Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (22)

IV

Три дни след като напусна харема, Селим хан щеше да опаше меча на Пророка. Нямаше в целия Изток празник, равен по важност с приемането на халифата. За този празник се готви цял Стамбул два дни и две нощи.

Колко пъти през деня преди тържеството новият султан трябваше да навлича празничната шуба, съшита от корав като дъска бял кумаш, за да я нагодят по ръста му! И все беше прекалено широка.

Вечерта преди възшествието Селим бе сам в одаята си. Мъчеше се да чете. През годините в харема си даде дума да не изоставя науките дори ако стане султан. Сега неприятно се изненада, че мъчно прониква в прочетеното, сякаш със затвора бе изчезнала спокойната му съсредоточеност. Затова се зарадва, когато му известиха за посещението на главния ковчежник. Ето, ще започне да управлява! От света на отвлечената мисъл навлизаше в света на действието.

Баш дефтердарят се удиви, че новият султан го посреща прав, сключил ръце зад гърба. Селим закрачи из одаята, облечен в лек, тъмен халат, с малка чалма, без накити. „На софта прилича“ — помисли ковчежникът.

— Какво има, дефтердар ефенди? — Обръщението беше просто.

— За джулюс-бакшиша дойдох, султанъм, да трае властта ти до края на света!

— Иншаллах! — отговори небрежно. — Все още ли съществува джулюс-бакшиш? Нали султанът е плащал почерпка на еничарите по времето на Мехмед и Сюлейман хан?

Дефтердарят не отговори веднага — глътна си езика. Кой казваше, дето младият падишах бил страшно учен? Може ли да не знае тогава, че всеки султан — много отпреди Мехмед Завоевателя, та до днес — в деня на своето възшествие даваше бакшиш на галениците си. Че тъкмо Мехмед Завоевателя, най-страшният от всички султани, бе се опитал да им го откаже, но е трябвало позорно да отстъпи?

— Джулюс-бакшишът е неотменим закон на Османовия двор, султанъм — проговори сановникът.

— Добре, щом е закон. Въпреки че бих предпочел да раздавам бакшиш за победи.

— То е отделно, султанъм, от плячката.

— Е, няма как, раздайте им!

Вече се готвеше да премине в другата одая. И този разговор не беше от очакваните.

— Прости, султанъм, тъкмо там е мъчнотията.

— В кое? — извърна се от вратата.

— Обичайният джулюс-бакшиш е триста хиляди пъти по хиляда акчета. В хазната има около петстотин хиляди гроша. Едва ще стигнат за тържеството, а за бакшиша няма откъде.

— Много просто тогава. Никой не може да даде онова, което няма. Нека бъде едно възшествие без бакшиш. Не държа на приветствията на еничарството.

— Но то държи на това, прости, султанъм. Бих искал да говориш с везирите ли, с мюфтията ли, те по-добре ще ти докажат колко опасно е да не се раздаде джулюс-бакшишът.

— Опасно? — Високите извити вежди се извиха още. — Не биха ли разбрали войниците ми затрудненията на държавата? Не биха ли почувствували колко е недостойно да бъде заплащана човешката радост?

Е, това вече бе непосилно за разсъдъка на велможата! Възможно ли е един султан да говори срещу реда на Османовия дом? И какви бяха тия големи думи, които сякаш притискаха към земята ковчежника?

— Аз само мога да предам на великия си повелител опита на предците му, друго не мога. Има данък, султанъм, така се и нарича: данък за възшествие. Раята го плаща. Но ще го плати към края на годината. А бакшиш трябва да раздадем утре. Аз казвам, султанъм, да направим заем от евреите и гърците. Ако заложим откупа за солниците или откупа за рудниците, ще дадат.

— Прекрасно! Но нали идната година на хазната ще ѝ трябва и приходът от солниците, и приходът от рудниците?

— Каква идна година, султанъм? Та те са заложени за трийсет години напред?

Този разговор не излизаше из ума на Селим хан и на другата заран, когато пейковете влязоха да го облекат за тържеството. Бе слушал от мълвата, която се провираше през ключалките и под праговете на харема, че делата на империята не блестят с благополучие. Но това, което долови пред възшествието си, бе безкрайно по-лошо.

Ще рече, паричните дела на държавата бяха окаяни. За трийсет години напред били разпродадени или заложени приходите ѝ. Какво чудо трябваше да стане, за да я задържи на повърхността през тези трийсет години?

Пейковете стояха като истукани и чакаха падишаха да го пременят. А Селим сновеше помръкнал и унесен. Колко малко приличаше всичко на мечтите му за власт! Нима паричните неуредици щяха да бъдат камъкът, който не ще отмести от пътя си? Какво може да постигне и най-съвършеният владетел без пари? Трябваше да има, няма изход!

