Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (33)

VIII

Целият стан спеше. Вятърът полюшваше леко диплите на шатри и чадъри — стотина едри бели гъби покрай Марица. Дремеше стражата, припекла гръб на догарящите огньове: спяха селяните, подкарани на ангария от Цалапица, Брестовица и Конаре. А всред целия този голям, сладък сън на уморени хора и животни Мехмед паша проклинаше безсъницата си.

Месец вече от султановия ферман за поход срещу размирието, Плесли Мехмед, мютесариф на Чирмен, паша и везир, не бе видял спокоен час. Отначало си помисли, че и тази заповед ще бъде отмината, както другите: войската беше немирна, пари нямаше; селяните от санджака години наред плащаха половин данък. За каква борба против метежа може да се говори с празни ръце и без аскер? Оставаше му да се прави на глух, да отговаря с душераздиращи жалби на заповедите от Стамбул. Но този път не мина. Преди три недели нещо в Едирне, средище на санджака, се яви орта стамбулски еничари с нов ферман: да бъдат добавени към сеймените и бостанджиите на Плесли Мехмед и задружно да поемат в поход! Първия поход срещу размирна Румелия.

Колко дни и нощи оттогава? Мехмед паша минаваше през равнината като насън — опушени и ограбени до дъно села; утъпкани гори и изгазени ниви, кервани подплашени черни селяни, повели деца и добитък. А размирието, самото размирие Мехмед паша не срещна до днес.

Искаше да мисли, че само слухът за похода е стреснал разбойниците и те са се пръснали къде очи видели. Но сам не си вярваше, понеже знаеше, че привидният мир владее над тясна ивица земя — покрай пътя, — а зад първите гънки на равнината встрани, из всяка гора дебне размирието.

До отвъд Филибе пашата не срещна кърджалии; те отнапред научиха за похода на Плесли Мехмед. Няма какво да се чудиш, това е Турция — до Дивана водят стотици пътища, стотици излизат из него. Един от тях бе отвел до някой главатар, а от него — нататък. След туй всеки кърджалийски първенец в Тракия бе решил за себе си: да среща или не Плесли Мехмед.

Вярно, на повечето не се щеше да излязат срещу Мехмед паша. „Чакай да видим — мислеше си всеки, — че сетне ние.“ А все пак трябваше един, дето ще се изпречи пред аскера, та на негов гръб другите да разберат какво има да вършат.

Щом ще бъде един, явно бе кой ще е. Макар негласно, размирието вече имаше своя водач. Водач не е най-точната дума — намира ли се човек, който да поведе сляпата стихия? Но във всеки занаят на този свят, във всяка една работа един е най-добър между другите.

Много бяха черните страни на разбойничеството, но имаше в него една светла: разбойникът бе едничкият свободен човек в света на роби и господари, върху него не тежеше законът на господарите и страхът на робите. Ако за някого се знаеше, че е главатар на сто или триста души, то означаваше, че е бил наистина първи между тях — първи по сила, по воля, по ум. И хората му го гледаха в очите, и го следваха на живот и смърт.

Щом Плесли Мехмед потегли срещу размирието, всеки главатар из Тракия се запита или попита другите: „Какво ще стори сега Кара Фейзи? Ще се скрие ли, или ще пресрещне султановия аскер?“ И след седмица, бог знае по какви пътища, сякаш в отговор на този хилядоглас въпрос, дойде вестта: „Кара Фейзи няма да се скрие, но и не ще пресрещне пашата в Тракия. Ще го подмами навътре, колкото по-навътре в Румелия, толкова по-зле за Плесли Мехмед. Сетне ще види как ще е.“

И изведнъж, като по знак, от Тракия се дръпнаха всички кърджалии. Също както, усетят ли, че едър хищник дебне плячка, лисици и чакали се свират из драките и надничат — не смеят да развалят ловната му наслада, — тъй и тракийските главатари сториха път на жертвата, наречена за първенеца на размирието.

Ей затова Плесли Мехмед отмина Филибе, без да срещне кърджалии.

— На крак, на кра-а-к! — дойде провлечен вик откъм еничарските шатри. Изви се и замря всред тътена на даулите.

Пашата вдигаше стана си.

