Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (9)

III

Знае се, че във всеки град на султановата земя кафенетата са много, няма ъгъл без кафене. Същото беше и в София. Лете, кога кафеджиите откачеха кепенци и джамове, та да седят гостите им на фирафлък, а асмите спуснеха шарена сянка над плочника, на човек се струваше, че цялата улица се превръща в голямо, препълнено кафене. Мъжете, насядали в един дюкян, се препираха и разговаряха с ония от отсрещния — така, помежду гърбовете на минувачите. На места — там, където стопанинът изнасяше синии и рогозки върху плочника — мющериите отсам и оттатък можеха да допрат пръсти, речеха ли да протегнат ръце над уличната вада.

През такива дни на пролетта, лятото или есента софийските чаршии ставаха някакъв голям дом, застрашен от синьо небе, подпрян с бели минарета и застлан с едри плочи. В този дом от заран до вечер седяха, дремеха, пушеха и сърбаха стотици правоверни. Радваха се на хубавото време, на кафето и божията милост, която бе ги създала господари. Късно — едва когато сенките се сгъстяха и слееха в нощ — прибираха се по къщята си. Само нощта ги гонеше из общия им дом.

Кафенето на Ариф не беше най-известното в София, затуй пък — на място, където се събираха и много, че и отбрани мющерии. Бе близо до топлия хамам, срещу Аладжа джамия. Накъдето и да е тръгнал, човек не можеше да не мине през мегдана пред Аладжа джамия и да го не подмами хладната сянка от асмата на Ариф.

Едва пристигнал походът, кафенетата из софийските чаршии загъмжаха от пришълци. Най-вече войници. Те пълнеха одаите, чардаците, че и цялата улица пред кафенето, нищо че рядко пиеха кафе, пък и когато пиеха, не плащаха. Но Ариф имаше колай и за такива хора, за такива времена: в джезветата вреше не кафе, ами печен жълъд. Така и Ариф не беше на загуба, и гостите не разваляха моабета.

 

 

Тая вечер в кафенето на Ариф се говореше само за Юсуф паша и игрите. Бяха минали десет дни, откак сераскерът заглавика войската си: десет от тях еничарите се бориха за обещаната награда. През тия дни по полето край София не оцеля стрък трева — бе станало по-равно от тепсия. Над него пареше безоблачно небе, побеляло и премрежено от жегите. А̀ко и жътва, докъде очи стигат, не се мяркаше жива душа; кой е луд да излезе по къра, когато на час път вършеят еничари?

Съгледвачите на сераскера — през десетте дни те бяха сновали без отдих между войската — му донасяха, че игрите не минавали съвсем мирно; еничарите изоставяли състезанието, за да се уловят за гушата. И често споменаваха съгледвачите едно име: Кабакчиоглу.

Юсуф паша знаеше, че трябва да бъде благодарен на негласния еничарски вожд, а с мъка придаваше на лицето си хладно надменен израз, когато някой заговореше за Кабакчиоглу. Сераскерът всъщност му завиждаше, мразеше този самозванец, та едва се сдържаше да не заразпитва на какво дължи той своята слава, властта си над непокорното еничарство.

И ето какво долови зад смутените доноси на платени съгледвачи: Кабакчиоглу бил един от малцината оджаклии сиромаси — нали всеки еничар богатееше под крилото на оджака. Едни хора се срамуват от беднотията си, чувствуват я като своя вина. А Кабакчиоглу се гордеел, дето е сиромах — той обвинявал сякаш другите за това, че не е прокопсал.

Чак през десетте дни в София Юсуф паша се увери, че еничарството има своя спотаена болка — извън дивата си алчност, извън все по-дръзките си искания: мъжете тъгуваха по мъжкото еничарско време, по годините на стегнати походи и неоспорими победи, когато еничарският ага спеше в къшлата наред с простите редници, а султаните сами водеха войската си в бой.

С тази подсъзната мъка на хиляди мъже играеше Кабакчиоглу — един от ония, които можеха да обвиняват и изискват с открито лице. Затуй неговите думи бяха закон за войската. Така Юсуф паша осъзна, че има да благодари на Кабакчиоглу, но и да се бои от него.

Сераскерът беше посрещнал победителите в игрите върху високия конашки чардак. Понеже вече не се чувствуваше като елен, впримчен от хайка, везирът достолепно поздрави тълпата, която пълнеше мегдана пред конака и околните улици.

„Яшасън!“ — Сега викът беше от сърце. Юсуф паша пропусна хазнатаря си, който нареди по перваза на чардака десет кесии — почти торбета — с по пет хиляди сребърни пари. А долу, между диреците на конака, везирските сеймени държеха изкъсо десет коня. Пашата спазваше обещанието си — какво ли му оставаше?

