Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (11)

10.
Съпруг и съпруга

Граф Дьо Шарни беше целият облечен в черно в знак на траур заради убития си два дни по-рано брат.

Този траур, подобен на траура на Хамлет, не беше отразен само в дрехите, но и в дъното на сърцето. Лицето му издаваше сълзите, които беше пролял, и болката, която беше понесъл^[1].

Графинята го проучи с бърз поглед. Никога красивите лица не са толкова красиви, колкото след като са плакали. Никога Шарни не е бил толкова хубав.

Тя притвори за миг очи, наклони глава назад, сякаш за да си поеме въздух и постави ръка на сърцето си, което биеше до пръсване. Когато отвори очи, само миг след като ги беше затворила, видя, че Дьо Шарни не беше помръднал.

И движението, и погледът на Андре сякаш едновременно и така очевидно го попитаха защо не е влязъл, че той отговори:

— Изчаквах, госпожо.

Той направи крачка напред.

— Да отпратя ли каретата на господина? — попита портиерът, подтикнат от прислужника на графа.

Графът стрелна с неопределен поглед Андре и тя затвори очи за втори път и остана неподвижна, като дишаше на пресекулки, сякаш не беше чула въпроса и не беше видяла погледа.

Но и въпросът, и погледът бяха попаднали право в сърцето й.

Шарни потърси в тази жива статуя знак, който да му покаже какво трябва да отговори. И после, тъй като потреперването на Андре можеше да означава както страх, че няма да си отиде, така и радост, че ще остане, той отговори:

— Кажете на кочияша да почака.

Вратата се затвори и може би за първи път след брака им графът и графинята останаха сами.

Графът пръв наруши мълчанието.

— Извинете, госпожо, освен че посещението ми е неочаквано, може би е и недискретно? Още съм прав, каретата е пред вратата и мога да тръгна така, както и дойдох.

— Не, господине — отвърна живо Андре, — напротив. Знаех, че сте жив и здрав, но много се радвам, че ви виждам след случилите се събития.

— Значи сте имали добрината да се осведомите за мен, госпожо? — попита графът.

— Разбира се… Вчера и тази сутрин и ми отговориха, че сте били във Версай. А тази вечер ми казаха, че сте при кралицата.

Случайно ли бяха произнесени последните думи, или криеха някакъв упрек?

Очевидно беше, че графът се затрудни за момент, не знаейки какво да каже.

Но веднага се съвзе и остави на самия разговор да повдигне воала, паднал върху съзнанието му.

— Госпожо — отговори той, — един тъжен и благочестив дълг ме задържаше във Версай вчера и днес. Дълг, който считам за свят.

На свой ред Андре се опита да улови смисъла на тези думи. А после, като си помисли, че дължи отговор поне на първите му думи, каза:

— Да, господине. Уви! Узнах за ужасната загуба, която…

Тя се поколеба за миг:

— Която претърпяхте.

Андре едва не изрече „която претърпяхме“. Но не посмя и продължи:

— Вие имахте нещастието да изгубите вашия брат барон Жорж дьо Шарни.

— Да, госпожо, това, както вие казвате, е ужасна загуба за мен, загуба, която вие за щастие не можете да оцените, защото познавахте много малко горкия Жорж.

Имаше лек и меланхоличен упрек в тези думи: за щастие.

Андре разбра това, но по никакъв начин не го показа.

— Впрочем едно нещо би ме утешило в тази загуба, ако изобщо нещо може да ме утеши — поде Шарни. — И то е, че горкият Жорж е умрял, така както ще умре Изидор, както ще умра аз вероятно, а именно — изпълнявайки дълга си.

Тези думи: „Както ще умра аз вероятно“, засегнаха дълбоко Андре.

— Мислите ли, господине — попита тя, — че нещата са толкова отчайващи, че за да се умилостиви небесният гняв, има нужда от други кръвопролития?

— Мисля, госпожо, че ако все още не е ударил, то скоро ще удари последният час на кралете. Има някакъв лош дух, който тласка монархията към пропастта. И мисля, че ако тя полети в нея, там трябва да я придружат и всички, които са били част от великолепието й.

— Така е — каза Андре. — И когато този ден дойде, повярвайте ми, господине, че ще бъда абсолютно предана.

— О, госпожо — каза Шарни, — толкова пъти сте доказвали тази преданост в миналото, за когото и каквото и да било и аз по-малко от всекиго другиго се съмнявам в тази преданост в бъдеще и може би имам по-голямо основание да се съмнявам в моята, след като за първи път отстъпих пред заповед на кралицата.

— Не ви разбирам, господине — каза Андре.

— Когато пристигнах във Версай, госпожо, получих заповед да се явя веднага пред Нейно величество.

— О! — възкликна Андре, като се усмихна тъжно.

После, след като помълча малко, каза:

— Съвсем просто е — каза тя. — Кралицата, както и вие, вижда бъдещето неясно и мрачно и иска да се обгради от хора, на които винаги може да разчита.

