Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (70)

69.
Тук се танцува!

Настъпи часът на радостта за множеството. Мирабо забрави за миг кралицата, Бийо забрави за миг Катрин. Кралят се оттегли сред всеобщи овации. Събранието се върна в заседателната си зала, придружено от същото шествие, което бе дошло на идване.

Що се отнася до знамето, дадено от град Париж на ветераните от армията, — казва „Историята на Революцията от двама приятели на свободата“ — беше постановено то да остане окачено под свода на Събранието като паметник за бъдещите законодатели от щастливото време, което честваха, и „като истински знак за войските, че са подчинени на двете власти и че не могат да го издигнат без тяхното взаимно съгласие“.

Шапелие, по чието предложение беше приет този декрет, дали бе предвидил 27 юли, 24 февруари и 2 декември^[1]?

Дойде нощта. Сутринта празникът беше на Марсово поле, вечерта се пренесе на Бастилията.

Осемдесет и три дървета, толкова, колкото бяха департаментите, представляваха, покрити с листата си, осемте кули на крепостта, върху чиито основи бяха посадени. Гирлянди от светлини съединяваха дърво към дърво. По средата се издигаше гигантска мачта, носеща знаме, върху което се четеше думата „свобода“. Близо до рововете, в една гробна яма, оставена нарочно, бяха закопани железата, веригите и решетките на Бастилията и знаменитият барелеф на часовника, представляващ оковани роби. Освен това бяха оставили да зеят, осветявайки ги по зловещ начин, килиите, които бяха погълнали толкова сълзи и задушили толкова стенания. Най-накрая, когато, привлечен от музиката, която отекваше сред листака, човек проникнеше до мястото, където някога се намираше вътрешният двор, намираше една силно осветена бална зала, над чийто вход се четяха думите, които не бяха нищо друго, освен сбъдване на предсказанието на Калиостро:

При една от хилядите маси, поставени около Бастилията, под импровизираната сянка, която представяше старата крепост почти толкова точно, колкото и малките камъчета, издялани от господин архитекта Палоа, двама души възстановяваха силите си, изчерпани от цял ден маршове, контрамаршове и маневри. Те имаха пред себе си един огромен салам, един хляб от четири ливри и две бутилки вино.

— Ах, Бога ми! — каза, опразвайки на една глътка чашата си, по-младият от двамата, който носеше униформа на капитан от Националната гвардия, докато другият, поне два пъти по-възрастен от него, носеше костюм на федерат. — Бога ми! Хубаво нещо е да хапнеш, когато си гладен, и да пийнеш, когато си жаден.

После, след една пауза:

— Ама вие май не сте нито гладен, нито жаден, бай Бийо?

— Ядох и пих — отвърна онзи — и вече не съм нито гладен, нито жаден, освен за едно нещо…

— За какво?

— Ще ти кажа това, приятелю Питу, когато дойде времето да седна на масата.

Питу не видя никаква злоба в отговора на Бийо. Бийо беше пил малко и беше ял малко въпреки умората от деня и глада, който докарваше тя, както казваше Питу. Но откакто заминаха от Виле-Котре за Париж и през петте дни или по-скоро през петте нощи, в които работиха на Марсово поле, Бийо все така беше ял и пил твърде малко.

Питу знаеше, че някои неразположения, без иначе да бъдат опасни, отнемаха временно апетита и на най-силните организми и всеки път, когато забележеше колко малко яде Бийо, той го питаше защо не яде, въпрос, на който Бийо отговаряше, че не му се яде. Отговорът задоволяваше Питу.

Само че имаше едно нещо, което пречеше на Питу, и то не беше въздържаността на стомаха на Бийо. Всеки е свободен да яде по-малко или никак. Впрочем колкото по-малко ядеше Бийо, толкова повече оставаше за Питу. Пречеше му пестеливостта в приказките на арендатора.

