Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (46)

III

Можеха още снощи да пристигнат при Кара Фейзи, но Гяур Имам спря момчетата си в полите на планината и не им даде да вървят по-нататък.

— Дето се вика, стигнахме. Няма какво толкоз да бързаме, и утре е ден. А пък в тъмницата да не стане някоя беля; отиваме по дявола и ние, и заръката на Пазвантоглу.

Явно беше, че попът повече се бои за дружината и за себе си, отколкото за важната заръка, която носеше. Петдесетте харамии наистина не бързаха да се наврат в ръцете на Кара Фейзи.

Нарочно не накладоха огън, взеха да се обаждат, че една нощ ще мине без огън, че били капнали и какво не. Седнал помежду им, Гяур Имам се подсмиваше — беше му смешно, че дружината се свени да признае страха си от големия главатар.

— Тъй и тъй не ще ви дам да палите огън — рече им. — Отде да знаем на какъв ум е тази вечер Кара Фейзията. Хайде, лягайте! Изберете се само петима, с мене — шест; ние ще вардим до среднощ. Сетне ще събудим другите.

Мъжете налягаха, а шестимата се разставиха гърбом към тях, втренчиха се отегчено в нощта.

„Харамийска орисия, ех! — мислеше си Гяур Имам. — Мирен човек да е, подир седмица препускане, щом слезе от коня, ще се захлупи, ще му отцепи един сън, та ако ще да знае, че събуждане няма. А нашата е като вълчата — ден и нощ все нащрек. Не, по-добре сме от вълците, те са без раздумка, безсмислени. Пък аз за половин нощ ще прекарам през ума си какво не, целия си живот ще преживея повторно за половин нощ стража…“

Не му трябваше да преповтаря чак целия; стигаше да се сети, че само преди десетина той, същият Гяур Имам, е бил поп Иеремия с енория от три-четири махали в Еленския Балкан.

„Хайде холан!“ — искаше да възрази на своя спомен, а споменът му натрапваше образи, още неизбелели.

Гробищата на Горни колиби… Пак е есен, архангеловденска задушница. Гробищата, както в повечето колиби, са на място стръмно, а есенните дъждове го правят и хлъзгаво. Из тази хлъзгава кал едва мести нозе поп Иеремия, в изсивяло, протъняло расо със закърпени плещи; обикаля от гроб на гроб, мънка молитви, следи с гладни очи ръцете на плачещите и бърза-бърза да види какво ще му пуснат в чувала.

Но жените не се засуетяват, като кога има да дарят; те все гледат купчините пръст строго и сърдито. А попът чувствува, че не те са просили духовно утешение, а проси той; нали чакаше задушница, та да се наядат дома.

Иначе често ядяха жълъди; попът и досега усещаше върху езика си тръпчивия им вкус, по ноздрите му сякаш бе полепнал мирисът на мокри, гнили листа през късна есен или пролетес, когато селяните ровеха да търсят оцелял жълъд и буковини. Ровеха мълчешката, озверени на цял свят, обидени на бога.

„Бога ми, защо всички те не рипнаха, та — в гората? — запита се Гяур Имам, понеже никога не бяха го хранили ръцете му и не можеше да разбере, че за колибарите би означавало да се признаят бити, ако отстъпеха от дюкяните и къщята си. Мигар и аз бих уловил шумата, ако имах челяд…“

Вярно, нямаше си. Децата му не траеха, мряха едно през друго още непроходили, а някои — и неродени. Не беше само от глад, нефелаше нещо попадията, целият ѝ род беше хилав.

Както винаги, когато мислите му опреха дотук, Гяур Имам се сгърчваше цял в отмъстителна болка. „И на горския звяр бог дава дете, а мен остави като яловата смоква… Защо, защо ме наказа господ? Наказа те заради всичко, което свърши отсетне, заради стотиците майки и сираци (отговори си сам). А че как можех да не свърша онова, що свърших отсетне, щом вече беше ме наказал господ? Ще рече, няма кому да се сърдят ни архангелите, ни Богородица — нали, без да ме питат, са ми отредили и наказанието, и греха…“

— Бинбаши, аз ще те сменя. Май мина полунощ.

Беше едно от момчетата. Триеше сънено очи, тръскаше глава, като че излизаше не от сън, а от вода.

— Вземи и клашника ми, та се завий, само с едно чердже е малко, хладни са нощите.

Гяур Имам се промъкна до постелята на новия стража, пъхна се под още топлата завивка.

