Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мария Антоанета (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Comtesse de Charny, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

Александър Дюма. Графиня Дьо Шарни (в две части)

Превод: Огнян Атанасов, Гергана Иванова, 2001, 2004 г.

ИК „Труд“, 2004

Художник: Виктор Паунов

ISBN 954-528-463-3 (I част)

История

  1. — Добавяне

143.
Вернио говори

Беше време Вернио да се реши.

Опасността нарастваше. Извън страната съветът на посланиците в Ратисбон беше отказал единодушно да приеме министъра на Франция.

Англия, която се наричаше приятелка на кралството, стягаше огромно въоръжение.

Принцовете на Империята, които се хвалеха високо с неутралитета си, нощем въвеждаха неприятеля във владенията си.

Херцогът на Бад беше разположил австрийски гарнизон в Кел, на една левга от Страсбург.

Във Фландрия положението беше още по-лошо — Люкнер, един тъп ветеран, спъваше всичките планове на Дюмурие, единствения човек, който, ако не беше гениален, то поне имаше ум в главата, изправен срещу врага.

Лафайет беше на страната на двора и последното му действие доказа, че Събранието, сиреч Франция, не бива да разчита на него.

И най-накрая Бирон, храбър и честен, обезкуражен от първите несполуки, разбираше войната само като отбранителна.

Това беше ситуацията, засягаща положението навън.

Вътре, в Елзас, надаваха силни викове за оръжие. Но военният министър, изцяло привърженик на двора, се въздържаше да им изпрати.

На Юг един генерал-лейтенант, управител на Долен Лангедок и на Севените, нареждаше на благородниците да удостоверят пълномощията му.

На запад един прост селянин, Алан Ределе, обяви в края на литургията, че има среща на въоръжените приятели на краля близо до един съседен параклис.

Петстотин селяни се събраха още на първата среща. Шуанството[1] беше посято във Вандея и Бретан — оставаше му само да поникне.

Най-накрая от почти всички директории на департаменти пристигаха контрареволюционни обръщения. Опасността беше голяма, заплашителна, страховита. Толкова голяма, че вече не заплашваше хората — заплашваше родината им. Така че, без да са обявени на висок глас, тези думи обикаляха съвсем тихичко: „Родината е в опасност!“

И така, Събранието изчакваше.

Шабо и Гранжньов бяха казали: „До три дни Вернио ще говори.“ И се брояха минаващите часове.

Нито на първия, нито на втория ден Вернио се появи в Събранието. На третия ден депутатите пристигнаха потръпвайки. Нито един депутат не липсваше по банките. Трибуните бяха препълнени.

Вернио влезе последен от всички.

Шепот на удовлетворение премина през Събранието. Трибуните зааплодираха, както прави партерът при влизането на обичан актьор.

Вернио вдигна глава, за да види кого аплодират — усилването на аплодисментите му показа, че са за него.

Тогава Вернио беше едва трийсет и три годишен. Характерът му беше съзерцателен и мързелив. Геният му намираше удоволствие в безгрижието. Усърден само в удоволствията, за него можеше да се каже, че бърза да къса с пълни шепи цветовете на една младост, която трябваше да има толкова къса пролет! Той си лягаше късно и ставаше едва преди обед. Когато трябваше да говори, подготвяше речта си три-четири дни предварително, изглаждаше я, изчистваше я, заостряше я така, както един войник в навечерието на битката остри, чисти и лъска оръжията си. Като оратор той беше онова, което в залите за фехтовка наричат добър боец. Ударът не му се струваше добър, ако не беше брилянтно нанесен и силно аплодиран. Беше необходимо да запази думите си за моменти на опасност, за върховни мигове.

„Той не беше човек за всеки час“, бе казал един поет. „Той беше човекът на големите дни.“[2]

Колкото до физиката му, Вернио беше по-скоро дребен, отколкото едър. Само че телосложението му беше мощно, в него имаше нещо атлетично. Косите му бяха дълги и се вееха. В ораторските си пориви той ги разтърсваше, както прави лъвът с гривата си. Под широкото му чело, засенчени от дебели вежди, светеха две черни очи, изпълнени с нежност или с пламъци. Носът му беше къс, малко широк, гордо издигнат при хрущяла. Устните му бяха дебели и както от отвора на някой извор избликва изобилно вода, думите падаха от устата му в могъщи водопади, пенейки се и вдигайки шум.

