Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (28)

III

Както всяко нещо, което нетърпеливо си чакал, мирът не донесе на Селим хан много радост. Какъв ти мир! Чак след като подписаха договора с русите в Яш, султанът разбра на какво се вика война.

Не минаваше ден да не довтасат до Дивана десетина жалби на раята и кадийски писма. В Севлиево вилнеел Селвили Кючук Хасан; Ловченско и Плевенско грабел един главатар, комуто още името не знаем; в Силистренско, та чак до Варна се е закрепил здравата Йълъкоглу, а из Тракия… — там вече отделните дружини и главатари бяха се слели в безкрайна вихрушка, тя всеки ден помиташе цели села, взимаше стотици живота и набираше все по-голяма сила. Кърджалиите, кърджалиите, кърджалиите!… — като грохот идеше до столицата името им, като вълна я заливаше ужасът, донесен от безчетните бежанци.

Те се нижеха в дълги кервани откъм север и запад. Изпити жени, с дете на гръб и две-три, заловени за ръце или поли; тъжни прашасали мъже, нарамили цялото си имане в кош или денк; старци, които рядко опираха до Стамбул, повечето се гътваха край пътя и тъй си оставаха непогребани, керванът не можеше да спира.

Отначало столицата зееше с десетината си врати срещу бежанците — защото още бяха малко. Но скоро гостоприемните порти на града се притвориха пред човешката върволица — къде да денеш толкова народ?

Ако човек би излязъл извън Стамбул, щеше да види покрай високите му стени много колиби от слама и кал. Като подплашени пилци се притискаха хората около стара квачка — старият град им се струваше неуязвим и те търсеха малко сигурност наблизо. Странни изглеждаха тези хора на стамбуллии: никого от тях не вълнуваха събитията, които тресяха столицата, не им важеше какво става и какви сили си дават бой между стените на града. Бежанците поминаваха някак, макар да ги не пускаха в Стамбул. Но всеки от тях като че живееше някъде далеко, там бяха всичките му мисли, грижите, мъката му. И ако проговореше, знаеше си едно: Кючук Хасан и Кара Фейзи, Гушанц Али и Пехливан Омер… Само това им беше на уста — ужасът, който ги отвея от родните им краища, ги правеше слепи за стамбулските красоти, за събитията, що тресяха Стамбул, както вече се каза.

А онова, което се случи в столицата през пролетта след договора с московците, наистина я разтресе. Правеше първите си стъпки „низам-и джедид“ — новият ред, измислен от Селим хан и съветниците му. Ако разгърнеш историята, тя твърди, че нито е имало някакъв ред, измислен и наложен от Селим хан, нито пък — нещо ново в сакатите мерки, които бе нарекъл с такова гръмко име. Но историята съди така: качва се тя на някой висок връх, едва ли не Арарат, където спрял Ноевият ковчег, оттам гледа света. И казва тогава: „Какво е новото в «низам-и джедид»? Стара песен!“ — Това, че е стара, право. Ама я питай стамбуллии, живели през онази хилядо седемстотин деветдесет и втора година, дали са видели нещо старо в „низам-и джедид“? Или им се е струвало, че ще се продъни земята и ще завали огън над грешниците, натрапили такива невиждани новости в реда на империята?

Из стамбулските чаршии, пред джамиите и на скелята парцаливи дервиши предричаха божа разплата, възмездие за греховете. Някои (все още казваха така) били забравили правата вяра и оставяли чужденци да се месят в делата на Османовия дом. Някои готвели края на еничарския оджак. Тия някои се били оградили с користни чужденци, с лоши мюсюлмани. „Тежко и горко — нечувано ще бъде божието възмездие, никого не ще отмине великият божи гняв, правоверни, защото и вие, всички вие, не сте се опрели на злото!“

Хората слушаха, без да мигнат и дишат, думите на такива дервиши — свети люде! После се оттичаха към бреговете на Пролива и Златния рог, там живееше в слепени една о друга къщурки беднотата на Стамбул — дребни еснафи и измекяри, хамали и сергиджии. Те разнасяха между своите ужаса, навеян от дервишките думи; до късно шепнеха през комшулуци и пред порти за страшното, което идеше; накрая сядаха на оскъдна вечеря всред жените и децата си и ги гледаха сякаш на раздяла. Негли нощес можеше да ги удари великият божи гняв, възмездието.

