Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (149)

148.
Какво караше кралицата да не иска да бяга

Едно нещо успокояваше Тюйлери — то беше точно онова, което плашеше революционерите.

Тюйлери, поставен в състояние на отбрана, беше станал крепост със страховит гарнизон. През този знаменит ден на четвърти август, когато бяха извършени толкова неща, монархията, от своя страна, изобщо не остана бездейна.

През нощта на четвърти срещу пети наредиха да дойдат без много шум от Курбвоа в Тюйлери батальоните на швейцарците. Бяха отделени само няколко роти и изпратени в Гайон, където може би щеше да се укрие кралят.

Трима сигурни мъже, трима изпитани командири, бяха около кралицата: Майардоз със своите швейцарци, Д’Ервили с кавалерите на „Свети Луи“ и своята конституционна гвардия, и Манда, генералът, командващ Националната гвардия, който обещаваше двайсет хиляди решителни и предани бойци.

На осми вечерта един човек проникна без затруднения във вътрешността на двореца. Всички познаваха този човек — той стигна без проблеми до апартамента на кралицата. Съобщиха за доктор Жилбер.

— Пуснете го да влезе — каза кралицата с трескав глас.

Жилбер влезе.

— А! Елате, елате, докторе! Радвам се да ви видя.

Жилбер вдигна очи към нея — в цялата фигура на Мария-Антоанета имаше нещо радостно и удовлетворено, което го накара да потръпне. Би било по-нормално кралицата да е бледа и смазана, отколкото трескава и оживена, каквато беше.

— Госпожо — каза й той, — боя се, че идвам твърде късно и в лош момент.

— Напротив, докторе — отвърна кралицата с усмивка, изражение, от което устата й се беше почти отучила, — идвате навреме и сте добре дошъл! Ще видите нещо, което бих искала да ви покажа от дълго време насам — един крал, който наистина е крал!

— Страхувам се да не би да се мамите, госпожо — подхвана Жилбер, — и че ще ми покажете по-скоро един командир на плаца, отколкото един крал!

— Господин Жилбер, възможно е да не се разбираме относно символичния характер на монархията, както и по много други неща… За мен един крал не е само човек, който казва: „Не искам!“ Той е най-вече човек, който казва: „Аз искам!“

Кралицата намекваше за знаменитото вето, което беше довело положението до тази крайност, в която се намираше.

— Да, госпожо — отвърна Жилбер, — и за Ваше Величество кралят е най-вече човек, който си отмъщава.

— Който се защитава, господин Жилбер! Защото вие знаете, че ни заплашиха публично. Ще ни нападнат с оръжие. Както ни уверяват, има петстотин марсилци, водени от някой си Барбару, които са се заклели върху развалините на Бастилията да не се завръщат в Марсилия, преди да са лагерували върху развалините на Тюйлери.

— Действително, чух да се говори за това — каза Жилбер.

— И това не ви ли кара да се смеете, господине?

— Кара ме да се плаша за краля и за вас, госпожо.

— Така че идвате да ни предложите да абдикираме и да се оставим на произвола на съдбата в ръцете на господин Барбару и неговите марсилци?

— Ах, госпожо! Ако кралят можеше да абдикира и да осигури, жертвайки короната си, своя живот, вашия и този на вашите деца!

— Вие ще го посъветвате за това, нали, господин Жилбер?

— Да, госпожо, и ще се хвърля в краката му, за да последва този съвет!

— Господин Жилбер, позволете ми да ви кажа, че сте непостоянен в мненията си.

— Ех, госпожо! Моето мнение си е все същото… — каза Жилбер. — Предан на краля и на родината си, аз исках да има съгласие между краля и конституцията. От това желание и моите разочарования идват и различните съвети, които съм имал честта да давам на Ваше Величество.

— И какъв съвет ще ни дадете в този момент, господин Жилбер?

— Никога не сте били по-свободна да го последвате, отколкото в този момент, госпожо.