— Нека се качат победителите!

По стълбата се чу тропот от десет чифта чизми. Един по един край перилата застанаха — червени от смущение и гордост — най-личните стрелци, пехливани и ездачи. С разточителни похвали сераскерът им раздаде по кесия, а те се затириха веднага обратно — бързаха да уловят юздите на новите си коне. И тъкмо когато началникът им си рече; „Аферим, Юсуф паша, с малко се отърва!“ — изпод чардака се зачу познат шум: гласовете на разбунена тълпа.

— Арнаут Пехливан от осемнайсета орта не е никакъв стрелец!

— С тия очи видях как Мустафа ага го надмина!

— Чуй ни думата, Юсуф паша, да не се пишманиш отпосле!… Твойте писци са хайдуци, за бакшиш надписваха!

— Дай ни писците, дай да се оправим с писците, мамка им!…

Ни жив, ни умрял, сераскерът все стоеше горе, а пръстите му до бяло стискаха перваза. Тия зверове си играеха с него като котка с мишка; те бяха глухата, сляпа сган, която не ще вразумиш с отстъпки, която поема само от насилие! Не страх вече — Юсуф паша изпитваше гореща злоба: докога трябва да стои между чук и наковалня! Нека всичко върви по дявола: сераскерство и везирство, и султан, и войска! Нека…

Но точно в мига, когато Юсуф паша, доведен дотам, дето човек не се чува и не знае що върши — стига да причини поне мъничко болка на оня, който го гази с нозе, — се вкопчи още по-силно в перваза, за да изкрещи неизвестно какво, точно в същия миг някой твърдо положи длан върху неговата.

— Мълчете!!! Млъкнете, думам ви! Не се ли навилняхте!

Беше Кабакчиоглу. Той веднага отдръпна ръка от ледените пръсти на везира и продължи да говори, сякаш стоеше сам пред тълпата:

— Защитници на вярата! Къде е войнишката ви дума? Юсуф паша удържа своята. Защо не викахте, че наградата е малка, когато той ви я обяви? Защото всеки вярваше, че ще се падне нему. Сега ще траете! Защитници на вярата! — продължи вождът при пълно вече мълчание. — Сами виждате, Румелия е пуста, гладна. А над земята на врага вали, все вали през трите години, докато нас ни гори суша. Там е берекетът, там са пълните градове. Тръгвайте към Маджарско и Молдова! Нека наплатим на русите за Крим и Азов и да си върнем мюсюлмански земи!

— Тръгвайте за Маджарско и Молдова!

— Стига руснакът е робил татарски ханъми, стига е запирал свине в бахчисарайските джамии!

— За месец време ще ги ометем от Крим!

И какво ли още не викаха еничарите под чардака, из улиците и по покривите. Като че забравиха, дето бяха дошли да искат още пари и главите на писците шмекери. Сега тълпата имаше една воля: по-скоро в бой! И за знаме на своята воля издигаше сераскера: „Яшасън!“

Кабакчиоглу, който тъй леко направляваше любовта и ненавистта на еничарството, отстъпи и слезе всред него. За втори път той отърваваше сераскера, а сякаш не го забелязваше — говореше само с войската, чуваше само нея. Той просто бе уверен, че служи на нещо много по-голямо, та съвсем не го е еня, дето в негово име, без да ще, помага на някой си там Юсуф паша.

* * *

Тази вечер Ариф не можа да спусне кепенците и след среднощ — тъй много бяха мющериите и не щяха да се разотиват. Треската, що от дни тресеше войските, струпани в празния жежък град, последните тръпки, които бяха я раздрусали днес пред конака — всичко туй сякаш беше се сгъстило и сега търсеше отдушник в душната лятна нощ. Някакво огромно, разлато, проядено от болест тяло бе се проснало в полето на София, мяташе се и гърчеше и не намираше спасение. Отдавна боледуваше султановата войска, но чак през тия дни си пролича, че болката ѝ е смъртна.

А войската е съставена от хиляди хора, та всеки различно усещаше смъртта на голямото цяло и всеки искаше да бъде с другите през тъмната тревожна нощ — сетната им нощ в София.

Нямаше вятър в тая юлска нощ и макар джамовете да бяха откачени, пламъкът от борината не трептеше. Той се източваше в дълги, пушливи езици, сивочервени в мастиления мрак. Странни, като през сън изглеждаха мъжете в червеното.

— Иде! Вътре нека влезе!

— Не, навън е по-широко.

— Трай бе!

Войскарите се разшаваха, правеха някому път. Беше Кабакчиоглу. Той седна върху изтърканата рогозка под борината, огледа гостите, поздрави с почит един и друг. После запуши.

