Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (48)

47.
Площад „Грев“

Тези два часа бяха добре използвани.

След съдия-докладчика бяха влезли двама души с мрачни лица и облекло на палачи. Фаврас разбра, че си има работа с предвестниците на смъртта, авангарда на палача.

— Последвайте ме! — каза единият от тези мъже.

Фаврас се поклони в знак на съгласие. После, като посочи останалата част от дрехите си, които го очакваха на един стол, попита:

— Ще ми дадете ли време да се облека?

— Вземете ги — каза единият от мъжете.

Тогава Фаврас отиде до масата, където бяха подредени нещата от несесера му, и с помощта на малкото огледало, окачено на стената, закопча яката на ризата си, оправи гънките на жабото си и придаде възможно най-аристократичен вид на възела на вратовръзката си. После облече жакета и дрехата си.

— Трябва ли да взимам шапката си, господа? — попита затворникът.

— Няма нужда — отвърна същият мъж, който вече беше говорил.

Този от двамата, който бе мълчал, погледна Фаврас така втренчено, че привлече вниманието на маркиза. Дори му се стори, че този човек му направи неуловим знак с очи. Но този знак премина толкова бързо, че господин Дьо Фаврас се усъмни дали е видял добре. Впрочем какво ли имаше да му казва този човек?

Той не мисли повече, а направи с ръка приятелски жест към надзирателя Луи и каза:

— Добре, господа, вървете напред, следвам ви.

При вратата чакаше един пристав. Приставът тръгна най-отпред, след него вървеше Фаврас. Накрая вървяха двамата мрачни мъже. Зловещият кортеж се отправи към приземния етаж.

Между двете малки врати чакаше един взвод от Националната гвардия. Тогава приставът се почувства на сигурно място.

— Господине — каза той на осъдения, — предайте ми вашия кръст на Свети Луи.

— Мислех, че съм осъден на смърт, а не на разжалване — каза Фаврас.

— Такава е заповедта — отговори приставът.

Фаврас откачи кръста си и понеже не искаше да го предаде на човека на правосъдието, го сложи в ръцете на сержант-майора, който командваше взвода национални гвардейци.

— Добре — каза приставът, без да настоява повече кръстът да му бъде предаден лично. — Сега ме последвайте.

Изкачиха двайсетина стъпала и спряха пред една дъбова врата, цялата обкована в желязо. Една врата от онези, които всяват чувство на студ на осъдените, сковаващо всичките им вени. Една от онези врати, каквито има по две или три на пътя към гробницата, пред които, без да знаете какво ви очаква, се досещате, че е нещо ужасно.

Вратата се отвори. На Фаврас не му оставиха време дори да влезе. Набутаха го.

После вратата се затвори изведнъж, сякаш тласната от някаква желязна ръка.

Фаврас попадна в килията за изтезания.

— Аха! Господа — каза той, леко побледнявайки, — когато водят хората по такива места, ги предупреждават, дявол да го вземе!

Още не беше довършил думите си, когато двамата мъже, които го следваха, се нахвърлиха върху него, смъкнаха дрехата и жилетката му, развързаха връзката му, така артистично вързана, и вързаха ръцете му на гърба.

Само докато изпълняваше задълженията си наравно със своя другар, единият от мъчителите, за който му се беше сторило, че му дава знак с очи, прошепна съвсем тихичко:

— Искате ли да бъдете спасен? Още има време!

Това предложение предизвика усмивка на устните на Фаврас и му напомни за величието на неговата мисия.

Той кротко поклати отрицателно глава. Един дървен кон беше напълно подготвен. Проснаха осъдения върху него. Единият от мъчителите се приближи с престилка, пълна с дъбови клинове и железен чук в ръката. Фаврас сам протегна към този човек финия си крак, обут в обувка с червена пета и копринен чорап. Но тогава приставът вдигна ръка.

— Това е достатъчно. Съдът освобождава осъдения от изтезанията.