Спря, вдигна ръце. За миг няколко десетки сръчни пръсти смъкнаха халата и нахлузиха на султановите рамене шуба — снежнобяла, подплатена с тънък хермелин. Прилоша му (какъвто беше слаб и малокръвен), щом помисли, че ще върви под яркото слънце в кожена шуба. Това е, преди четири века османските султани — полувойници, полуовчари — са носили кожуси. И затуй, докато свят светува, празничната дреха на турския владетел трябва да остане кожухът.

Единият пейк закопча чак до брадата елмазените копчета на тежката като чугун дреха. На Селим се стори, че е влязъл в хамам. Други двама сложиха на главата му плитка памуклия шапка, прилична на тиква с изпъкнали резени. А около нея се заловиха да диплят чалмата — дванайсет аршина свилено платно, прозирно като паяжина.

Може половин час да си играха с чалмата. На края пъргав пейк подреди върху кадифена възглавница десетина украсени игли. Една трябваше да избере падишахът, за да я забодат на чалмата му, та камъните ѝ да чупят слънцето и да хвърлят блясък върху султановото чело.

Селим расна в харема, бе видял немалко накити. Но десетте игли върху черното кадифе така взимаха очите, че му се зави свят. „Това не е красота — разсъждаваше ученикът на мъдреците, — не е красота, а разточително великолепие.“ Колко ли струваше такава игла? Десетки, стотици хиляди?

„Как всичко почвам да обръщам в пари! — помисли си. — Казват, щом някой много говорел за пари, означавало, че никак ги няма.“

Протегна предпазливо пръсти; струваше му се, че целият този огън и искри ще го опарят. Взе напосоки един накит и го прибоде над челото си — розова клонка от елмази, а над нея половин аршин дълга китка пера. И бързо се упъти към вратата.

Широките дворове на Топкапу бръмчеха като кошер; всички първенци на великата империя трябваше да се съберат в първия двор на сарая. Оттам, подредени по някакъв вековен ред, щяха да се упътят към гробницата Еюб — на хълма над Златния рог, където се пази сабята на Пророка. Долу, под нея, на скелята Еюб трябваше да се строи бляскавото шествие, за да посрещне султана. А султанът се отправяше за Еюб по вода.

Докато върволицата се източи през тесните, криви улици, задръстени от хилядна тълпа, Селим хан — както се полага — чакаше знак в градината на Топкапу, току над залива. С него бяха най-близките му придворни. Само те седнаха във варакосаната, украсена с цветя ладия, на чийто нос застана Селим хан III.

Дълги години шехзаде Селим бе черпил мъдрост от книгите, убедил се беше, че всяка власт и величие са преходни. Но сега, когато се озова на носа на празничната ладия, тласкана от три чифта позлатени весла по огледалните води на Златния рог, когато чу несвестните възгласи и приветствия на стамбулската тълпа, скупчена по огънатите брегове на залива, когато приближи скелята Еюб и съгледа хилядната си, сияеща в сърма и скъпоценности свита да го чака, покорна на волята му, а той обгърна с един само поглед водата, върху която се полюшваха безброй лалета и зюмбюли, стръмните склонове на Пера и Стария град с джамиите и къщите им, с кипарисите и младите им лози, а над всичко това пролетното, ярко и прозрачно небе — тези няколко къси мига Селим не би дал за всичката мъдрост на вековете. За нищо не би дал върховния час, в който се почувствува господар на велика империя, млад, пълен с надежди, обичан и приветствуван господар.

„Разбирам — прекоси ума му — защо към размисъл прибягват най-вече затворниците, угнетените, недоволните. Би ли могъл човек в такъв миг да търси някакъв скрит смисъл на живота?“

Ладията се удари леко о диреците на скелята и султанът изкачи двайсетте застлани стъпала. На скелята го заля вълна от викове и възторг и докато слагаше крак в стремето, за да яхне белия си жребец, на Селим се стори, че ще припадне — зашеметили го бяха светлината и цветовете, щастието.

По улиците към Еюб конят му вървеше в проход от човешки тела. Искаше да види, да знае как изглежда поданикът му — човекът, комуто би желал да възвърне една отдавна загубена империя. А всички лица се размешиха в едно: потно, разкривено, брадясало и нечисто, увенчано с жалка гъжва и израсло над избеляло, кърпено фередже. Лице, което изразява не възторг, не любов, не надежда, а нещо диво. Може би алчност и любопитство. Дали човекът с такова лице много държеше да му бъде възвърната отдавна загубената империя?

Стигнали бяха Еюб.

Малката, проста гробница, прилепена към джамията, не можеше да побере и десет човека. В нея влязоха най-първите от първите. Все още на кон, Селим ги почака да се наредят.

