Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (37)

III

Има много неща, които човек не успява да преживее през късия си живот. Не всекиму например се случва да види опашата звезда; мнозина (неизброими са те) умират, недочакали един ден истинско, чисто щастие. Няма как, твърде къс е човешкият живот, за да вместиш в него всичко, което става из широкия свят в течение на безбрежното време.

А хората, живели през хилядо седемстотин деветдесет и второто лято, бяха свидетели на нещо, дето бива веднъж, откакто свят светува. Ако кажем, че това бе победният ход на размирието, навярно ще си го представиш така: над парясаната, утъпкана българска земя се носи като вятър безчислена дружина, чаткат копита и звънти оръжие, лъска позлата, зад кърджалийската глутница горят села и гори, а на пътя ѝ не стои никой.

Но победният ход на размирието изглеждаше другояче.

През есента на хиляда седемстотин деветдесет и втора година по покана на самия султан — Селим хан III — кърджалийските главатари се упътиха на мушавере в Едирне. „Мушавере“ — повечето разбойнишки водачи за първи път чуваха тая дума. Обясниха им я: значело съвещание, нещо като пазарлък. Велможите на Селим хан щели да се съвещават с хаирсъзите, да се спазарят за мир в Румелия.

Диванът беше се уплел още в началото на небивалото си начинание: как ще известиш на десетки разбойнишки главатари, че са потрябвали за мушавере в Едирне? Да не ги гониш по гората? Мислиха везирите и най-сетне изпратиха във всеки град и касаба на размирна Румелия нарочни гончии да прочетат фермана, а все не им се вярваше, че размирието ще се вслуша в някакъв човешки глас — така бяха се наплашили.

Наистина не от гончиите, които не смееха високо да крещят султановата воля на мегдана, главатарите научиха вестта. По неведоми улеи, които извеждаха не само в Стамбул, ами и в Топкапу, кърджалийските първенци уловиха новия вятър.

Ферманът бе подписан и украсен някъде след Димитровден; главатарите знаеха за него и преди да бъде подписан, но цели седмици никой от тях не даде знак, че милостта на Селим хан го засяга. Всеки ден из Румелия изпищяваха по два-три града и поне двайсетина села, а кадиите пишеха жалби до Дивана — сякаш никога нищо не бе предлагал на размирието Селим хан.

Диванът тъкмо взе да мисли, че и тази работа ще излезе ялова, когато от Филибе пристигна вестител: щели да дойдат в Едирне главатарите, тъй обадили по свой човек. Ще рече, не бяха пропуснали покрай ушите си фермана; трябвало им време да се сговорят, да премислят, да решат и те. Не мина ден, довтаса вест от Сяр и Гюмюрджина; още ден — от Странджата. Прав излезе Селим хан: вече не безока стихия — Портата имаше насреща си стройната войска на метежа.

Ето, туй си заслужаваше да види човек, за да каже, че е бил свидетел на нещо неповторимо: от планини и из гори заслизаха към Стария път първенците на размирието. Тогаз вече съвсем не се намери кой да рече, че главатарите от Балкана, Доспата или Странджата били разбойници, нищо повече. Така ли, боже мили, изглеждат разбойниците!

Най-първо Старият път посрещна дребосъка — малките главатари не се вреждаха в грабежа, защото не излизаха наглава с такива като Фейзи или Кадри, та бързаха да се вредят в пазарлъка. Всеки би забелязал, че техният вид не отговаря на кесията им: натъкмили се бяха като кой знае колко лични размирници — със скъпо, златоковано или поне среброковано оръжие, със сукнени чепкени и съвсем новички емении. Блестяха от глава до пети в сърма и гайтани. Пък ако ги питаш за името им, ще ти кажат: Кьор Чолак или Аждероглу, или Кара Осман и прочее. Имена, от които никой не губи ум и дума. Дребосък.

Тези, първите, що потеглиха за Едирне, водеха по десетина от дружината си, а по тях много си личеше, че не са хора на голям главатар — някои яздеха и без седла, носеха салтамарка над съдрана риза или фередже на голо. Един ако е, все някак ще го докараш да замаже очи, ама десет са вече много — на дребните размирници не беше достигнало да облекат свитите си.

Доста подире им по Стария път минаха средна ръка главатари. И те бяха каяфетлии, но се виждаше, че не вчера или завчера са купували емении и коне, каяфетлии си бяха отвреме, ще рече. Затуй пък хората им бяха по-лични — охранени и облечени хаирсъзи.

Най-после из пътя към Едирне минаха тежките главатари.

Това беше то голямото зрелище. Да имаше някой без работа и без страх, та да седне край пътя на сеир, можеше веднага да разбере що за човек е всеки размирник.

