Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (4)

III

Одаята на Дивана беше блестящо украсена и най-вече хладна. Сеид Мехмед паша, велик везир, се отпусна на миндера — през август слънцето над Стамбул е жарко, та беше изпило силите му, докато премине със свита, с писъка и трясъка на свирачите от конака си до двореца Топкапу. Стори му се, че ще задреме в тихия полумрак; знаеше добре, че и днес, както от много години, зад позлатената решетка над главата му няма никой.

Гъста решетка тъкмо под ливанското кубе прикриваше прозореца, през който падишахът надничаше към своята империя; не биваше като простосмъртен да седи всред велможите си в Дивана. Сякаш око — винаги заплашващо — усещаха османските везири зарешетения прозорец. Тъмни и невидими бяха седели зад него и Селим Страшни, и Сюлейман Великолепни, и Мехмед Ловецът. А отдавна вече не седеше никой.

Абдул Хамид хан I — след като стъпи на Османовия престол подир полувековно заключение в харема — също бе опитал да хвърли око към държавните дела. Два или три пъти. Не му хареса. Съветът работеше дълго и скучно, а от писмата, които дефтердарят четеше пред везирите — писма из всички краища на богопазената империя, — султанът не научи нищо приятно. Най-сетне, ако работите вървяха така зле, както говореха писмата (макар Абдул Хамид хан никога да не повярва това), дълг на велможите му беше да скрият истината от неговото височайше лице. Нека му поднесат една сполука, една победа, нечия благодарност! Но весели известия нямаше, а на везирите още не бе хрумнало да ги измислят. Затуй Абдул Хамид хан престана да седи зад решетката — защо ще разваля съня и обеда си с лоши мисли.

Диванът започна. Пред великия везир застанаха двамина — началникът на дефтерхането и някакъв дребен писар с пълна торба свитъци.

— Само да не вземете наред. Късо! — нареди Сеид Мехмед.

— Писма от кадиите на Ловеч, на Плевен и Русчук. Раята заявява, че след като издължила десятъка си, дошъл втори побирчия и ѝ го прибрал пак.

— Всеки вторник — отегчено заговори Сеид Мехмед — слушам по двайсет такива жалби. Кой провожда нови и нови побирчии в казите, дето вече си имат?

— Не съм изпращал нов побирчия, не го познавам! — Дефтердарят дори не се направи на невинен. (И познаваше побирчията, и беше го изпратил. Когато ти броят пет кесии грошове срещу побирчийско място, ако нямаш празно, ще продадеш заето.) — На раята ли ще вярвате, или на мен?

Сеид Мехмед не се замисли:

— Отговорете на раята, че този десятък не е онзи. Нататък!

— Донесение от валията на Узи, Елхадж Али паша.

— Този ли Елхадж Али, който пише книги? — намеси се мюфтията, досега беше дрямал. — Изпратил, научих, такава една книга до падишаха. Какво не наредил вътре: разкапана била войската ни, занемарени били крепостите, войскарите бягали и поминавали от обир. Написал и за враговете ни — за немци и за руси. Тяхната войска що била; та от тях да вземем калъп.

— Е, и какво станало? — Сеид Мехмед не се събираше в кожата си, че чак сега узнава за писанията на валията.

— Нищо. Не му е до това на падишаха. И какъв ще е този нов ред, нима с нов ред стигнахме до Буда и Багдад?

— Няма как… — уж безизразно провлече Сеид Мехмед. — Ще трябва да заточим Елхадж Али. А Акшехир ще си пише по-спокойно.

— Ще трябва! — припряно го подкрепиха мнозина, а си мислеха: „Утре ще поискаш пък нашето заточение…“

— По-нататък сигурно няма важни писма. — След леката си победа Сеид Мехмед бързаше да привърши.

— Още една жалба, от гражданите на Скутари. (Туй бяха махалите от отсрещния бряг на Пролива.) — За пожара онази сряда. Свидетели заявили, че са видели как еничари запалили пожара. Познали дори някого, от шейсет и трета орта.

Без всякакви свидетели Сеид Мехмед знаеше, че и онзиденшният пожар, както много други досега, е еничарска работа. Щом оджаклиите останеха дълго без плата, туряха огъня на някоя чаршия и в суматохата, в дима и нощта изнасяха пари и стока на мирни търговци. Властта рядко ги наказваше; затваряше си очите — по-добре беше войската да се храни с кражби, отколкото султанът да има разправии с еничарски бунтове. Но този път Сеид Мехмед кипна: едва преди седмица еничарите получиха плата, за да мируват по рамазан.