Когато Питу се хранеше в компания, обичаше да говори. Той бе забелязал, че без речта да пречи на гълтането, тя подпомага храносмилането, и това му наблюдение беше пуснало такива дълбоки корени в ума му, че когато Питу се хранеше сам, пееше.

Поне Питу не беше тъжен.

Но Питу нямаше причини да бъде тъжен, напротив. Животът му в Арамон от едно известно време беше станал твърде привлекателен. Както видяхме, Питу обичаше или по-скоро обожаваше Катрин. И аз приканвам читателя да го повярва буквално. Защото какво му трябва на италианеца или на испанеца, за да обожава Мадоната? Да вижда Мадоната, да коленичи пред Мадоната, да се моли на Мадоната… Какво правеше Питу?

Щом паднеше нощта, той потегляше към Клуисовия камънак. Той виждаше Катрин; коленичеше пред Катрин; молеше се на Катрин.

И девойката, признателна за огромната услуга, която й бе направил Питу, го оставяше да върши това. Нейните очи гледаха другаде, по-далече, по-високо!…

Само от време на време добрият момък изпитваше мъничко ревност, когато донасяше от пощата някое писмо от Изидор за Катрин или отнасяше в пощата някое писмо от Катрин за Изидор.

Но общо взето това положение бе несравнимо по-добро от онова, до което се беше докарал във фермата при завръщането си от Париж, когато Катрин бе нарочила Питу за демагог, враг на благородниците и аристократите, беше го изхвърлила през вратата и му беше казала, че за него няма работа във фермата.

Питу, който не обръщаше внимание на напълняването на Катрин, не хранеше никакво съмнение, че това положение няма да продължи вечно.

Така че той напусна с голямо съжаление Арамон, но принуден от висшестоящия си началник да даде пример за усърдие, се сбогува с Катрин и я остави на грижите на дядо Клуис, като обеща да се върне възможно най-бързо.

Така че Питу не беше оставил зад себе си нищо, което да го кара да бъде тъжен.

В Париж Питу не се беше сблъскал с никакво събитие, което би могло да породи такова чувство в сърцето му.

Той беше намерил доктор Жилбер, на когото беше представил отчет за използването на двайсет и петте луидора и бе предал благодарностите и благопожеланията на трийсет и тримата национални гвардейци, които бяха облечени с помощта на тези двайсет и пет луидора и доктор Жилбер му даде други двайсет и пет, за да бъдат използвани този път не само изключително за нуждите на Националната гвардия, а за негови собствени.

Питу бе приел простичко и наивно двайсет и петте луи.

Щом господин Жилбер, който за него беше един бог, даваше, не беше зле да ги приеме.

Когато Бог пращаше дъжд или слънце, на Питу никога не му беше хрумвало да вземе чадър, за да отблъсне Божиите дарове.

Не, той беше приемал и едното, и другото и като цветята, като насажденията, като дърветата винаги се бе чувствал добре.

Освен това, след като беше размислил за миг, Жилбер беше вдигнал хубавата си замислена физиономия и беше казал:

— Мисля, драги Питу, че Бийо има много неща да ми разказва. Не би ли искал, докато говоря с Бийо, да направиш едно посещение на Себастиен!

— О, и още как, господин Жилбер! — провикна се Питу, пляскайки с ръце като дете. — Имам голямо желание за това, но не се осмелявах да искам разрешение.

Жилбер помисли още секунда.

После, като взе едно перо, той написа няколко реда, сгъна писмото и го адресира до сина си.

— Дръж — каза той, — вземи една кола и иди да намериш Себастиен. Вероятно, според това, което му написах, той ще трябва да направи едно посещение. Ти ще го отведеш където трябва да отиде, нали Питу? И ще го чакаш при вратата. Може би ще те накара да го чакаш час, а може би и повече. Но аз познавам услужливостта ти, ти ще си кажеш, че ми правиш услуга, и няма да се отегчаваш.