— Лъжете се, госпожо — каза Шарни. — Не за да бъда близо до нея ме повика кралицата, а за да ме отпрати.

— Да ви отпрати! — възкликна Андре и пристъпи към графа. — И защо?

Тя забеляза, че от началото на разговора графът стоеше прав до вратата.

— Извинете — каза тя, като му посочи едно кресло, — не стойте прав, господин графе.

И като каза това, самата тя седна на канапето, на което само допреди малко седеше до Себастиен, защото не можеше повече да се държи.

— Да ви отпрати! — повтори тя радостно, като си помисли, че Шарни и кралицата щяха да бъдат разделени. — И защо?

— За да изпълня една задача в Тюрен при господин граф Д’Артоа и херцог Дьо Бурбон, които напуснаха Франция^[2].

— И вие приехте?

Шарни впери поглед в Андре.

— Не, госпожо — каза той.

Андре толкова пребледня, че Шарни пристъпи към нея, сякаш за да й помогне. Но при това движение на графа тя събра сили и се съвзе.

— Не? — промълви тя. — Отговорили сте „не“ на заповед на кралицата… Вие, господине?

Последните думи бяха произнесени със съмнение и с учудване.

— Отговорих, госпожо, че считам, че в този момент присъствието ми е по-необходимо в Париж, отколкото в Тюрен. Че всеки би могъл да изпълни задачата, която ми се поставя, и че имам друг брат, пристигнал по същото време от провинцията, за да бъде на заповедите на Нейно величество, и че той е готов да тръгне вместо мен.

— И без съмнение, господине, кралицата е била щастлива да приеме това заместване — извика Андре с горчивина, която не можа да сдържи и която не убягна на Шарни.

— Не, госпожо, напротив. Тъй като този отказ я засегна дълбоко. Щях да съм принуден да тръгна, ако кралят не беше влязъл в този момент и не ме подкрепи.

— Кралят ви подкрепи ли, господине? — усмихна се иронично Андре. — И той ли като вас сметна, че трябва да останете в Тюйлери?… О, колко е добър Негово величество!

Шарни не се ядоса.

— Кралят каза — поде той, — че всъщност брат ми Изидор е много подходящ за тази задача. Още повече, че тъй като идва за пръв път в двора и може би за първи път в Париж, отсъствието му няма да бъде забелязано. И добави, че е много жестоко да се отделям от вас в такъв момент.

— От мен? — извика Андре. — Така ли каза кралят — от мен?

— Повтарям ви неговите думи, госпожо. След като се огледа наоколо, кралят се обърна към мен: „Всъщност къде е графиня Дьо Шарни? — попита той. — Не съм я виждал от вчера вечерта.“ И тъй като въпросът беше зададен на мен, отговорих: „Ваше Величество, имам щастието да виждам госпожа Дьо Шарни толкова рядко, че не мога да ви кажа къде е тя в момента. Но ако Ваше Величество желае да разбере това, нека попита кралицата. Кралицата знае, кралицата ще отговори.“ Настоях, защото видях как кралицата смръщи вежди и разбрах, че нещо се е случило между нея и вас.

Андре слушаше с такова внимание, че дори не помисли да отговори.

Шарни продължи:

— „Ваше Величество — отговори кралицата, — госпожа графиня Дьо Шарни напусна Тюйлери преди час. — Какво? — попита кралят — Графиня Дьо Шарни е напуснала Тюйлери? — Да, господине. — Но ще се върне скоро? — Не вярвам. — Не вярвате ли? — поде кралят. — Каква е била причината да напусне вашата най-добра приятелка, госпожо?… Кралицата се размърда. — Мисля, че е неразположена — каза кралицата. — Несъмнено е била неразположена в съседната на вашата стая, в която я настанихме. Но ние щяхме да й намерим друго жилище, за нея и за графа. Нали така, графе, и надявам се на вас лесно може да ви се угоди? — Ваше Величество — отговорих аз, — кралят знае, че аз винаги съм доволен от мястото, което ми се отрежда, стига то да ми позволява да ви служа. — Ех, знам това — поде кралят. — А знаете ли къде се е оттеглила госпожа Дьо Шарни, госпожо? — Не, Ваше Величество, не зная. — Какво! Вашата приятелка ви напуска и вие не я питате къде отива? — Когато приятелките ми ме напускат, аз им давам свободата да отидат, където пожелаят, и не проявявам недискретност да любопитствам къде отиват. — Добре! — каза ми кралят. — Женска свада… Господин Дьо Шарни, искам да поговоря с кралицата. Изчакайте ме в моята стая и ми представете брат си. Още тази вечер той ще тръгне за Тюрен. На вашето мнение съм и аз, господин Дьо Шарни, имам нужда от вас и ще ви задържа тук.“ Изпратих да извикат брат ми, който току-що беше пристигнал и който, както вече ми казаха, ме чакаше в зелената стая.