— Хайде, да го чуем тогава.

— Съветвам ви да бягате.

— Да бягаме?

— Ах! Добре знаете, че това е възможно, госпожо, и че никога не е било по-лесно да направите това.

— Да видим това.

— Вие имате почти три хиляди души в двореца.

— Почти пет хиляди, господине — каза кралицата с усмивка на удовлетворение, — и двойно повече, при първия знак, който подадем.

— Няма нужда да подавате знаци, които могат да бъдат прихванати, госпожо. Вашите пет хиляди души ще ви стигнат.

— Е, добре, господин Жилбер, какво, по ваше мнение, трябва да правим с нашите пет хиляди души?

— Да застанете сред тях, госпожо, с краля и вашите августейши деца. Да излезете от Тюйлери в момента, когато най-малко очакват това. На две левги оттук да се качите на коне и да достигнете Гайон и Нормандия, където ви очакват.

— Сиреч да се предам в ръцете на господин Дьо Лафайет.

— Той поне е доказал, че ви е предан, госпожо.

— Не, господине, не! С моите пет хиляди души и с петте хиляди, които ще се притекат при първия знак, който подадем, предпочитам да опитам нещо друго.

— Какво ще опитате?

— Да смажа бунта веднъж завинаги.

— Ах, госпожо! Колко беше прав той, като ми казваше, че сте осъдена!

— Кой господине?

— Един човек, чието име не се осмелявам да ви повторя, госпожо. Един човек, който вече три пъти е говорил с вас.

— Мълчете! — каза кралицата, побледнявайки.

— Госпожо, страхувам се, че си затваряте очите!

— Значи сте на мнение, че ще се осмелят да ни нападнат?

— Обществените настроения клонят към това.

— И си мислят, че ще влязат тук, както на двайсети юни?

— Тюйлери не е много укрепено място.

— Не. И все пак, ако желаете да дойдете с мен, господин Жилбер, ще ви покажа, че може да издържи известно време.

— Мой дълг е да ви следвам, госпожо — каза Жилбер, покланяйки се.

И като отведе Жилбер при средния прозорец, който гледаше към площада на Карусел и откъдето се виждаше не огромния двор, който се простира днес пред цялата фасада на двореца, а три малки двора, заобиколени от стени, които тогава съществуваха и които се наричаха, този пред Павилиона на Флора, двор на принцовете, този в средата — двор на Тюйлери, и този, който граничи днес с улица „Риволи“, двор на швейцарците, каза:

— Вижте!

Действително Жилбер забеляза, че в стените са пробити тесни бойници и можеха да предложат на гарнизона едно първоначално укрепление, от което убийците да разстрелват народа.

После, ако това първо укрепление бъдеше преодоляно, гарнизонът щеше да се оттегли вътре в Тюйлери, където всяка врата водеше към някой двор, но и в страничните постройки. Така че патриотите, които се осмеляха да навлязат в дворовете, щяха да се окажат под тристранен огън.

— Какво ще кажете за това, господине? — попита кралицата. — Все така ли бихте посъветвали господин Барбару и неговите петстотин марсилци да се захванат с това начинание?

— Ако съветът ми можеше да бъде чут от толкова фанатизирани хора, каквито са, госпожо, щях да отида при тях така, както дойдох при вас. Идвам да поискам от вас да не чакате нападението. От тях щях да поискам да не нападат.

— И вероятно нямаше да ви обърнат внимание?

— Както и вие не ми обръщате внимание, госпожо. Уви! В това е нещастието на човечеството — непрекъснато иска съвети, за да не ги следва.

— Господин Жилбер — каза кралицата, усмихвайки се, — вие забравяте, че съветът, който бяхте така добър да ни дадете, не е по ничие ходатайство…

— Вярно е, госпожо — каза Жилбер, отстъпвайки крачка назад.

— Което ни кара да ви бъдем още по-признателни — добави кралицата, протягайки ръка на доктора.

