Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (61)

I

Напоследък видинският паша (вече го наричаха само така, сякаш се забрави, че допреди година придворните писци не намираха достатъчно обидни прозвища за отцепника) събираше Диван веднъж в неделя. Хората му започнаха да подмятат, че се е поголемил — по-рано при него можеше влезе, щом ти дотрябва. Истината беше по-друга: според Ламбро на болния бе нужна почивка, тишина, спокойствие.

На Осман се чинеше, че от заранта на такива дни захващаше да го тресе. Дните, в които светът, какъвто беше — объркан, шумен, весел или груб, — нахълтваше в харемлъка на Фатма. И все по-често му се случваше да се пита: „Струва ли си властта цената?“ Властникът не успява — няма време, няма покой и охота — да изяде онова, което властта му предлага. А за него той все пак вече е платил, макар че не успява да го изяде; платил е със своето време, спокойствие и охота.

Не се знае дали подобни мисли биха дошли на Видинския паша, ако не бе го нападнала охтика. Болестта има тази добра страна, че внезапно — повече от книги, учения и духовници — ти разкрива голата същност на нещата. Но бедата на Пазвантоглу беше в това, че веднъж прогледнал за лошата сметка на всеки властник — бе длъжен да упорствува в нея. За да си спести всичко, което означава доброволният отказ от една вече изградена власт (а то е тъй неприятно, че още никой не се е решил на такъв отказ), Пазвантоглу вървеше: с растяща умора, с все по-нескрито раздразнение из стария си път.

Свит в ъгъла, между прозореца и масата на Пазвантоглу, Софроний почти невидим присъствуваше на Дивана.

И до днес не отгатна защо трябва да клечи с часове в пашовия конак, когато рядко се чуваше гласът му. Сега можеше да си бъде вкъщи (три години свикна да брои за дом двете одаици в една християнска къща към Кула-капия), да чете на Добри, а Добри да пише. Вече от доста време работеха така — владиката изговаряше бавно своите нетърпеливо нахвърляни върху листа слова, а Добри ги изписваше красиво, като типосани. И останалото: да съшие листовете, да измайстори липова подвързия в кожа и да я украси — вършеше пак Добри. Та старият владика довършваше третата си видинска книга — сборник слова.

Това следпладне Софроний още на влизане беше се прицелил в кьошенцето до прозореца; от опит бе научил, че очите на Пазвантоглу, когато седне зад масата, не досягат този ъгъл. Сви се владиката на миндера, придърпа две възглавници, да не го мъчи кръстът, и си млъкна. Останалите в одаята от време на време прекарваха разсеяни, почтителни погледи през лицето му, застинало в смирено страдание. „Навярно дядо владика пак нещо более“ — викаха си, та прибутваха филджаните кафе все към кьошенцето до прозореца.

Иначе, спомена се, Пазвантоглу не забелязваше Софрония. Още първата им среща преди три години ги сблъска; Видинският господар бе усетил, че ситният като невестулка поп не ще отстъпи от думата си. Това реши всичко. Пазвантоглу не можеше да очисти архиерея — след убийството на предишния владика едно второ щеше да дойде твърде много, би подсказало на християнския свят, че във Видин християните не виреят. Да търпи прекословие пък Пазвантоглу не бе научен и той реши въпроса чисто: престана да забелязва владиката, но държеше да го има на всеки Диван (за да се радват на архиерея си християнските първенци или чужденците гости, пред които пашата дори му проговаряше милостиво и го черпеше с ония свои усмивки, които Софроний твърде не обичаше). Пазвантоглу плащаше, за да си има християнски владика във Видин. За нищо повече тоя владика не му беше потрябвал.

Затуй пък Софроний превърна видинското си затворничество в сполука. Та кога преди туй — да си кажем право — ученият книжовник бе разполагал с работна тишина? Двайсет и нещо години в Котел, в борба за всеки грош; няколко месеца в Карнобат, които едва не му струваха главата; годината в Арбанаси, пълна с горчивина, че е отделен от паството си; шестте години във Враца — никаква Враца, ами пещери, кошари и манастири от Плевен до Черепиш. Ето ти равносметката на Софрониевия живот и Софроний като нищо би отминал без половината си писания, ако не се случи злодеят Пазвантоглу със своите хитрини и сметки, с неизречените заплахи към непослушния си слуга, които прозираха тъкмо под усмивките, предназначени за пред чужденци.