Кипеше и се топеше Сеид Мехмед паша, първи стълб на Империята, но му стигаше да погледне вляво, към агата на еничарите, за да се откаже от всякакъв помисъл за борба с развалата. Една дума на еничарския началник — и Стамбул щеше да преживее най-лошото, което му се случваше: метеж на оджаклиите, кланета по улици и мегдани, обир и насилие. Всякога през последните двеста години тия събития имаха еднакъв край: султанът подхвърляше на метежната си войска няколко везирски глави („Не аз съм крив — доказваше той, — подвеждат ме калпави съветници.“) Тогава бунтовниците се разотиваха по къшлите си, а любовта между падишаха и войската разцъфваше с нетрайна сила. Та Сеид Мехмед хубаво знаеше, че ако повилнели еничари поискат главата на султановия син, ще я вземат. Камо ли неговата, на Сеид Мехмед де.

— Тия свидетели навярно са лъжливи — чу се да казва с несвой глас.

— Иска им се някой да плати загубите от палежа, това е — припряно додаде мюфтията.

Всеки гледаше да угоди на еничарския началник.

През цялото време, докато Диванът се чудеше как да отърве подпалвачите от наказание, еничарят не обели зъб. Облегнат нехайно, подпрял о коляно чибук, той следеше струите дим от сумрака над миндера към снопа светлина, който падаше през прозореца на кубето. Сякаш за него нямаше по-важно от играта между светлина и сянка. А ако някой би го разгледал през булото на пушека, щеше да прочете в очите му присмех — не дори тържество: „Плъхове, охранени, подплашени плъхове… Като тия, дето юрват да бягат, кога потъва гемия…“

Емирът вече разгъваше и сгъваше свитъците, без да чете; търсеше добра вест за края на съвета.

— В София били обесени седемнайсет души разбойници, които върлували дълго из Филибешко, Самоковско, Пазарджишко. Главите им са изпратени в столицата. Още не съм ги получил, но ще дойдат днес-утре.

„Не си знаят силата разбойниците! — мислеше Сеид Мехмед. — Ако нападнат София, ще я вземат, кой ще им попречи? Ама нали ходят по двама и трима, все някой се натика в капана…“

Кимна на четеца да привършва. Изправи се с величие, мина през позлатените врати на Дивана, слезе мраморните стъпала. На двора гръмнаха свирачите. Зурни, бурии, даули и дзилове поздравяваха първия велможа за щастливо разрешените държавни въпроси.

Горе, в трема пред Дивана, останаха двамина — еминът и дребният писар. Те си разделиха непрочетените писма. Отдавна имаха работа с везири, та знаеха, че сами трябва да пишат отговори. Като по-важен, еминът отбра двайсетина по-дълги свитъка. На писаря се паднаха цяла торба оваляни, дребни листчета. Между тия — нестигнали до мъдрата справедливост на Дивана писма — имаше едно от селяните на Конаре, Пазарджишка каза. Те молеха султана да пусне по-рано мъжете им от ангария, защото плодородието било голямо. И друго писмо — на някакво момче от Брезник, което наскоро приело исляма; то молеше да го сторят еничар.

 

 

Юсуф ага, кехая на Хадидже султан — вдовица на покойния Мустафа III, — чакаше чужденеца в първия двор на Топкапу, докато везирите излизаха из Средната врата.

Дворът гъмжеше от еничари. Трупаха се около големите казани, където им разливаха чорба. Наоколо щвъкаха везирски пейкове или надменни бостанджии — първият двор беше тяхно царство. А в цялата подвижна, синьо-червено-гълъбова тълпа, над която тук и там се мяркаха златоткани покривала на везирски атове, в цялата тълпа от залисани или немарливи, усърдни или дръзки султанови слуги Юсуф ага се открояваше особено. Навярно защото само той помежду им бе слуга на жена и се чувствуваше посвоему господар на своята господарка.

Освободеният роб, черкезинът Юсуф ага личеше всред всички най-вече с красотата си — ярката, предизвикателна красота на мъж, избиран из хиляди тъкмо по красота, същински горски звяр посред хайка палаши. Нищо чудно, че немладата вдовица на Мустафа хан (самата тя робиня, продадена от гладния си баща на някой грузински пазар, преминала през харемите на разни везири и усладила накрай дните на покойния падишах) взе черкезина за свой кехая и остави в ръцете му управлението на всичките си имоти. Дори — така говореше цял Стамбул от Топкапу, та до крайбрежните кръчми, — дори себе си, ако може да се каже.

Юсуф ага отдавна подпираше зида на първия двор, а чужденецът все не идваше. По едно време се досети: бостанджиите не ще пропуснат оногова, докато последният везир не напусне Топкапу.