Емин ага хасковският, да кажем, тръгна за Едирне като за налет: водеше петдесетина до зъби въоръжени читаци. А сам той едва се отличаваше помежду им — повече салтанат ще видиш у селските мухтари. Такъв си беше Емин ага (нали Хасково е на хвърлей от Едирне, та го нападаха бостанджии и чауши), нямаше вяра никому. Пък и стиснат беше, че хранеше голяма дружина, а грабеше беден край.

Вейсиоглу потегли за мушавере, кажи го, сам — с двама гавази. Всички знаеха, че цялата му сила е в гората: десетина главатари биха отишли на смърт, ако някой свалеше косъм от главата му. Затуй отиваше като на сватба, не си правеше труд да се пази. За него се говореше, че не само не бил дьонме, ами и никога не се е потурчвал — само името му било турско, за шашарма. Вейсиоглу много не бързаше за Едирне, отбиваше се във всеки кервансарай и кръчма, сякаш искаше да каже, че когато и да стигне, неговото няма да се загуби — голяма сила има.

Манаф Ибрахим идеше отдалеко, чак от Балкана. Чудеха се, че тежкият главатар не е с дружина — и Манаф Ибрахим водеше само петима. А се чудеха, защото още не знаеха, че зад гърба му стои Пазвантоглу. Главатарят повече приличаше на еничарски ага, какъвто си е бил някога. Не бодеше коня кога трябва и кога не (разиграват коне, които още не са се нарадвали, че им е паднало). И оръжието му беше без блясък — старо, изпитано оръжие.

Още много и много главатари (кой с шарена свита, с коне за смяна, с такъми и салтанат, кой сякаш напук тъмен и престорено свит) се изнизаха през късната есен по Стария път. А отделно от тях за Едирне се упътиха размирните аяни.

Тяхната вече приличаше на пашовска работа: напреде им яхаха по две-триста сеймени, на такава войска можеше да завиди и Портата. Посред сеймените яздеше аянът, а след него се точеха още войскари — по-прости от сеймените, но и те ловяха око. Аяните водеха дори свирци, та всеки из пътя и в попътните градове да разбере, че минава голям човек. Така стигнаха Едирне и Тръстениклиоглу, и Сирозлията Исмаил, и Фереският Мехмед Хасеки. Всеки гледаше да удари другите оземи, той да покаже на какво се вика мощ.

Отпърво хората край пътя по обичай се дръпваха, щом разберяха, че се е задал Аждероглу ли, Емин ага или Манаф Ибрахим — сърбали бяха попарата на мнозина, та не щяха да им чуят и името. Но скоро полича, че сега ще е другояче, и народът се запримъква на сеир.

Тъкмо това беше чудото през есента на хилядо седемстотин деветдесет и втората година: из големия султанов друм се нижеха размирник след размирник, вървяха, показвайки на цял свят победата си над реда и закона. Никой не ги спираше; пропускаха ги със страхопочитание кадии, аги и назъри, зяпаше ги раята. А те все вървяха, бавно, достойно. Отиваха на пазарлък със султана.

Размирниците спряха в Едирне и около Едирне. Тези, що водеха по трима или петима човека, заседнаха в скъпите ханове — сякаш мирни търговци, дето чакат деня на панаира. Гавазите им отскачаха до чаршиите, купуваха за главатаря едно-друго, плащаха си досущ като хората. А онези, които бяха с голяма дружина, опнаха чадъри извън стените, в полето. Ако се качеше човек на Стамбул-капия или на Казанджийската, можеше да види скупчени шатри в равнината: там — Сирозлията, по на север от него — Токатджиклията; Тръстениклиоглу — с цял стан каруци и коне; Фереският Мехмед. Градът изглеждаше обсаден от размирието. И все пак всички мируваха през тия дни. Хаирсъзите се бояха един от друг, не от властта. Власт нямаше, то се разбра.

Не ги накараха дълго да се маят — султановите хора не спяха, докато около Едирне се белеят чадърите на първа ръка главорези, бързаха да претупат мушаверето. Щом научиха, че от два-три дни никой вече не е пристигнал (ще рече, свършили са се тия, що смятаха да преговарят), изпратиха хабер до първенците на размирието: утре, преди пладне, в двора на Стария сарай.

Всеки би взел това за уловка: луд ли си сам да влезеш в капан? Всеки, но не и главатарите. Знаеха си цената те: кому държи да изтрепе в Едирне петдесетина от тях, та да наскочат отново десетки хиляди?

Не заранта, а вече по пладне първенците поеха към Стария сарай — все едно че везири се събират за Диван. Дружините си оставиха пред портата на сарая. Сеймените им опънаха нозе под сами стената или се пръснаха из близките кафенета, а все поглеждаха към портата — всичко ставаше.