„Ти кажи ми, Добри — питаше понякога владиката, — кажи кой повече спечели от нашето стоене във Видин: Пазвантоглу или аз, а?“ При този въпрос Добри най-често вдигаше рамене; смяташе, че е рано за радост — още не бяха се измъкнали из зъбите на Пазвантоглу. Но Софроний май и не бързаше твърде да се измъкне. За какво? За да го подхванат ветрищата на размирието или да отговаря пред съд, дето е служил при отцепника?

И от друго се страхуваше Добри: от тази непонятна радост у Софрония. „Дали не взе да изумява отецът?“ — викаше си със свито сърце. Беше се зарекъл да опази Софрониевия живот всред размирието, а що струваше животът на Софроний без ума му, без неговото слово и перо?

Нямаше какво да се плаши Добри — Софроний си беше съвсем с акъла. А туй, дето все повтаряше, че бил на печалба от своето видинско затворничество, бе чиста истина. Ами вече три години Софроний спеше в къща, никой не му пречеше да си пише; цели три години не беше се натикал в хапус, не бяха го водили на бесило или бой! И това не било печалба!

 

 

Диванът си вървеше, първенците си приказваха, а Софроний и не надаваше ухо да чуе. Днес Пазвантоглу бе ги събрал, за да им съобщи вести от Неделко Попович, току-що върналия се из Немско пратеник. Преди седмица още Софроний научи изтънко какво е свършил Попович в немската столица — нищо не беше свършил. Разбира се, Пазвантоглу щеше да представи и туй свое поражение за успех. Първенците щяха да си мълчат и мислят, че я е така, я не е; господарят на Видин вече много пъти им обявяваше съгласието си с тоя или оня цар, а после излизаше, че Видин пак стои сам срещу цялата империя — Софроний знаеше и това.

„Колко глупави са хората, дето бедят старостта, дето ги е страх от нея! — мислеше си владиката. А ето какво нещо е тя: винаги да знаеш кое как е, да ти е явно, да отделяш веднага истина от лъжа. Кой бабаитин от тия насреща може всичкото това?“

Като през дебела стена стигна до слуха му Пазвантоглувият глас:

— Сега, когато имаме опора и в Немско…

„Имаш! — рече си архиереят. — Колкото имаш опора в Русия и Бонапарт. Уж се събрали десетина стари мъже, пък се надлъгват като дечурлига, акъла им виж!“ Но си го рече без злост, просто като закротен в ъгъла сеирджия.

И още часове щеше да гледа сеир, да си мисли за новата проповед, която довечера ще завършат с Добри, ако в ушите му не се провря някак:

— … ние повече не ще търпим това! Трябва да вземем мерки!

Наостри уши — отдавна не го е стряскал Пазвантоглу с такива остри думи. Види се, работата беше необичайна.

— Ние и тъй сме отделили преди години два бюлюка за Кладовско и Зайчарско. Какво пречи да прехвърлим същите бюлюци в Белград?

— Нищо — вметна Манаф Ибрахим. — Веднага ще ги прехвърлим!

— Чакай! — обади се Кара Мустафа. — Защо ще се месим на Белград? Сърбите се бият за своя черга, вредят на Портата, макар да се пишат нейни съюзници. Ако отцепят Белград, нам какво от това? Нали същото правеха белградските еничари: не пропускаха султанова войска в пашалъка Белград.

— Не е същата! — тъй стръвно го сряза Пазвантоглу, че в одаята настана мъртва тишина.

Дори Софроний забрави своето смирено страдание, проточи врат и щръкна над купчините книжа.

— Не е същата. Докато Белград е в ръцете на разбунтувани еничари, Белград е с Видин; двете най-големи крепости на държавата са свързани в едно. А знаем ли накъде ще натежи Белград, ако падне в сръбски ръце?