Но какво бе непростимото, което би накарало аллах да отвърне лице от стадото си? — Как какво? Чужденците, които се разпореждаха в сарая, които бяха измислили и низамите, и новата хазна, и всичко от този вид.

Право казано, нямаше почти никакви чужденци по това време в сарая. Един-двама строители, няколко изкусни майстори на топове и още няколко изучени топчии, които пък трябваше да изучат новата османска войска да си служи с новите топове. Но в страховете на стамбулската тълпа те нарастваха на стотици и едва ли не управляваха империята. На тях приписваха тъмна власт над самия султан, на тях отдаваха всички бедствия, кажи-речи, и сушата.

Е добре, да кажем, че сушата не била от тях, ами низамите? Те и не бяха облечени, както що е дал бог — с фереджета или салтамарки, — а носеха някакви московски сини куртки, закопчани от брадата, та до чатала. Къде е имало такова в султановата земя? И откъде ще е дошло, ако не от неверниците? Някои подшушваха дори, че низамите ядели в чорбата си свинско, а от човек, който яде свинско, можеш да чакаш всичко.

Така роптаеше Стамбул, а Селим хан си мислеше, че никой няма хабер какво става в Левенд чифлик.

Левенд чифлик султанът взе от Хасан капудан-паша, който изтърва Очаков, та го принесоха жертва на стамбулската тълпа. Селим нареди да превърнат чифлика му в казарма — най-красивата, която е видял Стамбул. Макар наоколо да пазеше стража, стамбуллии провиждаха през мрежата от кипариси и орехови клони украсените дувари на новата къшла; гледаха тънките редици сини низами, които тичаха нагоре по хълмовете около Буюкдере, наглеждани от чужденци. „Докъде стигнахме!“ — цъкаха правоверните и отвръщаха поглед, за да не бъдат свидетели на греха. Но ако да биха знали друго: че Селим хан, предрешен като ага или търговец, почти през ден ходеше в Левенд чифлик да се порадва на делото си, едва ли биха го преглътнали току-така.

Селим хан познаваше силата на корана, на вековния обичай. Другата, която рушеше неговото спокойствие, му бе непозната: размирието. До Стамбул стигаха все още далечни отгласи от него: керваните бежанци, честите жалби на раята, побирчиите с празни торби.

Султанът съзнаваше, че не ще се справи с двата си врага наведнъж: с отпора срещу новото, който се наливаше с всеки час, и с размирието. Трябваше да ги бие поотделно. Да започне с по-слабия (за по-слаб считаше размирието). През ум не му минаваше, че тези два врага могат да се съюзят срещу му.

Трябваше да се пребори първо размирието с бързи, сигурни удари. Така постави той въпроса пред първенците от Тайния диван:

— Срещу размирието ще се борите с всички средства — това не се търпи повече! От Румелия хазните получават нищожен приход, Румелия пъка от разбойнически дружини. В Румелия трябва да бъде изпратен истински поход, като на война. Начело на похода, съставен от еничарските части при двора ми, назначавам Мехмед паша. Ето — Селим се усмихна, — ще постигнем двойна цел: ще умиротворим Румелия и ще отдалечим от столицата най-опасните врагове на новия ред.

— А ако прибавят и своето размирие към размирието в Румелия, султанъм? — изтърва се Ибрахим кехая.

— Отивате далече в подозренията си… Така Мехмед паша ще замине за бой с размирниците — продължаваше увлечено султанът. — Вън от това ще бъдат взети и други мерки: още утре да се разпратят фермани до раята на всяка каза и град. Нека всичките ми поданици, без оглед на вяра и народност, се въоръжат и дадат отпор на кърджалийските дружини. Всяка каза и град ще избере своя стража, която да охранява границите на казата. Нарочни съгледвачи ще дебнат появата на разбойници и ще я съобщават на населението. Бързи гончии ще обаждат на съседните кази, че се задава опасност.