Бледа усмивка на съмнение цъфна на устните на Жилбер. В този момент коли, натоварени с тежки дъбови талпи, влизаха съвсем явно в дворовете на Тюйлери, където ги очакваха хора, под чиито дрехи на буржоа се разпознаваха военните. Тези хора караха да бъдат разрязани с трион талпите по дължина и с дебелина три палеца.

— Знаете ли какви са тези хора? — попита кралицата.

— Ами, както ми изглежда, инженери — отвърна Жилбер.

— Да, господине, и както виждате, се приготвят да блиндират прозорците, оставяйки само бойници за стрелба.

Жилбер изгледа тъжно кралицата.

— Какво има, господине? — попита Мария-Антоанета.

— Ах! Искрено ви моля, госпожо, да накарате ума си да сдържа устата да не произнася тези думи.

— Какво искате, господине! — отвърна кралицата. — Има обстоятелства, при които на жените се налага да се правят на мъже, това е тогава, когато мъжете…

Кралицата се спря.

— Ами, в края на краищата — каза тя, довършвайки не толкова изречението, колкото мисълта си, — този път кралят е решил.

— Госпожо — каза Жилбер, — от мига, в който сте се решили на ужасни крайности, в които виждам, че намирате вашата вратичка за спасение, се надявам, че сте защитили подстъпите към двореца от всички страни. Така например галерията към Лувъра…

— Наистина, подсетихте ме… Елате с мен, господине. Искам да се уверя, че дадената от мен заповед се изпълнява.

И кралицата отведе Жилбер през апартаментите до тази врата на Павилиона на Флора, която водеше към картинната галерия. Вратата се отвори и Жилбер видя работниците, заети да прекъснат галерията на една ширина от двайсет стъпки.

— Ето вижте — каза кралицата.

После, като се обърна към офицера, надзираващ тази работа, му каза:

— Е, какво става, господин Д’Ервили?

— Всичко е наред, госпожо, ако бунтовниците ни оставят двайсет и четири часа, ние ще бъдем готови.

— Мислите ли, че те ще ни оставят двайсет и четири часа, господин Жилбер? — попита кралицата доктора.

— Ако има нещо да става, госпожо, то ще бъде на десети август.

— На десети? В петък? Лош ден за размирици, господине! Мисля, че бунтовниците биха имали разум да изберат някоя неделя.

И тя тръгна пред Жилбер, който я последва. На излизане от галерията срещнаха един офицер с генералска униформа.

— Е, какво, господин Манда — попита кралицата, — дадохте ли нарежданията си?

— Да, госпожо — отвърна главнокомандващият, разглеждайки с безпокойство Жилбер.

— О! Можете да говорите пред господина — каза кралицата, — господинът е приятел.

И като се обърна към Жилбер, попита:

— Нали, докторе?

— Да, госпожо, и то един от най преданите ви! — отвърна Жилбер.

— Това е друго нещо… — каза Манда. — Един корпус от Националната гвардия, разположен в Кметството, и друг при Пон Ньоф ще пропуснат бунтовниците да минат и докато господин Д’Ервили и неговите благородници и господин Майардоз с неговите швейцарци ги посрещнат фронтално, те ще им отрежат пътя за отстъпление и ще ги смажат изотзад.

— Както виждате, господине — каза кралицата, — вашият десети август няма да бъде двайсети юни!

— Уви, госпожо! — каза Жилбер. — Наистина от това се страхувам.

— За нас ли?… За нас? — настоя кралицата.

— Госпожо — подхвана Жилбер, — знаете какво казах на Ваше Величество. Колкото съжалявах за Варен…

— Да, толкова ме съветвате за Гайон!… Имате ли време да слезете с мен до долните зали, господин Жилбер?

— Разбира се, госпожо.

— Е, добре, елате!

Кралицата пое по една малка извита стълба, която водеше в мецанина на двореца.

