Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (58)

V

Кара Фейзи не угаждаше, че оня, когото споменава в мислите си, е толкова близо. Високо в кулата над Едирне капусу Селим хан III бе дошъл на среща с размирието.

Дойде предрешен — вече все по-често му се случваше да преминава през града под чуждо лице. Гражданите пишеха на Селимова сметка неуспехите в борбата срещу Видин, разорението на Румелия, нечуваната скъпотия в Стамбул. По улиците, на пристанището и най-вече из еничарските къшли вървяха мръсни слухове: Селим хан приел тайно гяурска вяра, ходел да спи при някаква гяурка (случайно ли до днес не взе жена?), пиел по цели нощи с френци и ляхи, направил съюз с русите. Никой не мислеше да провери такъв един слух; петнайсетте години власт бяха достатъчно свидетелство против Селим. Застрашително негодуваше мюсюлманството срещу малокръвния си халиф. Нощта беше тъмна. Султанът вървеше из пустите улици; стараеше се да долови зад слепите прозорци какви думи изричат поданиците му, какви страхове им тежат. Смяташе ли Стамбул (за Стамбул не само Кара Фейзи, но и самият султан си мислеше като за нещо никому неподчинено, могъщо, устойчиво и коварно) да отвори вратите си на размирието, или да приеме бой? Какво бе противопоставил Стамбул на метежа? Еничарството? Еснафите? Низама?

Стамбул мълчеше. Селим хан горчиво се беше убедил, че няма власт над него. Стамбул живееше свой живот — вечен въпреки умората, твърде голям, за да го тревожат човешките победи и поражения. Селим хан донякъде му се доверяваше: последните години доказаха, че Стамбул знае повече от султана си.

С тия мисли се изкачи в кулата над Едирне капусу. Бе дошъл без свита, с трима пейкове и с Челеби Мехмед, най-стария си съветник.

Изкачи бавно стълбите — не бързаше за гледката, която го чакаше горе. Две десетилетия (тъкмо колкото трябва на Кара Фейзи, за да стане най-големият главатар в Румелия) Селим хан беше слушал и говорил само за размирието, изпращал срещу му походи, раздавал му санове и почести; беше се спазарил позорно с неговите вождове и наемал убийци против тях. Но за първи път през тия две десетилетия Селим хан щеше да застане очи в очи със самото размирие.

Като насън прекрачи прага на стражницата. Погледът му търсеше пролука по стените. Намери я: на всеки от трите външни зида чернееше прозорец.

Упъти се към западния. Облегна чело върху камъка.

Навън се стелеше тъмносиня нощ, без граница между земя, море и небе. В такива нощи на Изток (това неочаквано мина през ума на Челеби Мехмед, който беше обиколил Изтока от Багдад до Исафхан, Самарканд и Йемен) ашъците говорят най-хубавите си стихове, докато им приглася сазът, защото през такива топли, свежи, меки пролетни нощи всечия душа широко се отваря за красотата на стиха. През такива нощи, напоени с очакване и трепет, барабаните обичат да крадат жени, защото в такава нощ най-хладната жена отстъпва пред пролетта и се отпуска без вик в ръцете ти.

Нощта навън малко напомняше ония. Сякаш двамина надничаха към преизподнята — тъй зловещо изпъстрена от големи и малки огньове бе тъмната синева.

Май нямаше село на ден път от Стамбул, което да не гори. Светлите петна — колкото по-далеко, толкова по-дребни се губеха на запад и север. Гореше цяла Долна Тракия, последната читава част от Империята.

Селим хан не знаеше как изглеждат в този час селата, чиито пожари виждаше оттук, — нему бе неизвестно истинското лице на смъртта. Но Челеби Мехмед, воювал в четири войни, си го представяше: пращене на сухи от времето греди; вой на горещата тяга, дето издига във вихрушка сажди и пепелак; трясък на покриви и стени, когато се сриват; ужасен плач на дечурлига и писък на жени; безумен тропот на изтървани, заградени от огъня добичета; уверено прелитащи през пожарището сенки на сръчни убийци… Огън и кръв.

— Огън и кръв… — повтори като в унес Селим.

Види се, Челеби Мехмед бе изрекъл последната си мисъл, без да усети.

Везирът откъсна очи от Долна Тракия и се вгледа в султана си. Винаги си мислеше, че Селим не ще издържи — въпрос бе само дали ще полудее сега, или след месец, след година. От първите дни на познанството им, та до ден-днешен Челеби си повтаряше, че не е срещал другиго с тъй жадна за красота, изтънчена душа. И на този човек падна жребият да живее във въртопа, да бъде султан на държава, управлявана от ужаса; за един живот да стане свидетел на жестокост и грозота, каквито не бе запомнила дори много изстрадалата балканска земя.

„Не може да не полудее, няма как“ — разсъждаваше Челеби Мехмед; с боязън пристъпваше към всяка своя среща със султана; боеше се да не го завари някой ден с празен поглед и див смях.