— Прости, султанъм — говореше Татарджик Абдулла, кадиаскерът на Румелия. — Изглежда, не дочух: да се въоръжат всички, без оглед на вяра и народност, имаше ли такова?

— Тъкмо така.

— И гяурите, и те ли?

— Та те са повече от половината население на Румелия! Къде без тях!

— Не зная дали султанъм е премислил спокойно: как ще накараме по-късно раята да върне това оръжие? Не е ли твърде опасно, ако свикне тя да брани с оръжие селата си? Не е ли дори опасно само това — неверникът да проумее, че може законно да вдигне ръка на правоверен, бил той и разбойник; че има право да брани своя дом? Заповедта принадлежи на тебе, султанъм, но смиреният ти роб не ще отмине с мълчаливо съгласие такива думи. Неизброими нещастия очакват държавата, ако бъде раздадено оръжие на неверниците.

— Никой няма да им раздаде оръжие, бъдете спокойни!

— А как ще се въоръжат без оръжие?

— Ще изковат. Тук е и най-важното в замисъла ми: трябва да накараме раята сама да унищожи разбойниците. Тъй и тъй от размирието страда най-много тя. Когато ѝ бъде разрешено да носи оръжие, ще се втурне да кове ножове и щикове, саби, брадви, вили. На това е способна. Стрелящо оръжие тя не може никога да си набави, нито да изработи.

Раята ще излезе срещу размирниците дори само с такова оръжие, за да отърве земята и къщята си. Несъмнено, ако получеше пушки и пищови, би се справила с по-малко кръв срещу размирието, но би била опасна и за нашата войска.

Струва ми се, че съм премислил добре, първенци на Дивана ми, макар да ме укорихте в недомислие.

Сега дойде ред на велможите да се засрамят: взимаха Селим хан за зелен мечтател, за момче, увлечено от френски книжки. Но дойдеше ли до раята, ненужно бе да учиш Селим хан на държавно витийство.

 

 

Вечерта султанът не излезе, както всяка вечер, на кьошка си над Пролива. Всеки би могъл да забележи, че Селим не е разположен. Беше се свил в тъмното си фередже от тънка вълна върху миндера, не поглеждаше купищата писма по масата, нито книгите, които чакаха отдавна, струпани до възглавницата му.

Напоследък рядко бе излизал открито из града, нали в Левенд чифлик ходеше винаги преоблечен. Но днес бе му се сторило, че е оправдал надеждите на стамбуллии (като отложи неопределено делата по новата войска, за да пребори размирието). В такъв един ден Селим хан си мислеше, че има право на народна благодарност.

Нареди да оседлаят коня му и го приготвят. Пейковете плъзнаха копринена шуба на плещите му, надиплиха прозирната чалма. Когато вървеше към Портата на щастието, Селим хан наистина изпита отдавна неизпитано щастие — щеше да излезе из своята столица, да приеме благодарностите и приветствията на тълпата, а в измъчената му душа полека ще се наслага спокойствие.

Капуджиите отвориха пред него портата. Под свода блесна майската зеленина на старите дъбове във втория двор. Върху яркозеленото, на сами вратите се изрязваше черният жребец, а около него синееха и белееха еничари, Селим хан пое пред свитата си из Стамбул.

Всичко вървеше тъй, както го виждаше във ведрите си мечти: пред дюкяните излизаха еснафи и търговци, припрени чирачета викаха из все гърло „Яшасън!“, зад гъстите решетки се мяркаха светли петна — кадъните искаха да зърнат султана си. Всяка пролет Старият град оживяваше в многоцветно, ликуващо опиянение, сякаш сам не вярваше, че възкръсва за живот и този път — толкова много пролети, лета и зими носеше върху каменния си гръб. Именно такъв ден бе улучил Селим хан, за да мине на кон из Стамбул.