Навсякъде белязана от едрата шарка, кожата му приличаше на блестящ като елмаз мрамор, все още неизгладен от длетото на скулптора, а само грубо одялан от чука на ученика. Бледият му тен ту се оцветяваше в пурпур, ту ставаше мъртвешки блед — според това дали кръвта нахлуваше към лицето му или се отдръпваше към сърцето. По време на почивка или сред тълпата той беше обикновен човек, върху когото погледът на историка, колкото и проницателен да е, не би имал никаква причина да се спре. Но когато пламъкът на страстта накараше кръвта му да кипне, когато мускулите на лицето му започнеха да тръпнат, когато протегнатата му ръка изискваше тишина и владееше тълпата, човекът ставаше бог, ораторът се преобразяваше и трибуната ставаше неговият Табор[3]!

Такъв беше човекът, който пристигаше. Ръката му беше все още затворена, но беше заредена със светкавици.

След аплодисментите, които избухнаха при вида му, той отгатна какво се очаква от него.

Изобщо не поиска думата. Отиде право на трибуната. Изкачи се на нея и сред потръпващата тишина започна речта си.

Първите му думи бяха изречени с тъжен тон, задълбочен, концентриран, като на смазан човек. Той изглеждаше уморен още в началото така, както е обичайно за края. Но от цели три дни Вернио се бореше с гения на красноречието. Защото знаеше като Самсон, че във върховното усилие, което щеше да предприеме, той безпогрешно щеше да разруши храма и че качвайки се на трибуната сред все още изправените колони и стоящия свод, той щеше да слезе, прекрачвайки над руините на монархията.

Понеже духът на Вернио изцяло е пропил тази реч, ние ще я цитираме цялата. Вярваме, че ще изпитате, четейки я, същото любопитство, което се изпитва, посещавайки някой арсенал, пред една от онези исторически бойни машини, които са съборили стените на Сагунт, на Рим или на Картаген.

— Граждани — каза Вернио, отначало с едва чуващ се глас, който обаче скоро стана тежък, звучен и гръмлив. — Граждани, идвам при вас и ви питам: Какво е това странно положение, в което се намира Националното събрание? Каква съдба ни преследва и бележи всеки ден със събития, които, внасяйки безпорядък в работите ни, непрестанно ни хвърлят в шумните вълнения на безпокойствата, надеждите и страстите? Каква съдба готви на Франция този страховит кипеж, в чието лоно ще се усъмним дали революцията върви назад, или напредва към завършека си?

В момента, в който изглежда, че нашите армии напредват в Белгия, ние изведнъж ги виждаме да се огъват пред неприятеля. Войната се пренася на наша територия. На нещастните белгийци ще им остане от нас само споменът за пожарищата, които ще осветят отстъплението ни. От страната на Рейн прусите непрестанно се събират по оголената ни граница. Как става така, че точно в момента на една решаваща за съществуванието на нацията криза се отлага придвижването на нашите армии и че поради неочаквана дезорганизация на министерството се късат връзките на доверието и се оставя на случайността и на неопитни ръце благополучието на империята? Ще се окаже ли вярно, че се страхуват от нашия триумф? На кръвта на армията на Кобленц ли се скъпят или на нашата? Ако фанатизмът на свещениците заплашва да ни разкъса едновременно между гражданска война и нашествие, какво ли е намерението на онези, които карат да бъде отхвърляно с непреодолима упоритост одобряването на нашите декрети? Над напуснати градове и опустошени поля ли искат да царуват? Какво е точното количество сълзи, мизерия и смърт, което ще стигне за тяхното отмъщение? Къде сме ние, в края на краищата? А вас, господа, за които враговете на конституцията се ласкаят, че са разклатили смелостта ви, вас, чиито умове и честност се опитват да разтревожат всеки ден, като определят любовта ви към свободата като бунтарски дух — като че ли вие сте забравили, че един деспотичен двор и страхливите герои на аристокрацията дадоха името бунтовници на представителите, които отидоха да положат клетва в павилиона за игра на топка, на победителите от Бастилията, на всички онези, които извършиха и подкрепиха революцията! Вас, които сте оклеветени само защото сте чужди на кастата, която конституцията събори в прахта, и че деградиралите люде, които съжаляват за позорната чест да пълзят пред нея, не се надяват да намерят във ваше лице съучастници. Вас, които искат да отделят от народа, защото знаят, че народът е вашата опора и че ако виновно изоставите каузата му, вие ще заслужите да бъдете изоставени от него и ще бъде лесно да ви разпръснат. Вас, които поискаха да разделят помежду ви, но които ще отложите за след войната вашите деления и кавги и които не смятате, че е толкова сладко да се мразите, та да предпочетете това адско наслаждение пред спасението на родината. Вас, които се опитаха да сплашат с обръщения на армейските корпуси, сякаш вие не знаехте още от започването на революцията, че светилището на свободата ще бъде обсадено от сателитите на деспотизма, а Париж — обсаден от армията на двора, и че тези дни на опасност ще бъдат дни на слава за нашето първо Събрание. Накрая искам да привлека вниманието ви върху състоянието на кризата, в която се намираме.