— А! — каза Фаврас. — Изглежда, че съдът се страхува да не проговоря. Поне за това съм благодарен. Ще вървя към бесилката на два здрави крака, което е все пак нещо. А сега, господа, вие знаете, че съм на ваше разположение.

— Трябва да прекарате един час в тази зала — отвърна приставът.

— Не е забавно, но е любопитно — каза Фаврас.

И той започна да обикаля залата, разглеждайки един след друг всичките тези отвратителни инструменти, подобни на огромни паяци от желязо или на гигантски скорпиони. Все едно в даден момент, по заповед на един съдбоносен глас, всичко това ще се пробуди, ще оживее и ще започне да хапе жестоко. Имаше инструменти с всякакви форми и от всички времена, от времето на Филип Август до това на Луи XVI — имаше щипци, с които бяха разкъсвали евреите през XIII век, имаше колела за изтезание, на които бяха трошили костите на протестантите през XVII век. Фаврас се спираше пред всеки от тях и питаше за името на инструмента. Това хладнокръвие беше такова, че учуди дори двамата мъчители, хора, които, както е известно, не се учудват лесно.

— С каква цел задавате всички тези въпроси? — единият от тях попита Фаврас.

Фаврас го изгледа с онзи насмешлив израз, свойствен на благородниците.

— Господине — каза той, — може би по пътя, който ми предстои да измина, ще срещна Сатаната и няма да се разсърдя, ако му стана приятел, като му покажа някои машини, които не познава, за да измъчва осъдените на вечни мъки.

Затворникът точно приключваше обиколката си, когато часовникът на Шатле удари пет часа.

Бяха изминали два часа, откакто бе излязъл от килията си.

Отведоха го обратно. Той откри кюрето от „Сен Пол“, което го чакаше. Можахме да видим, че не загуби двата часа само в чакане и че ако нещо можеше подходящо да го предразположи към смъртта, то беше зрелището, което бе съзерцавал току-що. Като го видя, кюрето разтвори обятия.

— Отче — каза му Фаврас, — извинете ме, че мога да ви разтворя само сърцето си. При тези господа редът е такъв, че мога да ви разтворя само него.

И той показа стегнатите си зад гърба ръце.

— Не можете ли временно, докато е с мен, да му развържете ръцете? — попита свещеникът.

— Това не е в наша власт — отговори приставът.

— Отче — каза Фаврас, — попитайте ги дали не могат да ми ги вържат отпред, вместо да ги връзват отзад. И без това ще го направят заради момента, когато ще трябва да държа свещ и да ми четат присъдата.

Двамата помощници погледнаха пристава, който направи знак с глава, че не вижда някаква пречка и исканата милост бе оказана на маркиза. После го оставиха насаме със свещеника.

Това, което стана в този последен разговор на четири очи между светския и божия човек, не узна никой. Дали пред светостта на религията Фаврас разтвори сърцето си, което бе останало затворено пред величието на правосъдието? Дали пред утехата, която му предлагаше онзи друг свят, в който щеше да влезе, пресъхналите от ирония очи се овлажниха от една от онези сълзи, които се бяха насъбрали в сърцето му и имаха нужда да бъдат пролети за скъпите на сърцето му неща? Нещата, които изоставяше в този свят, който напускаше… Това не можаха да открият тези, които влязоха в килията му към три часа следобед и го завариха усмихнат, със сухи очи и твърдост в сърцето.

Идваха да му съобщят, че е дошъл часът на смъртта му.

— Господа — каза той, — моля да ме извините, но вие ме накарахте да чакам.

Тогава, както си беше без дреха и жакет и с вързани ръце, му свалиха обувките и чорапите и му надянаха една бяла риза върху остатъците от дрехите. После поставиха на гърдите му дъска с написани следните думи:

При вратите на Шатле го очакваше една гальота^[1], заобиколена от многобройна стража. В нея имаше запалена факла.