„Не съм съвсем сам, ако да не дочаках отмяна — утеши се той, докато заспиваше, окътан в чуждата топлина. — Каквото бог взе, върна ми го размирието. Голяма челяд… Всички харамии из Румелия. Ей тъй ще ме постоплят със завивка и с добра дума, додето някой ден се скараме за ягмата и ме изпратят при тате…“

И поп Иеремия, иже нарицаем Гяур Имам, заспа, усмихнат в сиворижата си брада, сякаш последната мисъл преди съня му беше не за мрене, а за сватба.

 

 

Уж смятаха и пресмятаха, че са спрели да нощуват току под стана на Кара Фейзи, а на другия ден биха още доста път, за да го стигнат. Гяур Имам си рече, че няма голяма разлика между стана под Видин и този, почти навръх Странджа. И двата бяха многолюдни, струваха ти се неизброими. „Брей! — удиви се попът. — Ако преди двайсетина години кажеше на някой харамия, дето се тули зад шумата на боазите, че някога харамиите ще имат своя войска, само би ги разсмял.“

Наистина човек би взел сборището за аскер. Цяло хергеле коне пасеше по поляната; чадърите на Карафейзиевата войска бяха от бели, съшити из просто корабно платно, до пъстри, на кърмъзени и жълти резки, свилени. „Пашовски — заключи попът. — Колко ли чаушбашии, бостанджибашии и везири са яли пердах от дьонмето, та им е обрал чадърите?“

В отсамния край на стана бяха казаните; около тях се суетяха много хора. Гяур Имам избра това място, за да навлезе между Карафейзиевите, то му се стори най-мирно.

— Е-хе-хе-хей! — подвикнаха му, навярно стражите, и Гяур Имам вдигна дясна ръка.

Не идваше за бой, ще рече. Но не спря.

— Стой бе! — изпречиха се напреде му трима с извадени пищови. — Какво търсиш в стана на Кара Фейзи?

— Него търся! — изрева на седлото Гяур Имам, дойде му сърце. (Щом не гръмнаха, преди да проговорят, беше се разминало.) — Нося му хабер от Пазвантоглу.

— Глей ти! — без стръв рече началникът на стражите. — Постой първен тук и си кажи името, че да обадим на главатаря. После вече може.

Един стражник отмина навътре в стана, а около малката дружина на видинските войскари се струпа доста народ. „Сякаш нарочно ги е събирал от всички краища и всички вери — рече си попът. — Де сме мислили, че ще застанат на една табия и гяури, и поганци, че ще се измешат, като че никога нищо не е било! Защо стана тъй, как стана? И дали ще остане тъй, щом свърши размирието?“

— Е-хе-хе-хей! — връщаше се тичешком стражата и викаше отдалеко. — Главатарят каза да вървиш при него. Ако щеш с хората си, ако щеш сам.

— Сам ще вървя! — отряза Гяур Имам. — А вие нахранете момчетата ми, седмица път бием.

Стражът му посочи към склона. Тук поляната се издигаше стръмно преди гората. Попът забеляза тъкмо на ръба ѝ, под последните дървета, неколцина мъже.

„Дали мога отгатна кой е Кара Фейзи?“ — запита се попът. Не беше трудно да откриеш главатаря между останалите; той като че сам викаше името си, тъй диво се открояваше всред отпуснатите под дърветата мъже. Уж стоеше на място, охлабил едно коляно, с палци в пояса, а ти се чинеше, че върви срещу ти с отметнати назад плещи, че напира напред и напред.

Изглеждаше почти млад: („Мигар е вярно, че него не ловят годините? — спомни си мълвата Гяур Имам. — От колко време вече цяла Румелия слуша за Кара Фейзи, не може да не е барем четирийсетгодишен.“) Тясно, изопнато, златистомургаво лице с изсветлели от слънцето мустаци и коса, с остро изрязани уста и брадичка и необичайно зеленикави очи.

— Добре дошъл! — рече главатарят. — Ти си Гяур Имам, нали?

— Аз съм — отговори, зачуден откъде оня го позна.

— Тъй си и мислех: Пазвантоглу ще проводи тебе. Знае той, не търпявам еничари. И хайдутин не е за при мен; с разните войводи като Кондо сме се секли. Ще рече, изпратил е някого от по средата — ни така, ни инак. Като мен.

„Дали туй трябва да му бъде усмивката?“ — попита се попът.