— О, не, бъдете спокоен! — каза Питу. — Аз никога не се отегчавам, господин Жилбер. Впрочем ще си взема на минаване покрай някой хлебар едно хубаво парче хляб и ако ми стане скучно в колата, ще си хапна.

— Хубав начин! — бе отвърнал Жилбер. — Само че, Питу, казвам ти това от гледна точка на здравето — бе добавил той усмихнат, — не бива да ядеш сух хляб, добре е и да пийнеш, хапвайки.

— Тогава — беше подхванал Питу — ще купя освен парчето хляб и едно парче кълцано свинско и една бутилка вино.

— Браво! — се беше провикнал Жилбер.

След това окуражаване Питу излезе, нае един фиакър и нареди да го откарат в колежа „Свети Луи“. Там той попита за Себастиен, който се разхождаше в запазената за учениците градина, беше го вдигнал на ръце, както Херкулес бе направил с Телеф^[2], беше го разцелувал на спокойствие и след като го беше оставил отново на земята, му беше връчил писмото от баща му. Себастиен най-напред бе целунал писмото със сладка почит и с нежна любов, които изпитваше към баща си. После, след кратък размисъл, попита:

— Питу, баща ми не ти ли каза, че ще трябва да ме отведеш някъде?

— А ти съгласен ли си да отидеш?

— Да, да — каза бързо момчето, — съгласен съм и ти ще кажеш на баща ми, че съм се съгласил с готовност.

— Хубаво — каза Питу, — изглежда, че това е място, където се забавляваш.

— Това е място, където съм бил само веднъж, но където ще бъда щастлив да се върна.

— В такъв случай — каза Питу — не ни остава нищо друго, освен да предупредим абат Берардие, че излизаш. Пред вратата ни чака фиакър и аз ще те отведа.

— Е, добре, за да не губим време, скъпи Питу — каза младежът, — занеси сам на абата това писъмце от баща ми, докато аз оправя малко тоалета си и ще те настигна в двора.

Срещата с абат Берардие доведе до известно удовлетворение самолюбието на Питу. Той си беше спомнил за бедното селянче, нахлупило каска на главата си, въоръжено с една сабя и почти без панталон, което в деня на превземането на Бастилията, преди една година, беше вдигнало бунт в колежа, при това само с оръжията, които имаше, и дрехите, които нямаше. Днес той се явяваше с тривърхата си шапка, синята си дреха с бели ревери, с къси панталони и еполети на капитан на раменете. Днес той се явяваше с онази самоувереност, която придава уважението, с което го гледат съгражданите. Днес той се явяваше като делегат на федерацията. Значи имаше право на всякакви прояви на уважение. Така че абат Берардие оказа на Питу пълно уважение.

Почти по същото време, когато Питу слизаше по стълбите от стаята на директора, Себастиен, който имаше отделна стая, слизаше по стълбите, водещи към нея.

Той не беше вече детето Себастиен. Беше един очарователен шестнайсет-седемнайсетгодишен младеж, чиито хубави кестеняви коси обрамчваха лицето му и чиито сини очи хвърляха първите си младежки пламъци, позлатени като лъчите на изгряващия ден.

— Ето ме, да тръгваме — каза той радостно на Питу.

Питу го погледна с такава голяма радост, примесена с толкова голямо учудване, че Себастиен бе принуден да повтори поканата си. При второто подканване Питу последва младежа. Като стигнаха до решетките на вратите, Питу каза на Себастиен:

— А така! Знаеш ли, че не знам къде отиваме? Ти ще трябва да дадеш адреса.

— Бъди спокоен — отвърна Себастиен.

И се обърна към кочияша:

— Улица „Кок-Ерон“ номер девет, при първата врата за коли, като се влезе от улица „Платриер“.

Този адрес не говореше нищо на Питу. Така че той се качи в колата след Себастиен, без да каже и дума.

