Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (61)

60.
В която бурята е преминала

И при човешките бури е както при небесните урагани. Небето се покрива с облаци, бляскат светкавици, земята сякаш се олюлява на оста си. Има един момент на ужасяващ пароксизъм^[1], когато се мисли за пълното унищожение на хората и нещата, когато всеки се тресе, побиват го тръпки и той вдига ръце към Господа като към едничкото добро, към единствената милост. После, малко по малко, всичко се успокоява, мракът се разпръсва и идва денят — слънцето се възражда отново, цветята се разтварят, дърветата се разшумяват, хората тръгват по своите работи, удоволствия и любов. Животът се смее и пее покрай пътищата и на прага на вратите, а никого не го е грижа за онази пустиня, в която се е превърнало мястото, където е паднала гръмотевицата.

Така стана и във фермата — несъмнено през цялата нощ бе имало страховита буря в сърцето на човека, който беше замислил и привел в изпълнение плана си за отмъщение. Когато откри бягството на дъщеря си, когато напразно потърси следите от стъпките й, когато я повика — най-напред с гневен, а след това с умоляващ глас, а после с глас, изпълнен с отчаяние, и никой не отговори на тези повиквания, нещо жизненоважно се скърши в този могъщ организъм. Но накрая, когато тази буря от викове и заплахи, която бе придружена от гръмотевици и мълнии като небесните бури, беше последвана от тишината на изтощението; когато кучетата, нямащи вече причини за безпокойство, престанаха да вият; когато дъждът, примесен с градушка заличи следата от кръв, която подобно на наполовина развързан пояс обикаляше едната страна на фермата; когато времето — онзи безчувствен и ням свидетел на всичко онова, което става тук, долу, отърси от бронзовите си криле последните часове на нощта, нещата поеха обичайния си ход. Портата за коли изскърца гръмко на ръждясалите си панти. Надничарите заизлизаха — едни за сеитба, други за бран, трети, за да отидат при плуговете. После, на свой ред, се появи и Бийо, кръстосвайки долината във всички посоки. Най-накрая, когато денят вече се беше надигнал съвсем, останалата част от селото се пробуди и някои, които не бяха спали така добре, както другите, говореха полулюбопитно, полубезгрижно:

— Кучетата на чичо Бийо виеха страшно тази нощ и се чуха два пушечни изстрела откъм фермата…

И това беше всичко. Когато бай Бийо се прибра, както обикновено, в девет часа, за да закуси, жена му го попита:

— Кажи ми, мъжо, къде е Катрин? Знаеш ли?

— Катрин ли?… — отвърна арендаторът с усилие. — Въздухът във фермата не беше добър за нея и тя замина в Солон при леля си…

— Аха! — рече стрина Бийо. — И дълго ли ще остане при леля си?

— Докато не се оправи — отвърна арендаторът.

Майка Бийо въздъхна и бутна настрани чашата си кафе с мляко. От своя страна, арендаторът направи усилие да хапне. Но при третия залък, сякаш храната го задавяше, той взе бутилката с бургундско за гърлото и я опразни на една трета. После попита с прегракнал глас:

— Надявам се, че не са разседлали коня ми?…

— Не, господин Бийо — отвърна плахият глас на едно дете, което идваше, протегнало ръка, да търси всяка сутрин закуска във фермата.

— Добре!

И арендаторът, отблъсквайки по-рязко от обичайното малчугана, яхна коня си и препусна през полето, докато жена му, избърсвайки две сълзи, отиде да седне на обичайното си място под издадената част на камината.

И без тази пойна птичка, без това усмихнато цвете, което, приело чертите на една девойка, развеселяваше и пръскаше благоухание между старите стени, всичко във фермата си вървеше на следния ден така, както беше вървяло и предишния.

От своя страна, Питу посрещна изгряващия ден в дома си в Арамон и онези, които биха влезли при него в шест часа сутринта, щяха да го заварят на светлината на една свещ, която изглежда гореше от дълго време, ако се съди по издължения й фитил, да преписва на чисто, за да изпрати на Жилбер заедно с всички оправдателни документи отчет за употребата на двайсет и петте луи, които докторът му беше дал за облекло и екипировка на Националната гвардия в Арамон.

Наистина един дървар разправяше, че го е видял около полунощ да носи на ръце нещо тежко, което имало вид на жена, слизайки по склоновете, водещи към лятната къщичка на дядо Клуис. Но това изобщо не изглеждаше вероятно, като се вземе предвид, че Лажьонес твърдеше, че го е видял да тича с всички сили към един часа сутринта по пътя за Бурсон, докато Манике, който живееше съвсем накрая на селото по посока на господин Лонпре, твърдеше, че към два-два и половина часа го е видял да минава край портата му и му извикал: „Лека нощ, Питу!“, на която учтивост Питу бил отвърнал от своя страна, викайки: „Лека нощ, Манике!“

Нямаше съмнение, че Манике е видял Питу към два или два и половина часа.

