Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (138)

137.
Ученикът на господин херцог Дьо Вогийон

В момента, когато Събранието гласуваше с овации благодарностите за тримата излизащи от кабинета министри и постановяваше отпечатването и разпращането по департаментите на писмото на Ролан, Дюмурие се появи при вратите на Събранието.

Знаеха, че е храбър. Не знаеха, че е дързък.

Той беше научил какво става и идваше да хване бика за рогата.

Предлогът за присъствието му в Събранието беше една забележителна паметна записка върху състоянието на въоръжените сили на Франция. Военен министър от предната вечер, той беше свършил или беше наредил да свършат тази работа през нощта. Това беше едно обвинение срещу Серван, което в действителност падаше върху Дьо Грав и най-вече върху неговия предшественик Нарбон.

Серван бе министър само десетина-дванайсет дни. Дюмурие идваше твърде подготвен — бе напуснал краля, когото току-що беше увещавал да бъде верен на двойното си обещание относно одобряването на двата декрета и в отговор кралят не само беше подновил обещанието си, но и бе подчертал, че богословите, с които се бил посъветвал, са до един на мнението на Дюмурие.

Така че военният министър се запъти право към трибуната. Той се изкачи сред нечленоразделни викове и свиреп рев. Стигнал горе, той хладнокръвно поиска думата. Тя му беше дадена сред ужасяваща глъчка. Най-накрая любопитството да чуят какво има да им каже Дюмурие ги накара да се успокоят.

— Господа — каза той, — току-що е бил убит генерал Гувион. Бог е възнаградил храбростта му — той е умрял в битка с враговете на Франция. Той е щастливец! Не става свидетел на нашите отвратителни препирни! Завиждам на жребия му.

Тези няколко думи, казани с голяма превзетост и дълбока меланхолия, направиха впечатление на Събранието. Освен това новината за смъртта разсея първоначалните чувства. Започнаха да разискват по онова, което Събранието би трябвало да направи, за да засвидетелства съболезнованията си на семейството на генерала, и решиха, че председателят трябва да напише едно писмо.

Тогава Дюмурие поиска за втори път думата и тя му беше дадена.

Той извади паметната си записка от джоба. Но едва прочете заглавието: „Паметна записка по въпросите на военното министерство“, когато жирондистите и якобинците започнаха да викат, за да не му позволят да чете.

Тогава сред шума министърът прочете встъплението с такъв приповдигнат тон и толкова ясен глас, че се разбра, че това встъпление е насочено срещу съзаклятническите партии и се върти върху думите на почит, дължими на един министър.

Подобна самоувереност щеше да раздразни до крайност слушателите на Дюмурие, дори да бяха в по-малко гневно настроение.

— Чувате ли го? — провикна се Гаде. — Той вече се чувства толкова могъщ, че се осмелява да ни дава съвети!

— Защо пък не? — отвърна спокойно Дюмурие, обръщайки се към този, който го бе прекъснал.

Както и преди съм споменавал, най-предпазливото нещо във Франция е смелостта. Смелостта на Дюмурие надделя над противниците му. Млъкнаха или поне поискаха да го чуят и се заслушаха.

Паметната записка беше умна, блестяща, ловка. Макар и предубедени срещу министъра, аплодираха го и от двете страни.

Ласюе, който беше член на военната комисия, се качи на трибуната, за да отговори на Дюмурие. Тогава той нави записката си и спокойно я постави обратно в джоба си.

Жирондистите видяха движенията му. Един от тях се провикна:

— Виждате ли го предателя? Той си прибира записката в джоба. Иска да избяга със записката си… Да му попречим! Това нещо ще ни послужи да го засрамим.

Но при тези викове Дюмурие, който не беше направил и една крачка към вратата, извади записката от джоба си и я връчи на разсилния. Веднага един от секретарите протегна ръка и щом я получи, потърси подписа.

— Господа — каза секретарят, — записката не е подписана!

— Да я подпише! Да я подпише! — развикаха се от всички страни.

— Такова беше и моето намерение — каза Дюмурие — и тя е твърде грижливо съставена, за да не се поколебая да поставя името си под нея. Дайте ми перо и мастило.

Дадоха му перо, натопено в мастило. Той постави крак на стъпалото на трибуната и подписа паметната записка на коляното си. Тогава разсилният поиска да я вземе отново. Но Дюмурие отстрани ръката му и отиде да постави паметната записка на бюрото. После със ситни крачки пресече залата и излезе през вратата, разположена под левите банки.