Като видя осъдения, множеството заръкопляска. От шест часа сутринта присъдата беше известна и на множеството му се струваше, че е изминало твърде много време от произнасянето до изпълнението й. По улиците тичаха хора и искаха пари за почерпка от минувачите.

— И по какъв повод почерпка? — питаха последните.

— По повод екзекуцията на господин Дьо Фаврас — отговаряха тези просяци на смъртта.

Фаврас се качи с твърда стъпка в гальотата. Той седна от страната, където беше прикрепена факлата, разбирайки добре, че тя има своето предназначение. Кюрето от „Сен Пол“ се качи след него и седна от лявата му страна. Екзекуторът се качи последен и седна зад тях. Това беше същият човек с тъжния и благ поглед, когото бяхме видели да присъства в двора на Бисетр на изпитанията на машината на господин Гийотен.

Ние сме го виждали, виждаме го и ще имаме случай да го видим отново. Той е истинският герой на епохата, в която навлизаме. Преди да седне, палачът надяна на шията на Фаврас въжето, с което той щеше да бъде обесен. И задържа края му в ръката си.

В мига, когато гальотата потегли, в тълпата настъпи раздвижване. Фаврас естествено обърна поглед към мястото, където ставаше раздвижването.

Той видя хора, които се блъскаха, за да бъдат на по-добро място по пътя му.

Изведнъж той потрепери против волята си, защото на първата редица, сред петима или шестима от неговите другари, които бяха отворили дупка в тълпата, той разпозна под дрехите на носач от халите своя нощен посетител, който му беше казал, че до последния момент ще бди над него.

Осъденият му направи знак с глава, но това беше знак на признателност, който нямаше друго значение.

Гальотата продължи пътя си и спря чак пред „Нотр Дам“. Средните врати бяха отворени и позволяваха да се види в дъното на тъмната църква главният олтар, блестящ под светлината на запалените свещи.

Имаше такъв наплив от любопитни, че колата трябваше да спре и не можеше да продължи, преди стражата да разчисти пътя, непрестанно задръстван от народ, който пробиваше слабото заграждение, което имаше за цел да попречи. Тук, на площадката пред преддверието, с борба успяха да разчистят празно пространство.

— Трябва да слезете и да се покаете, господине — каза екзекуторът на осъдения.

Фаврас се подчини, без да отговори. Свещеникът слезе пръв, след него осъденият, после екзекуторът, който не изпускаше края на въжето от ръцете си. Те бяха вързани в китките, което даваше възможност на маркиза да ги използва. В дясната му ръка поставиха факлата. В лявата — присъдата.

Осъденият отиде до преддверието и коленичи.

В първата редица на тези, които го заобикаляха, той различи все същия носач от халите и неговите другари, които беше видял на излизане от Шатле.

Тази настойчивост изглежда го трогна, но нито една дума на зов не се изплъзна от устата му.

Един пристав от Шатле изглежда го чакаше там.

— Четете, господине — каза му той много високо.

После съвсем тихо добави:

— Господин маркиз, знаете, че ако искате да бъдете спасен, трябва да кажете само една дума, нали?

Без да отговори, осъденият започна да чете. Четенето се извършваше на висок глас и нищо в този глас не издаваше и най-малкото вълнение. После, когато свърши да чете, обръщайки се към тази тълпа, която го заобикаляше, осъденият каза:

— Готов да се представя пред Бога, аз прощавам на хората, които против съвестта си ме обвиниха в престъпни планове. Обичам краля си и ще умра верен. Аз давам един пример и се надявам, че ще бъде последван от няколко благородни сърца. Народът с викове иска смъртта ми, на него му трябва жертва. Добре! Предпочитам изборът на съдбата да падне върху мен, вместо върху някое малодушно сърце, което едно незаслужено наказание ще хвърли в отчаяние. Така че, ако няма какво друго да правя тук, освен това, което направих току-що, да продължим пътя си, господа.

Продължиха пътя.