Вече щеше да свърне назад, когато от ликуващата тълпа се измъкна някакъв оръфан дервиш и се простря пред коня му. Всичко стана тъй внезапно, че Селим хан едва успя да придърпа поводите на жребеца. Огледа се безпомощно: какво трябваше да извърши сега един султан, ако не иска да стане за смях!

А човекът лежеше направо на плочите, в праха, и мършавите му плещи се тресяха — дали беше припадничав, или луд? Такива в мюсюлманската земя минават за божи хора, та никой не ги допира с пръст — през техните уста говорел аллах, така викат.

Тълпата престана да се вълнува, всички бяха вторачили очи в разтрепераното човешко подобие, чакаха да чуят божи глас. А Селим хан се усещаше като карагьозин в панаирско зрелище.

— Стани, божи човече! — издума той с величие и благост, както приляга на един халиф. — От кои краища си и какво те е довело в Стамбул?

— Няма да стана! — наистина не се повдигна човекът. — Няма да стана от праха! Нека върху ми падне наказанието, нека се излее върху моята глава гневът божи, насочен към тебе, всесветли султане!

Гласът трепереше все по-пискливо и нетърпимо напрегнато.

— Приеми жертвата ми, всесилни, прегази ме с коня си!… Дванайсет години не съм сложил в уста ориз… Корени и листа поддържаха жалкия ми живот. Великите угодници на аллаха ми се явиха и в пустинята, и на брега на морето… Постигнах божията благодат! Мини през мене, наместнико на Пророка, нека аз изкупя неволните ти грехове!… Виж ме, виж! Аз с добра воля ти отдавам светлината на очите си, ударите на сърцето си, за да пребъде вярата на Мохамед и законът на дедите!

Дервишът бе се вдигнал на колене и всички можеха да видят как се тресе рядката му мръсна брада, как от ъглите на изкривената уста извира пяна, а от стиснатите му очи — сълзи. Селим хан почувствува отврата, не правоверната, но естествена отврата на здравия човек от недъгавия, на ситостта към безсмисления глад.

— Лъжат падишаха ви, правоверни!… Лъжат го крадливите, мръсни чужденци, дето ядат свини и плюят на корана!… Мини през мене, султанъм, за да се очистиш с кръвта ми!

Наред с погнусата сега Селим се потърси и от страх. С края на окото си бе следил тълпата наоколо и доловил, че тя се преобрази. Лицата ѝ се изопнаха от суеверен ужас; не султанът и халиф стоеше вече в кръга на напрегнатото ѝ внимание, а човекът, през чиито уста говори бог. Чистият човек…

Селим знаеше, че само така не бива да постъпва, а все пак го стори: притисна пети към хълбоците на коня, избиколи проснатия наземи дервиш и препусна нагоре, към Ат мегдан. Бягаше уплашен от гнева не на бога, а на тълпата. Подире си дочу конски тропот, но тъп, неравен. Свитата не бе избиколила дервиша, та копитата на конете ѝ го довършваха.

Изстена през зъби, потресен от човешкото суеверие. Никой не чу вика му — той се удави в екота на копита и в друг вик: стоглас, несвестен рев на хора, видели чудо.

Тази вечер навярно стотиците сеирджии щяха да разказват по улици и кафенета как един пратеник божи измил с кръвта си греховете на султана, как над премазания му труп се издигнала бяла светлина и от костите му покапало благовоние.

А същата вечер Селим хан седеше свит на миндера в одаята си и лъчите на залеза през червените джамове му се струваха струи прясна кръв, плиснала върху плочите.

Жертва, жертва за очищението му… Една ли само жертва взе и ще вземе неговото велико дело? Ако утре тълпата се нахвърлеше върху низамите в Левенд чифлик, върху зидарите по строежа на Селимовата къшла? Ако вдругиден стигнеше до бой между старата и новата войска? Ако моллите насъскат народа срещу Топкапу? Колко човешки живота ще струва тогаз новият ред?

Лекарят на султанъм е дошъл, ще го приеме ли всесветлият?

Откак препаса сабята на Пророка, Селим хан рядко се сещаше за Роберто Лоренцо. Нали сега вече имаше пред кого да говори дълго и красиво, да разстила кроежите си, да получава задължително одобрение. Отмина времето на опасни мисли, споделяни с някакъв тъмен гражданин. Мечтите трябваше да се превърнат в дело — каква работа имаше тук Роберто Лоренцо?