Големите врати на Стария сарай глътнаха един по един и последния главатар. Сетне се затвориха, а хаирсъзите отвън размениха остри погледи: нащрек! Но нямаше за какво да бъдат нащрек — в Стария сарай сега бе по-тихо от джамия; първенците се разтъпкваха из широкия двор. Някои бяха стари познати, че и другари. Ей го Вейсиоглу, дето носел само за очи турско име; бе събрал наоколо си Чолак, Аждероглу, Кара Омер и Къллъоглу. От години — казваха — грабели за негова сметка тия катили, затуй го зяпаха в устата, а Вейсиоглу май разправяше нещо весело: сговорната дружина се смееше в едно гърло. По-нататък хасковският Емин ага говореше на ухото на Арабаджиоглу — един от най-силните главатари в Доспата. Те пък бяха кисели, малцина са виждали Емин ага засмян. Но на повечето хаирсъзи не им се щеше да разменят и дума — вълци, не хора бяха те, та често са се сдавили за плячка. Сякаш кръвясваха очите им, щом се случеше да се срещнат.

По едно време всеки спря, където си беше. Из вратата на сарая излязоха капуджии, като че иде големец. Кого ли е проводил султанът на мушавере с размирието? Мина още доста време, докато на вратата се, изправи висок, строен, за чудо хубав мъж.

Беше Юсуф ага.

Някои размирници едва уловимо се подсмиваха, като че проумяха едва сега каква била работата, като че срещаха отдавна познат. А някогашният роб стърчеше пред позлатената врата, недосегаем за клевети и злословие. Ръцете му — покрити до края на всеки пръст със скъпи пръстени; скъпа кожа подплащаше златоткания халат и увиваше яката Юсуфова шия; снежнобяло, тънко като паяжина платънце се диплеше около везирския каук.

„Ето къде отивали бакшишите ни!“ — рекоха си наум не един и двама. Все пак Юсуф ага не изглеждаше тъй, както си го бяха представяли с кърджалийски ум: големец бе това, сякаш роден челебия!

Юсуф ага слезе бавно трите стъпала. Застана пред велможите на размирието, а все едно че гледаше през тях — студено, надменно.

— Седнете, агалар! — рече невисоко.

Главатари, и аяни отстъпиха към дългите скамейки под прустовете, що ограждаха двора, разположиха се, а изпод мустаците им се провиждаше крива насмешка. „На нас ще продаваш големство, хранено псе! Мигар не от наши пари се гоиш!“

— Всесветлият ни султан Селим хан ви извика в Едирне, достойни аяни и главатари, за да ви предаде своята воля.

Покрай стените на двора мина ръмжене — види се; размирниците пропсуваха и Селим хан, и слугата му, дето се имаше за много нещо.

— От години богопазената ни империя е жертва на размирие, раята няма покой да сее и жъне. Кой печели от това, достойни първенци?

Сега вече под прустовете стана тихо — никой не смяташе да отговаря на въпроса. „Султанът ти може да не печели — сигурно си викаха главатарите, — ама нам какво от туй? За нас има още, не бери грижа!“

— За да е пълна хазната, първенци на Румелия — продължи все тъй гладко Юсуф ага, — за да са пълни и вашите сандъци, трябва да върнем мира на империята. Но Селим хан не иска никой да търпи загуба заради мира. Никому — това ви обявявам от негово име — не ще бъде отнето придобитото! Всички давии, заведени до днес пред който и да е румелийски кадия, ще бъдат спрени! Никой никому не ще дири сметка как се е замогнал, какво е натрупал. Станалото — станало, не може да се върне; това са думите на Селим хан!

Мъжете под пруста се разшаваха и настъпи такъв шум, че вече не се чуваше Юсуф ага.

— Хайде де!

— Мигар!

— Има си хас дотам да отиде султанът!

— Не се ловете на султанска дума!

— Къде ще иде, та да не даде милост и воля?

— Ако рече да излъже, нашето си е наше!…

Какви не приказки шумяха над двора, където главатарите наново бяха се струпали по двама, по трима, сякаш пред тях не седеше везир. Най-сетне един заповеден глас надвика глъчката:

— Чакайте, така нищо няма да разберем бе!

И изпод пруста изстъпи немлад, набит мъж.

— Токатджиклията! — обади се някой.

— Ние те чухме, Юсуф ага (обърна се той към големеца с прозвището, с което го споменаваха всички, като че ли отдавна не бе станал везир), сега ти ще чуеш пък нас. Хубаво, дето султанът ти е решил да ни събере и се сговорим, разумно е. Зер и децата усещат кой е вече господар на Румелия, а ферманите едно си знаят: гадове — викат, — хаирсъзи, разбойници, че и свини. Аллах е свидетел: свини! Е, свини ли събра Селим хан в Стария сарай, където е живял Мехмед хан?

