Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (45)

44.
Господина се отрича от Фаврас, а кралят полага клетва пред конституцията

На другия ден след ареста на господин Дьо Фаврас този странен циркуляр обиколи цял Париж:

Маркиз Дьо Фаврас (на площад „Роаял“) беше арестуван заедно с госпожа съпругата му през нощта на 24-и срещу 25-и т.м. заради подготвения от него план да вдигне трийсет хиляди души и да убие господин Дьо Лафайет и кмета на града, а след това да прекъсне снабдяването ни с продоволствия.

Господина, братът на краля, е бил начело на заговора.

Подпис: Бароз

Може да се разбере странният поврат, предизвикан от един подобен циркуляр, в Париж от 1790 година, който толкова лесно можеше да бъде развълнуван.

Подпалена пътечка от барут не би произвела по-бърз пламък от този, който се надигна навсякъде, откъдето мина възпламеняващият го документ.

Отначало той беше в ръцете на всички. Десет часа по-късно всеки го знаеше наизуст.

На двайсет и шести вечерта пълномощниците на Комуната^[1] бяха събрани на съвет в Кметството и четяха решението на Комитета по разследванията, което трябваше да се приеме, когато изведнъж разсилният съобщи, че Господина иска да бъде въведен.

— Господина! — повтори добрият Байи, който председателстваше събранието. — Какъв господин?

— Господина, братът на краля — отговори разсилният.

При тези думи членовете на Комуната се спогледаха. От снощи до тази сутрин името на Господина беше в устата на всички. Но, като се спогледаха, те станаха. Байи хвърли изпитателен поглед наоколо и като прочете безгласните отговори в очите на колегите си, които изглеждаха единодушни, каза:

— Идете да съобщите на Господина, че макар и много учудени от честта, която ни оказва, сме готови да го приемем.

Няколко секунди по-късно Господина беше въведен. Той беше сам. Лицето му беше бледо, а походката му, обикновено неуверена, тази вечер беше по-олюляваща се от обичайното. За щастие на принца всеки член на Комуната имаше светилник пред себе си върху огромната маса с форма на подкова, където всички работеха, така че в средата на подковата беше относително тъмно. Това обстоятелство не убягна на Господина и изглежда го успокои. Той обиколи с плах поглед това многобройно събрание, в което намираше почтителност по липса на симпатия и с глас, който отначало трепереше, но постепенно стана твърд, каза:

— Господа, желанието да отхвърля една жестока клевета ме доведе сред вас. Господин Дьо Фаврас завчера е бил арестуван по заповед на Комитета по разследванията, а днес въодушевено се разпространява, че аз съм бил в тясна връзка с него.

По лицата на няколко от слушателите се мярнаха усмивки и шепот посрещна тази първа част от речта на Господина. Той продължи:

— В качеството ми на гражданин на град Париж сметнах, че е мое задължение лично да ви осведомя за единствените отношения, въз основа на които познавам господин Дьо Фаврас.

Както се досещате, вниманието на господата, членове на Комуната, се удвои. Макар и свободни да вярват на каквото си поискат, те държаха да научат от устата на Господина какви са били отношенията на Негово кралско височество с господин Дьо Фаврас. Негово кралско височество продължи със следните думи:

— През 1772 година господин Дьо Фаврас постъпи на служба в моята швейцарска гвардия. Напусна през 1775 година. Оттогава не съм разговарял с него.

Недоверчив шепот премина по аудиторията. Но един поглед на Байи го накара да затихне и Господина можа да остане в неведение дали е одобрителен или неодобрителен. Той подхвана пак:

— Лишен от няколко месеца от ползването на собствените ми доходи, обезпокоен от многото плащания, които ми предстои да извърша през януари, пожелах да мога да изплатя задълженията си, без да бъда в тежест на обществената хазна. Така че реших да сключа заем. Господин Дьо Фаврас ми беше посочен преди петнайсетина дни от господин Дьо ла Шатр като човек, който може да сключи този заем с един банкер от Генуа. Последва това, че подписах полица за два милиона, сумата, необходима, за да покрия задълженията си в началото на годината и да платя разходите на дома си. Това беше чисто финансова работа и аз натоварих интенданта си да проследи изпълнението й. Не съм виждал господин Дьо Фаврас, изобщо не съм му писал, не съм поддържал връзка с него. Какво е направил, впрочем ми е абсолютно неизвестно.

Язвителният смях, понесъл се от редиците на публиката, доказваше, че никой не е склонен да повярва току така във верността на това странно твърдение на принца, доверил на посредник, без да се вижда с него, полици за два милиона, още повече, когато този посредник е бил един от неговите бивши гвардейци. Господина се изчерви и несъмнено бързайки да се измъкне от неудобното положение, в което се бе поставил, продължи набързо:

— При все това, господа, вчера научих, че из столицата се разпространява широко един документ, съставен от следните изрази…

И Господина прочете — впрочем съвсем ненужно, тъй като всеки го държеше в ръце или в паметта си, — бюлетина, който цитирахме преди малко.