Точно обратното на влизането му, което беше посрещнато с викове и дюдюкания, излизането му беше съпроводено от най-голяма тишина. Зрителите от трибуните се устремиха по коридорите, за да видят човека, изправил се срещу цяло едно събрание. При вратата на клуба на фьойаните той беше заобиколен от триста-четиристотин души, които се притискаха около него повече с любопитство, отколкото с омраза, като че в крайна сметка биха могли да предвидят, че три месеца по-късно той ще спаси Франция при Валми^[1].

Няколко депутати роялисти излязоха един след друг от камарата и притичаха към Дюмурие. За тях вече нямаше съмнение, че генералът е от техните. Точно това бе предвидил Дюмурие и ето защо бе накарал краля да даде одобрението си за двата декрета.

— Ей, генерале! — каза му един от тях. — Вътре се кланят на дявола!

— Дължат му това — отвърна Дюмурие, — тъй като не знам кой освен дявола би могъл да ги създаде.

— Не знаете ли? — каза му друг. — В Събранието говорят да ви изпратят в Орлеан и да ви организират процес.

— Хубаво! — каза Дюмурие. — Имам нужда от ваканция. Ще правя бани, ще пия суроватка и ще си почина.

— Генерале — извика му трети, — току-що постановиха отпечатването на вашата паметна записка.

— Толкова по-добре! Това е непохватност, която ще доведе при мен всички безпристрастни.

Сред това шествие и с тази размяна на мнения стигнаха до двореца.

Кралят го прие прекрасно. Новият съвет беше съставен.

Уволнявайки Серван, Ролан и Клавиер, Дюмурие трябваше да се погрижи за техни заместници.

Като министър на вътрешните работи той предложи Мурге от Монпелие, протестант, член на множество академии, бивш фьойан, който се беше оттеглил от клуба. Кралят го прие.

За министър на външните работи той беше предложил Дьо Молд, Семонвил или Найак.

Кралят беше избрал Найак.

За министър на финансите бе предложил Вержан, племенник на бившия министър.

Вержан бе напълно подходящ според краля, който тутакси изпрати да го потърсят. Но той, въпреки показаната дълбока привързаност към краля, беше отказал.

Беше взето решение, че министърът на вътрешните работи временно ще ръководи и Министерството на финансите и че Дюмурие също така временно, докато чака отсъстващия от Париж Найак, ще поеме външните работи.

Само че тайно от краля четиримата министри, които изобщо не се заблуждаваха относно тежестта на положението, бяха се договорили, че ако кралят, след като издейства уволнението на Серван, Клавиер и Ролан, не сдържи обещанието, цената за което беше това уволнение, те ще си подадат оставката.

Така че, както казахме, новият съвет беше събран.

Кралят вече знаеше какво се е случило в Събранието. Той поздрави Дюмурие за поведението му, одобри незабавно декрета за двайсетте хиляди души, но отложи за другия ден одобряването на декрета за свещениците. Той възрази, че имал колебание, което, както каза, трябвало да бъде премахнато от изповедника му.

Министрите се спогледаха. Първите съмнения се прокраднаха в сърцата им. Но в крайна сметка може би боязливата съвест на краля имаше нужда от тази отсрочка, за да си осигури твърдост.

На другия ден министрите се върнаха към въпроса от вечерта. Но нощта бе извършила своето — ако не съвестта, то волята на краля се беше втвърдила. Той заяви, че ще наложи вето на декрета.

Един след друг четиримата министри — Дюмурие пръв, тъй като кралят му бе дал думата си, — говориха с краля почтително, но твърдо. Кралят ги слушаше с притворени очи и с държанието на човек, чието решение е вече взето. И наистина, когато свършиха, кралят каза:

— Господа, написах едно писмо до председателя на Събранието, за да му съобщя решението си. Един от вас ще го приподпише и всичките четирима ще го отнесете заедно в Събранието.

Това беше една заповед напълно в духа на стария режим, но звучаща неприлично в ушите на конституционните, следователно отговорни, министри.

— Сир — каза Дюмурие, след като се посъветва с поглед с колегите си, — нищо друго ли няма да ни наредите?

— Не — отвърна кралят.

И се оттегли.

Министрите останаха и коментирайки съвета си, решиха да поискат аудиенция на другия ден. Те се договориха да не дават никакви обяснения, а единодушно да си подадат оставката.

Дюмурие се прибра у дома си. Кралят почти бе успял да го изиграе, него, ловкия политик, изпечения дипломат, генерала, чиято смелост се подсилваше от интригантството му!

