Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (73)

V

Новината нахълта в пашовия конак привечер, когато Фатма хатун готвеше вечеря без отрова на видинския паша.

Бе излязла на двора за вода (и това вършеше сама, нали трудът ѝ имаше смисъл, ако го издържаше докрай). Пое назад и изведнъж спря. Спря я Исмет — видът на Исмет. Старият им слуга седеше върху скемлето под навеса някак безпричинно — какво може да пропъди един старец без работа на студа? Отпуснат и загубен, сякаш най-лошото вече е пристигнало в този двор.

— Исмет! — повика го господарката.

Старецът се сепна, но не стана; седеше си и след като Фатма се изправи пред него.

— Какво има?

Исмет поклати глава. А не отвърна.

— Какво се е случило? — с растяща тревога повтори Фатма.

Навярно туй (какво бе крива Фатма хатун, та да я мъчи?) го накара да изрече с корав език:

— Колят.

— Кой коли? — Тя стисна дръжката на стомната с две ръце, за да не я изтърве. — Кой?

— Ние…

На Фатма се стори, че старият им слуга плаче — мокри бяха старческите очи. Или от студа? А защо Исмет изглеждаше тъй безутешно сам, тъй отчаяно виновен, свит като псе под пруста?

— Кои ние? — зашепна виновно и Фатма, преди да знае в какво е вината ѝ. — Защо ще колим, отговори, Исмет!

Тъй както несвързано, виновно и просто предаде днешното събитие слугата, Фатма не успя да го обхване. Без да проговори, тя се прибра вътре. Доподреди яденето на видинския паша и изкачи стълбите с тежкия поднос. Пред селямлъка не се поколеба дори миг, влезе. Не вдигна очи, а все пак мярна сина си: Осман Пазвантоглу четеше някакви книжа, съсредоточен, затворен. Един почти прозрачен образ на самообладанието.

„Той се срамува, съжалява за отзараншната си слабост — помисли Фатма. — Способен е да воюва дори против съчувствието на майка си!“ И макар че едва отзаран желаеше тъкмо това да го подтикне към борба, сега Фатма почувствува отвращение от полупрозирния мъж зад масата, който беше неин син.

Остави яденето без дума, затвори полека вратата зад себе си. Прибра се в харемлъка, легна с все дрехите. Фатма искаше да бъде сама, не би понесла човешко присъствие. Искаше да избяга от хората и думите, от недоумението, страха, ненавистта на цял Видин, които сякаш преминаваха през огради и стени. Знаеше, че днес е станало нещо непоправимо, че то ще я преследва до смъртта ѝ, а може би и отвъд.

Хиляди хора бяха намерили края си под Видин, за Видин — в обсади, засади, походи и схватки. Но онова бе смърт, а туй днес — клане. „Колим… Ние!“ — това изрече току-що Исмет, къщният слуга. Дори Исмет тази вечер се чувствуваше убиец, загдето преди четирийсет и пет години бе носил на ръце едно дете, пораснало в убиец.

А каква ли трябва да бъде вината на Фатма в сляпото унищожение, с което си вземаше сбогом от света синът ѝ? Тя угаждаше как се е оправдал пред себе си (ако Осман изобщо търсеше оправдание): след като бяха измамили доверието му, той мъстеше на гяурите. Пазвантоглу показваше, че все още е властен да се разплати за своята господарска обида.

„И така да е… — препъваше се из пътя на Османовите съображения Фатма. — Дори да е прав (а той не беше прав, защото не доверието, а сметките на Пазвантоглу бе измамила раята; просто плати на лъжата с измама), та какво би променило тук убийството? Тъй ли си отива човек от света, тъй ли се умира?“

„Колим… Ние…“ — не излизаше от ума ѝ Исмет, един от онези, дето се чувствуваха виновни, че са били с Пазвантоглу, вярвали са в златното сърце, с което той замести полумесеца върху видинските джамии. Днес няколко хиляди души (последните останали на Пазвантоглу бинбашии, дружинници, кнезове, слуги) щяха да се съгласят с Кондо и Велко, дето и преминаха към Белград. Днес други хиляди — видинлии, селяни из селата между Тимок и Балкана — ще пожелаят по-скорошната смърт на пашата. „Щом веднъж захвана клане — ще си рекат те, — никой не знае кога ще дойде и до нас. Дано по-скоро се обере по дяволите!“

„Ето докъде води безверието!“ — съжаляваше за своето волнодумство майката. Каквото и да върши през живота си един правоверен, той не би умрял без себап — без благодеянието, което трябва да запази добър спомен за него. А Осман си отиваше с мъст и кръв.