— Но, скъпи Питу — каза Себастиен, — ако лицето, при което отиваме, си е у дома, вероятно ще остана там един час, а може би и повече.

— Не се безпокой за това, Себастиен — каза Питу, отваряйки голямата си уста, за да се разсмее радостно, — случаят е предвиден. Хей! Кочияш! Спрете.

И наистина, минаваха покрай една хлебарница. Кочияшът спря, Питу слезе, купи един хляб от две ливри и се качи отново във фиакъра. Малко по-нататък Питу нареди на кочияша да спре пак. Бяха пред една кръчма. Питу слезе, купи една бутилка вино и зае отново мястото си до Себастиен. Накрая Питу нареди на кочияша да спре за трети път. Това стана пред една колбасарница. Питу слезе и купи четвърт кълцано свинско.

— Така, а сега — каза той — карайте, без да спирате, на улица „Кок-Ерон“, имам си всичко, което ми е необходимо.

— Хубаво! — каза Себастиен. — Разбирам с какво ще си зает и съм напълно спокоен.

Колата стигна улица „Кок-Ерон“ и спря пред номер девет. С приближаването до тази къща Себастиен изглеждаше обхванат от трескаво вълнение, което нарастваше. Той стоеше прав във фиакъра и викаше на кочияша, без това подканяне — трябва да го кажем за честта на кочияша и двете му кранти — да ускори хода на фиакъра:

— Хайде де, кочияш, ама карайте де!

Все пак, тъй като всяко нещо трябва да достигне до целта си — потокът до рекичката, рекичката до реката, а реката до океана, — фиакърът достигна до улица „Кок-Ерон“ и спря, както казахме, пред номер девет.

Веднага, без да чака помощта на кочияша, Себастиен отвори вратичката, прегърна за последен път Питу, скочи на земята, позвъни бързо на вратата, която се отвори, попита портиера за госпожа графиня Дьо Шарни и още преди той да му отговори, се устреми навътре.

Изминаха пет минути, през които Питу режеше с ножа си от четвъртината кълцано свинско, държеше между коленете си отпушената бутилка и отхапваше с хубавите си зъби от мекия хляб с хрупкава кора, вратичката на фиакъра се отвори и портиерът, с шапка в ръка, се обърна към Питу с думи, които трябваше да повтори два пъти:

— Госпожа графиня Дьо Шарни моли господин капитан Питу да й окаже честта да влезе при нея, вместо да чака господин Себастиен във фиакъра.

Както казахме, Питу го накара да повтори два пъти думите си и понеже при втория път нямаше начин да сбърка, беше принуден да преглътне, да върне в кошницата парчето кълцано свинско, което си беше отрязал, и да постави внимателно в ъгъла на фиакъра бутилката, така че виното да не се разлее.

После, съвсем смаян от приключението, той последва портиера. Но смайването му се удвои, когато видя, че в преддверието го очаква една красива дама, която, притискайки до гърдите си Себастиен и протягайки му ръка, му каза на него, на Питу:

— Господин Питу, току-що ме накарахте да изпитам толкова голяма и неочаквана радост, като ми доведохте Себастиен, че поисках да ви благодаря лично.

Питу гледаше, Питу фъфлеше, но Питу остави ръката на красивата дама протегната към него.

— Вземи тази ръка и я целуни, Питу — каза Себастиен, — майка ми го позволява.

— Майка ти? — каза Питу.

Себастиен направи утвърдителен знак с глава.

— Да, негова майка — каза Андре, с поглед, греещ от радост. — Неговата майка, при която го доведохте отново след девет месеца отсъствие. Неговата майка, която го е виждала само един път и която, с надеждата, че ще й го доведете пак, не иска да има тайни от вас, макар и тези тайни да я погубят, ако се разчуят.

Всеки път, щом човек се обърнеше към сърцето или предаността на Питу, можеше да бъде сигурен, че добрият момък ще направи всичко, което е по силите му, за честта на този човек.