Той откри три писма от различни лица, които му съобщаваха за сборища в предградието Сен Антоан и за тайни събрания у Сантер. Веднага написа на краля, за да го предупреди за това. Един час по-късно получи това писмо, неподписано от краля, но написано от ръката му:

Не мислете, че ще успеете да ме стреснете със заплахи, господине. Решението ми е взето.

Дюмурие хвана едно перо и написа на свой ред:

Сир, не мислите правилно за мен, ако наистина смятате, че съм способен да използвам подобен начин. Моите колеги и аз имахме честта да напишем на Ваше Величество да ни окаже благоволение и да ни приеме утре сутринта в десет часа. Умолявам Ваше Величество, докато чака, да ми избере приемник, който да може да ме замени до двайсет и четири часа, предвид спешността на работите във военното министерство и да приеме оставката ми.

Той накара секретаря си да занесе това писмо, за да бъде сигурен, че ще получи отговор.

Секретарят чака до полунощ и в дванайсет и половина се върна с това писмо:

Ще се видя утре с моите министри в десет часа и ще поговорим за онова, което сте ми написали.

Беше очевидно, че контрареволюцията се крои в двореца. Наистина имаха сили, на които можеха да разчитат:

конституционната гвардия от шест хиляди войници, уволнена, но готова да се събере при първия зов;

седем-осем хиляди рицари на ордена „Свети Луи“, чиито червени панделки бяха знак за съгласие;

три швейцарски батальона, всеки от по хиляда и шестстотин души, елитен отряд, непоклатим като старите скали на Хелвеция^[2].

И после, нещо по-добро от всичко това, едно писмо на Лафайет, в което се четеше това изречение:

Бъдете непоколебим, сир! Силен с властта, дадена ви от Националното събрание, вие ще съберете всички добри французи, строени около трона ви!

Ето какво се предлагаше да се направи:

с едно изсвирване да се съберат конституционната гвардия, рицарите на ордена „Свети Луи“ и швейцарците;

в същия ден да се отнемат оръдията от секциите;

да се затворят якобинците в Събранието;

да се съберат роялистите от Националната гвардия, образуващи контингент от около петнайсет хиляди души, и да се чака Лафайет, който с три дни усилен ход можеше да пристигне от Ардените^[3].

За нещастие кралицата не искаше и да чуе да се говори за Лафайет.

Лафайет символизираше умерената революция и по мнението на кралицата тази революция би могла да се закрепи, да се изтрае, да се удържи. Напротив, революцията на якобинците скоро щеше да подтикне народа към крайност и на нея не можеше да се устои по никакъв начин.

О! Ако Шарни беше тук! Но дори не се знаеше къде е Шарни, а дори и да се знаеше, би било твърде голямо падение, ако не за кралицата, то най-малкото за жената, да прибегне до услугите му.

В двореца нощта премина в смут и обсъждания. Имаха хора за отбрана, дори и за атака, но нямаше достатъчно силна ръка, която да ги събере и направлява.

В десет часа сутринта министрите бяха при краля. Беше вече 16 юни. Кралят ги прие в спалнята си. Дюрантон започна пръв.

От името на всички, със сърдечна и дълбока почтителност, той представи оставките на колегите си и своята.

— Да, разбирам — каза кралят, — става дума за отговорността!

— Да, сир, за кралската отговорност — провикна се Лакост. — Колкото до нас, повярвайте, готови сме да умрем за Ваше Величество. Но умирайки заради свещениците, само ще ускорим падането на монархията!

Луи XVI се обърна към Дюмурие.

— Господине — каза му той, — все така ли изпитвате чувствата, които изразяваше вчерашното ви писмо?

— Да, сир — отвърна Дюмурие, — ако Ваше Величество не се остави да бъде победен от верността и привързаността ни.

— Е, добре — каза кралят с мрачен вид, — щом решението ви е взето, приемам оставката ви. Ще се погрижа.

Четиримата се поклониха. Мурге я имаше написана. Той я даде на краля. Другите трима я дадоха устно.

Придворните чакаха в преддверието. Те видяха четиримата министри да излизат и по вида им разбраха, че всичко е свършено.

Едни се зарадваха. Други се изплашиха.

Атмосферата натежаваше като в горещ летен ден. Усещаше се приближаването на буря. При вратите на Тюйлери Дюмурие срещна командващия Националната гвардия господин Дьо Роменвил. Той беше страшно забързан.

— Господин министре — каза той, — тичам да получа заповедите ви.

— Вече не съм министър, господине — отвърна Дюмурие.