Нищо подобно: Селим бе същият. Тънкото, леко приведено тяло изразяваше уморено безсилие; изящното като персийска рисунка лице лъхаше величествена печал, а гласът — горчивина. Челеби Мехмед не проумяваше, че Селим вече се срасна с мястото, което бе му отредила историята: пред себе си и пред света той играеше един странен, невиждано трагичен владетел. Играеше го искрено, дори с нездрава наслада. „Аз исках да върна на Империята нейното помръкнало величие — сякаш говореше всяка негова усмивка, мекият напев на гласа му. — Но Империята отхвърли моята добра воля. Поданиците ми не се насищат на моето страдание. И ето ме, обречен, примирен, аз чакам присъдата на времето: след всичката грозота, която то ми поднесе — и моята грозна смърт…“

Колкото и тежък, жребият на Селим имаше своя особено удобна страна: султанът тъй обезоръжаващо признаваше безсилието си, че от него падаше всяка вина. Той беше жертва.

Наред с руския цар, с Бонапарт, с княза на Влахия, наред с другите сановници от Големия и Малкия диван Челеби жалеше своя неудачен господар, бе готов да поеме върху плещите си всяка тежест, която би облекчила него.

Но сега то беше невъзможно: за първи път султанът бе принуден към пряко действие.

Селим се разхождаше от единия до другия ъгъл на стражницата, без вече да поглежда към прозорците; бе узнал за размирието каквото трябва: везирът мълчеше чинно, сякаш броеше първите владетелски стъпки на халифа.

— Извикай началник-стражата при Едирне капусу! — нареди Селим.

Началникът — тантурест, като всички добре уядени стамбулски еничари — лъхтеше повече, отколкото бе заморен; чак избърса чело, върху което нямаше пот.

— Към колко саби води Кара Фейзи? — попита го султанът.

— Десет хиляди навярно — излъга началникът.

— Десет хиляди… — повтори султанът. — Нека!

Еничарят преглътна. Недоумяваше, види се, защо нека.

— Е, а после? Какво ще стане после?

Не му отговориха, не бяха Кара Фейзи, та да знаят.

— Нищо няма да стане — с неподозирана стръв рече Селим. — Нищо не може да стане. Колко смешно е, че не го разбират тия десет хиляди гладници, събрани от кол и въже! Ще ги оставим да се навилнеят — не ще запалят повече от онова, което запалиха тая вечер. Ще ги оставим да изгазят житата на Долна Тракия, да изколят бежанците — и без това те тежат на Стамбул. А после?

У султана имаше не само решителност (на която Челеби Мехмед не смееше да се надява), а жестоко злорадство, неподправена омраза. Размирието при първия си допир със Селим хан го беше преобразило; Селим хан през тази нощ бе понесен от въртопа. Сега и той изпитваше всички ярки страсти, които увлякоха в метежа безброй мъже: жажда за унищожение и воля за победа, желание да се наложи над няколко хиляди самонадеяни голтаци, смутили дрямката на Стамбул.

— За колко дни има хляб в града? — обърна се към Челеби Мехмед.

— Поне за месец. А през този месец ще докараме от Батум или Акерман. Не биха ни отказали помощ и русите — те се боят от един наш мир с Бонапарт.

— Ще рече, всичко е наред. Стамбул ще затвори вратите си към сушата за месец или три. Никакъв знак за преговори, никакво внимание към гадовете! Стамбул не може да слезе до някакъв разбойнишки главатар.

Засмя се беззвучно, с непривичен, зъл смях.

— Знаеш ли на какво ме е смях, Челеби?

— Не.

— На Фейзиевата простотия. Той е чувал, че Стамбул едва удържа ненавистта си срещу мен. Ако не беше толкова прост (ако под Стамбул стоеше Пазвантоглу например), той би преминал Долна Тракия, без да палне нито съчка, без да извади нож. А тук, под Стамбул, би обявил на гражданите, че иде да ги отърве от Селим хан и противните на вярата нови закони. Представяш ли си какво ставаше с нас?

Преди да отговори, Челеби Мехмед хвърли око към началника на Едирне капусу. Как можеше Селим хан да изпуска такива думи пред еничар! Но се сети, че една от най-опасните черти на султана бе тъкмо тази безпощадна прямота.

— Тогава ние с тебе щяхме да умрем още тази нощ — продължи невъзмутимо Селим. — Но Пазвантоглу се бои да остави Видин, а Кара Фейзи е твърде прост, за да се преструва. Той знае своето: палеж, клане! Точно то ще залости вратите на Стамбул, стамбуллии ще пазят не властта ми, а себе си, своите деца и дюкяни. Мислиш ли, че само ние двама наблюдаваме пожарищата на Тракия?

— Султанъм — плахо се обади началникът, — след салханата при Едирне капусу нашите видели как някакъв хаирсъзин заковал една книга на вратата. Ще пратиш ли да я донесем?

— Книга? — стрелна го Селим. — Нека си стои! Чул е гадът, ама недоразбрал: че нападателят, поставя условия на обсадените… Само трябваше да ги обяви преди клането и палежа? Сега е късно.

— Колко добре, че е вече късно за думи!