— О, госпожо! — извика той, улавяйки и целувайки ръката, която графиня Дьо Шарни му подаваше. — Бъдете спокойна, вашата тайна е тук.

И като се изправи, постави с известно достойнство ръка на сърцето си.

— Сега, господин Питу — продължи графинята, — синът ми каза, че не сте обядвали. Влезте в трапезарията и докато аз си поговоря с моя Себастиен — вие ще се съгласите да подарите това щастие на една майка, нали, — там ще ви сервират и вие ще бъдете обезщетен за загубеното време.

И като възнагради Питу с един от онези погледи, които не бе отправяла никога и на най-богатите сеньори от двора на Луи XV или от двора на Луи XVI, тя увлече Себастиен през салона към спалнята, оставяйки Питу, все още твърде смаян, да чака изпълнението на току-що даденото му обещание.

След няколко секунди това обещание беше изпълнено. Два котлета, една студена кокошка и едно гърненце с конфитюр бяха поставени на масата до бутилка вино от Бордо и една чаша със столче от венециански кристал, тънък като муселин, и купчина чинии от китайски порцелан. Въпреки елегантността на сервирането, не бихме се осмелили да кажем, че Питу не съжаляваше за своя хляб от две ливри, кълцаното свинско и бутилката си вино със зелен печат.

Както разрязваше кокошката си, след като беше погълнал двата котлета, вратата на трапезарията се отвори и един млад благородник се появи, готвейки се да я пресече, за да достигне до салона. Питу вдигна глава, младият благородник наведе поглед и двамата се познаха едновременно и нададоха вик от разпознаването:

— Господин виконт дьо Шарни!

— Анж Питу!

Питу стана, сърцето му блъскаше силно. Видът на младежа му припомни най-мъчителните чувства, които бе изпитвал някога. Що се отнася до Изидор, видът на Питу не му напомни абсолютно нищо, освен задължението, което Катрин беше казала, че има към добрия момък.

Той не знаеше и дори не допускаше мисълта за дълбоката любов, която Питу изпитваше към Катрин. Любов, в която Питу бе имал сила да почерпи своята преданост. Изидор пристъпи към Питу, у когото въпреки униформата му и двойните еполети навикът го караше да вижда селянина от Арамон, бракониера от Вълчите метличини, момчето от фермата на Бийо.

— А, това сте вие, господин Питу! — каза той. — Радвам се да ви срещна, за да ви изкажа всичките си благодарности за услугите, които ни оказахте.

— Господин виконте — каза Питу с глас, който беше достатъчно твърд, въпреки че чувстваше как цялото му тяло трепери, — тези услуги ги правех в името на госпожица Катрин и само за нея.

— Да, до момента, когато узнахте, че ме обича. От този момент трябваше да поема своята част от услугите и понеже, както за да получавате моите писма, така и за да накарате да построят тази малка къщичка в Клуисовия камънак, вие е трябвало да похарчите нещо…

И Изидор поднесе ръка към джоба си сякаш за да изпита нагледно съвестта на Питу. Но той го спря.

— Господине — каза с известно достойнство, което понякога можеше да учуди някого, открил го в него, — когато мога, правя услуги, но не искам да ми ги плащат. Впрочем, повтарям ви, тези услуги съм правил само за госпожица Катрин. Госпожица Катрин е моя приятелка. Ако тя смята, че ми дължи нещо, ще уреди този дълг спрямо мен. Но вие, господине, вие не ми дължите нищо, понеже всичко съм направил за госпожица Катрин и нищо за вас. Така че няма какво да ми предлагате.

Тези думи и най-вече тонът, с който бяха изречени, поразиха Изидор. Може би чак тогава забеляза, че този, който ги произнася, беше облечен в униформа и носеше капитански еполети.