— Ама има сборища в предградията.

— Вървете да получите заповеди от краля.

— Това не търпи отлагане!

— Тогава побързайте! Кралят току-що прие оставката ми.

Господин Дьо Роменвил се затича по стъпалата.

На другия ден, седемнайсети, сутринта Дюмурие видя да влизат при него господата Шамбона и Лажар. И двамата се представиха от името на краля: Шамбона, за да получи портфейла на външното министерство, а Лажар — на военното.

Кралят очакваше Дюмурие на осемнайсети сутринта, за да довърши с него последните работи по счетоводството и тайните разходи. Като го видяха да се появява отново в двореца, помислиха, че идва да заеме отново мястото си, и се заблъскаха около него, за да го поздравят.

— Господа — каза Дюмурие, — внимавайте! Имате работа с човек, който не се прибира, а излиза — идвам да предам отчетите си.

Всички бързо се разпръснаха. В този момент един прислужник съобщи, че кралят очаква господин Дюмурие в стаята си. Кралят си бе възвърнал цялото спокойствие. Това душевна сила ли беше? Или измамна увереност? Дюмурие предаде отчетите си.

Като приключиха работа, Дюмурие стана.

— И така, значи — каза му кралят, отпускайки се назад във фотьойла си, — вие ще се присъедините към армията на Люкнер?

— Да, сир. Напускам с удоволствие и без никакво съжаление този отвратителен град. Но вие оставате в опасност.

— Наистина осъзнавам опасността, която ме заплашва — каза кралят с видимо безразличие.

— Сир — добави Дюмурие, — вие трябва да разберете, че сега вече не ви говоря от личен интерес — веднъж освободен от съвета, аз завинаги съм разделен с вас. Правя го от вярност, от най-чиста привързаност, от любов към родината, за вашето благополучие, за това на короната, на кралицата и на вашите деца. В името на всичко онова, което е скъпо и свято на сърцето на човека, умолявам Ваше Величество да не настоява за налагането на своето вето — това упорство няма да ви послужи за нищо и вие ще се погубите, сир!

— Не ми говорете повече — каза кралят нетърпеливо, — решението ми е взето!

— Сир! Сир! Вие ми казахте същото нещо тук, в тази същата стая, пред кралицата, когато ми обещахте да одобрите декретите.

— Сбърках, като ви го обещах, господине, и се разкайвам.

— Сир, повтарям ви го — това е последният път, когато имам честта да ви видя, простете ми откровеността: имам зад гърба си петдесет и шест години и опит — вие не сбъркахте, когато ми обещахте да одобрите декретите, а днес, когато отказвате да удържите обещанието си… Злоупотребяват с вашата съвест и ви водят към гражданска война. Вие нямате сили, няма да устоите и историята, оплаквайки ви, ще ви упрекне, че сте причинили нещастия на Франция!

— И вие твърдите, че ще упрекнат мен за нещастията на Франция? — каза Луи XVI.

— Да, сир.

— Все пак Бог ми е свидетел, че искам само щастието й!

— Не се съмнявам, сир. Но вие дължите отчет пред Бога не само за чистотата, но и за ясно съществуващите ви намерения. Вие вярвате, че спасявате религията — всъщност я разрушавате. Вашите свещеници ще бъдат изклани. Разбитата ви корона ще се търкулне във вашата кръв, в тази на кралицата и може би в тази на децата ви, о, кралю мой! Кралю мой!

И силно развълнуван, Дюмурие долепи устни до ръката, която Луи XVI му протягаше.

Тогава кралят със съвършено спокойствие и величие, на което не биха могли да го сметнат за способен, каза:

— Имате право, господине, очаквам смъртта и я прощавам предварително на убийците си. Колкото до вас, вие ми служихте вярно. Ценя ви и съм ви признателен за вашата чувствителност… Сбогом, господине!

И като стана бързо, кралят се оттегли в нишата на един прозорец. Дюмурие събра бавно документите, за да има време да се съвземе и да даде време на краля да го повика отново. После, с бавна крачка, той се отправи към вратата, готов да се върне при първата дума, която му каже Луи XVI. Но тази първа дума бе в същото време и последната.

— Сбогом, господине! Бъдете щастлив! — каза кралят.

След тези думи нямаше начин да остане нито миг повече. Дюмурие излезе.

Монархията току-що бе скъсала с последния си крепител. Кралят току-що бе свалил маската си. Той се намираше с открито лице пред народа.

Нека видим какво ще направи, от своя страна, този народ!