Дали само затова султанът вече виждаше рядко лекаря? Или изпитваше някак дълбок срам пред довереника на младостта си, който бе го научил да мисли и търси? Да не би Селим хан да долавяше, че султанът стои по-ниско от някогашния принц, та творбата не оправдава труда, вложен в нея?

Трите години след 1789 (годината, в която Селим зае престола) го измениха, отнеха на чертите му младежката пламенност и страстна вглъбеност. Но тия три години — след Великата революция — бяха изменили и гражданина Лоренцо.

На мястото на честолюбивия дребен учен, увлечен от идеи, сега стоеше съвсем нов човек. Мечтите на Лоренцо (за разлика от смътното бълнуване на принц Селим) бяха се превърнали в живо, пълнокръвно дело, макар той да нямаше дял в това превращение: гражданството бе спечелило боя срещу кралете, гражданството отстояваше своята власт против цяла Европа, законодателствуваше, управляваше, строеше.

Понякога му беше и смешно, и жалко, спомнеше ли си дългите години, изпълнени с работа над личността на Селим. „Колко непрогледна ще да е била предреволюционната действителност, за да се заловя за такава крехка вейка всред хаоса: просветения монарх! А историята доказа (и как още!), че един монарх не може да бъде нищо повече от монарх. Без всякакви прилагателни — враг и палач на Новото! Доказаха го не само събитията на Запад, ами и Селим III. Приятел на Просвещението и свободолюбивата мисъл! Толкова по-смешно се плете сега, спънат от добрите си намерения, толкова по-срамно отстъпва пред всяка заплаха на реакцията. Какъв идиот съм бил!“

Сякаш бяха изтекли не три години, а век, откак Лоренцо захвърли творбата си. През първата от тях поне запази топло съчувствие към някогашното пламенно и тъжно момче. Спохождаше султана, изслушваше трескавите му приказки. После, когато срещу революцията се изправи съюзът на всички монарси, вражият обръч стегна Франция и изглеждаше, че победата на гражданството ще бъде кратка, доктор Лоренцо започна да не търпи Селим хан: дразнеше го ориенталското превъзходство, с което султанът отминаваше вести за големи събития, детинските му разсъждения върху света и хората. Преди време бе мислил: „Може Селим да не е кой знае какво, но за турски принц е непостижимо много.“ По-късно не намираше у себе си такова извинение — с любовта си отива и прошката. Боят бе започнал и между враждуващите станове — между гражданина и монарха — не остана никакъв мост.

 

 

Лоренцо се поклони едва. Някога, в дните на близостта им, това беше в реда си. Тази вечер Селим го отбеляза и дори му стана чудно, че то го засегна. „Нима започвам да робувам на маймунските нрави в Топкапу?“ — рече си.

— Радвам се, че ви виждам, приятелю, вече рядко се сещате за мен. Може би здравето ми изведнъж се е подобрило?

— Боледуват безделниците, ваше величество, едничко те имат време за болести.

Италианецът се облегна на възглавниците със съзнато нехайство. Лоренцо пропусна нападението над Бастилията и превземането на Тюйлери, затуй вероятно му се щеше посвоему да направи една малка революция в Топкапу — да се облегне и свали шапка. Сложи я на колене, погледна падишаха: как ли ще приеме той тази волност?

Премрежените, златисти очи насреща му се усмихнаха и не за първи път Роберто Лоренцо долови у ориенталеца нещо, което западнякът никога не ще постигне: способността да те накара да се почувствуваш смешен, когато си решил да изобразиш от себе си отчаяна дързост.

— Нови цветя цъфтят на шапката ви, Лоренцо — забеляза Селим хан все с усмивка. — Красиво!

— Това е кокардата на якобинците, ваше величество. Всички съчувственици на революцията я носят. Напоследък срещам трицветни кокарди и в Стамбул. Революцията, изглежда, има приятели между чужденците в столицата.

