Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

IV

На следната заран преди изгрев из еничарските одаи при джамията Сюлеймание излязоха вестоносци — татари, както им викат. Заповедите на Дивана трябваше да стигнат до кадии и валии.

Хората ги чакаха с вълнение и страх. Султановите татари разнасяха радост или заточение, награди или смърт. В мешинените торби, окачени о седлата, се таеше съдбата на стотици човешки живота — още незнайната им съдба. Тя щеше да прекоси пустите стърнища на Тракия и оризищата по Марица, щеше да преспи из керван-сараите на Филибе и София, да прехвърли балканските проходи. Стотици хора през това късно лято очакваха съдбата си, а тя не бързаше и щеше да пристигне при първите есенни дъждове.

 

 

Селяните от Конаре, Филибешка каза, вече престанаха да се надат на отговор от Дивана.

Селото лежеше почти в края на голямата равнина, близо до първите гънки на Доспат балкан. Трийсетина мъже бяха султанови коняри — работеха по половин година ангария около султановите коне; оттам идеше името на Конаре. А онези пък селяни, дето си нямаха работа с падишаха и жребците му, взимаха от същия султан оризища на кесим.

През хиляда седемстотин седемдесет и деветото лято (а то вече преваляше и дори тракийската жега усещаше умора, стана някак сива, тихо премрежена) конарци дълго бяха чакали султановия татарин. Преди два месеца молиха кадията от Филибе да им напише писмо до Стамбул, дано падишахът пусне по-рано мъжете им. А затуй че не би, криво-ляво прибраха зърното и без тях.

То, половината се зяноса — прегоря и окапа. В безветрената синина на късното лято над нивята се спускаха птичи ята, тъй големи, че пребулваха слънцето. Конярските ниви хранеха божите птици, а кой щеше да нахрани зимъс конярските деца?

Затуй, кога в село пристигна татарин, вече никому не беше до писмото му. Той дойде в Конаре надвечер — беше се излежавал из върбалака по Марица, докато слегне жегата. Крайпътните каваци хвърляха дълга сянка върху белотата на праха нашарена от колелета. Селото едва личеше — едра китка орехи и салкъми, между чиито стволове ту белееше комин, ту чернееше покрив. В бистрата привечер Доспат планина беше доближила — сякаш синьо-черните ѝ поли започваха до сами къщята на Конаре.

Стано Мухтар обичаше този час, часа на завръщането. По него време селото — пусто през деня — се изпълваше с многогласи шумове. Идеха си от къра жени и деца, о зидовете отекваха думите им — отмерени думи на хора, които говорят само кога трябва, не за разтуха. Продрънчаваха бакъри, скърцаха вратни, а откъм заник кънтеше тъп тътен — връщаше се биволската чарда и разстилаше над село червен облак прах.

В този час Стано Мухтар седеше — както всяка божа вечер — и чакаше своите. Бе още държелив, едва прегърбен, плещест старец. Не че не го биваше за работа — из къра се виждаха къде по-стари от него, — но челядта на Стано бе голяма, оправяше се без него. И не за нея мислеше той, опрял гръб о вратнята. Всяка вечер умиращата дрезгавина, още ненарушеният от работни шумове покой, позволяваше на спомените му да оживеят.

Пътища — безкрайни бели пътища — се виеха и губеха между меки хълмове; пасища, кадифено-зелени пасища — ливади без межда и свършек; хергелета от жребци — лъскави, пъргави, неукротими — доста е да приближиш един жребец, крайния, а през цялото хергеле минава тръпка, хергелето се понася нанякъде с разгърнати като свилено наметало гриви… Писък на гайди и равно бръмчене на гъдулки, удавено в глъчката на чужда тълпа, остро чаткане на копита по калдъръм — Стамбул, българските коняри влизат в столицата, водят султановите коне.

Преди повече от трийсет години Стано пое от баща си конярските ниви и службата му. Направиха го конярски примикюр, ама не прокопса — малко му беше земята. Жена му тръгна да работи султански оризища, а в туй време Стано като да се откъсна от къщи — зимните месеци, прекарани в Конаре, му се чинеха сън, очакване на пролетта и пролетните пътища. Обиколи свят, срещна всякакви хора. И все по-далечно, по-свито и дребно взе да му се вижда селото, където една жена носеше децата му, затъпкваше ориза в лепкавата тиня и опъваше ремъка на диканята.

Трийсет години, трийсет лета в Стамбул. А колко походи! Стано ги бъркаше, много бяха. Сетне, когато остаря дотолкоз, та да не може повече да слугува покрай конете и предаде конярските ниви на сина си Първан, селяните избраха Стано за мухтар — да ги оправя пред властта.

