Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

80.
Обещанието

Кралицата се прибра в покоите си и се строполи на едно канапе, правейки знак на Шарни да затвори вратата след себе си. За щастие будоарът, в който влезе, беше уединен. Преди час Жилбер бе поискал да разговаря с кралицата без свидетели, за да й предаде последната заръка на Мирабо.

Едва бе седнала, когато сърцето й не издържа и тя избухна в ридания. Тези ридания бяха толкова силни и толкова истински, че стигнаха чак до дъното на сърцето на Шарни, за да намерят там останките от любовта му.

Казваме останките от любовта му, защото когато една страст, подобна на тази, която видяхме да се заражда и да расте, изгори сърцето на един мъж, поне с един от онези ужасни удари, които карат омразата да наследи любовта, тя все пак никога не угасва напълно.

Шарни бе в такова положение, че само онези, които са се оказвали в него, биха могли единствени да го оценят — той носеше в себе си една стара и една нова любов.

Той вече обичаше Андре с целия плам на сърцето си.

Той още обичаше кралицата с цялото състрадание на душата си.

При всяко разногласие в тази нещастна любов, причинено от егоизъм, сиреч от изстъплението на тази любов, той, така да се каже, усещаше как кърви сърцето на жената, и всеки път, разбирайки този егоизъм, както всички онези, за които отминалата любов се превръща в тежък товар, той не бе имал сили да го преодолее.

При все това всеки път, когато тази така истинска болка избухнеше пред него без обвинения и упреци, той оценяваше дълбочината на изгубената любов. Спомняше си колко човешки предразсъдъци, колко обществени задължения бе презряла заради него тази жена и наведен над тази бездна, не можеше на свой ред да се удържи да не отрони някоя сълза и някоя утешителна дума.

Но той забелязваше проникващия през риданията упрек, през плача на бял свят излизаха обвиненията, в същия миг той си спомняше взискателността на тази любов, онази абсолютна воля, онзи кралски деспотизъм, който непрестанно се примесваше към изразите на нежност, към доказателствата за страст. Той устояваше на придирчивостта, съпротивляваше се на деспотизма, влизаше в борба с тази воля, противопоставяйки им нежното и невъзмутимо лице на Андре, и започваше да предпочита тази статуя, цялата от лед, както мислеше той, пред картината на тази страст, винаги готова да хвърли от очите си мълниите на своята любов, своята ревност или своето високомерие.

Този път кралицата плачеше, без да каже нищо.

Бяха изминали повече от осем месеца, откакто не беше виждала Шарни. Верен на обещанието, което беше дал на краля, през това време графът не се беше обадил на никого. Така че кралицата беше останала в неведение за това съществувание, така тясно свързано с нейното, че през изминалите две-три години беше мислила, че едното не може да бъде отделено от другото, без да бъдат унищожени и двете.

И все пак, както се видя, Шарни се беше отделил от нея, без да й каже къде отива. Тя знаеше само, и това беше единственото й утешение, че е заминал по кралска служба. Така че си казваше: „Работейки за краля, той работи също и за мен. По този начин е принуден да мисли за мен, дори и да иска да ме забрави.“

Но тази мисъл беше слабо утешение, идвайки като последица и след като беше принадлежала твърде дълго време само на нея. Така че когато изведнъж видя отново Шарни в момент, когато най-малко очакваше да го види; намирайки го при краля след завръщането му, почти на същото място, където го беше срещнала в деня на заминаването му, всичките болки, измъчвали душата й, всичките мисли, изтезавали сърцето й, всички сълзи, които бяха изгаряли очите й по време на дългото отсъствие на графа, изригнаха изведнъж, заедно, бурно, за да залеят бузите й и да изпълнят гръдта й с всички тревожни мъки, които тя мислеше за изчезнали, и с цялата болка, която мислеше за отминала. Тя плачеше заради самия плач — сълзите биха я задушили, ако не бяха избликнали навън.

Тя плачеше, без да произнесе нито дума. Дали от радост? Дали от мъка?… Може би и от едното, и от другото — всяко силно чувство се предава най-лесно чрез сълзите.

И така, без да каже нищо, но при все това с повече любов, отколкото почтителност, Шарни се приближи до кралицата, отдели едната от ръцете, с които тя закриваше лицето си, и като допря устни до тази длан, каза:

— Госпожо, горд и щастлив съм да подчертая, че от деня, когато се сбогувах с вас, не е имало и един час, в който да не съм бил с вас.

— О, Шарни, Шарни! — отвърна кралицата. — Имаше време, когато може би по-малко бяхте с мен, но можехте да мислите повече за мен.