Но за да може дърварят да е видял Питу около колибата на дядо Клуис в полунощ, носещ на ръце нещо тежко и приличащо на жена; за да може чичо Лажьонес да е видял Питу, тичащ с всички сили в един часа сутринта по пътя към Бурсон; за да може Манике да пожелае лека нощ на Питу към два или два и половина часа — бе необходимо Питу, когото загубихме от поглед заедно с Катрин към десет и половина или единайсет часа вечерта в урвите, отделящи село Писльо от фермата Нуе, да е изминал левга и половина до колибата на дядо Клуис, после, за да се върне от колибата до Бурсон, да измине други две левги, после, да се върне при колибата на дядо Клуис и накрая да се прибере оттам у дома си. Това предполагаше, че за да настани Катрин на сигурно място, да отиде и да се осведоми за виконта и след това да донесе на Катрин вестите за виконта, той беше изминал между единайсет часа вечерта и два и половина сутринта горе-долу осем или девет левги. Обаче предположението не би било приемливо дори за някой от княжеските вестоносци, за които хората от народа твърдяха, че им е изваден далакът. Но такава проява на сила общо взето би учудила доста малко онези, които дори само веднъж са могли да оценят двигателните способности на Питу.

При все това, понеже Питу не каза на никого за тайните на тази нощ и понеже изглежда нямаше слънце, та да огрее навсякъде, стана така, че нито Дезире Манике, нито чичо Лажьонес биха се осмелили да потвърдят под клетва, че това е бил лично Питу, а не някоя сянка, някое привидение или някой призрак, приели външността на Питу, когото са видели около колибата на дядо Клуис и по пътя за Бурсон.

Защото в шест часа на другия ден, докато Бийо яхаше коня си, за да навести нивите си, Питу беше видян да се занимава, без да има вид на уморен или угрижен, със сметките на шивача Дюлороа, към които прибавяше като доказателство разписките на своите трийсет и трима души.

Имаше още една личност, която познаваме и която беше спала твърде лошо през тази нощ.

Това беше доктор Рейнал. В един часа сутринта той беше събуден от лакея на виконт дьо Шарни, който с все сила дърпаше шнура на звънеца. Той му беше отворил лично, както му беше навик, когато отекнеше нощният звънец.

Лакеят на виконта идваше да го търси, защото на господаря му се беше случила тежка злополука. Той държеше юздите на още един оседлан кон, та доктор Рейнал да не загуби нито миг. Докторът се облече набързо, яхна коня и потегли в галоп, предшестван от лакея, яздещ пред него като пратеник.

Каква ли беше злополуката? Щеше да узнае, когато пристигне в замъка. Само че му бяха казали да си вземе хирургическите инструменти.

Злополуката представляваше рана в левия хълбок и леко одраскване по дясното рамо, причинени от два куршума, които изглежда бяха от един и същ калибър, сиреч двайсет и четвърти.

Но виконтът не пожела да разкаже никакви подробности за станалото. Едната от раните, тази на хълбока, беше сериозна, но при все това не представляваше никаква опасност. Куршумът беше преминал през плътта, без да засегне някой важен орган. Що се отнасяше до другата рана, тя дори не заслужаваше внимание. След като превръзките бяха направени, младежът даде на доктора двайсет и пет луи, за да запази мълчание по въпроса.

— Ако искате да си мълча, трябва да ми платите за посещението по обикновената тарифа, сиреч един пистол^[2] — отвърна добрият доктор.

И като взе един луидор, той върна останалите четирийсет ливри на виконта, който безуспешно настояваше да ги вземе. Обаче доктор Рейнал съобщи, че според него ще се наложат още три посещения, така че ще дойде вдругиден и после през още един ден.

При второто си посещение докторът откри болния на крака — с помощта на един колан, който придържаше превръзката към раната, той се бе качил на коня си, сякаш нищо не му се беше случвало, така че никой, с изключение на доверения му лакей, не разбра за случката.

При третото си посещение доктор Рейнал разбра, че болният е заминал. И понеже посещението му беше безрезултатно, той прие да вземе само половин пистол.

Доктор Рейнал беше един от онези рядко срещани лекари, които са достойни да имат в салона си гравюрата „Хипократ отказва да приеме даровете на Артаксеркс“^[3].