Татаринът го намери, както си седеше пред прага, загледан в далечни спомени. Старецът мярна, че иде турчин, но не се изправи. Онзи стигна до ъгъла, слезе от коня и го поведе — все не му излизаше из ума, че не един султанов човек е загазил в конярско село, не си поплюваха тукашните хора. „Не е курназ — рече си Стано Мухтар. — Не му държи да яха, макар че половината ни мъже ги няма.“ Примижа, уж че дреме: правеше си сеир.

— Стано Мухтар ти ли си? — престраши се татаринът.

— Аз съм, какво има?

— Утре ела при кадията. Да ти изчете писмо от султана.

— Ще дойда.

И пак замижа, даваше да се разбере, че няма какво повече. А другият поведе коня надолу и си отдъхна чак когато остави Конаре.

По някое време жените се прибраха: Стано ги чу как шетат и си говорят шепнешком. Всред шепота им се откройваше само гласът на дъщерята, винаги пълен и весел. Бързи, пъргави бяха и стъпките, и движенията ѝ — човек можеше да ги различи с ухо само.

Старият се улови, че се усмихва на себе си. Радваше го близостта на дъщеря му — къщата изведнъж се събуждаше, за да прелее от шумове и светлина, влезеше ли тук Стамена.

Четири деца бяха останали на Стано — трима синове и дъщерята. Двамина — вече мъже, немлади — сега бяха в Стамбул. Най-малкият, още момче, помагаше на биволаря. Много кахър набра Стано с това дете — нефелно беше, припадничаво. „Изтърсак!“ — мислеше за него с досада старият; ядеше се, дето от кръвта му се е пръкнала хилава издънка.

Не ще дума, обичаше той синовете си. Но те сякаш бяха неотделни от него, някакво спокойно продължение на Становия живот. Виж, дъщерята беше друго, по-различна, макар че напомняше Стано повече от тримата му сина наведнъж.

Обичаше я може би затуй че беше хубава — с онази красота, която винаги е допадала на Стано, защото беше неговата. Стамена се хвърляше в очи най-вече с някаква предизвикателна, бодра, пъргава сила, която носеше набитата ѝ снага все с еднаква, стремителна стъпка, която бе изрязала твърдо врата и плещите ѝ. Съвсем посвоему красиво беше и Стамениното лице, ако и не бяло, и не досущ женско — с бакърен цвят, с малко раздалечени очи, плътен нос, уста и брадичка. То внушаваше всекиму спокойната лекота на човек, доволен от себе си и от света.

Тъй както седеше вече в одаята си, старият чу, че Стамена влиза. Влезе, а мълчеше. Нещо непознато, съвсем ново играеше в пъстрите ѝ очи.

— Тате — рече тя накрай.

— Що?

— Тая вечер дома ли си?

— Дома. Ти какво?

Винаги разговаряха така, с малко и къси думи, като всички, дето се разбират лесно.

— Аз ли? Нищо. — Пак замълча. — Тате.

— Що?

— Рекох да ти обадя. Ти, санким, и сам се сещаш… Довечера може да дойдат годежари.

Отдъхна си, каза го. Толкова дни се чуди откъде да захване. Уж време ѝ беше, а все ѝ се струваше, че ще нажали Стано, ако се махне от къщата му.

— Глей ти! — Нещо наистина бодна стария. — Че какви годежари сега, мъжете са на Стамбул.

— На Стамбул са конярите. Други ще дойдат, от Гюровите.

— За Марин галиба? — Стано се засмя.

Беше си мислил, че дъщеря му, каквато е войвода-жена, ще вземе коняр, и то от най-личните.

— Че какво му е на Марин? — Стамена пламна, жегна я смехът на баща ѝ.

— Нищо му не е. Мъж като мъж. Смях ме е само, дето взимаш чифчия.

— Смей се, твоя работа. А аз не ща да съм при мъж вдовица. Да го виждам от Гергьовден, та на Димитровден, аз да му храня децата.

— И майка ти е била конярска жена, и баба ти. Пък някак поминаха.

— Те си знаят как. Свят си обиколил ти, а майка ми я изми оризището. Още да е жива, ако не би взела коняр.

В резкостта, с която Стамена се нахвърли върху него, старият почувствува отдавна таен укор, непрегоряла мъка по майката. Той сам почти я беше забравил — примирената, тиха сянка, която отдалеко бе следила пътя му и все тъй примирено беше преминала отвъд.

— Полека бе, къзъм! — рече сякаш виновно. — Какво толкоз съм рекъл? Ти ще живееш тепърва, не аз. Само сватбата не сега! Ще чакаме мъжете.

Те се завърнаха през една мокра, привечер на късната есен. Цял ден беше валяло, едва към заник облаците се продъниха и между тях светна къс измъчено небе. В две страни от пътя им — от изток към запад — се издигаха безкрайни планини и полека доближаваха, за да се съберат някъде напред. Щом пътниците видяха планините, разбраха, че вече са дома.