Наближаваше великият миг. И принцът, който харесваше Русо, усети как сърцето му забива лудо, гърлото му се свива, а очите — позорно овлажняват: след един миг щеше да стане халиф и да замести Пророка на земята! Свещена ще бъде личността му, заповед — всяка негова дума.

Двайсетина крачки към халифата… Извървя ги с труд. Едва чуваше как мюфтията чете молитва, едва различаваше велможите, наредени около каменния ковчег на Завоевателя. Усети: нечии ръце обвиха кръста му и закопчаха златокования колан. Наведе очи — от лява страна, между коравите гънки на бялата шуба, висеше Мохамедовият меч. Дълъг и широк, леко извит, в безценна златна ножница.

Но мечът, самият меч, беше от просто желязо.

Вече халиф излезе Селим от Еюб, като халиф прие изблиците на народна любов и премина всред хилядната си свита дългия път до Топкапу. А капуджиите разхвърляха подире му дребни пари из дълбоки кошове.

Слънцето жареше. Върху сърмените, влажни от пот дрехи на големците полепна прах. Пред Високата порта султанът вече не мислеше ни за величието, ни за тленността му, искаше само да пие вода, да спи. Но нечия ръка внимателно спря белия жребец и Селим остана пред Портата, докато покрай него се източи безкрайното шествие и под свода влезе последният еничар.

Едва тогава падишахът прекрачи прага ѝ.

В първия двор отдясно бяха подредени първенците; поздрави ги с вдигната ръка. Отляво стояха еничарите — хиляди еничари. „Защо толкова еничари са тук — помисли, — нали сме във война? Война, за която не достига войска.“ Не попита. Знаеше вече какво ще му отговорят: редът е такъв. Изглежда, беше ред да се губят войните.

Продължи към Втората врата, само той — халифът и султан — можеше да я премине на кон. Беше близко, от нея го деляха няколко крачки. Изведнъж не чу, а усети с цялата си кожа някаква зловеща тишина, сякаш зад гърба му бе зинала пропаст. Всички чакаха, чакаха думите, утвърдени от вековния обичай. Дали наистина новият султан ще потъпче закона на дедите си? Нима е истина, че Селим не бил верен на вярата, клонял към гяурите?

Късо време — едва няколко мига на неизказано напрежение. Султанът бе прекрачил Ортакапия. Вече хиляди очи бяха се налели, вече не един вик пълзеше към гърлото, не една ръка посягаше към ножа.

Тогава Селим хан сви юзди, обърна коня от прага и каза уморено, но ясно:

— Дайте им всичко, заповядвам!

После, без да дочака приветствия и благодарност, подкара жребеца през портата.

Хората в първия двор отдъхнаха. Слава на бога, бяха се излъгали! Бяха надценили Селим III.

И той се беше надценил. Сега долавяше някаква нетърпима празнина. Не като онази, преди малко, не наоколо си. По-страшна — отвътре. Бе загубил вяра в себе си. Пожертвува я. От страх.

 

 

Селим хан се опита да си я върне още същата вечер. Седеше в кьошка до своите покои, когато му донесоха приветствието на Дивана. Ако новият султан смяташе да задържи стария Диван, трябваше да напише с ръката си обичайните думи: „Ха да ви видя сега!“ Ако ли не, задържаше посланието и след ден-два назначаваше други хора, а върху ферманите за тяхното назначение пък пишеше: „Ха да ви видя сега!“

Взе дългия свитък, но не го разви. Знаеше какво има вътре. Бе го чел у всички летописци.

Капуджията дълго чака — не му казаха дали ще върне посланието, или е свободен. Стоеше пред вратата на кьошка и си мислеше, че е време за вечеря, а той ще я изпусне. Чакаха и първенците в Дивана, макар изглежда напусто. Колко му трябваше на султана за две-три къси думи? Но не се разотиваха, понеже, докато седяха на Дивана, все още имаха надежда.

Слънцето отдавна се спусна зад морето, водите потъмняха, откъм брега задуха тънък ветрец с дъх на катран, помия, риба и човешка смрад. Едва тогава, сякаш стреснат, че изпуска последната светлина на деня, Селим хан извади дивита, разгърна само горния неизписан ъгъл на свитъка и надраска с неспокойна ръка:

„Страната загива, още малко, и вече не ще може да бъде спасена. Всяко отлагане е непоправима загуба. Лошото разходване и разсипията на държавните средства са общоизвестна истина. Крадат и грабят всички — от първия до последния сановник. Говори с мюфтията и велможите, да бъде сложен край на всички злоупотреби! Не забравяйте, че всички вас ползува тази империя!