При тези думи — в зелената стая, Андре, която почти беше забравила Себастиен, увлечена в разказа на съпруга си, се сети за това, което се беше случило между нея и сина й, и тревожно погледна вратата на спалнята, където го беше затворила.

— Но извинете, госпожо — каза дьо Шарни, — страхувам се, че ви задържам с неща, които слабо ви интересуват, и несъмнено се питате как и защо съм дошъл тук.

— Не, господине, напротив — каза Андре. — За мен е чест и следя с голям интерес това, което ми разказвате. А що се отнася до присъствието ви тук, тъй като вие знаете, че се страхувах за вас, то доказва, че нищо лошо не ви се е случило. Ето защо присъствието ви ми е приятно. Така че, моля ви, продължете. Кралят ви каза да го изчакате в неговите покои и вие изпратихте да доведат брат ви.

— Явихме се пред краля, госпожо. Той дойде десет минути след нас. Тъй като задачата беше спешна, кралят започна с нея. Трябваше да се уведомят Техни височества за събитията, които са се случили. Четвърт час след идването на краля брат ми беше заминал за Тюрен. Останахме сами. Кралят се разхождаше замислено. После изведнъж спря пред мен: „Господин графе — ми каза той, — знаете ли какво се е случило между кралицата и графинята? — Не, Ваше Величество — отговорих аз. — Все пак трябва да се е случило нещо — добави той, — защото заварих кралицата в убийствено настроение и както ми се стори настроението бе несправедливо спрямо графинята, което не е много характерно за кралицата, която уважава от всичко най-вече своите приятели. — Не мога да кажа на Ваше Величество нищо друго освен това, което вече имах честта да кажа. Изобщо не знам какво се е случило между кралицата и графинята и дори дали нещо се е случило. Във всеки случай, Ваше Величество, смея да твърдя предварително, че ако са допуснати грешки и предположим, че една кралица има право на грешки, то тези грешки не идват от графинята.“

— Благодаря ви, господине, че сте се застъпили за мен — каза Андре.

Шарни кимна.

— „Но дори и кралицата да не знае къде е графинята, то вие трябва да знаете.“ И въпреки че не знаех нищо повече от кралицата, аз подех: „Ваше Величество, знам, че графинята има малко жилище на улица «Кок-Ерон». Несъмнено там се е оттеглила. — Ами да, несъмнено е там — каза кралят. — Отидете там, графе, пускам ви до утре, при условие че ни доведете графинята.“

При тези думи Шарни така беше вперил поглед в Андре, че тя се почувства неудобно и като усети, че не може да избегне този поглед, затвори очи.

— „Ще й кажете — продължи Шарни от името на краля, — че тук ще й намерим, ако трябва аз самият ще потърся, жилище по-малко от това във Версай, но достатъчно за съпруг и съпруга. Отивайте, господин Дьо Шарни, тя сигурно се тревожи за вас и вие за нея, отивайте!“ Аз направих няколко крачки към вратата и той ме повика отново: „Господин Дьо Шарни — каза той, като ми подаде ръка, която аз целунах, — като ви гледам целия в траур, се сещам, че трябваше оттам да започна… Имали сте нещастието да загубите брат. Човек е безсилен, дори и да е крал, да утеши в това нещастие. Но когато е крал, може да каже: «Женен ли е брат ви? Имал ли е жена, деца? Ако има, господине, доведете ми ги, представете ми ги. Кралицата ще се заеме с жена му, а аз с децата.»“

При тези думи очите на Дьо Шарни се напълниха със сълзи.

— И без съмнение — попита го Андре — кралят ви е повторил същото, което ви е казала кралицата?

— Кралицата, госпожо — отговори той с треперещ глас, — дори не ми оказа честта да отрони и дума по този повод. Ето защо думите на краля ме трогнаха толкова силно, че аз избухнах в сълзи и той ми каза: „Хайде, хайде, господин Дьо Шарни, сгреших, че ви заговорих за това. Но винаги действам, воден от сърцето си, и сърцето ми каза да направя това, което направих сега. Отидете при скъпата ни Андре, графе, защото, ако хората, които обичаме, не могат да ни утешат, поне могат да поплачат с нас, а това винаги облекчава много.“ И ето как — продължи Дьо Шарни — дойдох по заповед на краля, госпожо… Поради което може би ще ме извините.

— Ах, господине! — извика Андре, като се изправи живо и протегна ръце към Дьо Шарни. — Съмнявате ли се в това?

Шарни бързо улови ръцете й в своите и ги целуна. Андре нададе вик, сякаш тези устни бяха жив огън и се свлече на канапето.

Но ръцете й бяха вкопчени в тези на Шарни. Така че като падна на канапето, тя повлече и графа, който, без тя да го иска и без самият той да го е искал, се озова много близо до нея.

В този момент на Андре й се стори, че чува шум от спалнята и се отдели така бързо от Дьо Шарни, че той, от своя страна, не знаейки какво чувство е породило този вик и това рязко движение, се изправи бързо и застана прав пред нея.