Тези вътрешни безредици имат две причини — маневрите на аристократите и маневрите на духовенството. Всички те имат една цел — контрареволюция.

Кралят отказа да даде одобрението си за декрета за религиозните безредици. Не зная дали мрачният гений на Медичите и на кардинал Дьо Лорен все още блуждае под сводовете на двореца в Тюйлери и дали сърцето на краля не е смутено от фантастичните мисли, които му внушават… Но не е позволено да се мисли, без да бъде оскърбен и без да му бъде отправено обвинение, че иска да окуражи поради безнаказаност престъпните домогвания на амбициите на духовенството и да върне на високомерните съучастници на папската тиара могъществото, с което те в еднаква степен потискат и народи, и крале. Не е позволено да вярваме, без да го оскърбим и да го обявим за най-жестокия враг на империята, че той намира удоволствие в това, да увековечава размириците, да прави вечни безредиците, които го тласкат чрез гражданската война към собственото му съсипване. Аз направих заключение, че ако той се съпротивлява на вашите декрети, то е защото се смята за твърде могъщ без начините, които вие му предлагате за запазване на обществения мир. Така че, ако се случи общественият мир да не бъде запазен, факелът на фанатизма все още да заплашва да опожари кралството, религиозните жестокости все така да опустошават департаментите, то е защото самите служители на кралската власт са причината за всичките ни злини. Е, добре, нека отговарят с главите си за всичките безредици, на които религията ще послужи за предлог! Покажете с тази страхотна отговорност края на вашето търпение и на безпокойствата на нацията!

Вашата загриженост за външната сигурност на империята ви накара да постановите създаването на лагер до Париж. Всички федерати на Франция трябваше да дойдат на 14 юли и да повторят клетвата — да живеят свободни или да умрат. Отровният дъх на клеветата накара този проект да увехне. Кралят не одобри. Уважавам твърде много упражняването на едно конституционно право, за да ви предложа да предадете министрите, отговорни за този отказ. Но ако се случи така, че преди събирането на батальоните земята на свободата да бъде осквернена, вие трябва да се отнасяте към тях като към предатели, трябва да ги хвърлите тях самите в бездната, която нехайството или тяхното зложелателство са изкопали под стъпките на свободата! Нека разкъсаме най-накрая превръзката, която интригата и ласкателството са сложили на очите на краля, и нека да му покажем края, към който неговите вероломни приятели се мъчат да го поведат.

В името на краля френските принцове нареждат да се вдигнат срещу нас европейските дворове. За да бъде отмъстено кралското достойнство, беше сключен договорът от Пилниц[4]. За да бъде защитен кралят, се стичат под знамето на бунта в Германия бившите роти на телохранителите. За да дойдат на помощ на краля, емигрантите постъпват на служба в австрийските армии и се готвят да разкъсат гръдта на родината. За да се присъединят към тези прекрасни рицари на кралските прерогативи, други изоставят поста си в присъствието на врага, изменят на клетвата си, обират касите, корумпират войниците и превръщат по този начин честта им в подлост, вероломство, неподчинение, кражби и убийства. В края на краищата името на краля е замесено във всички злощастия!