Човешкият мравуняк плъзна в сивата дрезгавина на утрото. Една подир друга се свлякоха шатрите и докато някои ги диплеха и товареха, други оседлаваха, впрягаха топовете и волските коли с джепане. Започна такава суетня, та ти се струваше, че не може да свърши, пък само след два часа (вече беше съвсем съмнало) походът се нареди на пътя. Тогава чак сеймените свлякоха последната шатра — пашовската, — доведоха черния жребец на Плесли Мехмед и (пред очите на хилядата еничари и стотина селяни, повлечени на ангария с похода) пашата яхна.

„Този ден ще е добър!“ — помисли Плесли Мехмед, усетил под себе си тръпките на отмореното животно, загледан в алената ива на изгрева над планината. И сякаш се гмурна в резливия утринен хлад. Има един час на разсъмване; през него ти се чини, че това, което предстои през деня — работа или път, — не може да не завърши със сполука. Плесли Мехмед беше уловил тъкмо този час.

Черният кон се кипреше, зората играеше по синьото атлазено седло, по златокованата юзда. Погледнат отстрани, Мехмед паша приличаше на някой бабаит от персийска приказка — дързък, безстрашен и непобедим.

„Мамицата му поганска! — слепи за целия блясък на пашата, псуваха наум стотината гяури. — Откъде се довлече да ни подкара на вълка в устата!“ Те стояха покрай пътя, чакаха да тръгне походът, та да се пришият към опашката му. Какво влизаше в работа на Стоян от Конаре например дали Плесли Мехмед ще получи по-висок чин заради победата си, или пък ще се провали?

Даулите затътнаха по-стройно; походът се напоточи по белия огрян път. Хиляди копита и стотици човешки нозе вдигаха прахоляка, остро скърцаха колелата на топовете. Плесли Мехмед беше вече близо до целта си.

Той се надяваше да я достигне към Белово — там, според слухове и съгледвачи, се подвизавал Кара Фейзи. Та преди пладне още походът влезе в Белово.

Войниците бяха нащрек; държеха конете на къса юзда. Като ги поглеждаше под око, за пашата не остана скрито, че май по-скоро са готови да се разпилеят при първия гърмеж, отколкото да се бият. Но войската премина през село, без да пукне пушка. Селяните бяха изчезнали; нямаше и разбойници. Плесли Мехмед вървеше през едно от безбройните мъртви села.

По пладне навлязоха в клисурата. Сеймените обадиха, че по пътя личали следи от много копита — само преди часове оттук се е изнизала голяма дружина.

— Внимавайте накъде ще свърнат следите! — нареди пашата, а сърцето му се сви: как щеше да гони безлик враг? Не е бой като бой — да виждаш срещу кои и колко хора си. Опипом, съвсем опипом трябваше да се сблъска с Фейзиевите катили. Ако го дочакаха да ги нападне той.

Слънцето припичаше тясното задушно дъно на прохода, а Плесли Мехмед се потеше със студена пот. Зловеща му се струваше тишината, враждебна — буковата гора. Всеки миг чакаше да чуе свирка и върху хилядата му еничари ди се стовари дружината на Кара Фейзи.

Но нищо такова не се случи, а Мехмед паша вече чувствуваше, че ще започне да крещи той, за да прекъсне най-после нетърпимата тишина, да промени с нещо бездиханното напрежение на хилядите подире му.

Наместо него се обади сейменбашията; беше спрял встрани.

— Оттук отбиват следите, твоя светлост!

Върволицата се огъна и спря. Спря с лице към някакъв горски път, из който поемаха дирите на врага, и Мехмед паша. То пък един път! Тясна, стръмна, та чак на стъпала горска пътека, свряна в дъното на изровен от пороите улей. На места букаците се сплитаха над нея и тя се провираше като ходник в слънчевозелената им сянка. Другаде драките бяха тъй гъсти, че почти я пресичаха, а сетне отново се разширяваше върху полегатите, изхлъзгани плочи.

„Такава ли му била сметката! — рече си пашата. — Тук да влека топовете, а? Каруца как ли бих закрепил из тази урва, та топ!“

А знаеше, че трябва. Кому ще разправя, че не можело да се настигнат хаирсъзите, защото забили на майната си? Кой ще му повярва?

— Бисмиллах! — проговори на себе си. — Ще ги гоним.

И след малко вече не остана следа от тежката тишина: проходът екна като сечище и каменоделна наведнъж. Стотината раи от Брестовица, Цалапица и Конаре сечака драки, поваляха дървета и дънери; превръщаха тясната пътека в сносен планински път.