Юсуф ага бе спрял студени очи върху главатаря. „Сега ще започне пазарлъкът“ — беше си мислил с наслада; страшно обичаше пазарлъка. Но веднага почувствува накъде избива онзи и вдигна ръка:

— Чакай, Токатджикли! Не за стари сметки сме се събрали! Султановата милост богато заплаща някои минали обиди. Прошката, която Селим хан ви дава…

— Не я дава, сами си я взехме неговата прошка! — изкрещя, вече на две крачки от него, набитият главатар с ръка върху ножа.

И в мига, когато Юсуф ага с хладен страх чакаше да се нахвърлят върху му десетки изпечени убийци и го направят на пестил, стана нещо неочаквано: изпод прустовете изскочиха двайсетина души, но заградиха не везира, ами Токатджиклията. Бяха дребосъкът от главатарите.

— Токатджикли, потрай!

— Чакай да чуем какво ни дава Селим хан!

— За патърдия никога не е късно, Токатджикли!…

Наскачали бяха и другите главатари — средни и тежки, — че и аяните. Но те не доближиха, като че не искаха да цапат ръце в кал. А Токатджиклията огледа в упор един по един разните му катилосмановци, чолаци и манафи, върна с тласък ножа в канията, извърна се на пета и (това да видиш, че да го не повярваш) отиде, та седна до Сирозлията, до стария си душманин. Сякаш подчерта, че Сирозлията му е по-свой от алчната глутница, която бе заобиколила господаря, ближеше ръцете му и чакаше подаяние.

А дребните главатари наистина приличаха на псета пред касапница — ръгаха се и блъскаха, та да застане всеки по-близо до големеца, дано онзи някак запомни кой го е отървал от ножа на Токатджиклията. Угодливо ухилените им лица, още неомачканите им нови лъскави дрехи, що се въртяха чуждо на мършави плещи, будеха толкоз жалост, че нямаше как да им се сърдиш.

Юсуф ага бързо възвърна посърналата си надменност; небрежно махна на дребните главатари да му отворят мегдан. Вече се усещаше сигурен, а едва преди миг си викаше, че за първи път е сбъркал; че е подценил метежа. Не, и тези тук бяха хора — и между тях имаше мърша, готова да се продаде.

— Да говорим сме се събрали — започна той, — а не за пехливанлък. Във великата си милост Селим хан ми даде право да удостоя всеки смирил се главатар с висок придворен сан. Трима сербевабини, петима капуджибашии, пет бостанджибашии могат да бъдат назначени измежду вас.

— Машалла! — полугласно, неуспели да удържат радостта си, шепнеха малките хаирсъзи.

Но Юсуф ага ги чу. „Не е за вас кокалът!“ — рече им погледът му. Те май проумяха, свиха се, затихнаха.

— Отпърво трябва да обявите кой колко саби дружина храни и в кой край смята да я настани, щом се смири. Ако обещае, че тази дружина ще служи на падишаха в бой против неуседналите размирници, нека удари печата си в дефтера. Срещу това ще получи сан и заплата. С кого да започнем, а?

Големите главатари, тежките аяни дори не пошавнаха при думите на везира. А дребосъкът пак запъпла и зашумя — дано закачи благина! Но Юсуф ага не сваляше очи от Сирозлията, от Тръстениклията и Токатджиклията, от такива като Манаф Ибрахим и Вейсиоглу; тях трябваше да върже преди другите, ако искаше да е свършил работа.

— Сирозли Исмаил ага — поде сам, защото виждаше, че ония не се натискат, — ти си наред като най-стар. В Сярско, казват, размирието не ловяло корен, защото умееш да пазиш казата си…

— Какво ще хване корен, Сирозлията къде стъпи, трева не никне! — подхвърли Вейсиоглу.

Изглежда, имаше зъб на стария отцепник.

— Остави Сирозлията настрана! — обади се аянът. — Не ми е потрябвал сан. Парите ми стигат, ако не стигат, ще намеря. А на султана не мога да изпращам дружина, ще пламне Сярско, щом махна оттам войниците си. Моята е явна: срещу Дивана не съм вадил нож и не ще извадя! Ама в Сярско няма да пропусна не само размирие, ами и султанов аскер! Това ще подпиша, друго не.

— Ти си знаеш, Исмаил ага! — Големецът преглътна и продължи: — Вейсиоглу? Твоята дружина е голяма, главатарите, дето са си взели дума с тебе, държат половин Доспат планина. Такъв човек трябва да бъде поне капуджибашия.