Мецанинът на двореца представляваше истински военен лагер, укрепен и защитаван от швейцарците. Всички прозорци бяха блиндирани, както беше казала кралицата.

Кралицата тръгна напред към един полковник.

— Е, добре, господин Майардоз, какво ще ни кажете за вашите хора? — попита тя.

— Че са готови като мен да умрат за Ваше Величество, госпожо.

— Значи ще ни защитават до последна крайност?

— Веднъж започне ли стрелбата, госпожо, няма да прекъсне, освен по писмена заповед на краля.

— Чувате ли, господине? Може всички да са враждебно настроени към нас извън стените на този дворец. Но вътре всички са ни верни.

— Това е утешение, госпожо. Но не е сигурност.

— Вие сте мрачен, знаете ли го, докторе?

— Ваше Величество ме заведе, където пожела. Ще ми позволи ли да я отведа обратно в покоите й?

— На драго сърце, докторе. Но съм уморена, дайте ми ръката си.

Жилбер се поклони при това високо благоволение, толкова рядко оказвано от кралицата дори на най-близките й и откак бяха започнали нещастията й.

Той я отведе до спалнята й.

Като стигнаха там Мария-Антоанета се строполи в един фотьойл. Жилбер коленичи на едно коляно пред нея.

— Госпожо — каза той, — в името на августейшия ви съпруг, в името на скъпите ви деца, в името на вашата собствена сигурност за последен път ви заклинам да си послужите със силите, които имате около себе си не за да се биете, а за да бягате!

— Господине — каза кралицата, — след четиринайсети юли аз се домогвам до това, кралят да вземе реванш. Моментът е дошъл, поне ние вярваме, че е така. Ние ще спасим монархията или ще се погребем сами под развалините на Тюйлери!

— Нищо ли не може да ви отклони от това фатално решение, госпожо?

— Нищо.

И в същото време кралицата протегна ръка на Жилбер както за да му направи знак да стане, така и за да му я подаде за целувка.

Жилбер почтително целуна ръката на кралицата и като се надигна, каза:

— Госпожо, ще ми разреши ли Ваше Величество да напиша няколко реда, които смятам за толкова спешни, че не искам да ги бавя и минута?

— Направете го, господине — каза кралицата, показвайки му една маса.

Жилбер седна и написа тези редове:

Елате, господине! Кралицата е в смъртна опасност, ако някой приятел не я накара да се реши да бяга и аз вярвам, че вие сте единственият приятел, който има това влияние над нея.

После се подписа и написа адреса.

— Без да съм твърде любопитна, господине — попита кралицата, — на кого пишете?

— На господин Дьо Шарни, госпожо — отвърна Жилбер.

— На господин Дьо Шарни! — извика побледнявайки и потръпвайки едновременно кралицата. — И какво ви кара да му пишете?

— За да издейства от Ваше Величество онова, което аз не успях да издействам.

— Господин Дьо Шарни е твърде щастлив, за да мисли за нещастните си приятели. Той няма да дойде.

Вратата се отвори — появи се един прислужник.

— Господин граф Дьо Шарни, който пристигна преди миг, пита дали може да поднесе почитанията си на Ваше Величество — каза той.

Както беше бледа, кралицата пребледня още повече и изпелтечи няколко неразбираеми думи.

— Нека влезе! Нека влезе! — каза Жилбер. — Небето го изпраща!

Шарни се появи на вратата в униформата си на морски офицер.

— О! Елате, господине! — каза му Жилбер. — Тъкмо ви пишех.

И той му предаде кралицата.

— Научих за опасността, която заплашва Нейно Величество и дойдох — каза Шарни, покланяйки се.

— Госпожо, госпожо — каза Жилбер, — в името на небето, изслушайте онова, което ще ви каже господин Дьо Шарни — гласът му ще е гласът на Франция.

И като се поклони почтително на кралицата и на графа, Жилбер излезе, отнасяйки една последна надежда.