„Може би нагоре ще бъде другояче — утешаваше се пашата. — Долу винаги е най-върло.“

Сякаш някой отговори на мислите му:

— Твоя светлост, оттук вече започва рахат!

Сейменбашията беше се изкачил доста нагоре, та Мехмед паша му повярва. Самият той нямаше охота да излезе напред; из гората не можеше да не са стаени поне съгледвачи.

— Начело ще върви раята! — заповяда. — Да отваря път, където потрябва. Подире ѝ — топчиите, пеши! Ще добавят своите коне към впрягите на топовете. Хайде!

Това вече не приличаше и на щуротия. Най-отпред в дългата върволица поеха босите селяни; най-много по на един от трима им се падаше казма или брадва. След тях се препъваха, хлъзгаха и пръхтяха уплашено конете, влачейки тромави, никому непотребни оръдия. Топчиите на всеки две крачки пропъхваха дебели тояги между пречките на колелата, напрягаха докрай мишци, за да не изтърват топа. Всеки миг викаха раята да им дойде на помощ, да изправи на нозе кон, да подпре с гръб задницата на топ. Още по-отдире вървяха конните сеймени; нямаше един помежду им, който да не псува наум или на глас — конете само пречеха в тази гъста блъсканица, плашеха се на всеки десет стъпки, несвикнали с новото място и шум. Стигаше един от тях да счупи крак (а това стана скоро), и целият поход застиваше, докато войниците избутат из улея подивялото от болка животно, за да отприщят пътя.

„Сега ако изтърват някой топ — мислеше си Мехмед паша, — сега ако се откърти някое от тия чудовища и повлече надолу конете, а те пометат аскера, и без бой ще се изтрепем. Веднъж да стигнем някоя полянка, по-нататък не мърдам! Колкото я свършим — толкова!“

Плесли Мехмед беше побелял като чаршаф, напук на жегата. Никой не се обръщаше към него; май бяха го забравили. Сеймените псуваха пред сами лицето му, бостанджиите го блъскаха и притискаха о стената на тесния улей. Плесли Мехмед паша, негова светлост и прочее, не беше повече от редник, осъден на глупава смърт някъде из Беловско. А и той самият вече не се броеше за повече, знаеше, че нищо не е във властта му.

Все пак везирът не виждаше най-страшното — онова, което ставаше напреде.

Там се промъкваше раята ни жива, ни мъртва — нали точно тя трябваше да посрещне първите куршуми. На всеки десетина крачки половината селяни минаваха назад, за да помагат около топовете, а другата половина, вече съвсем без дъх, сечеше клони и дръвчетата, къртеше камънак — проправяше пътя. После пак десет или двайсет крачки, и пак същото. Нямаше думи, викове и заповед: всеки бе част от несръчното, тежкоподвижно тяло на похода, усещаше, че за него няма отърване, ако не изкара на някакъв край цялата тази серсемска работа. И докато сечеше трескаво или къртеше плочи, докато подпираше с вече треперливи мишци чугунените дънери на оръдията, чуваше зад гърба си хилядоустото, задъхано, ужасено нетърпение на похода.

 

 

Свитки… свитки. Свитки и черни кръгове… От колко, време Стоян виждаше само това? Усещаше, че още миг, и ще се срине, малко по надолу вече бяха останали неколцина. Топчиите ги ритаха и удряха (дали се не превземат?), сетне ги премятаха отвъд ръба на улея като удавници, изхвърлени твърде късно на тих бряг.

Напред някъде, на не по-малко от две-триста крачки (за хората то изглеждаше недосегаемо далеко), между шумата играеха по-светли петна — негли полянка? Сейменбашията извика отдалеко:

— Раята първом да очисти пътя дотам ѐ, след това да се върне и улови въжетата!

Подгонени с бой и крясъци, селяните се закандилкаха нагоре. Бързо! Войскари и животни едва се крепяха в набъкания стръмен улей. Бързо!… С кои сили? Стотината раи сечаха и къртеха, а между трясъка се измесваше такова пъшкане, стонове и ругатни, сякаш триста дяволи печеха грешници на бавен огън. Няколко крачки по-ниско им отговаряше същото: топчиите с последно усилие крепяха чугунените топове, с изблещени очи и напрегнати като въжа жили. А конницата зад тях трепереше в очакване всеки миг да я помете някое изтървано оръдие.