— Госпожо — каза Шарни, — бях натоварен от краля с тежка отговорност. Тази отговорност ми наложи мълчание до деня, в който задачата ще бъде изпълнена. Тя е изпълнена едва днес. Днес мога да ви видя отново, мога да говоря отново с вас. Докато до днес не можех дори да ви пиша.

— Това, което сте направили, е един хубав пример за лоялност, Оливие — каза меланхолично кралицата. — И съжалявам само за едно нещо — че не можахте да го покажете другояче, освен в ущърб на друго чувство.

— Госпожо — каза Шарни, — позволете ми, понеже вече получих разрешението на краля да ви осведомя за онова, което се прави за вашето спасение.

— О! Шарни! Шарни! — отвърна кралицата. — Нищо по-важно ли нямате да ми кажете?

Тя стисна нежно ръката на графа, поглеждайки го с онзи поглед, заради който някога той бе й предложил живота си.

И поглеждайки го така, тя видя, че това не е изпрашеният пътник, който слиза от пощенската кола, а изпълнен с елегантност придворен, който подчинява предаността си на всички правила на етикета. Този така пълен тоалет, с който би могла да се задоволи и най-взискателната кралица, видимо обезпокои жената.

— Кога сте пристигнали? — попита тя.

— Сега, госпожо — отвърна Шарни.

— И идвате от…

— От Монмеди.

— И така вие сте пресекли половин Франция?

— Изминах деветдесет левги от вчера сутринта.

— На кон? С кола?…

— С пощенска носилка.

— Какво, след такъв дълъг и уморителен път — извинете за въпросите ми, Шарни, — вие сте така добре изчеткан, лъснат и вчесан, като някой адютант на генерал Лафайет, който е излязъл от генералния щаб? Сигурно новините, които носите, са маловажни?

— Напротив, госпожо, много са важни. Но си помислих, че ако се изтърся направо в двора на Тюйлери с пощенската разносвачка, покрита с прах и кал, ще събудя любопитство. Кралят току-що ми разказа колко внимателно ви охраняват и като го чух, се поздравих за тази предпазна мярка, която взех, да дойда пеша и с униформата си, като обикновен офицер, който идва на разходка след седмица или две отсъствие.

Кралицата стисна конвулсивно ръката на Шарни. Виждаше се, че й остава да зададе само още един въпрос и че колкото по-важен й се струваше той, толкова по-трудно бе да го формулира. Така че тя започна да разпитва другояче.

— А! — каза с приглушен глас. — Забравих, че си имате убежище в Париж.

Шарни потрепери — едва тогава разбра целта на всички нейни въпроси.

— Аз да имам убежище в Париж? — каза той. — И къде е то, госпожо?

Кралицата направи усилие.

— Ами на улица „Кок-Ерон“ — каза тя. — Графинята не живее ли там?

Шарни беше готов да побегне подобно на кон, когото са боднали с шпора в още отворена рана. Но в гласа на кралицата имаше такова колебание, такъв израз на болка, че той изпита състрадание към това, което тя изпитваше, тя, толкова високомерната, тя, толкова владеещата себе си, за да допусне до такава степен да проличи вълнението й.

— Госпожо — каза той с нотка на дълбока тъга, която не беше причинена може би изцяло от страданието на кралицата, — мислех, че съм имал честта да ви кажа, преди да замина, че домът на госпожа Дьо Шарни не е мой. Отседнах при брат си, виконт Изидор дьо Шарни, и у тях смених дрехите си.

Кралицата нададе вик на радост и се свлече на колене, поднасяйки към устните си ръката на Шарни. Но също така бърз като нея, той я подхвана под мишниците, изправи я и повиши тон:

— О, госпожо! Какво правите?

— Благодаря ви, Оливие — каза кралицата с толкова нежен глас, че Шарни усети сълзи да напират в очите му.

— Вие ми благодарите!… — каза той. — Боже мой! И за какво?

— За какво?… Вие ме питате за какво? — извика кралицата. — Ами за това, че създадохте единствения миг на пълна радост, който съм имала, откакто заминахте. Боже мой! Знаех си, че ревността е нещо лудо и безсмислено, но твърде достойно за съжаление. По едно време и вие също бяхте ревнив, Шарни. А днес го забравяте. Ох, тези мъже! Когато са ревниви, са щастливи — могат да се бият със съперниците си, да убиват и да бъдат убивани. Но жените — те могат само да плачат, въпреки че усещат, че сълзите им са безполезни, опасни. Защото ние знаем добре, че нашите сълзи, вместо да приближат към нас онзи, за когото ги проливаме, най-често още повече го отдалечават. Но това е главозамайването на любовта — виждаш бездната и вместо да се отдалечиш, се хвърляш в нея. Благодаря ви още веднъж, Оливие. Както виждате, аз съм радостна и вече не плача.