Наоколо бе стихнало. Стотици очи следяха еничарина. Най-сетне в ъгъла се навдигна един от ония, дето бяха вдигали голяма гюрултия преди малко (някакви пийнали топчии), облакъти се на черчевето зад Кабакчиоглу.

— Ей, яху! — рече. — Кой дявол те донесе днес да ни разтуриш сеира? Май някое торбе (единайсетото, дето го и не видяхме) се е изсипало в твоите дисаги, а? Зер няма без пари да вардиш главата на сераскера.

Никой не се изсмя, не пое закачката. Мъжете седяха нащрек. Не трепна и Кабакчиоглу. Той продължаваше да смуче чибука, а очите му преминаваха от войскар на войскар, сякаш изпитваше или броеше.

— Аз съм от четирийсет и втората орта — каза Кабакчиоглу, когато всички бяха убедени вече, че не ще отвърне. — Ортата ми нощува в кервансарая на Яхя ефенди. Върви там и речи на одабашията: Кабакчиоглу заръча да ми дадеш дисагите му. Вземи ги и донеси. Нека всички видят торбето с грошовете, нали така?

— Ами, туй ми било работа! — обърка се топчията. — Да не съм ти гавазин?

— Нищо. И без да ходиш, ще ти кажа: не кесия с грошове: дисаги си няма Кабакчиоглу, син и правнук на еничари! На, гледай!

Кабакчиоглу се изправи и хвърли отрита салтамарка. Ризата му, чиста конопена риза, беше налепена с кръпки на плещите, а някъде имаше и кръпка върху кръпка.

Топчията стоеше като попарен. Не смееше да вдигне поглед, защото еничарите вече не мълчаха и в тъмното плъзна обичайният им ропот.

— Кабакчиоглу няма дисаги и здрава риза — все по-високо говореше самозванецът. — Няма с какво да нахрани кадъна и деца. Ама не е взел бакшиш и никому не е бил глашатай! Пак ще повторя: не от плата — от ягма трябва да живее истинският войник! Ще я намерим на вража земя.

— Приказвай си ти на чалмата ми! — съвзе се топчията. — Туй, дето го плати нашата кръв, ще отиде в сандъците на пашите, знаеш. Я стигнем Немско, я не. Каквото докопаме, тук ще е, отсам Дунав.

— И така ще бъде, ако всички мислят като тебе: да се награбят на наша земя.

— Наша ли бе! Моя ли, а? Всичкото е на големците. Да си платят, като искат войска!

Еничарите наскачаха, всеки искаше да му чуят приказката. Дори Кабакчиоглу сега не смогна да ги умири, той постоя още миг, изправен срещу ропота, после разбута тоя-оня, прескочи ниския прозорец и улицата го погълна. А мъжете продължиха безкрайния си спор.

 

 

Имаше двамина в кафенето на Ариф, които не отрониха дума. Те не бяха заедно, май не се и познаваха. Седнали на пет-шест стъпки един от друг, всеки поотделно се прислушваше в гълчавата.

Единият носеше зелена, лъскава салтамарка и сукнени чешири: Фейзи. Той бе излязъл из хана, където другарите му хъркаха и току се пляскаха насън (ханджийските дървеници не ги оставяха на мира). Щеше му се да подразбере накъде ще избие войската подир днешните случки. И ето, от часове оглеждаше непознатите гости на Ариф, мереше тогова Кабакчиоглу и се чудеше на какво дължи той властта си над еничарството. „На какво?…“ Не приличаше на Вели, не раздаваше усмивки и весели разкази, ами…

— Е, как ти се видя тази?

Беше го попитал другият. Фейзи не потърси погледа му, някак отнапред убеден, че непознатият говори именно нему. (По-нататък, при разговора им, го видя; тясно, светло лице с пшеничено руси мустаци. С нос като клюн на керкенез, с тесни, твърди устни. От носа към устата слизаха две дълбоки гънки от туй, че човекът сякаш непрестанно следеше нещо си, че не гледаше, ами се взираше. Издаваха го и очите му — остри, сиви, подвижни и зорки. Млад беше, едва ли на повече от двайсет и пет, но човек би му дал над трийсет заради гънките край ноздрите. Фейзи забеляза, че тия ноздри са по-бели от лицето, напрегнати ноздри на хрътка. Беше еничар, редник, ако по необичайно спретнатите като за редник дрехи и по скъпото оръжие да си личеше, че е челебия.)

— Коя тази? Врявата ли? Че те от две недели все на врява я карат. Ще мирясат, къде ще вървят? Нали са свикнали на готов хляб…

— А веднъж не ще мирясат: стомната се троши веднъж.