Искам да ми бъде казана истината — цялата истина!“

Същата вечер отбелязаха впечатленията си от паметния ден мнозина чужденци — на чужденците бе отредено нарочно място в тържеството. И всеки от тези писачи се стараеше не само да опише виденото, но и да пророкува — хората бързо забравят несбъднатите пророчества, а онези, които се сбъднат, винаги ти носят слава: „Той успя да прозре бъдещето — казват за такъв човек, — улови в зачатък още неродените му черти.“

Най-цветисто, но и най-смътно изрисува образа на Селим през този тържествен ден французинът: „Лицето му — писа той, — изящно, скромно и сдържано, изразяваше с величествената си хармония реда, който владее в неговите мисли. Мъдростта му е преждевременна. Замислено чело, обикновено сведен поглед, който крие размисъла си зад дълги мигли, орлов нос, като този на Осман, замечтани устни, които едва се откриват през вълните на черната, добре гледана брада, страни, оцветени от богата, но спокойна кръв, малко жълтеникави под топлия си цвят и осеяни с белези от шарка. Попрегърбен, повече пригоден за молитва и съвещания, отколкото за езда. Най-после: една сянка на вродена меланхолия, разляна като спомен или предчувствие за нещастията на империята и за собствените му страдания.

Така изглеждаше Селим III при първото му излизане от сарая, заобиколен от евнуси и везири, за да отиде в джамията Еюб.“

Немецът бе по-точен и предметен; не се спираше на дългите мигли, добре гледаната брада и меланхолията. С остри, равни букви той написа: „Новият владетел надраства държавниците си в таланти и замисли. Може би наистина ще стане реформатор. Но това изисква безусловно време, тъй като държавата му е в упадък повече от столетие. За съжаление въпреки стремежите си характерът му, казват, имал слаби черти: нерешителност и липса на енергия, на прозорливост, на издръжливост. Едва ли ще устои пред нечовешките трудности, които го очакват.“

А руснакът се изрази в един ред: „Тази империя ще падне — помнете ми думата.“

 

 

Селим не подозираше, че по това време разни наблюдатели бяха вещали като орисници далечната му съдба. Че се бяха постарали да свържат бъдещето на великата империя с бъдещето на един човек — новия султан. Но в прозорливите си предвиждания, в усилията си да отгатнат още прибуленото те забравяха, че не един човек — пък бил той султан и халиф — може да определи пътя на милиони хора, да ги удави във въртопа или ги изведе на тих бряг. Никой човек (дори и да няма меланхолия, да е решителен и проницателен, силен и упорит) няма сила за това. Защото законът на времето стои вън от човешката воля.

Онзи, който познава времето си (а то е ежедневието на безброй селяни, занаятчии, войници, майки, просяци, техният труд и мъка, стремеж и борба, мислите и мечтите им), онзи, който познава всичко това, би могъл да мине за човек на своето време. Да остави на страниците на историята името си: Осман Пазвантоглу ли, Кара Фейзи ли, или друго. Но и този човек ще е само мухата, кацнала на шапката на коларя, същата муха, която извикала: „Аз тегля колата!“

Меланхоличен или не, с предчувствия или без, Селим пожела да опознае времето си. „Искам да ми бъде казана истината — цялата истина!“ — бяха първите му думи на владетел. Най-после, след векове на притворство и прикрита развала, един турски султан искаше да узнае истината.

Всичко беше просто в турската държава: още другата заран Диванът разгласи на първенците всеки да изложел върху лист хартия истината и да я изпрател в Топкапу. Била ли е някога отваряна по-широко вратата на владетелски палат за истината? И пропускана ли е през така широко отворена врата по-малка, по-нищожна част от нея? — Думата на шепа велможи.

А нима нямаше в империята люде, които носеха истината в кръвта си, шепнеха я векове от ухо на ухо, предаваха я от баща на син, живееха с нея и умираха с нея, а някои — по-сърцати — я изкрещяваха в лицето на палача? Нима нямаше хора, що биха дали мило и драго, за да изкажат поне веднъж правдата пред онзи, който не знаеше как изглежда времето му? Имаше ги. Хората, на чиито плещи се крепеше някога мощта на омразната държава, на чийто гръб лежеха сега с двойна тежест слабостта и неуредиците ѝ. Тия хора искаха мир и ред, но не реда, който бе изцедил силата на дедите им, не мира, платен с кръвта на децата им.

Тия хора знаеха истината, познаваха своето време. Защо никой не попита тях? Нима Селим — мекият, благодушен, тъжен Селим, приятелят на мъдростта и новите повеи — мразеше тези безброй хора, желаеше техните страдания и нищета, замисляше гибелта им?

Селим не ги ненавиждаше. За него те просто не съществуваха.