— Аман бе!

— Спите ли там, вашата мама гяурска?! — открояваше се от време на време писклив вик. В него вече имаше не закана — отчаяна молба, заклинание. А онези с гяурската мама още по-лудо, по-объркано подхващаха някой пън. От изкъртените им нокти, от овлечените им гърбове бавно се сцеждаше кръв; бързаха. Бързаха, защото и отгоре, и отдолу можеха да гръмнат изстрели.

— Колкото, толкоз! — процеди през зъби Мехмед паша.

Беше убеден, че само след миг хора и животни ще отпаднат съвсем и ще започне страшното.

— Нека слязат онези и да подхванат топовете за въжата!

Заповедта премина от уста на уста, но селяните май не я чуха, тъй диво биеше кръвта в ушите им, че не биха чули и камбана. Трябваше нагоре да изтърчи един сейменин, да срита с все сила първия попаднал му гяур и да изкрещи в лицето му думите на Плесли Мехмед.

Сега селяните се връщаха при похода, сякаш не вървяха, а се свличаха с чужди нозе. И тези двеста крачки надолнище; тези няколко мига отдих им се сториха най-хубавото, което някога са преживели.

Но то бе за малко — веднага всеки от тях се впрегна като добиче в топа; през гърдите на всеки минаваше дебело въже; той се силеше да поеме дъх, а можеше пое само ако дланите му удържеха въжето по-здраво, отколкото гърдите, ако успееше да задържи огромната тежест на ръце.

Не по-малко от десетина души бяха впрегнати в по топ. Четиримата долу, в улея, а другите над ръба му, почти на човешки бой над тях. Взеха да капят като мухи наесен. На всеки две-три крачки някой падаше на колене, с все сила се напъваше да се вдигне, докато топчиите стоваряха отгоре му удар след удар. После се просваше наземи и вече му беше все туй дали го бият, или не. Войниците нямаха време, да разпрягат труповете — срязваха набързо въжето. А походът продължаваше да се тътри стъпка по стъпка.

Още петдесетина крачки ги отделяха от равната полянка, още трийсет… двайсет.

Тъкмо тогава пропищя първият куршум.

През целия път нагоре Плесли Мехмед бе мислил това: „Какво ще стане, ако сега ни налетят изневиделица?“ Затуй беше нащрек.

— Никой да не мърда от мястото си!

Гласът му прокънтя решително, сякаш страхът го превърна в онова, което никога не успя да бъде: военачалник.

— Всинца ни ще смажат топовете, ако някой се отклони или залегне! Напред, само напред! Остават ни двайсет аршина!

Двайсет аршина — лесно е да говориш, когато си в опашката на похода, скрит до уши в улея. Но онези, що пристъпваха начело и над ръба му — раята с голите ръце, се стъписаха. Като стършели бръмчаха куршумите из младата шума, никой не можеше да разбере откъде идат и кого мерят. Всяка стъпка изглеждаше последна, паднаха първите ранени, първите подплашени коне повлякоха ездачите си, плъзгаха се по върлите стени на улея и мачкаха кого сварят.

— Напред!… Напред!! — викаше до дрезгаво пашата.

А сам знаеше, че не може да има никакво напред — напред беше невидимият враг и той никога не би позволил войската да излезе на равно, та да нагласи топовете. Долавяше, че вече не пристъпват, целият поход се е заковал и стои като раздърпана мишена под прицела на хаирсъзите. Той поне беше на завет — да му мислят ония отпреде! Но колко време биха удържали те и какво щеше…

— Вард-а-а-а!! — това не беше вик.

Някакъв животински рев на ужас изригна из първите редици, плисна надолу по улея, сякаш угаси последната искра разум, последното усилие на хората да надвият безумния си страх. И като в някакъв страшен сън Плесли Мехмед видя как сбитата върволица пред него се залюлява, как конниците отскачат от стремената и се опитват да изпълзят над ръба на тясното корито. Коне без ездачи се мятаха и препъваха, а върху им имаше вече друг пласт хора и животни.

Плесли Мехмед просто почувствува (винаги беше мислил, че само така е думата) как косите му настръхват под свилената чалма, а ръцете и нозете му сковава чудновато безсилие. Със сетния проблясък на волята си той изхлу крака от стремената, изправи се за миг на сами седлото и сграбчи някакъв провиснал клон.