— Да, чувах. И знаете ли от кого?

— Нямам представа.

— От моя министър на външните дела. Вчера при него се явил посланикът на Австрия, възмутен от появата на подобни цветя върху някои шапки. „Бог да накаже френците, не можем да търпим повече това! — рекъл. — Бъдете добър, ефенди, заповядайте им да свалят от главите си тия техни кокарди!“ „Ех, приятелю, колко пъти съм ви казвал — отговорил везирът. — Османската империя е държава мюсюлманска. У нас никой не обръща внимание на такива знаци. Ние считаме за гости търговците на дружеските ни страни. Каквото си щат, това да надянат, каквито значки им се носят, нека си ги носят. И кошница да нахлузят на глава, Османската империя не е длъжна да пита защо са я нахлузили. Напразно сам се затруднявате с такива грижи!“

Селим хан не притури нищо от свое име (ако, разбира се, не бе измислил ей сега целия този разговор) и загледа чужденеца със замислената си усмивка.

Роберто Лоренцо се почувствува унизен. „Как наистина съм могъл да се надявам, че Просвещението може да ни свърже с тях? — мислеше той. — Та това е свят, затворен в превъзходството си, вдъхнато от една могъща религия. И никой дори Селим, който се възхищава от мислителите ни, не може да се отърси от това чувство — от убеждението, че кучетата лаят, а керванът си върви. При което кучетата сме ние, гражданите с кокардите.“

— Дойдох да се сбогувам с ваше величество — произнесе той подчертано сухо. — След ден-два ще отплавам за Франция.

— Ще отминете покрай родината си, за да отидете във Франция? — Селим вече не се усмихваше. — Какво добро може да ви чака в страна, където бушува революция? Във Франция готвят съд над краля, знаете ли? Ето, Лоренцо: дотам стигат хората, които твърде много вярват в човека. Дотам стигна и приятелят ми, кралят. Не отивайте във Франция, Лоренцо, няма да бъда спокоен за вас!

Срещу лекаря стоеше вече не ориенталски тайнственото лице, надчовешката насмешка. В златистите очи отново имаше приятелска грижа, тревога и близост.

— Може да бъдете спокоен, съвсем спокоен. Аз не съм крал. И простете, че ви противореча, ваше величество, но Людовик Капет не е жертва на прекомерната си вяра в човека. Само на това, че твърде късно и твърде неискрено повярва в силите на народа си. Сбогом. И благодаря за всичко.

„За какво благодаря — помисли си, — какво съм спечелил от него? Спечелих… Едно голямо познание. Ако не беше Селим хан, едва ли сега бих отплавал тъкмо за Франция, бих останал с вярата си в просветения владетел, в силата на словото. А Селим хан ме накара да разбера, че силата е само в силата.“

— Надявам се, ваше величество, новият посланик на Франция в известен смисъл да ме замести при вас. Семонвил е изключително просветен и честен човек.

— Не, Лоренцо. Никой няма да ви замести при мен. На вас бе простено всичко заради многото, което ви дължа. Но кралеубийци не ще прекрачат прага на Топкапу, вярвайте ми. Най-сетне и аз съм владетел! Сбогом!

Още миг стояха очи в очи, като че не искаха това да са последните думи помежду им. Двама човеци търсеха път един към друг, а не можеха да го намерят; единият най-сетне беше владетел, а другият — съчувственик на кралеубийци.

Лоренцо се озова на скелята на Златния рог. Марсилският кораб, който трябваше да го отнесе, се полюшваше върху черната като зехтин вода. Стори му се, че не ще изтрае дните, що го деляха от завръщането. „Какво завръщане — помисли, — та аз никога не съм бил във Франция! Все пак: завръщане. Не е ли Франция едничкият дом на свободния гражданин?“

Обгърна нощното вълшебство на Пролива и града, а не усети тъга, че се разделя с тази неповторима красота. Високо над морето просветваше с прибулена, уморена светлина кьошкът пред покоите на Селим хан. „Боже — избликна в мисълта на безбожника, — благодаря ти, че не съм се родил султан!“