— Няма и защо да знаем — не отстъпваше Кара Мустафа. — Дори сърбите да ни обърнат гръб, не ще загубим много; на белградските еничари също никога не сме разчитали.

— Не — твърдо го прекъсна Пазвантоглу. — Не, казвам! Своя, чисто своя крепост християните не бива да имат. И ние ще им попречим!

„Та той не ме брои за човек — помисли си епископ Софроний. — Ако бяха тук Кондо и Велко или дори Гяур Имам, не би изказал такива думи. На тях прави мили очи, защото му трябват бюлюците им. А аз какво мога да му навредя? В кърпа съм вързан, заключен с девет катинара във Видин…“

— Че тогава — прекъсна мислите му Манаф Ибрахим, — щом не доверяваш на раята, защо изпращаш тъкмо гяурските си бюлюци към Белград?

— А какво, турски ли да изпратя!

На всички се стори, че Пазвантоглу ще избухне, макар то да се случваше рядко. (Май беше го ядосал не въпросът на Манаф Ибрахим, ами самите събития в Белград например.)

— … За да налея масло в огъня, тъй ли? За да покажа на белградци, че съм като еничарите? Обратно: аз трябва да ги убедя, че Пазвантоглу не им е враг. При Пазвантоглу служат християни, но тия християни не са съгласни с бунта на сърбите. Надявам се, разбирате колко важно е това.

— Разбираме — прекалено готовно отговори за всички Кара Мустафа.

Просто бе забелязал колко излишно е да спори. Вече свикнаха с тоя обичай на Пазвантоглу: да обсъжда безкрайно с Дивана си въпроси, които отдавна е решил.

— При туй аз не изпращам към Белград кои да е, а Кондо и Велко. Съмнявате ли се в тяхната вярност?

— А, не… Дума да не става! — един през друг отговориха бюлюкбашиите. (Нали Пазвантоглу очакваше именно такъв отговор.)

— … И освен това — заключи той с ехидство — изпращам подире им Еминджика. Те имат по две хиляди души, а Еминджика — три. Прибавени към еничарите от крепостта Белград, тия три хиляди стават осем. Осем срещу четири, такава ми е сметката. Вярвам, тя ще бъде ясна, комуто трябва.

„Сметки и сметки! — рече си погнусен Софроний. — Опекоха ти пашалъка християните и ги занасъсква едни срещу други — продължи вече съзнателно да се курдисва той. — Как не! Българи да проливат сръбска кръв, за да се удържиш насила, щом някой не те искал с добро. Няма да я бъде тази, няма!“

Че как тъй няма? Какво си въобразявате, че ще свърши Софроний срещу волята на всемогъщия Пазвантоглу; да не би да застанеше сам начело на Кондовите? Не си ли виждаше хала владиката — треперливите нозе, болките в кръста и сърдечната слабост, — ами излишно се тровеше.

Изгледа бюлюкбашиите, чиято дума пред Пазвантоглу би натежала повече от неговата, но те мълчеха, отдавна привикнали да считат, че са немощни пред уморителната пресметливост на Осман Пазвантоглу.

— И така — завърши пашата с глас, който не търпеше спорове, — утре заран изпращаме човек до Кондо и Велко: да потеглят веднага за Белград. Еминджика ще тръгне по Дунава.

 

 

Епископ Софроний се прибираше, патеричката му чукаше неравно по калдъръма. „Като слепец се влека вече — мислеше си старецът. — Техните тояжки чукат така: ту често, ту — по-рядко. Нейсе, понякога един слепец свършва повече работа от триста окати.“

Изглежда, Софроний се намираше в един от онези часове, когато забравяше всичко: кой и що е, какво бе препатил и какво му предстоеше да изпати, ако не се оборави с време. Добри познаваше тия странни припадъци, когато старецът ставаше друг някакъв. И ако стоеше неотменно при владиката, то бе заради тия часове. Иначе всекидневният Софроний сам би се опазил по-добре, отколкото с десет гавази: гънеше се, правеше си сметка докъде му стигат сили и откъде нататък просто ще си изпроси бой без полза. Но настанеше ли някой от тия редки часове, невъзможно беше да вразумиш стария. Защото той ти отговаряше все със същата, твърде права приказка: „Че аз ако се тая, нали е за туй: да свърша нещо, кога му дойде времето. Иначе за кой дявол е цялата мъка? За да живея някой ден повече, така ли?“

Потропвайки с патеричката през Видин, Софроний не изпускаше из очи нищо по пътя си. Допускаше, че върви може би за последно из града.