От преддверието на „Нотр Дам“ до площад „Грев“ разстоянието не беше голямо и въпреки това на гальотата й трябваше цял час, за да го измине. Като стигнаха, Фаврас попита:

— Господа, бих ли могъл да се кача за няколко минути в Кметството?

— Искате да направите разкрития ли, синко? — попита бързо свещеникът.

— Не, отче. Но трябва да продиктувам предсмъртното си завещание. Чух да казват, че никога не отказват на осъден, арестуван неочаквано, тази последна милост, да направи предсмъртното си завещание.

Гальотата, вместо да тръгне направо към бесилката, се отправи към Кметството. Сред народа се надигна голяма гълчава.

— Той ще направи разкрития! Той ще направи разкрития! — викаха от всички страни.

При този вик можеше да се види как побледня един красив млад човек, облечен в черно като абат, който стоеше прав върху един крайпътен камък на ъгъла на кея Пелетие.

— О, не се плашете, граф Луи! — каза до него един насмешлив глас. — Осъденият няма да каже нито дума за случилото се на площад „Роаял“.

Облеченият в черно млад човек бързо се обърна. Думите, току-що отправени към него, бяха изречени от един носач от халите, чието лице той не можа да види, понеже след като ги каза, той нахлупи над очите си широкополата си шапка.

Впрочем и да оставаше у красивия млад човек някакво съмнение, то скоро беше разсеяно.

Стигнал до горния край на стълбището пред Кметството, Фаврас направи знак, че иска да говори. В същия миг шушуканията престанаха, сякаш полъхът на западния вятър, който духаше в момента, ги беше отнесъл със себе си.

— Господа — каза Фаврас, — чух да повтарят около мен, че отивам в Кметството, за да направя разкрития. Няма такова нещо и в случай, че между вас, което е възможно, би се намерил човек, който да се страхува от нещо, ако такива разкрития бъдат направени, нека се успокои. Отивам в Кметството, за да продиктувам завещанието си.

И той с твърда крачка навлезе под тъмния свод, изкачи се по стълбите, влезе в стаята, където обикновено отвеждаха осъдените и която по тази причина наричаха стаята на разкритията.

Там чакаха трима мъже, облечени в черно, и сред тях господин Дьо Фаврас разпозна пристава, който му бе говорил при преддверието на „Нотр Дам“. Тогава осъденият, който поради вързаните си ръце не можеше да пише, се зае да диктува завещанието си.

Много се е говорило за завещанието на Луи XVI, защото завещанията на кралете предизвикват вълнения. Ние имаме завещанието на господин Дьо Фаврас пред очите си и ще кажем на публиката само: „Четете и сравнявайте“.

След като продиктува завещанието, господин Дьо Фаврас поиска да го прочете и да го подпише.

Развързаха му ръцете. Той прочете завещанието, поправи три правописни грешки, които бяха направени от пристава, и подписа в долната част на всяка страница: Маи дьо Фаврас.

След което протегна ръцете си, за да бъдат вързани наново, операция, с която се зае палачът, който дори за миг не се беше отдалечил от него.

При все това диктовката на завещанието беше отнела повече от два часа. Народът, който чакаше от сутринта, започна да става нетърпелив. Имаше множество добри хора, които бяха дошли с празен стомах, разчитайки да обядват след екзекуцията, и които все още стояха гладни.

Така че мърмореха с онова заплашително мърморене, което вече се беше чувало на същия площад в деня на убийството на Дьо Лоне, на обесването на Фулон и на изтърбушването на Бертие.

Впрочем народът започваше да мисли, че са пуснали Фаврас да избяга през някоя задна врата.

При това положение някои вече предлагаха да вземат общинарите на мястото на Фаврас и да сринат Кметството.

За щастие към девет часа вечерта осъденият се появи отново. Бяха раздали факли на войниците, образуващи кордона. Всички прозорци на площада бяха осветени. Единствено бесилката беше останала в тайнствена и страшна тъмнина.