Обаче в конституцията чета:

„Ако кралят застане начело на някоя армия и насочи силите си срещу нацията или пък не се противопостави с формален акт на такова начинание, предприето в негово име, се смята, че е абдикирал от кралската власт.“[5]

Напразно кралят ще отговаря: „Вярно е, че враговете на нацията твърдят, че действат само за да възстановят могъществото ми. Но аз съм доказал, че не съм техен съучастник — аз се подчиних на конституцията, вкарах войските в действие. Вярно е, че тези армии бяха твърде слаби. Но конституцията не указва степента на силата, която трябва да им се придаде. Вярно е, че ги събрах твърде късно. Но конституцията не указва времето, за което трябва да се съберат. Вярно е, че лагерите за резерви можеха да ги подкрепят. Но конституцията не ме задължава да създавам лагери за резерви. Вярно е, че когато генералите напредваха без съпротива на неприятелска територия, аз им наредих да отстъпят. Но конституцията не ми нарежда да удържа победа. Вярно е, че моите министри лъжеха Националното събрание относно числеността, разположението и снабдяването с припаси на войските. Но конституцията ми дава правото аз да избирам министрите си и по никакъв начин не ми разпорежда да гласувам доверие на патриотите и да прогонвам контрареволюционерите. Вярно е, че Националното събрание прие декрети, необходими за защитата на родината и че аз отказах да ги одобря. Но конституцията ми гарантира това право. Вярно е, най-накрая, че се извършва контрареволюция, че деспотизмът отново ще постави в ръцете ми своя железен скиптър, че ще ви смажа така, че ще пълзите, че ще ви накажа, защото сте имали безочието да поискате да бъдете свободни. Но всичко това се извършва конституционно. От мен не произлиза нито един акт, който конституцията да осъжда. Така че не е разрешено да се съмнявате в моята вярност към нея и в моето усърдие в нейна защита.“

Ако беше възможно, господа, при бедствията на една злокобна война, в безпорядъка на един контрареволюционен преврат кралят на французите да държи този подигравателен език; ако беше възможно той да говори за своята любов към конституцията с една толкова оскърбителна ирония, не бихме ли били в правото си да му отговорим: „О, кралю! Вие, който без съмнение сте помислили заедно с тиранина Лизандър[6], че истината не струва повече от лъжата, и който трябваше да развлича хората с клетви, както забавляват децата с ашици. Вие, който се преструвате, че обичате законите, само за да си запазите властта, която ще ви послужи само за да ги предизвиквате, и конституцията, за да не ви смъкне от трона, на който имате нужда да останете, за да я унищожите, и внушавате доверие на нацията само за да подсигурите успеха на вашите вероломства, мислите ли да злоупотребите с нас и днес с лицемерните си протести? Мислите ли, че ще се промени причината за нашите нещастия с ловкостта на извиненията ви и дързостта на софизмите ви? Така ли ни защитавате, като противопоставяте на чуждите войници сили, чиято малобройност не оставя и най-малко съмнение в поражението им? Така ли ни защитавате, отхвърляйки проекти, имащи за цел укрепяването на вътрешността на кралството, или да се правят приготовления за съпротива по времето, когато вече ще сме станали плячка на тираните? Така ли ни защитавате, като не обуздавате един генерал, който потъпква конституцията, и сковавате смелостта на онези, които й служат? Така ли ни защитавате, парализирайки непрестанно правителството с продължителна дезорганизация на министерствата? За наше щастие или за да ни съсипвате конституцията ви предоставя избора на министрите? За нашата слава ли ви прави тя вожд на нашата армия или за наш срам? За това ли ви дава в края на краищата правото на одобрение, цивилна листа и такива големи прерогативи, за да погубите конституционно и конституцията и империята? Не, не, като човек, когото любовта на французите не е успяла да развълнува, като човек, когото единствено любовта към деспотизма би могла да направи чувствителен, вие не сте изпълнили заветите на конституцията! Тя може да бъде премахната, но вие няма да съберете плодовете на клетвопрестъплението си! Вие изобщо не се противопоставихте с формален акт на победите, които се печелеха във ваше име над свободата. Но вие няма да съберете плодовете на тези недостойни триумфи! Вие вече сте нищо за тази конституция, която така недостойно потъпкахте, за този народ, който така подло предадохте!“

Понеже фактите, които току-що припомних, не са лишени от поразяваща връзка с множество действия на краля; понеже е сигурно, че мнимите приятели, които го заобикалят, са се продали на съзаклятниците от Кобленц и горят от желание да погубят краля, за да прехвърлят короната на главата на някой от вождовете на техните заговори; понеже се отнася както за личната му сигурност, така и за сигурността на империята неговото поведение да не бъде окръжено от подозрения, ще предложа едно обръщение, което да му припомни истините, които току-що накарах да отекнат, и в което ще му бъде доказано, че неутралитетът между Кобленц и родината, който той пази, би бил предателство спрямо Франция.