Градът наистина беше се изменил през трите последни години, с други думи — откак Портата отписа Видинската крепост и я предаде в самовластието на Пазвантоглу. Вече нямаше улица без калдъръм, без вади и фенери. Видинлии забравиха какво е калишак, какво е нощна тъмнина и страх от джебчии; живееха в незапомнено спокойствие.

Из своя път към Кула-капия Софроний мина и покрай новата джамия, нея Пазвантоглу построи след победата си. Голяма, но проста на вид джамия, със самотно минаре, на чийто връх блестеше позлатено сърце. До нея беше също новото каменно къще, където Пазвантоглу бе пренесъл книгите си. Така Осман изпълни една отдавнашна мечта на Фатма хатун — да види най-сетне книгите си събрани и подредени.

По-нататък, покрай новостроените магази за барута, покрай къшлите на Пазвантоглувата войска, Софроний стигна до новия пашовски конак. Той още беше на първия си кат, дълъг и тесен като метоха. Около постройката швъкаха каменари и дюлгери; да оглушее човек от шума, който вдигаха стотина работни хора. Удвояваха го коларите, дето возеха талпи, ругаеха с все глас или събаряха с трясък своя товар.

„Дано даде господ да псовиса, преди да пристъпи в конака си!“ — прокле Софроний и се прекръсти бегло; сам разбираше, че не е редно да се кръстиш при клетва.

От постройката на пашовия конак до християнската къща, където живееше, бяха две-три улички. Макар още да не беше се смрачило досущ, в една от одаите светеше.

„Добри, Добри! — каза си наум владиката. — Знаеш ли, Добри, какво ти нося тази вечер?“

Открехна вратата, зърна пред свещта приведения гръб на Добри и се засмя на себе си — навярно послушникът пак е прехапал език; винаги работеше така, като дете, току-що изучило писмо. Наистина Добри бе дотолкова захласнат в писането, че не усети наставника си; продължи да скърца с перото и от време на време да занича набързо записаните слова Софрониеви.

За миг старецът се поколеба, хлопна вратата, пристъпи и сложи ръка върху своя ръкопис.

Беше искал в туй движение да има сдържана заповед, призив, решителност и какво още не. Ама май нищо не излезе; върху хартията се отпусна тясна, възжълта, плаха ръка.

— Какво има, отче? — попита Добри.

— Ще трябва да заминеш още сега, Добри.

— За къде?

— За Зайчарско. Вземи кон от брата на клисаря. Ако ти дам моя, ще се сетят.

— Кой ще се сети?

— Пазвантоглу! — шепнешката отговори Софроний.

И тъкмо послушникът да изрази уплашена почуда, старият по момчешки, както навярно не беше правил от половин век, му смигна.

— Пазвантоглу! — повтори, вече ухилен.

— Ще рече, нещо срещу волята му ще върша, а?

— Тъй. Нима все по неговата гайда ще играем? Свърши се тя!

„Това си е! — съобрази Добри, убеден, че стария го е прихванало. — Сега ако отървем кожата, и то ще бъде много. Ами как да го оставя сам във Видин, щом е наумил нещо?“

— Ти, отче, размисли ли? — възрази му, но получи отговора, който очакваше.

— Няма за мислене. Знаеш ли какво нареди днес пашата?

— Какво?

— Кондо и Велко ще се прехвърлят от Зайчар и Кладово при белградските еничари, за да смажат бунта на сърбите, това!

— Бре! — смая се Добри, при все че нямаше защо. (И в Кладовско Кондовите бяха пак по същата работа, ама не открито.) — Е, ще отидат ли?