— Може — нехайно отвърна християнинът. — Щом си рекъл, може. Ама за да храня голяма дружина, пари трябват. Колко ще ми бъде платата?

— Пет хиляди гроша — изрече бързо Юсуф, дано не се познае, че лъже.

— Малко са, малко… Не е ли по-хубаво да взема аянството на Димотика, да речем?

„Това е, сега всички ще се запазарят за аянство — съобрази Юсуф ага. — Аянът стои на свой крак и си има каза. Не мир, а по-голямо размирие ще дойде, щом закрепим главатарите за аяни.“

— Аян е едно — опита се да изхитрува, — а съвсем друго да си придворен капуджибашия. Висок сан, чест голяма.

— Знаем ние — отби го лениво Вейсиоглу; вече се гавреше открито, — ама нали сме хора прости, не иде да се мотаем из Топкапу, ще сглупим нещо. За аянството на Димотика удрям печат, пък капуджибашии все ще се намерят.

Тежките главатари се смееха с глас, веселеше ги как се поти големецът. Мислил си е, че ще им вземе ума с просяшките си санове. Как не!

— Мене дай аянството на Султанери! — надвика глъчката Токатджиклията. — И да не дадеш, ще го взема. Това видиш ли? — Изтегли из пояса си тънък свитък. — Раята на Султанери вече ме е избрала за аян!

(Ама пък беше го избрала!)

— Аз отколе съм си аян на Хасково — обади се Емин ага, като стреляше наред с мрачните си, ситни очички. — Само дето падишахът от години не ще да ми признае аянството. Сега, викам, нека го признае. Мое си е Хасково; питай, кого щеш!

— Че негово е, ами! — пак се обади ухилен Вейсиоглу. — Я се опитай да влезеш в Хасково.

Дребните главатари следяха разговора по-нащрек и от Юсуф ага. Никой първенец на размирието досега не прие сан. Мигар щеше да остане и за тях?

— Достойни аяни! — чу се нов глас.

Всички извиха очи нататък. Беше проговорил Тръстениклията, размирния аян на Русчук — плавно, достойно, като учен човек.

Мисля, че няма какво да обявяваме аянствата си, те са наши и никой не може ни ги взе. Везирът за друго ни е събрал; да ни предложи от името на падишаха високи санове. И наистина, питам ви: кой, ако не ние трябва да носим високите санове в империята? Ние, аяните, владеем Румелия, само ние можем да я отървем от размирие. За себе си аз искам сербевабински сан — заключи внезапно.

Ще рече, цялата му реч беше за това.

— Получаваш го, Тръстеникли Исмаил ага! — отряза везирът. — Първенец като тебе ще бъде чест за Топкапу.

— В Топкапу аз няма да отида! — рязко заяви аянът. — Човек може да носи сана си и на своя земя.

„Хе-хе! Твоята сметка била най-тънка! — рекоха си първенците. — И плата, и сан, че и аянство.“

— Падишахът във великата си милост предложи придворни санове на румелийските първенци… — несигурно подхвана Юсуф ага.

(Работите отиваха съвсем зле. Всеки размирник се теглеше от Стамбул и само гледаше по-здраво да се закрепи из Румелия.)

— … Та, тежко ще ми бъде да донеса, че никой от вас не желае да служи в сарая.

„Е, нека ти е тежко!“ — подсмиваха се насреща му едрите размирници. И докато везирът пресмяташе как да ги убеди, без да загуби величие, дочу се плах глас:

— Юсуф паша, нека кажем и ние.

Говореше Аждероглу, навярно от името на дребосъка. Юсуф му кимна да продължи.

— За нас е висока чест да служим на всесветлия Селим хан. Съгласни сме и за капуджии в сарая, за по-голям чин не ставаме. А?

„Съгласни сте, съгласни сте! — викаше си Юсуф ага. — Какво ще спечели държавата от такива като тебе? Я се смирят покрай новия ти сан петдесетина катили, я не. А мене каква полза от такива ортаци?“

— Туй трябва да реши падишахът — продума тежко. — Капуджии не ми е заръчал да събирам между главатарите. Нему големци са нужни, види се.

Аждероглу отстъпи между дребните размирници, а те се засуетиха: нима ще се върнат от мушаверето с празни ръце? „Да му спуснем, сега още да съберем кесия-две и да му спуснем! Той ги гласи тия, падишахът и хабер няма“ — можеше да чуеш. Не на шега се натискаха дребните главатари за придворен сан.

— Хайде, окъсняхме! — подвикна високо Сирозлията и се навдигна.

Преди да тръгне, отправи се към везира:

— Чу ни думата, Юсуф ага, и знаеш негли какво да донесеш на Селим хан. Всеки от нас е търсил в размирието аянство, имане или сан. Щом ни ги даде падишахът, ще мирне Румелия, така кажи. Право ли е?