Кръв…

Преди час, докато Исмет разправяше, събитието бе за Фатма само думи. А сега, при светлината на свещта, която хвърляше криви, влудяващи сенки, думите преминаха в картина. Тя едва ли беше вярна, защото Фатма не познаваше света навън, но затуй пък — страшно натрапчива.

Фатма видя преди всичко Калиник. Ала не като писар на сина ѝ, с влашки предани очи, винаги усмихнат, услужлив и неверен; в църквата той беше друг — нямаше мазен блясък в очите му; мъченическо вдъхновение се излъчваше от целия него, извисен над молитвено тихото паство.

Фатма виждаше как Калиник владее богомолците, води ги в божия път, смирява душите им със слово; Фатма гледаше приведените гяурски гърбове, стотици роби, събрани в едно. Калиник за тях вече не бе пияният влашки веселяк, дето кепази църквата с разгула си, а пастир.

Високо-високо, чисто и заклинателно кънтеше гласът му, снишаваше гяурските гърбове, изливаше се по тясната пътека помежду им към вратите, разсипваше се чак навън.

Навън…

Мегданът вън престана да бъде пуст. Там с дебнещи стъпки се приближаваха много мъже. Нищо не се четеше в очите им, освен зиморничава неприязън — те още не знаеха за какво идат при „Свети Никола“. Един от тях, по-нисък с цяла глава, без да проговори, даде знак. Мъжете полека, както се протяга змия, сигурна в лека плячка, заопасваха стените на църквата. Превити — да не зърне някой чалмите им през прозореца.

Хищно, лепкаво — стотнята вече плътно държеше в шепа „Свети Никола“. В туй време дребничкият стоеше пред вратите; крилата им бяха широко разтворени — храмът бе искал да побере повече хора, да приюти цял Видин и го утеши.

И пак корабът на „Свети Никола“. Пътечката вече не беше празна, макар богомолците да се притискаха, както преди, за да държат свободен прохода, през който някой безимен брат би потърсил помощ от бога.

Ето двама безименни.

Фатма виждаше как несмело застават те на пътечката. Сами, вярващи в своя бог, те усещат — джелати, каквито са, — че нямат право да посегнат на чуждия. Почти животни, каквито са, те чувствуват, че няма свой и чужд бог, че той е един: тъжната необходимост на човека да не бъде сам.

Двамата се колебаят. У катила колебанието прилича на глупост, та двете лица се блещят тъпо, докато краката носят катилите към олтара. Ръцете им все още висят бездейно; човек би помислил, че те не ще свършат никаква работа при „Свети Никола“.

„Та-тап, та-тап“ — двамата пристъпват нестройно, а тежко. Всички са чули тия стъпки. Но се обръщат малцина. Преди самите убийци да знаят кое как ще стане, узнават го гяурите. Не, те просто си спомнят; повечето от тях са виждали убийци, с все такива, уж тъпо недоумяващи лица, с такива уж безцелно отпуснати ръце и нестройна стъпка.

Раите упорито гледат пред себе си. Те са пресметнали (защото от поколения вече ги колят), че двама убийци не идат за триста жертви; жертвата ще бъде една. И с това, че отбягват да привлекат погледа на двамата, раите остават извън кръга, в който избира жертва убиецът.

Гърбове, гърбове, гърбове… Слети в черна стена без дъх хора, те се молят с цялото си същество: „Нека по-скоро мине неизбежният миг!“

Но един все пак стои с лице срещу убийството. Не защото би застанал, ами то просто го е сварило така. Калиник — висок, вдъхновен, изправен под закрилата на Христовите ръце от кубето.

