече казахме, се отвори друга врата и с известно учудване господин Дьо Валори видя да влиза сякаш копие на самия него.

Двамата офицери не се познаваха. При все това, предполагайки, че са повикани по една и съща причина, те тръгнаха един към друг и се поздравиха.

В този момент се отвори трета врата и се появи виконт дьо Шарни.

Това беше третият куриер, също така непознат на двамата други, както и те не му бяха познати.

Изидор единствен знаеше с каква цел са събрани и каква обща работа ще изпълняват. Несъмнено той се подготвяше да отговаря на въпросите, които щяха да му бъдат поставени от неговите двама бъдещи другари, когато вратата се отвори отново и се появи кралят.

— Господа — каза Луи XVI, обръщайки се към господата Дьо Малден и Дьо Валори, — извинете ме, че разполагам с вас без вашето разрешение, но аз ви смятам за верни служители на монархията, тъй като вие сте в оставка от моята гвардия. Поканих ви да минете през един шивач, на когото ви дадох адреса, за да ушие за всеки от вас костюм на куриер и да ви открия тази вечер в девет и половина в Тюйлери. Вашето присъствие ми доказва, че каквато и да бъде, вие ще приемете мисията, с която ще ви натоваря.

Двамата бивши гвардейци се поклониха.

— Сир — каза господин Дьо Валори, — Ваше Величество знае, че не е необходимо да пита своите благородници, за да разполага с предаността им, смелостта им и живота им.

— Сир — каза на свой ред господин Дьо Малден, — моят колега, отговаряйки за себе си, отговори и за мен, а предполагам и за нашия трети другар.

— Вашият трети другар, с когото ви каня да се запознаете и е добре да се запознаете, е господин виконт дьо Шарни, чийто брат беше убит, защитавайки във Версай вратата на кралицата. Ние сме свикнали с предаността на хората от това семейство и сега тази преданост ни е толкова свойствена, че вече дори не благодарим за нея.

— Според това, което каза кралят — каза господин Дьо Валори, — виконт дьо Шарни несъмнено знае причината, която ни събира, докато ние не я знаем, сир, и бързаме да я научим.

— Господа — подхвана кралят, — на вас не ви е неизвестно, че съм пленник на командващия Националната гвардия, пленник на председателя на Събранието, пленник на кмета на Париж, пленник на народа, пленник на всички, в края на краищата. Е, добре, господа, аз разчитам на вас да ми помогнете да прекратя това унижение и да възвърна свободата си. Моят жребий, този на кралицата и на моите деца е в ръцете ви. Всичко е подготвено, за да можем да избягаме тази вечер. Само вие се натоварете да ни измъкнете оттук.

— Сир — казаха тримата младежи, — разпоредете се.

— Както добре разбирате, господа, ние не можем да излезем заедно. Мястото на срещата ни е на ъгъла на улица „Сен Нисез“, където господин граф Дьо Шарни ще ни очаква с пощенска кола. Вие, виконте, ще се заемете с кралицата и ще отговаряте на името Мелшиор. Вие, господин Дьо Малден, ще се заемете с госпожа Елизабет и принцесата и ще се наричате Жан. Вие, господин Дьо Валори, ще се заемете с госпожа Дьо Турзел и с дофина и ще се наричате Франсоа. Не забравяйте новите си имена, господа, и изчакайте тук за нови инструкции.

Кралят подаде поред ръка на тримата младежи и излезе, оставяйки в стаята трима души, готови да умрат за него.

Все пак господин Дьо Шоазьол, който бе заявил на краля от страна на господин Дьо Буйе, че е невъзможно да се чака по-късно от двайсети в полунощ, и беше съобщил, че ще потегли на двайсет и първи в четири часа сутринта, ако няма нищо ново, като ще отведе със себе си всички отряди в Дюн, Стене и Монмеди, — та, господин Дьо Шоазьол, така както вече казахме, беше в дома си на улица „Артоа“, където трябваше да му бъдат предадени последните заповеди от двора. Понеже вече беше девет часа вечерта, той започваше да губи надежда, когато единственият от хората му, когото беше задържал и който мислеше, че всеки момент ще потегли за Мец, дойде да го предупреди, че един човек иска да говори с него от името на кралицата. Той нареди да го пуснат да се качи.