Навън беше се събрала тълпа — вечната стамбулска тълпа, която не могат прогони ни жегата, ни студът, ни еничарски бичове. Сеирджиите. А всред тях, макар да се напрягаше нечовешки, дано се изтръгне из яката им, потна прегръдка и си пробие път към портата, стоеше млад човек със синя атлазена шапка и бяло перо. (Само това се виждаше над главите и плещите на тълпата.)

„Никога не ще определиш на какво всъщност миришат — минаваше през ума на оня с шапката. — На кал, размесена с улична прах и пот, на отдавна непран вълнен плат, попил дъха на евтин тютюн и пържена риба, на дим от овча лой и какво не. Напече ли ги слънце, смърдят нетърпимо! Изглежда, разтапя се мазният клей по кожата им… Диваци! Какви ли болести би прилепил от тях човек? Такива, неизвестни на никоя наука.“

Гадеше му се от жега и смрад. Отново опита да се промъкне към Високата порта, напъна до изтръпване лакти и рамене. Нищо. Примири се, зачака. Само успя да напипа джобовете си и колана. Чудно, още не беше окраден.

А Портата беше се отворила. Везирите, види се, бяха излезли, но младият човек не се наслади на тържественото им шествие. Тълпата сякаш порасте с цяла педя — всеки се навдигна на пръсти и проточи врат. Над тълпата не се мяркаше вече дори бялото перо; човекът стоеше, затиснат от сеирджиите, и с плътна досада чакаше края на мъките си. По посоката, от която се чуваше свирнята, долови, че зрелището отминава. „Само тяхната музика е по-отвратителна от вонята им!…“ — едва помисли; писъкът и трясъкът щяха да го лишат от свяст.

Току усети, че може да помръдне ръка. Разтика няколко влажни гърбове, блъсна някакъв схванат просяк (от опит знаеше, че тук за грубост не ругаят, просто по-слабият отстъпва и сам се мъчи да намери още по-слабо място в навалицата). Вече тръгна почти свободно. Хорският поток се повлече надолу, подир шествието, та младият човек остана нашироко.

Сега се виждаше и цял. Облечен беше в къса, малинова дреха, тясна в кръста, и в тесни черни гащи. Високи ботуши от червен сахтиян, доста изгазени в суматохата. Къса шпага. Доктор Роберто Лоренцо (защото това беше той), бакалавър на университета в Падуа, член на редица учени общества, а през последните години и лекар на френското посолство, на всички католици в Пера и Галата, бе допускан в Топкапу. Уж нямаше сила, която да накара османския султан, жените и велможите му да поверят здравето си на неверник, но с Лоренцо се случи нещо неправдоподобно.

Вдовицата на покойния владетел (лекарят бе чувал да се говори за нея в Пера, че била изключително красива и властна жена) бе получила позволение от мюфтията син ѝ да бъде лекуван от християнин. Лоренцо достатъчно познаваше източните нрави, за да претегля значението на стъпката, извършена от Хадидже султан. „Чудна жена! Възприемчив към новото, революционен дух — бе първото му заключение, когато му известиха за високата чест: — Каква борба е трябвало да изнесе не само със средата си, но и със себе си!…“

Не, Лоренцо се лъжеше; учените хора често се лъжат, като приписват на света собствените си съждения за него. Прекалено дълбоко бе предан на положителното знание сам той, прекалено беше сраснат с идеите на Просвещението, които разтърсваха Запада през този, осемнайсетия век, за да проумее, че в Топкапу е срещнал нещо много по-просто, но и по-живо: една лишена от власт жена, която отново се стреми към власт. Години бе управлявала чрез един султан — покойния — и се надяваше да управлява чрез друг: сина си. А той беше болнав. Затуй не подбираше средства, дано опази живота му. Това беше то.

Доктор Лоренцо влезе в Топкапу още преди да заклопят Високата порта. Веднага бостанджиите го оградиха като капан. При първите си посещения в Сарая лекарят бе усещал студени тръпки. Действително чужденецът отдавна не бе застрашен в Константинопол от присъда или законно гонение, но властта не отговаряше за постъпките на особено ревностни мюсюлмани, на които би притъмняло при среща с въоръжен гяур. Неведнъж тълпата бе превръщала в куп дрипи и сгазено месо някой поразвеселен френски моряк или пищно натруфен венецианец. Затова доктор Лоренцо не въприемаше близостта на стражите с подобаващо на ума и знанията му хладнокръвие.

Бостанджиите хубаво знаеха хекимина гяур, но не го изтърваха, докато Юсуф ага не го пое из ръцете им. Всеки път черкезинът го улавяше със здрава ръка през кръста и така повличаше бакалавъра на естествените науки навътре в сарая.