Мъжете под дърветата мълчаха, та пратеникът реши, че трябва да заговори той.

— Нося заръка от Пазвантоглу — започна. — Пазвантоглу се готви да брани крепостта срещу похода на сераскера…

— Повече от сто и двайсет хиляди човека — подсказа му Кара Фейзи.

— Много са, това щях да река и аз. Срещу голям поход ще излязат войските на Пазвантоглу.

— Виждали сме и други походи.

— Този, викат, нямало да бъде като другите.

— Толкова голям, та някои мислят, че Селим хан лъже света: че уж събирал войска против Пазвантоглу, пък се канел да удари Русия — все взимаше думите из устата на Гяур Имам главатарят.

— Вярно, говорят. Ама ние трябва да се готвим, все едно че походът е само срещу нас.

— То така и ще излезе. Селим хан не може да започне нищо, преди да умири Румелия.

— Под Видин се е стекъл страшен народ, Пазвантоглу е решил да се опре здраво…

— Туй го знаем, карай нататък! Тебе защо проводиха?

— Пазвантоглу те моли да подпишеш тази книга — разбрал, че приказките са излишни, пристъпи направо към работа попът.

Онзи взе писмото, дълго го развива и още по-дълго се взира в ситните букви.

— Книга, а? Хм…

И изведнъж, вече не замислено, а със студена яснота:

— Не обичам аз книгите. Защо ни е това писмо, какъв хаир ще видим от него?

Попът се сети, че сега е сгода да обясни що пише в посланието. Но така, та да излезе: уж мисли, че Фейзи го е прочел.

— Пазвантоглу воюва не с твоето оръжие, Фейзи ага — подзе. — Пазвантоглу смята, че не е достатъчно да бием Портата с огън и желязо; трябва да направим султановите хора да се усещат в Румелия като върху вража земя; да вдигнем срещу Селим хан всеки — правоверен или неверник — жител на Румелия. Вярвам, чули сте, че Пазвантоглу сне данъците от цялата рая във вилаета си и я въоръжи. Не войска ще поведе той срещу Портата — ще поведе Румелия.

„Ех, това май не биваше да казвам!“ — стресна се Гяур Имам. Бяха го повлекли думите, изричани десетки пъти в разни села, когато ходеше да призовава нови бойци при Пазвантоглу. А тук беше различно: не минаваше ли големият главатар за чело на размирието в Румелия? „Да ми изсъхне езикът!“ — тюхкаше се наум попът.

Пролича, че и Кара Фейзи е забелязал пакостните думи: едва видимо се извиха веждите му, между тях, падна гънка. Но Фейзи не прекъсна пратеника, та той продължи:

— Навярно още не е дошло до вас: Пазвантоглу разпрати бюлюкбашиите си из градовете отвъд Балкана да обявят волята му — как занапред ще се живее при Пазвантоглу. Така се надяваме, че и последният селянин ще престане да плаща на Портата. Туй — за селяните. Но остават хилядите кърджалии из Балкана и гората, хиляди хора, за които няма по-голям от тебе, Фейзи ага. Към тях пък трябва да се обърнеш ти, да им обявиш твоята воля: бой на смърт със султановата войска и власт в Румелия. Ние ще мирясаме, ако Селим хан вдигне ръце от Румелия.

Тъкмо това пишеше в листа, който сега се огъваше между пръстите на Кара Фейзи.

— Не, няма да мирясаме! — отсече неочаквано главатарят, сякаш от цялото слово на попа бе чул само последните думи. — Каквото ще да нагласят помежду си Пазвантоглу и Селим хан, каквито и книги да разпращат — няма да мирясаме!

„Мале мила, кипна!“ — обърка се Гяур Имам.

— Нам какво от пазарлъците между твоя Пазвантоглу и султана? — натърти Кара Фейзи.

— Пазвантоглу те брои за свой най-близък приятел, вие двама можете срина султановата власт в Румелия. Язък ще е, ако си разтурите сговора тъкмо преди похода; не ще има по-голяма печалба за Селим хан от тази. Повярвай…

— Стой!

И като видя как пробягва уплаха по лицето на попа, Кара Фейзи продължи не тъй рязко:

— Не ми е приятел Пазвантоглу, излъгал те е. Вярно, преди три години му изпратих няколкостотин души войска. Не загдето ми е умилял. Ама Пазвантоглу се биеше против султана, против всички султанови псета. Защо да не му помогна, щом имаме един враг? Аз и сега ще помогна на Пазвантоглу. С това, че походът не ще се върне назад. Кое и как — моя работа! Но Пазвантоглу не ми е никакъв; нямам аз сговор с хора, що разпращат книги. Ако твоят господар би сторил добро на раята, защо са му потрябвали разни писма, а?