— И още как, господин Питу — настоя Изидор, накланяйки леко глава, — дължа ви нещо и имам какво да ви предложа. Дължа ви благодарностите си и ви предлагам ръката си. Надявам се, че ще ми доставите удоволствие да приемете едното и ще ми окажете честта да докоснете другото.

Такова величие имаше в начина, по който отговори Изидор, и в жеста, с който придружи думите си, че Питу, победен, протегна ръка и с крайчеца на пръстите си докосна пръстите на Изидор. В този момент графиня Дьо Шарни се появи на прага на вратата на салона.

— Господин виконт — каза тя, — питали сте за мен, ето ме.

Изидор поздрави Питу и се подчини на поканата на графинята, преминавайки в салона.

Само че когато той тръгна да затваря вратата, несъмнено за да остане насаме с графинята, Андре задържа тази врата, която остана открехната. Явно намерението на графинята беше такова. Така че Питу чуваше какво се говори в салона.

Той забеляза, че вратата на салона, успоредна на неговата, която водеше към спалнята, също беше отворена. Така че, оставайки невидим, Себастиен също би могъл да чуе това, което щяха да си кажат графинята и виконтът, както можеше да го чуе и самият той.

— Питали сте за мен, господине? — каза графинята на девера си. — Мога ли да знам на какво дължа щастието да бъда посетена от вас?

— Госпожо — каза Изидор, — получих новини от Оливие. Както бе написал и в другите си писма, които съм получил от него, той ме натовари да поднеса почитанията му. Той още не е наясно кога ще се върне и ми пише, че би бил щастлив да получи новини от вас, било ако пожелаете да ми предадете писмо за него, било ако просто ме натоварите да му предам вашите поздрави.

— Господине — каза графинята, — не можах да отговоря до днес на писмото, което господин Дьо Шарни ми беше написал на тръгване, защото не зная къде е той. Но на драго сърце ще се възползвам от вашето посредничество, за да му изкажа предаността на една покорна и почтителна съпруга. Ако желаете, утре можете да изпратите някого да вземе писмото ми за господин Дьо Шарни. Ще бъде готово за идването на вашия човек.

— Напишете го все пак, госпожо — каза Изидор. — Само че вместо да дойда, за да го взема утре, ще дойда да го взема след пет-шест дни. Трябва да направя едно абсолютно неотложно пътуване. Но веднага щом се върна, ще дойда да ви поднеса почитанията си и да приема вашите поръчения.

И Изидор поздрави графинята, която отвърна на поздрава му и несъмнено му показа друг изход, защото, за да се оттегли, той не мина през трапезарията, където Питу, след като се беше справил с кокошката, както беше се справил с двата котлета, започваше нападението над гърненцето с конфитюр.

Гърненцето с конфитюр отдавна бе довършено и беше чисто като чашата, от която Питу допиваше последните капки вино от Бордо, когато графинята се появи, довеждайки отново Себастиен.

Би било трудно да се познае строгата госпожица дьо Таверне или важната графиня Дьо Шарни у младата майка с блеснали от радост очи, с уста, осветена от чаровна усмивка. Бледите й бузи бяха придобили от сълзите непозната мекота и бяха обагрени за пръв път в розово, което учудваше самата Андре, при която майчината любов, сиреч половината от съществуванието на жената, току-що се бе завърнала през часа, който бе прекарала със своето дете. Тя покри още веднъж с целувки лицето на Себастиен. После го върна на Питу, стискайки грубата длан на добрия момък между двете си бели ръце, които сякаш бяха от стоплен и омекнал мрамор.

Себастиен, от своя страна, прегръщаше Андре с онзи плам, който влагаше във всичко, което правеше, и който единствено би могъл да охладнее по отношение на майка му и нейното непредпазливо възклицание, което Андре не успя да сдържи, когато той беше заговорил за Жилбер.