Вървяха десети ден.

Дъждът попиваше в бозавите клашници, сцеждаше се по дългата козина на калпаците и оттам капеше мътна вода, която намирисваше на овчи тор. Цървулите още преди неделя бяха се съвсем размекнали в калта и скоро се издъниха. Някои опитаха да ги затемелят — подпъхнаха вътре парчета ремък. Нищо не излезе, та мъжете заджапаха боси, с високо навити крачоли. Усещаха болка при всеки по-остър камък — глината протъни коравите им пети и ги направи меки като длани на бозайниче.

Този ден, десетият, вече надвечер стъпиха на конарско землище. Вървяха посред нивите си. Как си личеха конярските бащини! Цяла Тракия чернееше в угар, а конярските нивици сивееха.

— Вие вървете, аз ще отбия оттук — спря Стоян на разкаляния път. Близо, отвъд рида, бяха неговите ниви.

Другите отминаха, дори брат му. А той пое по синорите, между зъзнещите драки. От височкото видя земята си и сърцето му се сви: скубани, а не жънати стърчеха пшеничените стъбла, из калта лежаха забравени ръкойки.

„Без стопанин земя, парясана… Нейсе, нали султановите жребци са сити и счесани! Мамицата изеднишка на всички ония, няма ли глад за тях, няма ли край нашата!…“

Отщя му се да набиколи лозето, сви към село. Отсега знаеше какво го е издебнало, докато е бил на Стамбул — булката му бе болнава, едва се крепеше. Воднянка. По жътва навярно пак я е свалило, жънал е Станчо, малкият. Позна по оръфаното стърнище. „Да имат да взимат! — мислеше си Стоян. — Не ще ме видят повече в Стамбул, пък ако ще жив да ме одерат!…“

Събраха се на вечеря у стария. Откакто си остана в село, това бяха празниците за Стано Мухтар. Синовете му си идеха от Стамбул, разказваха какво било по света. И старият отново преживяваше миналото си, сякаш току-що се е прибрал в Конаре.

Още щом Първан (Първан беше първият му син, който остана в къщата на стария) прекрачи прага, бащата вече не се отделяше от него. Вървеше подире му от соба в соба, правеше се, че не вижда молещия поглед на снаха си — нека нощес си казват, каквото има за казване, — питаше и разпитваше.

Най-старият син търпеливо отговаряше, макар да му се щеше съвсем друго: наместо да се връща с мисли и думи в Стамбул, да приседне до булката, да слуша, как тя объркано разправя за месеците, преминали без него, да усеща топлия ѝ дъх, топлото рамо до неговото — голямата топлина, която говореше, че най-сетне пак е у дома. А не му даваше сърце да среже стария, старото дете, на което бяха отнели света. Зад въпросите на баща си Първан отгатваше мъката, че вече не си мъж с мъжете, а отминал мъж.

И тъй както двама седяха край паралията, завари ги Стоян. Дали му се зловидя доволството, що пълнеше тази вечер бащината къща? „Тяхната — лесна! — навярно помисли. — Яка е Първаница, деца им наспорил господ… Защо не попитат как аз заварих двора си?“

Пък те не питаха, понеже си знаеха, и Стано Мухтар се чудеше как да посрещне своя втори син.

— Добре дошъл, Стояне! — навдигна се. — Едного дома чака радост, другиго — кахъри. Ама ще се оправи булката, не бери гайле! Пресили се жената, това е.

Стоян седна срещу двама им, траеше си. Не беше той като по-големия, не му идеха думите. Разглеждаше с длан чистия месал, премести един и същ комат три пъти, а все мълчеше.

— Сега и Марин ще дойде, Гюровият — рече да смени приказката Стано. — Ти май не знаеш, че Марин ни става зет.

— Хаирлия да е, дано!

— Брат ти разправя, тая година сте омазали от байрама, а?

— Ами, не ти е работа!

И разговорът пак запря. Всеки мислеше за своите грижи. Личеше си, че Стано Мухтар иска да пита още нещо, дето го яде. Окашляше се, сумтеше, докато най-сетне си го рече:

— Покрай терсането минавахте ли?

Терсане наричаха султановата литейна. Голяма, без нито един прозорец, тя се издигаше на сами брега на Златния рог. В терсането лееха топове, ковяха оръжие, строяха кораби. Там работеха каторжници, хиляди.

— Минавахме. Много пъти. — Първан гледаше не в баща си, а настрани.

— Е, що? Пак ли нищо?

— Нищо… Ти какво мислиш: обикалял си десет години терсането, и то кога работата е била още прясна, и все нищо, та ние ли сега? Ама минавахме. За твой хатър.