— Право, ами! Така си е! — нестройно се обадиха неколцина. А другите не си дадоха и този труд.

— Селим хан да не бере вече грижа за Румелия! — продължи. — Ако всеки си има своя каза, както що аз съм в Сяр, сам ще си я вардя от хаирсъзи и съседи!

Сирозлията стори леко темане, подире му — повечето първенци. Вярно, някои се отбиха при писаря на Юсуф ага да ударят печат под дефтера за сановете и аянствата, втори не се и обърнаха към големеца, излязоха си, както си бяха дошли…

Юсуф ага вече не смогваше да скрие яда си: каква стана тя! Просто пред очите му едрите размирници бяха обявили, че ще разкъсат Румелия, че всеки ще отдели — сега със султаново съгласие — каза или град и ще я кара на своя глава. Само дето няма да вилнее по пътища и кърища. Пък кой знае дали и това няма да върши.

Везирът не дочака гостите да се разотидат, излезе и той. Знаеше си, че не е чул последната им дума — тепърва почваше голямото наддаване. Размирниците не искаха да се хванат открито на султанова служба — продаваха големство пред другите главатари, — ама до довечера, до утре щяха да запеят нова песен.

— Ако тази вечер ме подири някой от гадовете — тихо нареди на сейменбашията си, — пропуснете го веднага!

 

 

Позна и този път; високите санове, раздадени от Селим хан на размирието, не останаха незаети, дори по няколко главатари наддаваха за един. Нали бяха повече родени гладници, струваше им се, че придворният сан е бог знае що.

Юсуф смяташе, че Селим хан трябва да бъде доволен: след мушаверето обещаха смирение поне петдесетина румелийски размирници. Но не можеше да се върне в Стамбул, преди да уреди най-важното, което заповяда султанът: да се разбере с Кара Фейзи.

Най-силният велможа на империята вярваше, че трябва само да изпрати човек до главатаря, и онзи ще склони.

Странно: пратеникът, когото проводи преди няколко седмици, не донесе ни добра, ни лоша вест — просто не се върна. Не се върна и вторият, и третият. Можеше ли размирието да смете из пътя чак пък троица? Или Кара Фейзи им взимаше главата, преди да са проговорили? Какъв беше този човек, та нямаше нужда от договор и съюз?

Ето и сега главатарят не искаше да знае, че Селим хан раздава санове и пари; не проводи дума до Едирне. А кадиите продължаваха да донасят, че преди Димитровден вилнял из Казанлъшко, а после — към Йени Загра.

Трябваше без друго Юсуф ага да се разбере с големия главатар. Това не бе просто ревност на слуга пред господаря си; беше нещо повече — борба между двама мъже. Единият, издигнат из калта на придворните кухни и конюшни до най-високата власт в държавата; другият израсъл из черната ратайска мъка, из вековната обида на поробените. Своята сила той дължеше не на късната страст на някаква султанка — на ножа си дължеше всичко Кара Фейзи и на неутолимата жажда за мъст, която събираше около му безброй пречупени и осакатени човеци.

Първенците на размирието вече бяха вдигнали шатри изпод Едирне, потеглиха на север и запад, горди с новите си звания и доволни, че занапред ще грабят от името на султана. А Юсуф ага още не се прибираше в Стамбул. Нещо кроеше, види се. Преди ден-два бе отпратил един бостанджия към Доспат, та го чакаше да се върне.

 

 

Тихо почваше и този ден в планината. Разсветляваше с мъка, както през късна есен, когато най-сетне немилостивото небе изсипе много дъжд над изгоряла в суша Румелия. Чудно леко поемаш дъх в такова утро — въздухът е мек, та сладък, пълен с дъх на мокра шума, гнила папрат и гъби. Меко сиво изглеждат близките ръбове на Родопа, а далечните сякаш се топят в тънка мъглица. Все едно че цялата земя се е проснала като уморен от жеги и жажда бивол в безбрежната влага на есента. И тишината на такова утро е особена — в нея не очакваш да прехрущи клонка под разбойнишки крак; не те е страх, че ще претрещят гърмежи. Чак приспива тази сита, хладка тишина.

Мъжът, който водеше коня по широко утъпкана пътека из върлото, бе охлабил поводите. Беше в бостанджийски дрехи, с много оръжие човек. Май дремеше; потегли още по тъмно от Даръдере, за да сколаса преди пладне до текето на Осман баба. И него сякаш люлееше, приспиваше есента.

Тъй яха навярно два часа, когато забеляза, че е вече близо. През мократа шума чу гласове; още няколко крачки, и напреде му изскочиха неколцина. Хаирсъзи бяха, ама не посегнаха, чакаха го, изглежда, и те.