Но по време на усамотението си в колежа „Свети Луи“, по време на разходките в градината нежното майчино привидение се беше появило отново и любовта малко по малко се беше завърнала в сърцето на детето. Така че когато до Себастиен стигна писмото на Жилбер, което му позволяваше да отиде и да прекара час или два с майка си, се беше изпълнило едно от най-тайните и най-нежни желания на детето.

Жилбер от деликатност беше забавил толкова тази среща. Той разбираше, че ако заведе лично Себастиен при Андре, щеше да й отнеме половината от щастието, което щеше да изпита, като види сина си, а карайки да го заведе някой друг, освен Питу, това добро сърце и тази наивна душа, той би разкрил една тайна.

Питу се сбогува с графиня Дьо Шарни, без да зададе нито един въпрос, без да хвърли нито един любопитен поглед върху онова, което го заобикаляше, и като мъкнеше Себастиен, който, полуобърнат назад, разменяше въздушни целувки с майка си, стигна до фиакъра, където намери хляба си, кълцаното свинско, увито в хартия, и бутилката вино, поставена в ъгъла.

От вечерта Питу бе работил на Марсово поле. Той се върна там на другия ден и в следващите дни. Беше получил горещи поздравления от господин Майар, който го бе познал, и от господин Байи, с когото се беше запознал. Беше намерил отново господата Ели и Юлен, победители от Бастилията като него, и бе видял без завист медала, който носеха на реверите си и на който той и Бийо имаха също толкова право. Най-накрая, когато дойде знаменитият ден, той още от сутринта бе заел своето място заедно с Бийо при портата Сен Дьони.

На краищата на три различни върви беше откачил бут шунка, един хляб и бутилка вино. Беше стигнал до височината на олтара на родината и беше танцувал фарандола, държейки се с една ръка за една актриса от операта, а с другата за набожна бернардинка. При влизането на краля той се беше върнал на мястото си в редицата и беше много удовлетворен от това, да бъде представляван от Лафайет, което за него, Питу, беше голяма чест.

После, когато клетвите бяха дадени, оръдейните салюти бяха изстреляни, а фанфарите свиреха, когато Лафайет бе преминал на белия си кон между редиците на своите скъпи другари, той бе имал радостта да бъде познат от самия генерал и да получи частица от трийсетте или четирийсетте хиляди ръкостискания, които Лафайет раздаде през този ден. След което напусна Марсово поле заедно с Бийо. Беше поспрял, за да гледа игрите, илюминациите и фойерверките на „Шан-з-Елизе“. После тръгна по булевардите. После, за да не изпусне нищо от развлеченията, вместо да отиде и да си легне както онези, чиито крака сякаш се бяха набили в корема след подобна умора, той беше дошъл при Бастилията, където откри, в ъгловата кула, една незаета маса, на която накара да донесат, както вече казахме, две ливри хляб, две бутилки вино и един салам.

За човек, който не знаеше, че съобщавайки на госпожа Дьо Шарни, че ще отсъства седем или осем дни, Изидор щеше да ги прекара във Виле-Котре; за човек, който не знаеше, че преди шест дни Катрин беше родила едно момченце, че е напуснала малката къщичка в Клуисовия камънак през нощта, че е пристигнала в Париж с Изидор и че е надала вик и се е хвърлила на гърдите на Изидор, забелязвайки него и Бийо при портата Сен Дьони, нямаше нищо тъжно. Напротив, всичко в тази работа на Марсово поле, в тази среща с господин Майар, господин Байи, с господин Ели и господин Юлен; в тази фарандола, танцувана по средата на една актриса от операта и набожна бернардинка; в признателността на Лафайет; в ръкостискането, което бе имал честта да получи от него; най-накрая в тези илюминации и фойерверки, в тази изкуствена Бастилия и тази маса, натоварена с един хляб, един салам и две бутилки вино, го развеселяваше.

Единственото, което би могло да натъжи Питу, бе тъгата на Бийо.