„Странен церемониал при среща на чужд поданик!“… — Колкото и да взимаше нещата откъм веселата им страна, Лоренцо не смогваше да потисне ненавистта си към надменния роб. Крачеше неудобно (Юсуф ага беше цяла глава по-висок от него) през двора със старите платани, после — през втория, и най-сетне — през третия, чак до искрящата врата на харема. Там кехаята го завря в ръцете на огромен, чер като кафе скопак. А Юсуф влезе, за да повика началника на черните евнуси лично — само той можеше да пропусне чужденеца.

За не по-малко от двайсети път на туй място Лоренцо си мислеше същото: що за варварски обичай да бъде държан престолонаследникът в харема! Противоприродна, — болнава среда за едно момче. Нима наистина ученият западняк не си даваше проста сметка: всеки затъпял, порочен, малоумен принц е лош заговорник. Варварският обичай тържествуваше през вековете тъкмо заради страшните си последици.

„Защо в Пера се чудят, че днешният султан бил животно, и то разкапано. По-чудно е, че изобщо подобава на човек. Всички те са животни!“ — мислеше с растящо раздразнение италианецът. Затворената врата, зад която чуваше смях като от гъдел, гранитното лице на евнуха, потните ръце, които яко стискаха кръста на Лоренцо — всичко това бе повече, отколкото може да понесе един изтерзан от горещина, воня и варварство западняк. „Животни са до един!…“

„Не до един.“

Какво ли стопи тъй бързо раздразнението на Роберто Лоренцо?

Отдавна чувствуваше, че идва в Топкапу не само заради тежките дукати на Хадидже султан и заради възможността да бъде полезен с важни сведения на чуждите посланици. Лекарят търпеше нетърпимите нрави в Топкапу и от просто човешко съчувствие. Защото отвъд, в душното дворче на харема, живееше един човек — за него Лоренцо бе едничък прозорец към света.

Когато омразните пръсти се откопчиха от колана му, лекарят прекрачи прага на харема — прага на земните блаженства, както бе прието да се смята. Дворчето беше оградено от три страни с двукати покои, двайсетина стаи, не повече. В тия тесни, пропити от мирис на мускус и ливанто стаи, бяха натъпкани стотици жени — любовното съкровище на султана. „Праг на блаженството! — рече си Лоренцо. — Какво ли блаженство би изпитал човек в харема? Всяко животно има повече любовна интимност от наместника на пророка. И в тази кална яма, събрала покварата на целия Изток, трябва да расте и възмъжава шехзаде Селим…“

От три страни над дворчето жумяха с решетките си два реда прозорци. И сега Лоренцо чу иззад тях обичайния лек шум — спотаения, жаден, непоносимо напрегнат дъх на множество женски гърди и устни: нечист шепот, задавен смях. Крачките, които извървя до ниската вратичка вдясно (тя затваряше двете малки стаи на принца), струваха на лекаря усилие: притискаше го мръсната вълна желание, която се стичаше през решетките. Всекиму се ще да бъде харесван, загдето е неповторим; десетки жени в този миг желаеха Лоренцо само защото беше мъж.

В Селимовите покои лекарят влезе сам. Въпреки че вътре беше почти мрак, той уверено се упъти към ъгъла. На миндера, отрупан с възглавници, лежеше шехзаде Селим.

— Добър ден, бъдете добре дошъл! — Селим произнасяше смешно малкото познати му френски думи, та веднага премина на турски. — Седнете, хеким-ефенди.

Лоренцо приседна свойски на миндера — в одаята и без туй нямаше стол.

— Какво усещате? Навярно жегата е довела до увеличение на солта в кръвта ви. (Такива бяха последните заключения на западната наука.)

— Нищо ми няма. — Под дългите момичешки мигли очите на шехзаде гледаха присмехулно. — Просто четох нещо, което ме накара да размисля. Исках да поговорим.

— Та нали ви разрешават изключително книги, посветени на Османовия дом? И казвахте, че ще престанете да четете, защото са ви втръснали победите на вашите деди?

— Да. Но нещата се менят, хеким-ефенди, дори в Топкапу. Знаете майка ми, нали?

Лоренцо предпочете да се изрази твърде общо.

— Чувал съм най-ласкави думи за султан-хатун.

— Майка ми не е като другите наши жени…

Въпреки изостреното внимание, с което чужденецът се отнасяше към всичко в Топкапу, той не долови в гласа на принца нито възхищение, нито укор.