Толкова му стигна сила. Не смееше да помести пръста по клона, да се залюлее, та да улучи брега — ръцете не го слушаха. И сега, вече отвисоко, видя цялата страхотия.

Предпоследният топ бавно, сякаш набираше тежест, се откърти по стръмнината, блъсна оня зад него; за миг двата още се крепяха, докато първият увлече долния и изведнъж се стрелнаха надире тъй бързо, като да не бяха два чугунени великана, а орехи.

„Да не се изтърва, да ми не премалее!…“ — това мъждееше още в мисълта на Плесли Мехмед, а пръстите му стискаха до бяло чепатия клон.

 

 

С каквато и дива бързина да бяха се прилепили войскарите о стената на улея, колкото и лудо да бяха се хвърлили конете към ръба му, повече от половината не успяха да очистят пътя на топовете. Те летяха по нанадолнището; под железните им колелета хрущяха кости и пръскаше кръв; хора, животни, такъми и парцали се смесиха в едничка кървава, цвилеща и стенеща пихтия, в едничък ужас.

Сетне по вече утъпкания път Плесли Мехмед видя да прелитат един след друг останалите топове, а всеки следващ довършваше онова, което предишният не бе успял — доубиваше осакатени войници и коне, разбиваше на парчета още читави кости и черепи. След топовете се влачеха — мъртви или полумъртви, понякога още живи, с изблещени очи и прехапани устни — селяните, които овреме не бяха се отървали от въжата. Като ездачи, хвърлени от коня, те оставаха закрепени за железните туловища и ги следваха в бесния им бяг към равнината, докато не хласнеха чело о някой камък. После продължаваха нататък, вече меко отпуснати, а топовете влачеха и влачеха кървави човешки дрипи.

Наоколо пищяха куршуми. Чак сега, когато под него отмина и последният изтърван топ, Плесли Мехмед забеляза, че стрелбата не е стихнала, станала бе съвсем честа. Никой не я чуваше. Да загинеш от куршум ти се чинеше цвете пред това, което сполетя похода.

Плесли Мехмед и не се сети като как изглежда сам: над задръстения с размазан леш улей висеше на две ръце негова светлост мютесарифът на Чирмен султановият военачалник — с паднала в суматохата чалма, с една изута емения и съдрани шалвари. А вечерният ветрец развяваше парцалите яркосин атлаз.

Опита да уцели брега на коритото, но странно натежалото му тяло се изтърси като чувал тъкмо посред улея. Страх и отврата го замаяха — пашата нагази още топло месо и чуждата кръв бързо попи в белия му чорап.

„Да се махна, да изджапам, каквото ще да е!“ — Но за да изджапа, Плесли Мехмед трябваше да прекрачи десетки трупове. Не на себе си, като се плъзгаше в локви кръв и се препъваше о конски гръбнаци и човешки пищялки, пашата се докопа до ръба, до гората. След това, много след това си припомняше, че беше се катерил, сякаш по стъпала, по труповете на еничарите си.

На края изплува… Мютесарифът на Чирмен лежеше между глогините, чуваше как пищят над гърба му разбойнишки куршуми и не смееше да вдигне глава. Нямаше силях — бе останал о седлото на отъпкания му жребец. Не му държеше да изкрещи заповед; онези отсреща веднага биха разбрали, че пашата е жив, че е тъкмо тук, под спасителната шума.

Полежа, докато събере душа, бавно извърна очи. Малко по-долу, зад дебел ствол на бука, видя ръка с разбити нокти, тил. После — и човека. Гяурин, от тези, които подкара из Филибешко. И може би защото още не беше се съвзел от кървавата салхана в улея, защото лежеше пребит и изоставен в страшната гора, срещу незнаен враг, срещу цялата неизвестност на разбунена Румелия, на Плесли Мехмед се стори, че за първи път вижда гяурин.

Човекът отсреща взираше жестоки очи в лицето на пашата, а в тия очи Плесли Мехмед прочете не само смъртта си — нещо по-голямо и ужасно: смъртта на целия свой свят. Те го приковаваха и изстискваха последната му воля, тези очи, притискаха го оземи.