Искам нещо повече, вие да заявите, че родината е в опасност.

Ще видите как гражданите ще се обединят при този вик на тревога, как земята ще се покрие с войници и как се подновяват чудесата, които са покрили със слава народите от древността. Възродените французи от осемдесет и девета година не са ли достойни за този патриотизъм? Не е ли дошъл денят да се обединят тези, които са в Рим, и онези, които са на хълма Авентин? Очаквате ли, че, уморени от революцията и покварени от навика да парадират около един дворец, слабите хора ще свикнат да говорят за свободата без ентусиазъм и за робството без ужас? Какво ни готвят? Военно управление ли искат да установят? Подозират двора в коварни планове. Той кара да се говори за военно раздвижване, за военно положение. Представата за това се покрива с кръвта на народа. Дворецът на краля на французите изведнъж заприлича на укрепен замък.

Къде са все пак неговите врагове? В кого се прицелват тези оръдия и байонети? Приятелите на конституцията бяха изхвърлени от министерствата. Юздите на империята са оставени на случайността до мига, когато, за да бъдат удържани, ще е необходима колкото сила, толкова и патриотизъм. Навсякъде подбуждат към раздори. Фанатизмът триумфира. Съучастието на правителството увеличава дързостта на чуждестранните сили, които бълват срещу нас армии и окови и охлажда симпатиите на народите, които тайно пожелават триумф на свободата. Неприятелските кохорти потеглят. Интригите и коварството тъкат заговори. Законодателното тяло им се противопоставя със строги, но необходими декрети. Ръката на краля ги разкъсва. Повикайте, време е, повикайте всички французи, за да спасим родината! Покажете им бездната в цялата й безкрайност! Само с едно извънредно усилие те биха могли да я преминат. Вие трябва да ги подготвите чрез един токов удар, който ще разтърси цялата империя. Подражавайте самите вие на спартанците при Термопилите[7] или на онези дълбоко уважавани старци от римския сенат, които застанали на праговете на домовете си, за да дочакат смъртта, донесена от свирепите победители на родината им. Не, вие няма нужда да отправяте пожелания, за да се родят отмъстители от пепелта ви. В деня, в който кръвта ви ще зачерви земята, тиранията, нейното високомерие, нейните дворци, нейните покровители ще изчезнат завинаги пред националното всемогъщество и пред гнева на народа.

В тази страховита реч имаше възходяща сила, нарастваща градация, едно кресчендо на бурите, което удряше въздуха като огромно крило, подобно на някой ураган.

Така че въздействието беше като от торнадо — цялото Събрание, фьойани, роялисти, конституционалисти, републиканци, депутати, зрители, банки, трибуни, всичко беше обхванато, увлечено и повлечено от могъщата вихрушка. Всички надаваха ентусиазирани викове.

Същата вечер Барбару пишеше на своя приятел Ребески, останал в Марсилия:

Изпрати ми петстотин души, които знаят как да мрат.

Бележки

[1] Шуан — привърженик на кралската партия във Вандея през Първата френска революция — бел.ред.

[2] Думите са на Ламартин — бел.ред.

[3] Табор — планина в Палестина, където според преданието е станало „Преображението“ на Христос — бел.фр.изд.

[4] Жирондистите обявяват война на Австрия и Прусия след конвенцията между тях от Пилниц (1791) — бел.ред.

[5] Глава II, раздел първи, член 6 — бел.фр.изд.

[6] Лизандър — спартански пълководец в последния период на Пелопонеските войни. През 405 г. пр. Хр. унищожава атинския флот при река Егоспотами; през 404 г. пр. Хр. превзема Атина и й налага олигархично управление — бел.ред.

[7] Планински проход, свръзващ в древността областта Тесалия със Средна Гърция. През 480 г. пр. Хр. 300 спартанци начело с Леонид загиват, бранейки Термопилите от персите по време на Гръко-персийските войни — бел.ред.