— Жалко, че никога не ще я опознаете лично!… — продължи Селим. — Както сте чували, в двореца има такъв обичай: преди байрам всяка султанова жена, сестра или вдовица има право на едно желание. Повечето изпросват от султана още някоя скъпоценност — как не се насищат на скъпоценности! А Хадидже султан получила нещо по-ценно: позволение да имам учители и книги. Вярвате ли го?

— Простете, не мога.

— Ако щете, вярвайте: след байрам ще имам учители, по френски и философия. Навярно някои от бившите драгомани при Портата — още двама съгледвачи около мен извън досегашните!…

— Убеждавам се, че майка ви е наистина необикновена жена.

— О, предполагам, не ѝ е било леко да склони падишаха. У нас са сигурни, че всеки принц, който не е малоумен пияница, представлява държавна опасност. Но майка ми винаги навреме успява да припомни на Абдул Хамид хан, че той живее и управлява поради необичайното великодушие на баща ми. Най-сетне, аз бях навършил петнайсет години при смъртта на Мустафа хан — законът би оправдал убийството на брат му. А баща ми не го е заповядал. Макар, както често споменава Хадидже султан, да бил дълбоко убеден в нищожеството на Абдул Хамид.

— Толкова повече трябва да очакваме, че на великодушието той ще отвърне с великодушие. — Лекарят непредпазливо се допря до болното място на принца.

— Трябва да очакваме… Но съвсем не е задължително. Не ви съветвам да правите облог, че не ще бъда удушен в деня на Абдулхамидовата смърт. Той чака дете, знаете ли? От петстотин и първата си жена, така говорят. Не е ли странно?

— Природата има странни приумици — съгласи се Лоренцо, докато целият му израз говореше, че става дума не за игра на природата, а за нещо по-просто.

— Както и да е! — Селим беше се изправил трескаво. — За един османски принц е опасно да разсъждава върху бъдещето си. Мнозина са полудели от такива мисли.

Лоренцо забеляза тъй известната му напрегнатост в очите на младежа. „Какво искаме от тях? — рече си. — Та всеки османски владетел е живял по десетилетие или три със сянката на палача край леглото си…“

— Сега аз мисля едно: ще мога да уча! — продължи Селим. — Нали ще ми носите от вашите книги? Тайно — додаде с шепот.

— Разбира се. А за коя книга щяхте да ми говорите?

— Да, чували сте името на Елхадж Али паша, нали?

— Този ли, когото понижиха заради неуспехите му срещу русите в миналата война?

— Същият. Преди време отправил нарочно писание до султана и в него изложил открито причините за всички наши поражения. Абдул Хамид хан не го и погледнал; той страшно мрази да му навират в очи несполуките ни. Но един везир го предал на Юсуф ага, за да ми го връчи.

Вече не лекарят, а съгледвачът Лоренцо наостри уши. „Така, а? — мислеше си. — Юсуф ага заговорничи под носа на султана. Той ще да е връзката между недоволните везири и принца… Чрез него те се стремят да убедят Селим в нещо… Но в какво? И кои са те?“

— Е, съгласен ли сте с мене?

Селим беше говорил разпалено; но думите му не достигнаха до Лоренцо, който бе прекалено увлечен от откритието си. „Нещастно, малокръвно момче! — рече си лекарят; смяташе Селима много по-млад, макар да ги деляха не дори десет години. — Даваш ли си сметка в каква каша те забъркват? Еничарите са взели главите на не един султан или везир. Защо биха пощадили твоята? А ако все пак успееш? Ако успее да надделее с шепа напредничави държавници над развалата, по пътя на Русия към топлите морета ще се изправи вече не една разкапана империя, а действителна сила!“

— Може би е нередно да ви давам съвети, шехзаде — проговори Лоренцо, — но съм живял по-дълго, и то между хората. Страхувам се, че в Топкапу човек не е в състояние да прозре сложността на нещата. Затуй ви моля: изчаквайте и внимавайте!

— Че аз внимавам, бъдете спокоен. — В гласа на принца се долавяше горчивина. — Но дали внимавам, или не, няма изгледи да оцелея. Не залагайте на това, че Селим ще бъде султан!

— Ще заложа! — Лоренцо държеше, преди да си върви, някак да угаси тревогата у Селим. — Още днес бих заложил. Един владетел трябва да бъде побъркан, за да се лиши от наследник като вас!

„Тъкмо затова — надсмиваха се горчивите очи насреща му. — Тъкмо защото не съм като тях, те ще пожелаят смъртта ми…“

„Прекалено много мисли! — заключи лекарят на излизане. — За турчина то е нездравословно.“

Навън го чакаше Юсуф ага с израз на човек, който не знае за какво е било дума.