Александър Дюма
Графиня Дьо Шарни (139)

138.
Едно тайно събрание в Шарантон

Един човек се беше разхождал през целия ден в предградието Сен Антоан в униформата на генерал, яхнал голям фламандски кон, като раздаваше ръкостискания с лява и дясна ръка, прегръщаше хубавите момичета и плащаше пиенето на момците.

Това беше един от шестимата наследници на господин Дьо Лафайет, важна клечка от командването на Националната гвардия. Той беше командирът на батальон Сантер.

До него яздеше, както адютант до генерала си, на силен кон един човек, който по облеклото можеше да бъде взет за патриот от село.

Един белег бе оставил следа по челото му и колкото командирът на батальона имаше свободна усмивка и открито лице, толкова неговият поглед беше мрачен, а физиономията му заплашителна.

— Бъдете в готовност, мои добри приятели! Бдете над нацията! Предателите заговорничат против нея, но ние сме тук — казваше Сантер.

— Какво трябва да правим, господин Сантер? — питаха хората от предградието. — Вие знаете, че сме с вас! Къде са предателите? Поведете ни срещу тях.

— Почакайте да настъпи моментът! — казваше Сантер.

— А кога?

Сантер нищо не знаеше, но за всеки случай отговаряше:

— О, бъдете спокойни, ще ви предупредят.

А човекът, който следваше Сантер, се навеждаше над шията на коня, говорейки на ухо на някои хора, които разпознаваше по известни знаци, и им казваше:

— На двайсети юни! На двайсети юни!

И хората си тръгваха, научавайки тази дата. На десет, двайсет или трийсет крачки около тях се образуваше групичка и тази дата обикаляше събраните: „На двайсети юни!“

Какво щеше да става на двайсети юни? Още нищо не се знаеше. Но онова, което се знаеше, беше, че на двайсети юни ще се случи нещо.

В числото на хората, на които беше съобщена тази дата, можеше да се разпознаят някои, които изобщо не бяха чужди на събитията, които вече разказахме.

Сен-Юрюж, когото видяхме на пети октомври сутринта в градината на Пале Роаял да повежда първия отред към Версай. Сен-Юрюж, този мамен съпруг преди 1789 година, затворен в Бастилията и освободен на четиринайсети юли, който си отмъщаваше на благородничеството и на монархията за своите съпружески нещастия и незаконното си затваряне.

Вериер — вие го познавате, нали? Този гърбушко от Апокалипсиса, с чатал чак до брадичката, ни се е явявал два пъти: веднъж в кръчмата в Севър, заедно с Марат и херцог Д’Егийон, преоблечен като жена, и втория път на Марсово поле, миг преди да открият огън.

Фурние Американеца, който беше стрелял по Лафайет през колелата на една кола и чиято пушка засече. Той си обеща този път да се прицели по-нависоко, отколкото командващия Националната гвардия, и за да не би пушката му да засече отново, щеше да удари с шпага.

Господин Дьо Бозир, който не се беше възползвал от времето, през което го оставихме в сянка, за да се поправи. Господин Дьо Бозир, който бе поел отново Олива от ръцете на умиращия Мирабо, както рицарят Де Грийо бе поел Манон Леско от ръцете, които след като за миг я бяха вдигнали от калта, я оставяха да падне отново в тинята.

Муше, един дребен свит човечец, куц и кривокрак, препасан смешно с един огромен трицветен ешарф, покриващ половината от тялото му, общински служител, мирови съдия, знам ли още какъв?

Гоншон, Мирабо на народа, когото Питу намираше за още по-грозен от Мирабо на благородниците, та, Гоншон, който изчезваше заедно с безредиците така, както в някоя феерия изчезва, за да се появи отново по-късно и винаги по-пламенен, по-ужасен, по-ожесточен демонът, от когото авторът има краткотрайна нужда.

Сред цялата тази тълпа, събрана около развалините на Бастилията, сякаш на някой друг Авентински хълм, се движеше напред-назад един млад, блед и слаб човек със сплескани коси, с очи пълни с мълнии, самотен като орела, когото щеше да вземе по-късно за емблема, непознаващ никого и непознат за всички.

Това беше артилерийският лейтенант Бонапарт, случайно в отпуск в Париж, за когото, както си спомняте, в деня, когато се появи при якобинците, Калиостро бе направил на Жилбер едно толкова странно предсказание.