Стоян от Конаре се наведе бавно, за него като да нямаше куршуми и страшна гора („Защо страшна? — мина през ума на мютесарифа. — Та тя е негова, той е в своя гора, на своя земя!“), и когато наново се изправи, ръката му стискаше пищов. Вдигна я; на Мехмед паша се видя чудно, че макар изранена — тя не трепваше. Сега вече го приковаха не двете жестоки очи, а само едното, и то не мигна: „пат!“

Плесли Мехмед сякаш бе умрял миг преди изстрела, та не усети смърт.

 

 

Тя наистина беше го отминала — разбра по-късно, когато двамина от сеймените му се мъчеха да го обърнат по гръб, за да видят къде е ранен. Отначало пашата зърна лицата им, надвесени върху му, над тях — ярката шума, огряна от огъня на залеза. А още по-високо — сребристоаленото вечерно небе.

— Пашамъз, жив ли си? — дойде до ушите му.

И се опита да отговори: „Жив.“

— Хаирсъзите се махнаха, твоя светлост, от доста време не стрелят.

Плесли Мехмед полека събираше мисли, събираше воля. Помогнаха му да седне, поднесоха му да пие.

— Тук… — посочи рамото си; дясната му ръка висеше като несвоя. — Хекиминът!

— Никакъв го няма, твоя светлост. Или е побягнал с другите, или е татък.

Сейменът не посмя да изговори: „В улея.“

Превързаха го надве-натри с парцали от съдраната му дреха. Подхванаха го под мишници и Мехмед неуверено се изправи.

Чудно, имаше най-много четири-пет часа, откакто бе навлязъл с похода си в проклетата гора. „Колко много неща могат да се случат на тъй късо време!“

Между дърветата, все едно че беше дишал смерч. Някои бяха повалени под припрените удари на брадва, други — от брега на изтърваните оръдия. Младата трева — смачкана и нагазена, нашарена с кървави дири; шумата — опърлена от куршуми. Към труповете Плесли Мехмед и не погледна. Бе виждал десетки битки и хиляди мъртви, но знаеше, че ще му се присънват точно тези.

Сега, когато всичко премина, мютесарифът отново се сети за Едирне и Стамбул: за козните, които щяха да го уплетат, щом излезе из Беловската гора; за писмата, дето още утре ще потеглят към Дивана.

„Ще ме посекат на камъка пред Топкапу — полазиха го тръпки. — Никой няма да ми прости провала на похода. Затова ли ме пощади смъртта, за да ме вземе само след неделя?“

— Барем един от ония не уловихте ли? — попита треперливо.

— Къде ти, твоя светлост! — отговори сейменът. — Никой не се напъна да ги гони! Всеки мислеше как да отърве кожата.

— Колко от хората ми има наоколо? — сякаш хрумна нещо на Мехмед паша.

— Двайсетина навярно. Другите, види се, ще ни чакат на пътя.

„Двайсетина… Останали са, за да пребъркат убитите. За бой ги няма никакви, ама за грабеж са юнаци.“

— Вървете! — рече, внезапно отвратен от всичко. — Вземете главите на всички гяури, които намерите.

Двамата не разбраха веднага. Спогледнаха се глупаво.

— Пашамъз, които оцеляха, избягаха, та се не видят. Къде ще ги гониш?

— На убитите гяури, казах! И на ранените! На всеки неверник, когото намерите. Добре де — сети се защо продължават да стоят като дървени, — ще дам бакшиш. По петдесет гроша на глава.

Сеймените потънаха в гъсталака. „Такава била тя — мислеха си. — Ще изкараш в Стамбул, че си се бил и надвил хаирсъзите. Затуй ти трябват глави, да покажеш бабаитлък.“

Облегнат о камъка, негова светлост ги чакаше да свършат работата си. Тъй и тъй без помощ не би се довлякъл из пътя. Отгоре и не съвсем далеко чуваше откъслечни писъци, стон — между купищата гяури навярно имаше мнозина само ранени.

„Толкова по-добре; колкото повече, по-добре! И аллах не би отличил разбойнишки от гяурски глави. Пък нали викат, че между кърджалиите имало немалко гяури.“

Спомни си селянина, който беше го прострелял, и почувствува как заедно с живота се връща цялата му господарска ненавист. „Псета! И това им е малко! Само мъртвият не вреди.“

Слънцето почти заседна зад стръмния склон. Сеймените продължаваха бързешком работата си. Тъй сръчни и точни бяха ударите им, тъй леко си подхвърляха думи, че можеше да ги вземеш за касапи от някоя голяма салхана, които доодират заклания добитък и припират за вечеря.