— Ами… нека тя знае отнапред какво ще получи от Пазвантоглу, за да се впрегне и помогне срещу султана.

— Това е то: да се впрегне! Ще я изпрегнете от султановото тегло и ще я впрегнете в Пазвантоглувото. Ей затуй са те, писмата; затуй казах, че не обичам писма.

— Едно не разбирам, Фейзи ага — удари напреко попът. — Нещо ще навреди ли на боя ни с Портата, дето селяните из Румелия ще настръхнат още повече срещу Селим хан? Пък и те, право да си кажем, вече видяха полза от кавгата между Пазвантоглу и Дивана: в цялото Подунаве не остана мъж без пушка — такова запомнило ли се е?

— Ей ги къде са мъжете с пушки! — посочи Кара Фейзи към стана. — Който иска да се бие с еничарите и султана, мястото му е в гората. Тук работата е чиста: каквото можем, ще вземем сами. Ако изтребим всички аги и кадии, везири и паши, ако сринем Стамбул и му дадем една ягма — защо тогаз някой си Пазвантоглу ще трябва да свали данъка от хората? Който е кадърен, сам да се отърве от данък!

Изглежда, главатарят считаше разговора за свършен; той бавно занавива свитъка.

— Не ще подпишеш, а? — опита още веднъж попът.

Кара Фейзи поклати глава.

Беше привечер — дружината тимареше конете си, за да потегли утре рано: при Гяур Имам дойде един, та го извика повторно при главатаря. Имал още нещо да му каже.

Ако попът познаваше Кара Фейзи по-отдавна, много неща и у Кара Фейзи, и в стана му щяха да го зачудят. Времето сякаш бе променило големия главатар — кого ли не променя времето?

Отминали бяха годините, когато Кара Фейзи шареше като вълк-единак из Румелия, осъмваше на Доспата, а замръкваше в Балкана, гонен от сляпата мъст. През ония години човек (дори най-старите от дружината) рядко го чуваше да проговори, пък проговореше ли — да каже повече от десетина думи накуп. През ония години Кара Фейзи сякаш не спеше и не спираше; блазнеше го, че няма село, което да не опустее по пътя му, че няма главатар, дето ще излезе да премери сили с него, че не се е родил султанов човек, който да го срещне и се прибере читав назад.

На пръсти се броят разбойниците, що биха се похвалили със славата на брезнишкото дьонме.

После дойде Котел — за обсадата на Котел главатарят никога по-късно не спомена. Така Кара Фейзи и не научи, че са го прогонили не котленци, а хайдушка дружина от трийсетина човека, която водеше някой си Първан. Така Кара Фейзи остана да вярва, че му бяха отнели победата котленските чираци, ковачи и джелепи. Но и то донякъде бе истина, защото цяла Румелия вярваше в същото: „Кара Фейзи отстъпил пред мирните хора!“ Можеше ли вече мина за шейтана, за бича в божията ръка?

Едва ли. Раната под лявата мишница… Спомняше си: из нея струеше кръв, както от всяка рана в живо месо. Дълго я кри от всички, а тя болеше и забра, както всяка рана, която цериш сам — нали иначе ще забележат. Наистина, дружината не я забеляза. Но главатарят знаеше за нея, знаеше, че и него лови куршум.

Месеци, след като избяга под Котел, той не миряса ни ден. Дружината сновеше като халтава от планина на планина, от поле в поле. Главатарят яздеше и яздеше напред, всеки ден още по-мършав, още по-тъмен.

Следваха го. Такова нещо е вярата: само много силният може с един замах да заживее без нея. А слабите се държат о вярата си, макар че е помръкнала; страх ги е без вяра.

Главатарят го долавяше. Бе убеден: трябва му една сполука — но сигурна, съвсем пълна, — за да прогони спомена за поражението на Кара Фейзи. Защото тези хора — стотиците, които бе откъснал завинаги от мирния живот и смразил на смърт с мирния човешки род, — те искаха да му повярват отново.

Преди Котел бе му се струвало, че стига да налети, и ще успее. Сега главатарят вече обмисляше, пресмяташе, предвиждаше, дебнеше. Кара Фейзи бе станал друг. Още по-страшен, защото не се осланяше на звездата си.