Влезе един човек с кръгла шапка, нахлупена над очите и увит в огромно наметало.

— Вие ли сте, Леонар — каза той, — очаквах ви с нетърпение.

— Не е моя грешката, ако съм ви накарал да чакате, господин херцог, а на кралицата, която едва преди десет минути ме предупреди, че трябва да дойда у вас.

— Нищо друго ли не ви каза?

— И още как, господин херцог. Натовари ме да взема всичките й диаманти и да ви донеса това писмо.

— Ама дайте го! — каза херцогът с леко нетърпение, което не можа да сдържи напълно огромния авторитет, на който се радваше човекът, който му предаваше кралското съобщение.

Писмото беше дълго и пълно с препоръки. Съобщаваше, че потеглят в полунощ. Приканваше херцог Дьо Шоазьол да тръгне още в същия миг и отново бе повторена молбата да отведе Леонар, който, добавяше кралицата, бе получил заповед да му се подчинява като на самата нея.

И тя беше подчертала следните седем думи:

Тук отново му повтарям тази моя заповед.

Херцогът вдигна очи към Леонар, който чакаше с видимо безпокойство. Фризьорът изглеждаше смешен с грамадната си шапка и огромното наметало.

— Хайде — каза херцогът, — напрегнете паметта си — какво ви каза кралицата?

— Ще повторя дума по дума пред господин херцога казаното от нея.

— Хайде, слушам ви.

— Тя накара да ме повикат преди около три четвърти час, господин херцог.

— Добре.

— Каза ми с тих глас…

— Нима Нейно величество не беше сама?

— Не, господин херцог. Кралят беше започнал разговор с госпожа Елизабет в нишата на един прозорец. Монсеньор дофинът и госпожица принцесата играеха заедно. Що се отнася до кралицата, тя се беше облегнала на камината.

— Продължавайте, Леонар, продължавайте.

— Кралицата ми каза с тих глас: „Леонар, мога ли да разчитам на вас? — Ах, госпожо! — отвърнах. — Разполагайте с мен. Знаете, че съм ви предан духом и тялом. — Вземете тези диаманти и ги напъхайте в джобовете си. Вземете това писмо и го отнесете на улица «Артоа», на херцог Дьо Шоазьол и най-вече не го давайте на другиго, освен на него. Ако не се е прибрал, ще го намерите у херцогиня Дьо Грамон.“ После, когато вече се отдалечавах, за да изпълня заповедите на кралицата, Нейно величество ме повика отново: „Сложете си шапка с широка периферия и широк редингот, за да не ви разпознаят, драги Леонар, добави тя, и най-вече се подчинявайте на господин Дьо Шоазьол като на мен самата.“ Тогава се качих в стаята си, взех шапката и редингота на брат ми и ето ме тук.

— И така — каза господин Дьо Шоазьол, — кралицата ви нареди да ми се подчинявате като на самата нея?

— Това са августейшите думи на Нейно величество, господин херцог.

— Много съм улеснен от това, че си спомняте така добре това устно разпореждане. Във всеки случай ето същото разпореждане написано и понеже трябва да изгоря това писмо, прочетете го.

И господин Дьо Шоазьол показа долната част на полученото писмо на Леонар, който прочете на висок глас:

Дадох на моя фризьор Леонар заповед да ви се подчинява като на самата мен.

Тук отново му повтарям тази моя заповед.

— Разбирате, нали? — каза господин Дьо Шоазьол.

— О, господине! — отвърна Леонар. — Повярвайте ми, че беше достатъчна и устната заповед на Нейно величество.

— Няма значение — каза господин Дьо Шоазьол.

И изгори писмото.

В този момент влезе прислужникът и съобщи, че колата е готова.

— Елате, драги Леонар — каза херцогът.

— Как така да дойда? А диамантите?

— Ще ги отнесете със себе си.

— И къде?

— Където ви водя.

— Но къде ме водите?

— На няколко левги оттук, където трябва да изпълните едно много особено поръчение.

— Не е възможно, господин херцог.