 

 

Още по-надолу, но встрани от планинския път, слънцето вече бе съвсем залязло, та човекът, що стъпваше тихо, крадешката, сякаш плуваше в сивосиния здрач. Само съдраната му риза, пъстра по ръкавите от алени петна, още грееше в синьото. От време на време човекът запираше, за да се ослуша. Ето, спря досущ: отгоре, от високото, се дочуха нови гласове — някой пищеше без сили, жалко и примирено. Стоян от Конаре стисна зъби и потъна в тъмнината.

Писъкът вече не се чуваше. Онези горе бяха довършили последния ранен роб.

 

 

Тази вечер още един човек се промъкваше из гората над прохода — някакъв еничар. Единствен той вървеше не към пътя и селата, а към върха. Оглеждаше се внимателно в гъстия мрак, заничаше, търсеше дирите на кърджалийски коне. Те го водеха.

Не всички, Мехмед паша, не цялата ти войска е събрана от страхливци и некадърници. Ето, един мъж, един войник продължава да дебне врага, опипва прясната му следа в гората. Какво търси той из затихналите усои, нима войнишката си смърт?

— Какво търсиш?

Викът идеше из тъмнината, вече по тъмно еничарят стигна до голяма поляна и тъкмо преди да се измъкне из шумата, някой го спря. Стража.

— Свой! — извика първото, което му дойде на устата.

Като че самата тъмнина го улови за шията и раменете с няколко чифта яки ръце; преди да мигне, еничарят беше гътнат и овързан.

— Какъв свой си ми ти! — ръмжеше нощта. — Султанов слуга, платено мекере, това си!

Все същите ръце го тласнаха да върви и затътриха към огъня. Голям огън, а наоколо му много мъже. „Тъй, значи, изглеждали хаирсъзите — рече си. — Хора като хора.“ Повечето приличаха на селяни, тракийци. Веднага се виждаше, че не всичките са мюсюлмани. Бяха се разположили като мирен керван, когато спре да нощува.

Мъжете едва се поразпитаха, докато стражата прекарваше покрай и между тях незвания гост. Тук-там някой пропсува под мустак, един шумно се изплю. Еничаринът се уплаши: сега ще го свалят с два-три юмрука.

— Водете ме при главатаря! — извика. — Имам важна вест за него!

— Бре, той ще каже къде да го водим, а? — ухили се мъжът, който го теглеше на въже. — Ако видиш главатаря, то ще е, защото сам той нареди да му водим всеки уловен еничарин. Стъпвай, стъпвай по-живо!

Бяха отминали хармана хора край огъня. След яркия блясък оджаклията едва различаваше гънките на поляната. Спряха го.

— Главатарят? — попита към тъмнината стражът. — Насам ли е главатарят?

— Какво има?

Из нощта с гъвкави стъпки на човек, който цял ден е почивал и му се ще да се поразкърши, излезе тънък мъж; приближи на няколко крачки и застана. Две светли, почти прозрачни зеници студено и дълго измерваха госта.

— Пуснете го! Не смогна далеко да избягаш, тъй ли?

— Не съм бягал… При тебе ида.

— Сбъркал си. Трябваше да си научил, че при Фейзи няма нито един пишман султанов човек. Нито един жив. Другите там: Кара Халил, Кара Ибрахим — те прибират такава мърша.

— Ида със заръка до тебе. Само на главатаря ми е заръчано да предам нещо си. Важно е!

Главатарят едва кимна: всички нека отстъпят!

— Да го пребъркаме ли, а? — не се стърпя един. — Може би са го изпратили за поразия.

— Не пипайте го! И аз не съм с голи ръце. Ха да видим кое хранено псе ще посегне на Кара Фейзи!

Мъжете изчезнаха в мрака, но ги усещаше, че не са далеко. Затуй, когато заговори, еничарят почти шепнеше:

— От високо място ида при теб, ефендим. От много високо. Похода днес видя ли?

— Ти видя ли го от високото място?

Еничарят се направи, че не чува подигравката.

— Право, този поход не успя. Но навярно знаеш: Великият диван е решил да свърши с размирието на всяка цена. Туй беше начало, само началото. След нашия поход ще дойде друг, по-голям; трети, много походи. Аскер ще залее цяла Румелия. Селим хан е дал година срок на везирите си да премахнат всички размирници из държавата му.