— Не знам дали ще схванат на какво ги кара Пазвантоглу, как ще им го хлъзне. Неговите са все такива: големи думи, обещания. Лъже и маже. Пък и може да не са чули, дето сърбите готвят в Белград нещо важно, може да не са повярвали. Затуй, Добри…

— Затуй трябва да замина за Зайчар, нали? — съвсем окопитен го прекъсна послушникът.

Старецът кимна, като отбягваше Добривите очи. Зер пътят до Зайчар не ще бъде лек, нито пък във Видин ги чака добро, ако Пазвантоглу подуши.

— Ами ти, отче? — попита Добри. — Излиза, оставаш заложник във Видин. Три дни поне ми трябват, за да отида и се върна. Какво ще стане през тия дни с тебе?

Щом Пазвантоглу разбере, че изнасяш тайни от Дивана и че подкокоросваш дружините му, свършена е твоята.

Този път Софроний не отговори по обичай: „Не смее да ме очисти, кучето!“ От някое време из града се говореше, че патриархът е склонил да ръкоположи Калиника. Ще рече, Софроний скоро би бил ненужен във Видин. А толкова ли е чудно да умре от смъртта си един шейсетгодишен старец?

— Какво ще стане с тебе? — повтори настойчиво Добри.

— Как какво? Днес се прибираш от Зайчар, утре тръгваме.

„Утре тръгваме! — рече си Добри. — Кой ли вече път чувам все това, кой ли път тръгваме, за да попаднем от едно зло на друго?“

— Тръгваме за Влашко — продължи невъзмутимо владиката. — Докато ти си при Кондо, аз всичко ще наредя. С брата на клисаря ще го наредя.

„Много взе да вярваш на тоя клисарски брат — помисли Добри. — Викаш си, щом пренася тайно стока отвъд Дунав, щом дава тайно под откуп коне и каици, ще свърши и нашата работа…“

— Трябва да му броим много пари — продума. — Повече, отколкото би му платил Пазвантоглу, за да те издаде.

— Че ще му платим — леко се съгласи старецът. — Нам за какво са, ако не да си купим слободията? И пари ще му дам, и благословение. А?

— Дано помага бог! — умърлушено заключи Добри.

Знаеше си, че Софроний не би отстъпил. Пък и не трябваше — прав е. Ако Калиник приемаше владишки сан, никой не би предвидил как ще постъпи Пазвантоглу със Софрония — той и така дип не го обичаше.

— Ще се стягам, отче — рече Добри. — А ти ми нареди какво да предам на Кондо.

Първата вечер стигна Тимока, премина го по брод и продължи все встрани от пътя. Не можеше да препусне, би пребил коня. Провираше го внимателно през храсталака, водеше го за юзда през редките кории, а сърцето му замираше от страх. „Ех — мислеше си, — защо не са дните, когато търсех българската книга от град на град!“ Тогава бе пешак, носеше една гола душа и (въпреки че му беше мила до немай-къде) по-леко би я предал. А сега Добри отиваше изпратен, за да свърши работа, от която зависеше много. И го чакаше някой, дето не би поминал без него; щом си представи стареца, оставен без подкрепа, чак се изпоти: страшно!

„Нищо не ще ме сполети! — утешаваше се Добри. — Не може, не ще допусне бог! Та нали отивам, за да попреча на кръвопролитие между братя!“ И наистина му се стори, че вече не е никакъв Добри, ами мъченик, прежалил себе си заради християнската вяра.

То, като за мъченик май беше твърде подплашен — случеше ли се конят да настъпи съчка или да се сепне, Добри изстиваше цял. „Така е то — повтаряше си Софрониевите мъдрости, — само ахмакът не познава страх.“

Но до тази, до втората вечер никого не срещна Добри. Селата гледаше да избикаля, а из къра нямаше хора. Лошото бе само, че трябваше вече да заразпитва за Кондо — да влезе в село. Надържаше се на туй, дето мъчно биха го различили от Кондовите. Ще твърди, че преди седмица са го изпратили към Тимока и сега се връща при тях.