— Как така не е възможно! Кралицата не ви ли каза да ми се подчинявате като на самата нея?

— Наистина е така. Но как да го направим? Оставих ключа на вратата на нашия апартамент. Когато брат ми се върне, той няма да намери нито редингота, нито шапката си. И после, обещах на госпожа Дьо л’Ааж да й направя фризура и тя ме чака. Като доказателство, господин херцог, кабриолетът и прислужникът ми са в двора на Тюйлери.

— Е, добре, драги Леонар — каза господин Дьо Шоазьол, смеейки се, — какво да се прави! Брат ви ще си купи друга шапка и друг редингот. Ще направите фризурата на госпожа Дьо л’Ааж някой друг ден, а прислужникът ви, като види, че не се връщате, ще разпрегне коня ви и ще го върне в конюшнята. Но нашият е впрегнат, да тръгваме.

И без повече да обръща внимание на жалбите и оплакванията на Леонар, господин херцог Дьо Шоазьол накара отчаяния фризьор да се качи в кабриолета му и подкара коня в едър тръс към бариерата на Пти-Виле.

Херцог Дьо Шоазьол още не беше отминал последните къщи на Пти-Виле, когато една група от петима души, които се връщаха от клуба на якобинците, излязоха на улица „Сен Оноре“ и изглежда бяха тръгнали към Пале Роаял, отбелязвайки дълбокото спокойствие на тази вечер. Тези петима души бяха Камий Демулен, който разказва лично тази история, Дантон, Фрерон, Шение и Лежандр. Като стигна до височината на улица „Дьо л’Ешел“ и хвърли поглед към Тюйлери, Камий Демулен каза:

— Бога ми, не ви ли се струва, че Париж е много тих тази вечер, че Париж е като изоставен? По целия път, който изминахме, срещнахме само един-единствен патрул.

— Това е — отвърна Фрерон, — защото са взети мерки да се остави свободен път за краля.

— Как така свободен път за краля? — попита Дантон.

— Разбира се — каза Фрерон, — тази нощ той заминава.

— Хайде де! — рече Лежандр. — Какъв майтап!

— Може би е майтап — подхвана Фрерон, — но ме предупредиха в едно писмо.

— Ти си получил писмо, което те предупреждава за бягството на краля? — каза Камий Демулен. — Подписано ли е?

— Не, анонимно е. Впрочем то е у мен… Ето го, четете.

Петимата патриоти се приближиха до една пощенска кола, която чакаше на височината на улица „Сен Нисез“, и при светлината на фенера прочетоха следните редове:

Гражданинът Фрерон е предупреден, че тази вечер господин Капе, Австрийката и техните две вълчета ще напуснат Париж, за да се присъединят към господин Дьо Буйе, масовия убиец от Нанси, който ги чака на границата.

— Виж ти, господин Капе — каза Камий Демулен, — името е хубаво. Отсега нататък ще наричам Луи XVI господин Капе.

— И ще може да бъдеш упрекнат само в едно нещо — каза Шение, — че Луи XVI не е Капе, а Бурбон.

— Хайде бе! Кой знае това? — каза Камий Демулен. — Двама-трима педанти като тебе. Капе е хубаво име, нали Лежандр?

— Докато чакаме, да видим дали писмото казва истината — отбеляза Дантон — и дали наистина тази нощ цялата кралска шайка ще си вдигне парцалите!

— Понеже и без това сме до Тюйлери — каза Камий, — да видим.

И петимата патриоти се позабавляваха, обикаляйки Тюйлери. Когато се върнаха на улица „Сен Нисез“, те забелязаха Лафайет и целия му генерален щаб, които влизаха в Тюйлери.

— Бога ми — каза Дантон, — ето го Русолявия, който идва да присъства на лягането на кралското семейство. Нашата служба свърши, започва неговата. Лека нощ, господа! Кой идва с мен по посока на улица „Паон“?

— Аз — каза Лежандр.

И групата се раздели на две.

Дантон и Лежандр пресякоха „Карусел“, докато Шение, Фрерон и Камий Демулен изчезнаха на ъгъла на улиците „Роан“ и „Сен Оноре“.