От кого беше дразнена, раздвижвана, възбуждана цялата тази тълпа? От един човек с могъщо телосложение, с лъвска грива и гръмлив глас, когото Сантер трябваше да намери, прибирайки се у дома в своята стаичка зад дюкяна, където той го чакаше — от Дантон!

Това беше часът, когато страховитият революционер, който ни е едва познат само с шума, който предизвика в партера на Театр-Франсез по време на представленията на „Шарл IX“ на Шение^[1] и със страховитото си красноречие от трибуната в клуба на корделиерите, се появяваше наистина на политическата сцена, където щеше да протегне своите ръце на гигант.

Откъде идваше силата на този човек, която щеше да бъде така съдбоносна за монархията? От самата кралица!

Омразната австрийка не беше поискала Лафайет да стане кмет на Париж. Тя беше предпочела пред него Петион, човека от завръщането от Варен, който едва влязъл в кметството, започна борба с краля, разпореждайки да бъде наблюдаван Тюйлери.

Петион имаше двама приятели, които водеше от лявата и дясната си страна в деня, когато встъпи в длъжност в кметството — Дантон и Манюел. Той беше направил Манюел прокурор на общината, а Дантон негов заместник.

Вернио беше казал от трибуната, сочейки към Тюйлери:

— Терорът често е излизал от този злокобен дворец в името на деспотизма. Нека сега влезе в името на закона!

Е, добре, беше настъпил часът, когато трябваше да се претвори в материални действия красивата и ужасна картина, нарисувана от оратора от Жирондата. Трябваше да се отиде и да се потърси терорът в предградието Сен Антоан и да бъде вкаран, напълно ужасен, с разногласните му викове, с преплетените му ръце, в двореца на Катерина де Медичи.

Кой можеше да го призове по-добре от онзи страховит революционен маг, когото наричаха Дантон?

Дантон имаше широки рамене, могъща ръка, атлетична гръд, в която биеше силно сърце. Дантон беше там-тамът на революцията. Ударът, който получаваше, той го предаваше на минутата с една мощна вибрация, която се разпръскваше върху тълпата и я опиваше. Дантон се докосваше от едната страна до народа чрез Ебер, от другата — до трона чрез херцог Д’Орлеан. Между билетопродавача от ъгъла на улицата и кралския принц от ъгъла до трона Дантон имаше на разположение една клавиатура посредник, в която всеки клавиш отговаряше на някоя обществена фибра.

Хвърлете поглед на тази гама: тя обхващаше две октави и беше в хармония с могъщия му глас: Ебер, Лежандр, Гоншон, Росиньол, Моморо, Брюн, Юженин, Ротондо, Сантер, Фабр д’Еглантен, Камий Демулен, Дюгазон, Лазуски, Силери-Жанли, херцог Д’Орлеан.

Освен това отбележете, че тук слагаме само познатите имена във Франция. А сега кой ще ни каже докъде се издига това могъщество зад границите, след които се губи от погледа ни?

Е, добре, това могъщество разбунтува предградието Сен Антоан.

Още от шестнайсети един човек на Дантон, полякът Лазуски, член на съвета на Комуната, задвижи нещата. Той съобщи на съвета, че на двайсети юни двете предградия — предградието Сен Антоан и предградието Сент Марсо, ще представят в Събранието и на краля петиции по повод на ветото върху декрета относно свещениците и заедно с това ще посадят на насипа „Фьойан“ едно дърво на свободата в памет на заседанието в залата за игра на топка и на 20 юни 1789 година.

Съветът отказа да даде разрешение.

— Ще минем и без него — просъска съвсем тихо Дантон в ухото на Лазуски.

И Лазуски повтори високо:

— Ще минем и без него!

Така че тази дата, 20 юни, имаше както видимо, така и скрито значение.

Едното беше предлогът — да се връчи една петиция на краля и да се посади дърво на свободата.

Другото беше цел, известна само на няколко посветени — да бъде спасена Франция от Лафайет и фьойаните, както и да бъде предупреден непоправимият крал, кралят от стария режим, че има такива политически бури, които могат да накарат един монарх да потъне заедно с трона, короната и семейството си, както бездната на океана поглъща кораб заедно с целия му товар.