— Иде! — кресна единият назад.

Там сигурно имаше голяма поляна всред гората, през клонака се провиждаше светло.

„Ида, ида — рече си, — ама дано и да се върна! Свършиха се сеймените на Юсуф ага, та до мен опря!“

Излезе на поляната. За пръв път беше из тия места, не ги познаваше, та се огледа: дълга, изкорубена поляна с белосано къще по средата — текето на Осман баба. Подпрели стените на текето и набъкани под навеса пред вратата му, стояха, клечаха или опъваха нозе петнайсетина мъже. Наоколо — направо под дъжда — се разхождаха още барем петдесетина, с ямурлуци и дебели навуща, съвсем прогизнали. Покрай поляната, под последните буки, прислонени под оредялата им шума, имаше и други, все такива закачулени.

На госта се стори страховито, дето между толкова хора вижда тъй малко лица — гуглите падаха ниско, оставяха открити само мустаците и брадите на мъжете. Но онези, около текето, бяха хвърлили наметките си, та приличаха на всички средна ръка хаирсъзи в султановата земя: с богати дрехи, жилави и изпечени мъже.

Всички се втренчиха в госта. Мереха го, сякаш ще го купуват. А ни един не се надигна да го срещне, не му рече едно селям. Бостанджията се поогледа, пък взе, че рипна върху тревата — тежко, с вдървени нозе. И неохотно се упъти към текето.

Сега всички мъже се изтопорчиха под навеса, та бостанджията едва се провря между коравите им гърбове, докато стигне посред тях. Спомни си как султановите хора бяха се плашили от размирниците, ама от онези до тези имаше много мегдан: „Те това са истински кърджалии!“ — рече си.

Озърна се и седна. Насядаха, като се блъскаха и сместваха и те. Неми ли бяха тия хора бе! Как пък един не се обади нещо!

— Агалар — подзе бостанджията, — моята е ясна. Падишахът проводи Юсуф паша в Едирне да се сговори с румелийските първенци. Много надойдоха и си отидоха доволни: кой чин взе, кой аянство. А вас ви нема, не дойдохте. Може да сте си викали: капан ще е. Тъй ли?

— Наша работа какво сме си викали! — изръмжа един едър, чер мъж.

— За да не си мислите така, везирът ме изпрати тук, на ваша земя, да направим второ мушавере. Всеки от вас да си каже болката, а аз ще занеса думите му на Юсуф паша.

Фейзи ага кой е? — попита внезапно. Повече не можа да сдържи любопитството си. Нетърпелив беше да срещне очи в очи първенеца на смутното време.

Мъжете се спогледаха, като че се питаха дали нямат работа със смахнат. Някой се изсмя високо, обидно.

— Ти за Фейзи чувал ли си, а?

— Как не! Кой не е чувал? Достоен главатар, зная.

— Е, нищо не знаеш ти, видя се! — рече същият, черният. — Ако да би знал кой е Кара Фейзи, нямаше да питаш дали е помежду ни. Чуден човек си, мама му! Сам Кара Фейзи на крак ще ти дойде, така ли? Седмици има да пълзиш нагоре-надолу из балканите, да питаш и разпитваш, и пак я го случиш, я не.

— Не ще се спазариш ти с Кара Фейзи, еничарино! — обади се друг; на селянин приличаше. — Няма нещо, дето султанът ти да обещае на Кара Фейзи, а Кара Фейзи сам да не може си го взе, няма!

— Остави Фейзията, — празни приказки са те! Дай да видим за какво са те пратили.

— Сигурно знаете, агалар — започна, надвивайки разочарованието си, пратеникът, — че Селим хан опрости всички главатари, дето се смириха. Награди ги, а те обещаха заедно с хората си да се завърнат там, откъдето са тръгнали. Зер много трая размирието, парясахте селата и къщите си, земята. По мене султанът ви праща вест, че никой няма да ви търси сметка за свършеното — било що било.

Главатарите навярно отнапред бяха научили какво ще им каже; не се виждаше да ги е изненадал бостанджията. Лениво подръпваха из чибуците си; само тук-там някой почеса четинеста брада — колкото да се рече, че обмисля думите на госта.

— Кадри ме викат — обади се ни в клин, ни в ръкав едрият, чер главатар. — Дели Кадри от Бургаско, тъй ще обадиш на Юсуф ага. Чуй сега какво, еничарино: право викаш, парясани били селата и къщите ни, време било да се сетим за земята си…

— Че право, ама като… — щеше да изкаже неговата мисъл друг, но Кадри не го остави.