Докато двамината вървят рамо до рамо. Калиник разбира какво иде към него; без да ще, той е дал сила на решението им.

Тогава Калиник се изправя още по-нагоре, израства дотолкова, че ножовете не досягат шията му, а пробиват епатрихила някъде под сърцето.

Няма вик, не е имало вик на болка — архиереят рухва върху стъпалата, а короната отскача при удара о плочите. Джелатите вече са наведени над него; те бързат да довършат, веднъж започнали; отделят владишката глава от владишкия труп. Кръвта им пречи да работят; дръжката на ножа се плъзга между пръстите, покрива раната и острието дълго трие там, където не е нужно; залива тъкмо оная жила, оня прешлен, който все задържа главата към трупа.

Псувни през зъби — джелатите работят пипкаво. Те усещат зад себе си триста бездиханни, свели глава роби. Напрегнати, двамата не си дават сметка, че може да довършат навън; че Калиник може да бъде прострян на мегдана и с глава. Но някога те са клали така (при друг случай, по друга заповед), та само повтарят познатото.

Внезапно чуват плясък; трупът се е откъснал, държат само главата на Калиник. Захвърлят я почти удивени как е попаднала в ръцете им, после улавят за краката трупа и го повличат.

Той чертае кървава диря по пътеката, отстъпена от вярващите на незнайния брат, който би търсил бога в тази неделна заран; оставя кърваво петно върху църковните врати и цяла локва кръв пред олтара.

Отвън, зад крилото на „Свети Никола“, се измъква дребничкият със скъпия кюрк и придирчиво оглежда работата на двамината.

— А главата? — пита. — Къде е главата? Нейсе, ще поминем без нея. Завлечете мършата на мегдана!

Вътре… Фатма вижда как след двамата пътеката се затваря. Стотици хора обръщат гръб към олтара на ужаса. Един през друг, в глух ропот, полумъртви от страх, пред „Свети Никола“ се изсипват триста души свидетели на безсмислената смърт. И се стапят, докато мигнеш, из улиците. А при „Свети Никола“ остава главата на Калиник, която вече не кърви.

Тишина…

Не! Някой изкрещява — дали викът, заседнал в гърлото на жертвата, едва сега, щом то е прерязано, намира път? Чий е този предсмъртен крясък?

Може би поповете — крещят двайсет и четирите свещеници, убити като Калиник насред църква или дома, на ядене, в леглото, под пруста. Из много видински къщи излизат кървави следи, те се събират в тъмни пътечки, а на мегдана зарастват в голямо-голямо, черно петно…

Че как ще крещят вече мъртвите! Това са децата им, пред чиито очи са били заклани двайсет и четири нищо неподозиращи пастири. А може би са очаквали участта си — нали са заговорничили против Пазвантоглу със сърбите. Или не са заговорничили, ами просто са говорели срещу Пазвантоглу и неговата нечиста власт над Видин. Или не са смеели да говорят, но са мислили, желали са края на Пазвантоглу.

„Само дано спре този крясък!“

Спокойно, Фатма! Не мъртвите, навярно си извикала ти, тъй ясна, отчетлива бе картината на Калиниковата смърт, тя те изплаши, изби из тебе твоя вик на умиращ. Спокойно, Фатма!…

Не бе изкрещяла и тя. Седеше свита в леглото, съвсем на себе си, стараеше се да смири виденията, да си върне остатъка силица, който би ѝ позволил да изпълни докрай своя дълг на майка. Чий е тогава този вик?

Стъпки… Убийци! Възмездието! Нима толкова скоро? А казват, че бог забавял, но не забравял. Този път не се и забави; насилието бе извършено под очите му, пред самия олтар.

Стъпки! Вратата на харемлъка тресна. На прага стоеше Исмет. Без вина, само с ужас в очите — мигар и него гонят убийци?

— Хатун! Тичай! Господарят се дави в кръв!