Както казахме, Дантон чакаше Сантер в задната стая на дюкяна му. Предишната вечер бе наредил да му кажат чрез Лежандр, че на другия ден е необходимо да започне вдигането на бунт в предградието Сен Антоан.

После, на сутринта, при пивоваря патриот беше дошъл Бийо, който, направил знака за разпознаване, му бе съобщил, че комитетът го е назначил към него за целия ден.

Ето как Бийо, давайки си вид, че е адютант на Сантер, знаеше повече от самия Сантер.

Дантон идваше да уговори със Сантер една среща за през нощта на следващия ден в една малка къщичка в Шарантон, разположена на десния бряг на Марна при края на моста.

Там трябваше да се срещнат всички онези хора, непознати, водещи странно съществувание, които винаги могат да бъдат открити да направляват течението на метежите. Всеки от тях беше точен на срещата.

Страстите на всички тези хора бяха различни. Откъде извираха те? Да се опише, би означавало да се напише цяла една мрачна история. Някои действаха от любов към свободата. Мнозина, като Бийо, отмъщаваха за причинени оскърбления. А едно още по-голямо число действаше, водено от омраза, от мизерия, от долни инстинкти.

На първия етаж имаше една затворена стая, в която имаха право да влизат само водачите. Те слизаха оттам с точни и ясни последни инструкции. Би могло да се каже, че някакъв кивот или някакво непознато божество им предава решенията си.

Гигантски план на Париж беше разгънат върху една маса.

Пръстът на Дантон чертаеше изворите, притоците, течението, коритата и точките на съединение на тези потоци, рекички и реки от хора, които на по-следващия ден трябваше да наводнят Париж.

Площадът пред Бастилията, на който се излизаше по улиците на предградието Сен Антоан, на квартала при арсенала и на предградието Сент Марсо, беше указан като сборен пункт. Събранието беше указано като предлог, Тюйлери като цел.

Булевардът беше широкият път, по който трябваше да се оттече цялата тази ръмжаща вълна. На всеки един беше посочен пост и след като всеки обеща да се яви, се разделиха.

Общото нареждане беше: „Да се приключи с двореца!“

По какъв начин щеше да се приключи? Това оставаше неясно.

През целия ден на деветнайсети групите чакаха на мястото на Бастилията, в околностите на Арсенала и в предградието Сен Антоан.

Изведнъж сред последната група се появи една смела и страховита амазонка, облечена в червено, с колан, в който бяха затъкнати пистолети, а на хълбока онази сабя, която трябваше, след като е направила осемнайсет други рани, да потърси и да намери сърцето на Сюло.

Това беше Тероан дьо Мерикур, хубавата лиежанка.

Ние я видяхме по пътя за Версай на пети октомври. Какво й се беше случило оттогава?

Лиеж беше въстанал и Тероан бе поискала да отиде на помощ на родния си град. По пътя тя беше арестувана от агентите на Леополд и беше задържана осемнайсет месеца в австрийските затвори.

Избягала ли беше? Бяха ли я пуснали да излезе? Решетките ли беше изпилила? Тъмничаря си ли беше съблазнила? Всичко това е тайнствено като началото на живота й и ужасно като края му.

Както и да е, тя се завърна! Ето я! От куртизанка на богатството, тя бе станала проститутка на народа. Благородничеството й беше дало златото, с което тя щеше да си купи сабята с фина закалка и дамаските пистолети, с които щеше да поразява враговете си. И така народът я разпозна и я прие със силни викове. Колко навреме пристигаше за утрешния кървав празник така облечената в червено и хубава Тероан!

Вечерта на същия ден кралицата я видя да препуска по дължината на насипа „Фьойан“. Тя се местеше от площада на Бастилията на „Шан-з-Елизе“, от народното сборище на патриотичен банкет.

От мансардите на Тюйлери, където се беше качила кралицата, се чуваха виковете, тя виждаше поставените маси. Бутилките с вино обикаляха, отекваха патриотични песни и при всеки тост за Събранието, за Жирондата и за свободата сътрапезниците показваха юмрук на Тюйлери.

Актьорът Дюгазон пееше куплети срещу краля и кралицата и кралските величия можеха да чуят аплодисментите, които следваха всеки припев. Но кои бяха сътрапезниците?

Федератите от Марсилия, водени от Барбару — те бяха пристигнали предната вечер.

Иначе казано, на 18 юни 10 август бе влязъл в Париж!