При думите: „Господина, братът на краля, е бил начело“, всички членове на Комуната кимнаха. Дали искаха да кажат, че и те са на същото мнение като бюлетина? Дали не искаха да кажат чисто и просто, че са в течение на обвиненията? Господина продължи нататък:

— Вие, разбира се, не очаквате от мен да падна толкова ниско, та да се оправдавам за едно такова долно престъпление. Но във времена, когато най-абсурдните клевети могат да сбъркат и най-добрите граждани с враговете на революцията, аз помислих, господа, че е задължение на краля, ваше и на самия мен да навлезем във всички тези подробности, които току-що чухте, така че общественото мнение да не остане дори за миг в заблуда. От деня, когато във второто събрание на благородниците аз направих изявление по основния въпрос, който все още разделя умовете, аз не съм спрял да вярвам, че сме дали повод за една голяма революция. Че кралят с неговите намерения, неговите добродетели и неговия върховен ранг трябва да бъде неин вожд, защото тя не би могла да бъде полезна на нацията, без да е в същата степен такава за монарха. И най-накрая, че кралската власт трябва да бъде крепост за националната свобода, а националната свобода — основа на кралската власт…

Макар смисълът на изречението да не бе много ясен, навикът да се аплодират някои комбинации от думи накара да аплодират и тези. Окуражен, Господина повиши глас и добави, обръщайки се малко по-уверено към членовете на събранието:

— Нека посочат едно-единствено от моите действия, една-единствена моя реч, които опровергават принципите, изложени от мен току-що, и които да покажат, че при дадени обстоятелства, в които съм се намирал, щастието на краля и на народа са престанали да бъдат единствен предмет на мислите и на желанията ми. Дотук имам право да смятам, че съм удържал на думата си. Никога не съм изменял нито на чувствата, нито на принципите си и никога няма да им изменя!

Макар и да сме романисти, за миг заграбваме правата над историята, предавайки заплетената реч на Негово кралско височество в пълния й размер. Добре е читателите на романи да знаят какъв е бил на трийсет и пет години принцът, който трябваше да ни дари на шейсет с Хартата, украсена с неговия член четиринайсети.

Понеже не желаем да бъдем по-несправедливи към Байи за сметка на Негово кралско височество, ще предадем отговора на кмета така, както предадохме речта на Господина. Байи отговори:

— Господине, за представителите на Комуната на Париж е голямо удоволствие да видят сред тях брата на скъпия ни крал, възстановителя на френската свобода. Августейши братя, вие сте обединени от едни и същи чувства. Господина се показа като пръв гражданин на кралството, като гласува за третото съсловие във второто събрание на благородниците. Той почти единствен беше на това мнение заедно с един съвсем малък брой приятели на народа и добави достойнството на разума към всички свои останали основания да бъде почитан от нацията. Господина е първият автор на гражданското равенство. Той ни даде нов пример днес, идвайки сред представителите на Комуната, където изглежда иска да бъде оценяван според патриотичните си чувства. Тези чувства са вложени в обясненията, които Господина благоволи да даде на събранието. Принцът върви срещу общественото мнение. Гражданинът цени мнението на своите съграждани и предлагам на Господина от името на събранието нашата дан на почит и уважение, дължими на неговите чувства, на честта от присъствието му и най-вече на цената, която той придава на уважението на свободните хора.

Тогава, понеже Господина несъмнено разбра, че въпреки големите хвалебствия, които сипеше Байи за държането му, неговото поведение ще бъде оценено по различен начин, той отговори с онзи бащински тон, който умееше толкова добре да приема в обстоятелства, при които можеше да му бъде полезен:

— Господа, задължението, което току-що изпълних, беше мъчително за едно добродетелно сърце. Но аз съм добре възнаграден от чувствата, които събранието ми засвидетелства, и устата ми не бива повече да се отваря, освен за да поискам прошка за тези, които са ме оскърбили.

Както се вижда, Господина не се обвързваше, нито обвързваше събранието. За кого искаше той прошка? Не беше за Фаврас, защото никой не знаеше дали Фаврас е виновен и впрочем Фаврас изобщо не бе оскърбявал Господина.

Не. Господина просто искаше прошка от анонимния автор на циркуляра, който го обвиняваше. Но авторът нямаше нужда от прошка, защото беше анонимен. Историците подминават толкова често, без да ги разкрият, безчестията на принцовете, че остава на нас, романистите, да свършим тяхната работа с риск да видим по време на написването на една глава, че романът е станал толкова скучен, колкото е историята. Няма защо да казваме, че когато говорим за слепи историци и отегчителни истории, се знае за кои историци и за какви истории говорим. Така че Господина бе приложил на практика за своя сметка една част от съвета, който беше дал на своя брат Луи XVI.