— Е, та какво? Диванът те е изпратил да ми кажеш да мирясам или се предам, така ли?

— Не, Диванът е уверен, ще се оправи с вас тъй и тъй. Ида не от Дивана.

— А от кого?

— Не мога ти каза. Не ми е позволено. Но този някой, господарят ми, иска да се разбере с тебе. Знае: ти държиш цялото размирие в ръцете си.

— Никой не го държи и води. Размирието е по-силно от мен, от господаря ти, от Дивана и войската.

— Но главатарите все тебе гледат, това е ясно. И господарят ми… моят господар… струва ми се, като че ли…

Еничарят съвсем обърка конците. Това, което щеше да каже, можеше да го направи изведнъж богат човек, или да го убие тук, тази нощ.

— Той мисли — продължи със съскащ шепот, — че вие двама, той и ти, ще се разберете. Срещу петдесет кесии сребро на месец той би опропастил всеки поход, готвен против размирието.

Ох, каза го. Сега да става що ще! Но не стана нищо. Мъжът в тъмното само присви очи, като че се канеше да удари, после застина пак:

— Петдесет кесии… Не са ли му много?

— Колко от тях ще останат за него? — оживено заговори пратеникът. (Пазарлъкът вървеше!) — Правиш ли сметка колко ще трябва да спусне на този паша и онзи бостанджибашия, та да провалят похода? Колко ще трябва да даде на други и трети, за да мълчат?

— На тебе например!

Нещо сякаш се навдигаше в студения, рязък глас отсреща. Нещо такова, дето да те избият тръпки.

— Помисли си, ефендим, та ти ще ги събереш десеторно от главатарите, които ще останат господари на Румелия. И ще можеш да я караш, както си я подкарал, без никой да ти пречи.

— А откъде знае господарят ти, че Кара Фейзи иска да не му пречат? Мен ли ще подплаши султанът с кьопавите си походи, с тая охранена, бъзлива сган? Ей ги ѐ — лежат из върлото барем половината одрински бостанджии, без да загубя един човек. Само от глупостта на пашата ти, от глупост и от страх.

Да изпратят, нека изпратят още двеста похода срещу Кара Фейзи! Ще нахранят вълци и орли из Балкана! И ти — с тях!

Навярно чули тия думи, из нощта изникнаха стражите. Сега еничаринът забрави и важната си поръка, и всичко, което беше се надявал да спечели, ако се добере до Стамбул с добра вест. Оставаше да се бори за живота си, дано се изкопчи от дяволското свърталище.

— Твоя светлост… — пелтечеше вече несвястно — Фейзи ага, пусни ме жив, аман, сбърках, дето продумах!

Мъжете мълчаливо бяха го уловили за ръце, а той продължаваше да крещи:

— Аман, ефендим, предай ме на султановите хора, нека ме съди Диванът, нека изпати и тоя, що ме е пратил. Голяма милост ще заслужиш от Селим хан, ако му изкажеш змията, що храни! Аман!

— Аз да не съм ортак на Селим хан, та да отървам царщината му от гад? Дано има повече като тебе и господаря ти, пък ние ще колим и едните, и другите, докато стигнем Стамбул! Докато не те, а Кара Фейзи ги накара да дават по петдесет кесии злато на месец, за да спасяват кожата си.

— Вижте го!

Главатарят се отправи към налягалите около огъня мъже, а стражата влачеше подире му като досаден вързоп еничаря.

— Гледайте го хубаво! Някой големец от Стамбул е пратил тогова. И знаете ли за какво? За да изпроси от презрените гадове (нали тъй ни наричат във ферманите) пари за господаря си! Съвсем на дребно взеха да разпродават държавата султановите първенци. Няма в тази земя един верен човек на султана, няма такъв! Вижте и помнете: всичко е в наши ръце.

— Пусни ме да занеса думите ти в Стамбул, Фейзи ага! — жално се обади еничарят, макар да чувствуваше, че главатарят вече го е забравил; Кара Фейзи говореше рядко на хората си, та го слушаха жадно затихнали.

Все пак главатарят чу тихия хленч на осъдения.

— Няма какво друг да носи думата ми в Стамбул — отговори през рамо. — Ще дойде време сам да я занеса!