— Петнайсет години… — глухо изрече старият. — Нищо, та нищо! Барем да знаехме, че вече не е жив, да речеш едно бог да прости! Катили. Аждери!

И за не знам кой път започваше същото: Стано Мухтар псуваше султана, майка му, вярата му, а синовете слушаха с тъжна досада; почти не помнеха човека, заради когото баща им псуваше султана. Но Стано го помнеше.

Беше брат му, дванайсет години по-млад. Двама ходеха на Стамбул и на походи, живееха заедно под стария покрив на ей тази къща. Не можа да си прости Стано — той, който се чувствуваше като баща на по-младия, който беше като че ли сраснат с него — как брат му поема пътя към каторга. То, види се, бе започнало през онзи ден, когато главният конюх нареди да бият пред очите на всички коняри някакъв от техните, загорец. Тогава Стано усети, че се обръща сърцето му, че е готов да налети с голи ръце на джелатите и да удря, докато сам бъде повален. Навярно и брат му е усещал същото, макар да не размениха дума.

А другото се случи подир неделя.

Ринеха около жребците, везирските. Брат му се щураше покрай конете на садразама — най-скъпите добичета в яхъра. Посред тия породисти добичета изпъкваше едно: вран до синьо жребец, бляскав като острие, с някаква неспокойна, тръпнеща, неизказана хубост. Говореха, че каирският паша подарил жребеца на садразама срещу високата си служба. И май си струваше да размениш каирския пашалък за такъв кон.

Стано сетне не смогна да разкаже как е било всичкото. Бе чул, че брат му изруга, както не би ругал животно: диво, настървено. Когато по-старият се обърна, видя оня да замахва с вилата, да я развърта с все сила и я стоваря пряко тънките като у кошута пищяли на врания жребец.

Добичето се строполяса и сякаш се чу как изпращяват глезените му. Подпрян на вилата, Становият брат гледаше коня с ненавист и тържество, като че мъките на скъпото животно заплащаха човешката мъка.

Завчас дотърчаха капуджии и повлякоха Добри, пребит и овързан. След ден-два на конярите прочетоха ферман: именуемият Добри, син на Първан, е осъден на каторга до живот. Ще рече, не бяха го убили.

Десет години Стано не се отчая: все се надяваше, че някой ще му обади дали брат му живее. Или че чарковете са премлели и него заедно с хиляди незнайни, непокорни роби. А когато вече остана в Конаре, всяка пролет заръчаше на синовете си да дебнат покрай султановата литейна и всяка есен разпитваше: „Пак ли?…“

— Хич не се блъскайте оттук нататък!… — рече, внезапно уморен. — Било що било. Ако пролетес бъда жив, не ще ви заръчам повече за брат си, кога тръгнете за Стамбул.

— Аз не ще ида в Стамбул.

Обади се Стоян, това беше съвсем пък рядко. Ама нали пред очите му все бе неравното стърнище, изгазените ръкойки.

— Хубава си я намислил! — погледна го изпод вежди старият. — А бащината? Нали веднага ще я вземе някой друг коняр?

— Халал да му е! Една нива имам от мираза на жената, ще работя на кесим оризище. Колко са две гърла? Булката не бройте, я се привдигне, я не.

— Ами кой ще върви наместо тебе, а? Не ще се изкопчиш, докато не се намери друг на твое място.

— Марин да върви. Млад е още, як.

Годеникът (беше дошъл преди малко и седнал барабар с мъжете) се сепна като ужилен, но не проговори, още не беше никакъв в тая къща.

— Никъде не пускам Марин! — отсече Стамена, макар пък съвсем да не беше редно. — Стане ли Марин коняр, не взимам го, тъй да знаете!

— Ти трай, нека Марин каже!

— Няма трай и няма Марин! Ако беше хаир конярството, ти да си стоял коняр. Ние с Марин земя ще купуваме, къща ще правим. Малкият да върви, Добрито. Тъй и тъй от него полза не виждаме, мъкне се подир биволаря за едина хляб.

Вярно, Стамена винаги и за всичко намираше лек. Пък и права беше: щяха и да хързулят на султана припадничав слуга, и да опазят бащината за рода. Никой не се сети да пита Добри — кой го броеше за мъж!

До късно седяха тази вечер на софра. Стамена сновеше насам-натам и ѝ беше радостно, леко. Всичко е наред, всички са тук в опушената соба от прадядо и дядо. Баща ѝ — все още държелив, хубав направо с бялата си коса над черни вежди, честит, че седи посред синове и зет; големите братя — яки, корави, лични; Марин — нейният Марин; неин, какво повече?

„Може ли — викаше си тая вечер Стамена — да се не оправим, да не насмогнем на немотия и страхове, кога сме тъй много, и здрави, и усталии? Колко ни трябва нам, съвсем малко: мира и хляб…“