Новият Фейзи задаваше на Портата повече ядове от стария; той имаше съюзи и договори с други главатари, между стана му и разни горски поляни, проходи и села сновяха пратеници; той изслушваше и преговаряше, той знаеше всичко. За новия Фейзи размирието бе вече не безимен въртоп, в който едничко късметът ти може те опази. Днес главатарят си даваше сметка, че във въртопа швъка всякаква риба, че по-едрата изяжда по-дребната, че и размирието има свой закон.

Да, големият главатар беше се изменил. Дали тази промяна дойде поради Котел, чираците и Божил чорбаджи, малката рана под лявата мишница, или поради друго?

Времето, да речем. И то вече не беше същото. Размирието живя тъй дълго, че наистина изработи свой закон и човек можеше да се задържи над въртопа само ако познаваше закона му.

Попът се надяваше, че тоя път Кара Фейзи ще го вкара в шатрата си, някоя от ония, пашовските. Но главатарят го чакаше пак на същото място, под открито небе. Беше се излегнал върху клашника си, наметнат с вълчи кюрк, гологлав. Гяур Имам си спомни приказките за истинския хаирсъзин — че не можел да заспи на закрито, плашел се от всяко затворено място.

Под дърветата бе накладен огън и ги нямаше днешните десетина мъже. Главатарят накара госта си да седне съвсем близо.

— Можех и да не те викам, Гяур Имам — бяха първите му думи. — Зер днес си казахме всичко, дето беше за казване. Ако съм те викнал, знаеш ли защо е?

Гяур Имам изрази мълчаливо недоумение.

— Защото — продължи главатарят — те имам не за тоя, за какъвто са те пратили. Ти за какво не миряса преди три години?

— Нямаше къде да мирясаме. Никой от хората ми не беше побягнал от своя земя, все такива са с мен, досущ фудули. После отидохме при Пазвантоглу.

— Той ви даде земя, тъй ли?

— Дава… Никой от нас още не е видял мира, та да седне на земята си, ама нали е друго, като знаеш, че някога ще мирясаш на своя земя.

— Да… Пазвантоглу барем плаща, викате си, а?

— Ще плати, казва. — Гяур Имам вдигна очи от огъня и се вгледа в главатаря. — Ти какво мислиш? Че Пазвантоглу ни е купил душата? Ами кой не плаща сега, ти не плащаш ли! Има ли дружина, дето да е натрупала колкото твоята?

— Ваша работа… — прекъсна го Кара Фейзи. — Там се не меся. Ама ти докара приказката дотук и искам да ми отговориш. Истината, както сам я виждаш.

— Питай!

Попът усети, че сега главатарят ще каже нещо, което отдавна обмисля, тъй тежко го приковаха неговите зелени очи.

— На тебе, на всички ви под Видин, не минава ли през ума, че Пазвантоглу се бори не просто за Видинско, за отделен от Портата пашалък. Пазвантоглу се гласи за султан! И, бога ми, ще успее, щом сме се юрнали да му помагаме — ти, аз, десетки главатари и безброй хаирсъзи, селяните, градовете.

Попът замълча. Мислеше си: „Може и да е вярно, че Кара Фейзи бил направил размирието — тая хала, дето всеки от нас носеше у себе си и не знаеше как да изкара на свят… А той посмя, излезе да коли и пали наред, отприщи и нас… Сега Кара Фейзи пак първи изрича онуй, което всеки в стана под Видин мисли, дори още не мисли.“

— Защо не отговаряш, Гяур Имам? — подсети го главатарят. — Толкова ли е мъчно?

— Не зная какво да кажа… Седя аз до Пазвантоглу, с мене още Кондо, Манаф Ибрахим, Кара Мустафа, Велко… Вярвай: Пазвантоглу ни веднъж не е споменал такова. „Видин за видинлиите! — казва. — Да отървем колкото може повече земя от властта на Портата!…“

— И да я дадем на раята, вика, нали? Ясно. Лъже — отряза без злоба Фейзи. — Лъже ви.

— Минава ни през ум. Но какво от туй? Да оставим Селим хан да смири Румелия, а? Да бъде, каквото е било? Пък така, в гюрултията, дано нещо се промени.

— Там е то, че нищо не променяте. Ако Селим хан е кекав, ако цялата му раздърпана войска може я бѝ всеки, така ли ще бъде, ако султан стане Осман Пазвантоглу? Или ще споменавате с добро Селим хан и щуротиите му.