И наистина, кралицата се опита да се засмее. Но сякаш след толкова мъка тя се беше отучила да се радва, в смеха й се прокрадваха тъжни и болезнени нотки, от които графът потръпна.

— О! Боже мой! — прошепна той. — Възможно ли е толкова много да сте страдали?

Мария-Антоанета долепи молитвено длани.

— Бъди благословен, Господи! — каза тя. — Защото в деня, в който той разбере болката ми, не би имал повече сила да не ме обича!

Шарни се почувства сякаш се плъзга по нанадолнище, по което в един момент му беше невъзможно да се задържи. Той направи едно усилие, като онези кънкьори, които, за да спрат, се прегъват назад с риск да разчупят леда, върху който се пързалят.

— Госпожо — каза той, — няма ли да ми позволите все пак да пожъна плодовете на това дълго отсъствие, обяснявайки ви онова, което бях твърде щастлив да направя за вас?

— Ах, Шарни! — отвърна кралицата. — Предпочитам това, което ви казах току-що. Но вие имате право — не бива жената да се оставя твърде дълго да забравя, че е кралица. Говорете, господин посланик — жената получи всичко, което имаше правото да чуе, кралицата ви слуша.

Тогава Шарни й разказа всичко: как е бил изпратен при господин Дьо Буйе; как граф Луи е дошъл в Париж; как той, Шарни, храстче по храстче е проучвал пътя, по който кралицата ще трябва да бяга; как най-накрая е дошъл, за да съобщи на краля, че вече не е останало почти нищо, освен материалната част на проекта да бъде приведена в изпълнение.

Кралицата изслуша Шарни с голямо внимание и в същото време с голяма признателност. Струваше й се невъзможно обикновената преданост да стига чак дотам. Любовта — и то една пламенна и неспокойна любов — можеше само да предвиди тези препятствия и да открие начин да ги събори или надмогне.

Тя го остави да разкаже всичко открай докрай. После, когато той бе свършил, тя го попита, гледайки го с върховен израз на нежност:

— Ще бъдете много щастлив, ако ме спасите, нали Шарни?

— О! — провикна се графът. — И вие питате за това, госпожо? Но това е амбицията ми и ако я постигна, ще стане славата на живота ми!

— Бих предпочела да бъде просто награда за любовта ви — каза кралицата меланхолично. — Но няма значение… Вие горещо желаете това голямо дело за спасяването на краля, кралицата и дофина на Франция да бъде изпълнено от вас, нали?

— Очаквам само вашето мнение, за да му подчиня съществуванието си.

— Да, приятелю мой, и аз го разбирам — каза кралицата. — Тази преданост трябва да бъде чиста от всякакво друго чувство, от всякаква материална привързаност. Не е възможно моят съпруг и моите деца да бъдат спасени от една ръка, която няма да се осмели да се протегне към тях, за да ги подкрепи, ако се подхлъзнат по този път, който ще изминем заедно. Поверявам ви техния и моя живот, братко мой. Но на свой ред вие ще имате милост към мен, нали?

— Милост към вас, госпожо?… — каза Шарни.

— Да. Вие не бихте желали в онези моменти, когато ще имам нужда от цялата си сила, от цялата си смелост, от цялото присъствие на духа си, това е може би една щура мисъл, но какво искате! Има хора, които не смеят да си покажат носа навън през нощта от страх от привидения, а когато дойде денят, признават, че не съществуват. Та вие не бихте желали всичко да бъде погубено по липса на едно обещание, по липса на една дадена дума? Не бихте го искали, нали?

Шарни прекъсна кралицата.

— Госпожо — каза той, — искам спасението на Ваше Величество; искам щастието на Франция; искам славата да довърша делото, което съм започнал, и, признавам, че съм отчаян, че мога да ви принеса само тази малка жертва — заклевам се, че няма да виждам госпожа Дьо Шарни, освен с разрешението на Ваше Величество.

И като поздрави почтително и студено кралицата, графът се оттегли, без тя, вледенена от тона, с който бе произнесъл тези думи, да се опита да го задържи.

Но едва Шарни бе затворил вратата зад себе си, когато, кършейки ръце, тя се провикна с болка:

— О! Как бих предпочела да бъда аз онази, за която да даде обет, че няма да вижда, и да ме обича така, както обича нея!…