Появата на осъдения беше ознаменувана с всеобщ вик и предизвика голямо раздвижване сред петдесетте хиляди души, дошли на площада.

Този път бяха сигурни, че не се е измъкнал, но още не бяха сигурни, че няма да се измъкне.

Фаврас хвърляше погледи наоколо. После, говорейки сам на себе си със свойствената си иронична усмивка, прошепна:

— Нито една каляска! Ах, колко лесно забравят благородниците! Бяха по-вежливи с граф Дьо Орн, отколкото са с мен.

— Това е, защото граф Дьо Орн беше убиец, а ти си мъченик — отвърна един глас.

Фаврас се обърна и разпозна носача от халите, когото вече два пъти беше срещнал по пътя си.

— Сбогом, господине — каза му Фаврас. — Надявам се, че при нужда ще свидетелствате за мен.

И с твърда стъпка слезе по стъпалата и тръгна към ешафода. В момента, когато слагаше крак на първото стъпало към бесилото, един глас извика:

— Скачай, маркизе!

Тежкият и звучен глас на осъдения отвърна:

— Граждани, умирам невинен. Молете Бога за мен!

На четвъртото стъпало той се спря още веднъж и повтори със същия твърд и приповдигнат тон като първия път:

— Граждани, искам помощта на вашите молитви… Аз умирам невинен!

На осмото стъпало, сиреч онова, от което трябваше да бъде бутнат, той потрети:

— Граждани, умирам невинен. Молете Бога за мен!

— Но — каза му единият от помощниците на палача, който се качваше по стълбата до него, — не искате ли да бъдете спасен?

— Благодаря ви, приятелю — каза Фаврас, — нека Бог ви плати за добрите ви намерения!

После, като вдигна глава към палача, който изглежда очакваше заповеди, вместо да ги раздава, каза:

— Изпълнете дълга си.

Едва бе произнесъл тези думи, когато палачът го бутна и тялото му се залюля в празното пространство.

Докато при тази гледка на площад „Грев“ ставаше голямо раздвижване, докато няколко любители ръкопляскаха и викаха „бис“, както биха правили след някой куплет от водевил^[2] или голяма оперна ария, младежът, облечен в черно, се плъзна от камъка, на който се беше качил, разцепи тълпата и на ъгъла на Пон Ньоф се качи бързо в една кола без опознавателни знаци и гербове, викайки на кочияша:

— Към Люксембург, и то най-бързо!

Колата потегли в галоп. Наистина трима души чакаха с голямо нетърпение пристигането на тази кола. Тези трима души бяха граф Дьо Прованс и двама от неговите благородници, които вече сме назовали в течение на тази история и смятаме за безполезно да го правим тук.

Нетърпението, с което чакаха, беше още по-голямо, защото трябваше да седнат на масата в два часа и в безпокойството си не го бяха направили. От своя страна, и готвачът беше в отчаяние — това беше третата вечеря, която започваше.

Така че бяха в напрежение в този възвишен момент, когато чуха най-накрая шума от колелата на една кола във вътрешността на двора.

Граф Дьо Прованс се хвърли към прозореца, но можа да види само една сянка, скачаща от най-долното стъпало на стълбичката на колата към първото стъпало от стълбите на двореца.

Вследствие на това той се отдръпна от прозореца и изтича по посока на вратата. Но преди бъдещият крал на Франция да я достигне с малко затруднената си походка, тази врата се отвори и направи път на младия човек, облечен в черно.

— Монсеньор — каза влизащият, — всичко е свършено. Господин Дьо Фаврас умря, без да каже нито дума.

— Тогава можем спокойно да сядаме на масата, скъпи Луи.

— Да, монсеньор… той беше, честна дума, един достоен благородник!

— И аз съм на вашето мнение, драги — каза Негово кралско височество. — Така че ще изпием по време на десерта по чаша вино за негово здраве. На масата, господа!

В този момент двете крила на вратата се отвориха и знаменитите сътрапезници преминаха от салона в трапезарията.