— Хубаво се е смилил падишахът за земята ни. Ама аз едно го питам: къде е тя? Пазарили сте се били в Едирне с първенците на размирието, а знаеш ли защо ви е излязъл пазарлъка, а? Защото сте затиснали гърлото на големите главатари със земя, с пари. Ама колко ви е земята, колко са ви парите? За такива като нас не стига, нели?

— На такива като нас една гола прошка обещава падишахът! — вметна онзи, който приличаше на селянин, но не тукашен.

— Чакай, Гяур Имам, аз да свърша! — нетърпеливо го сряза Кадри.

А бостанджията не можеше да свали очи от главатаря, когото бяха нарекли Гяур Имам.

Винаги смяташе, че това са измислици: християнски поп да застане начело на петстотин саби дружина. Гяур Имам вършеше страшни бели отвъд Балкана. Чудноват си го представяха всички, пък той бил съвсем като хората — дребен, сух, риж селянин. Ама очите му бяха зли, като у вълк. „Все на кротост уж ги учела вярата им, а? — рече си пратеникът. — Пък и от поповете им стават кеседжии за чудо.“

— … само чифлишка рая върви подире ми — продължаваше Кадри някаква приказка (на която гостът бе изтървал началото, зазяпан в попа). — Никой от хората не е имал своя земя, свой впряг. Ти аргатин някога срещал ли си, а?

— Зная, Кадри ага, какво ще говорим? — смотолеви бостанджията.

— Трябва да говорим! И наша дума трябва да се чуе по вашите там мушаверета! На тия, що се уядоха върху аргатски гръб, падишахът дава още, дано мирясат. Що раздава той? Наша пот, наша мъка! Какво ще ни прощава падишахът ти бе? Дето сме гладни, ще ни прости, така ли?

— Подигравка е туй, момчета! — стана на крак рижият поп. — Ако сме тръгнали по зулум, било е от немай-къде. А султановата прошка мигар изменя нещо? Парясани били селата и земята ни! Нямаме земя ние, а селата ни ги сринаха отколе къде аянски, къде кърджалийски дружини.

— Воля ваша, агалар! — примирително отвърна пратеникът. (Видя се, че я оцапа, ами дано поне се измъкнеше.) — Вие си знаете по-добре хала. Само една сметка направете: като обещаха вярност и покорство на падишаха толкова главатари из Румелия, вече и размирието няма да върви, както досега; мирясалите първенци ще ви пречат. Та, викам, сетне да не останете и без земя, че и без прошка. Аз тъй викам де, пък вие си знаете…

— Няма страшно! — излишно високо заяви Дели Кадри. — Няма страшно, докато гладните са повече от ситите! А твоят султан, така я е нагласил, че гладните ще станат още по-гладни и още по-много.

— Виж какво, еничарино. — Гяур Имам май все така подхващаше: уж кротко, уж сладко, а с жилка злъч. — Ти все трябва да отнесеш някакъв отговор на Дивана, нали? Санким, хранят те, служба искат от тебе. Та… кажи им: горските главатари отговарят на падишаха, че дорде дружините им си нямат земя, няма и къде да мирясат. Толкоз, големците ти ще разберат.

А пък ако са те изпроводили до Кара Фейзи — продължи попът, — хич не си блъскай блъските! На Кара Фейзи да дадеш и земя за цялата дружина, и аянлък, и везирство, не ще се смири, туй да знаете! И той е като мен, аргатско момче бил. Ама него тъй до дъно ще да е прояла мъката, че вече нищо — съвсем нищо — не може да му я отплати. Цяла Румелия да смирите, един ще остане, в това ни е силата: един да връща за нас, да мъсти докрай за всичко, що сме изтърпели извън глада и извън боя…

Какво ли ти разправям? — заключи уморено попът разбойник, а очите му овлагнаха в безпомощна мъка. — Кой ще ти разбере нашата…

Мъжете бяха се смълчали като вцепенени. Вперили незрящ поглед напреде си, върнати от думите на разпопения поп далеко назад, в ратайските си дни.

Бостанджията се изправи. Очакваше да го спрат с още думи, с просба, със заръка — но те не пошавнаха. По-сетне, когато вече слизаше из стръмното, честит, че не е оставил кокали при текето на Осман баба, султановият слуга все не можеше да се отърве от една натрапчива мисъл: горе, между горските главатари, за миг бе го досрамяло заради работата, с която дойде при тях. За миг му мина през ум, че не онези — господарите му, — а тия тук са в правото си. Тогава размирието, което кълняха всички мирни хора, се стори на пратеника не безсмислено, сляпо зло; отплата беше то, страшна, справедлива отплата, която покрай сухото гореше и суровото.

Каква стана тя, Селим хан, та и на хранените ти хора взеха да идат такива мисли?