— Знаеш, Фейзи ага — попът го погледна безпомощно, — не ми сече главата дотолкоз. Затънем ли по-зле, ще му търсим колая, отсега не можеш го премярка, много уплетена е тя.

— Сетне… Опечете му вие султанството на Пазвантоглу, пък сетне елате ме търсете!

— Ще те потърсим, че какво? — простодушно изтърва попът.

— И ще ме намерите! — отговори твърдо Фейзи. — Както ме намериха половината от ония, дето ги поблазни прошката на Селим хан. Наядоха се на султанова милост и потърсиха баш-хаирсъзина.

Сега млъкнаха и двама. Гяур Имам сякаш обмисляше прокобата на главатаря, а главатарят просто лежеше по гръб под безбрежното небе.

— Ти да не си речеш само — обади се след много Кара Фейзи (гласът му беше далечен и тъжно чужд), — че съм завидял нещо на господаря ти. Хич! Тръгнал съм срещу султани и паши не за да ставам аз големец. Мене ми стига да зная, че с една дума мога да пратя по дяволите цялата хитра измислица на Пазвантоглу; стига ми да съм уверен, че при Кара Фейзи ще има хора и когато от войската на Пазвантоглу не остане помен.

И забелязал, че Гяур Имам го гледа със суеверната почит, с която от години насам се стряскаше пред големия главатар цяла Румелия, Кара Фейзи додаде:

— Всичко, дето говорихме тази вечер, можеш да отнесеш на господаря си, не го крия. И му кажи: докато Пазвантоглу се бие с Портата — нищо от туй, че крои бог знае какво, — докато е враг на Селим хан, Кара Фейзи ще стои зад гърба му! Ама рече ли сам да става везир или султан, ще се бия с него, както досега със султана. Няма различни султани, по-добри и по-лоши, туй съм научил аз: власт щом е, тя бива за сметка на ахмаците, дето я търпят. И толкоз по-зле, като се намират ахмаци, дето пък ѝ вярват. Господар, бейски син, щял бил да оправи сиромашта!…

Малцина бяха чували тъй дълга реч от Кара Фейзи. Попът я поемаше със страхопочит, но изпод почитта си рече: „Много ви заболя за раята бре! Пазвантоглу се чуди как да ѝ угоди, Кара Фейзи се бои за нея, че щяла да остане излъгана. И никой уж не се досеща, че (ако наистина му е потрябвало да направи добро на раята) най-лесно ще е да попита нея какво иска, кое ѝ тежи…“

Може да мълчаха още час край огъня. Кара Фейзи се дръпна в себе си, лежеше по гръб и тъпчеше чибук след чибук. По едно време попът разбра, че няма повече какво, сбогува се. Главатарят само му кимна и придърпа клашника към плещите си. Канеше се да спи.

Между огъня на главатаря и първите харамийски огньове на стана имаше много място. Никой не пазеше съня на Кара Фейзи. Попът се сети за винаги будните гавази на видинския господар — нямаше по-богато платени вардяни в цялата султанова земя. Защо Кара Фейзи не се боеше от дългата ръка на Дивана?

Минаваше между огньовете и шатрите Гяур Имам, отиваше при своята дружина. И изведнъж му домъчня, че не ще остане тук, дето всичко беше открито и ясно, а ще се върне във Видин да седи в съвета на Пазвантоглу, да разнася по селата книги като тая, дето сега отнасяше неподписана на господаря си.

„Какво ли ще е, ако останех в Странджата? — помисли си той вече в просъница, макар да бе уверен, че няма да го стори; под Видин стояха няколкостотин негова дружина. («Заложници» — спомни си думите на Пазвантоглу, когато бе говорил за Фейзиевите бюлюци.) «Дали не е прав Кара Фейзи, че със свои ръце нахлузваме въже на шията си?»“

Трети ден яздеше Гяур Имам през Тракия. Държеше се далече от селата. Всяко, речи го, имаше свой шарампол, своя стража, която шареше из къра и обаждаше в село кога наоколо преминават нечисти хора.

„Допреди няколко години бяха чудо шарамполът на Сливен, котленските дувари и порти — рече си. — Днес не ще видиш село без кула, без поне ров… На какво се надява Кара Фейзи, като иска да проточи размирието? Кого ще граби, с какво ще храни дружина? Не щат да проумеят и Осман ага, и Кара Фейзи, че не всичко е в тяхна воля.“