— Този път няма да е. Щурат се като без глава.

— Та те са и без глава я. Бъхтят се и крещят, а ако питаш някого от какво му е додеяло и що му се ще, не може ти каза. За пари е всичкото.

— За пари, право… И по-лошо бива за пари.

— И по-лошо.

Разговорът залиня. Изглежда, еничарят искаше да го поведе в друга посока. Чак сега той се обърна към Фейзи и изрече натъртено:

— Другаде е злото!

— Ти за везира ли? — недоразбра дьонмето. — Ако не тоя, друг ще бъде. Все тази хубост.

— Не е във везира. Във всичко, съвсем навсякъде. Ти си от онези, дето се изхранват по пътищата, а?

Фейзи се сепна — надявал се беше, че не му личи; из толкова ханища и кафенета бе седял, а всеки го взимаше за дребен купец или за пропаднал спахия. Пък и да се досещаха за занаята му, бяха си премълчавали — трябва ли ти да викаш на разбойника разбойник?

Тъкмо се накани да отговори, че поминава от всякакво, преглътна. Тази нощ бе странна; странен беше и човекът, който го гледаше спокойно, говореше му като на стар познат.

— Така е — призна Фейзи. — От години съм така.

— Е, защо не си на земята си там или на дюкяна си? — сякаш в отговора на разбойника нямаше нищо нередно.

— На чия земя? Аргатин беше баща ми.

— Ето, затуй ти викам, че злото е във всичко. Уловил си пътищата, за да не умреш отглади. Еничарите вдигат бунт, за да изхранят децата си. Везирът ни лъже, за да отърве главата. Султанът воюва, за да потекат нови данъци от нови земи. А войната ще загубим, защото тия, дето не са гладни, са некадърни, или ако са кадърни — ще им подложат капан некадърните.

— Откъде знаеш, че ще загубим войната?

— Трябвало да не я загубим! Не гледаш ли, че оттук тръгнахме на провал? Та злото е във всичко!…

Непрестанно повтаряше същото, сякаш се радваше, че няма надежда или изход.

— Какъв еничар си ми ти? — криво се усмихна дьонмето. — Султанови пари ядеш. Де мене да хранеше султанът!

— Ако те хранеше, би завидял на разбойниците. А говоря каквото зная. И още зная: не ще остане тъй! Не може да остане тъй. Никой не може повече живя тъй. Султанът, дето е султан, и той не може.

— Мигар? Мене дай ти султановите кахъри.

Еничарят замълча, като че ли тегли онова, което ще каже. После погледна другия право в очите, за първи път Фейзи ги срещна — умни, студени очи, що преминават през хората и нещата. И му се стори, че открива на дъното им болка.

— Чуй, яху! — тихо рече еничарят. — Кога на хората дойде до зъби и плюят на всичко, трябва само един: един човек, дето да заповяда — „юруш!“ И без да се замислят, ще пометат това, що им е показал. Право или не.

Ако наместо Кабакчиоглу с бабините приказки за вяра и закон онзи ден беше изстъпил друг някой, по-умен, и речеше: „Свалете главата на Юсуф паша и хайде да ударим Стамбул!“, знаеш ли какво би станало?

Сега вече Фейзи гледаше встрани — допари му от очите на непознатия, от злата воля, която извираше из тях.

— Хубаво де! — съгласи се през зъби. — Ами ти защо не изстъпи? Не си прост човек, виждам, че си еничар. От тях си. Не като мене: хаирсъзин.

Еничарят трепна, сякаш улучен на живо.

— Не му е дошло времето — отговори той късо. — Още им трябва да втасат. Тепърва ще се уверят, че такива като Кабакчиоглу им нахлузват стар оглавник… Пък и… — позамълча. — Белязан съм.

Млъкнаха и двама. Еничарят — понеже не желаеше да говори за себе си; разбойникът — понеже усети, че другият се дръпна бог знае в какви мисли и спомени. Дълго седяха така, отново чужди. Беше ги разделила простата дума „белязан“. Макар двама да бяха белязани.

Но белязаните не са никога двама или трима. Всеки от тях е сам. Ако си няма майка.

— Пазвантоглу! Осман Пазвантоглу от трийсет и първата орта да се обади! Тук ли е?

Непознатият еничар беше се изправил.

— Агата те вика, писмо имало, да му го изчетеш!

Без да бърза, непознатият се застяга. Май вече беше си тръгнал, върна се. Тури ръка на рамото на Фейзи, а Фейзи помисли, че когато не присвива очи, този еничар е почти хубав.

— Ако такова време дойде, яху — рече непознатият, — а то ще дойде скоро, няма да има белязани и небелязани. Всички ни ще изравни размирието!…