Той се беше отрекъл от господин Дьо Фаврас и както се вижда от хвалбите на добродетелния Байи, това нещо беше постигнало пълен успех, което пък мотивира Луи XVI и той, от своя страна, се реши да се закълне във вярност към конституцията.

Една сутрин приставът — през този ден това беше господин Бюро дьо Пюзи, дойде да каже на председателя на Събранието, както разсилният беше дошъл да каже на кмета за Господина, че кралят с един-двама министри и трима-четирима служители чука на вратите на Манежа, както Господина беше чукал на вратите на Кметството.

Народните представители се спогледаха учудени. Какво би могъл да има да им казва кралят, който от толкова дълго време се движеше отделно от тях? Поканиха Луи XVI да влезе и председателят му отстъпи фотьойла си.

Във всеки случай залата избухна в овации. С изключение на Петион, Камий Демулен и Марат цяла Франция все още беше или мислеше, че е роялистка. Кралят беше изпитал желание да дойде и да поздрави Събранието за работата му. Той благослови това хубаво разделяне на Франция на департаменти. Но това, което не искаше да пропусне да изрази, беше неговата пламенна любов към конституцията.

Началото на речта — да не забравяме, че черен или бял, роялист или конституционалист, аристократ или патриот, нито един представител не знаеше накъде бие кралят — началото на речта предизвика някои безпокойства, средата предразположи умовете към признателност, но краят… О, краят! Краят извиси чувствата на Събранието до ентусиазъм.

Кралят не можеше да се противи на желанието си да изрази своята любов към тази малка конституция от 1791 година, която още не беше родена, а какво ли би станало, когато тя напълно излезеше на бял свят?

Тогава кралят не би изпитвал повече любов към нея, тя би прераснала във фанатизъм.

Ние не цитираме речта на краля. Дявол да го вземе! Тя е шест страници! Достатъчно добре е, че цитирахме само речта на Господина, която е само една и която при все това ни се стори ужасно дълга.

Луи XVI не изглеждаше твърде многословен на Събранието, което плака от умиление, докато го слушаше. Когато казваме, че то плака, това изобщо не е метафора — Барнав плачеше, Ламет плачеше, Дюпор плачеше, Мирабо плачеше, Барер плачеше. Това беше истински потоп.

Събранието си загуби ума. Цялото стана, станаха и трибуните. Всеки протегна ръка и даде обет за вярност към тази конституция, която все още не съществуваше.

Кралят излезе. Но кралят и Събранието не можеха да се разделят просто така. То излезе след него, устреми се и му устрои шествие, стигна до Тюйлери, кралицата го прие.

Кралицата! Тя, суровата дъщеря на Мария-Терезия, не беше ентусиазирана, достойната сестра на Леополд^[2] не плачеше — тя представи сина си на депутатите на нацията.

— Господа — каза тя, — споделям всички чувства на краля. Със сърцето си и със силата на чувствата си се присъединявам към постъпката, продиктувана от любовта му към неговия народ. Ето сина ми. Няма да пропусна отрано да го науча да подражава на добродетелите на най-добрия от бащите, да почита обществената свобода и да спазва законите, на които се надявам да бъде най-твърд поддръжник.

Беше необходимо ентусиазмът да е твърде горещ, за да не може една подобна реч да го охлади. Този на Събранието бе нажежен до края. Предложи се да бъде дадена клетва още в същия миг. Тя бе формулирана веднага. Пръв от всички председателят произнесе думите й:

Заклевам се да бъда верен на нацията, на закона и на краля и да спазвам с всички сили конституцията, постановена от Националното събрание и приета от краля.

И всички членове на Събранието, с изключение на един-единствен, всеки на свой ред, вдигаха ръка и повтаряха: „Заклех се!“

Десетте дни, които последваха тази благословена постъпка, върнала радостта на Събранието, спокойствието на Париж и мира на Франция, изминаха в празници, балове и илюминации. Отвсякъде се чуваха клетви. Заклеваха се навсякъде — заклеваха се на площад „Грев“, в Кметството, в църквите, по улиците, на обществени места. Издигаха олтари на родината, водеха при тях учениците и те се заклеваха, сякаш вече бяха мъже и знаеха какво е клетва.

Събранието поръча една Te Deum^[3], на която присъства масово. Там, пред олтара и пред лицето на Бога, подновиха вече дадения обет.

Само кралят не отиде изобщо в „Нотр Дам“ и, следователно, не се закле. Забелязаха отсъствието му, но бяха толкова радостни, бяха толкова доверчиви, че се задоволиха с първия предлог, който им бе даден.

— Защо не бяхте на Te Deum? Защо не се заклехте пред олтара като останалите? — попита иронично кралицата.

— Защото предпочитам да лъжа, госпожо — отвърна Луи XVI, — но не и да давам клетви, които няма да изпълня.

Кралицата си отдъхна. До този момент и тя като всички беше вярвала в искреността на краля.