Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (57)

IV

Копитата равно отмерваха часове, дни. Вече четвърти… Беше така привикнал към този равномерен тропот, та му се струваше, че чува не конски копита, а ударите на своята кръв.

Често, когато погледнеше дружината и забележеше, че поне половината конници дремят яздешком, бе се чудил: те пропускаха в полусън щастието, на което той не се насищаше — безцелния и безкраен бяг.

Чудеше се още, че има главатари из Румелия, дето яхат не като него — далеко пред цялата дружина, — а сред нея, та да не попаднат на вража засада. И те пропускаха много: това, да се усещаш не частица от многокрако и многотропотно цяло, ами да яздиш, сякаш един на света. Пред тебе да се огъва и разстила Тракия, Румелия, земята: конят ти да праши леко, като че не допира пътя, а ти да се навдигаш и отпускаш в неговата стъпка, в неговата тръпка самичък, необвързан, недоловим.

Един кон и един мъж.

Защо сега се сети за това? Нима чувствуваше, че тоя бяг — върхът на цялото разбойнишко препускане — е връх и на живота му, че в тези няколко дни се сбъдва всичко, за което бе сънувал наяве? Походът към Стамбул. Към Стамбул яздеше петхилядната конница кърджалии, а триста аршина пред нея брезнишкото дьонме, големият главатар Кара Фейзията.

Та какво беше? — Един кон и едно дете…

Не по-малко от трийсет години (спомняше си, докато копитата отмерваха пътя му) тогава не беше още никакъв Фейзи. Работеше ратайче.

Вдигна лице, за да усети по-пълно вятъра, да обхване с очи небето. Бяг, вятър, небе… Радваше им се, макар от двайсетина години да знаеше само това. Но някъде у него пак оставаше тънка тиня от ратайските дни.

Едно дете береше съчки из бейската кория, а къпиново вреже стържеше босите му нозе; плевеше житата и мръзнеше, мокро от предразсветна роса; събираше класове подир жетварите, а лятно слънце пареше до несвяст темето му; водеше воловете, докато баща му с псувни и клетви натискаше палешника в бейската земя.

Да, това беше — то бе се запазило най-ясно: оранта.

Зад воловете, като че също впрегнат, пристъпва старият, чер, жилест, сух. И четирите — орач, добичета, рало — изглеждат вкоренени в угарта. Затънали до глезени, спънати, отдадени на усилието: крачка нататък, съвсем малка крачка.

За детето такова усилие е чуждо — не го усеща в мишците си, гладни за бяг и бързина; със земята го свързва само едно въже. (Но въжето — за ярема, яремът за воловете, а те — за ралото и баща му.) Детето го опъва като струна, дано някак изкорени четиримата подире, за да юрнат по хълма. Надолу, напред!…

А въжето не го пуска. То здраво държи впряга о детето, а нему се струва, че влачи подире си не орач и волове, ами цялата аргатска мъка. И се плаши, страх го е, че до ден ще врасне в земята, както баща си — за цял един живот. Тогаз не ще има никакво напред, никакъв бяг и вятър, защото на този свят трябват аргати като баща му: черни, жилави и сухи.

Помнеше още този страх. Помнеше и кога го усети да отстъпва, изместен от нещо незнайно.

Беше пак есен. Софийският еничар пак дойде в чифлика си да оправя сметки с аргатите. Някъде във върволицата беше момчето; бе поискало да види бея.

Той пристигна към обяд. Подире му яхаше бейовият син — три-четиринайсетгодишен, а вече еничар — на гледан, червеникав жребец. От този жребец не можа да откъсне очи момчето, защото за първи път виждаше какво е то красота.

Мислеше си (по-скоро — усещаше), че конят не е като нищо друго в аргатския свят; конят не би затънал в угар, не би се затътрал с мъка, бавно, на малки крачки; какво струва на един кон да се оттласне от земята, да скъса поводите и полети? Това се мяркаше в ума на десетгодишния аргатин, та често го отпъждаха от яхъра; само се мотаеше около конете и пречеше.

А тогава, в есенното пладне, никой не изгони момчето. До насита се нагледа то на невиждания жребец. Много коне видя отпосле, най-хубавите взе за свои, а все му се чинеше, че никой не е равен на онзи — първия невпряган кон, който бе видял.

Беят и хората му бяха яздили часове. Добичетата лъщяха потни. Всеки гост току завря по юзда в ръцете на първия аргатин — да разстъпят конете. Бейският син скочи от седлото последен. Огледа господарски кръга селяни и изведнъж спря очи върху момчето. Навярно бе го притеглило задъханото очакване на малкия.

— Ей ти! — кимна му… — Поеми ата!

Държеше за юзда най-хубавия кон под слънцето; часове наред щеше да го развежда и чеше, да усеща отблизо потната топлина на лъскавия му хълбок, да се взира в тъжната дълбочина голямото кадифено конско око.

Не се помнеше от щастие. Всичко наоколо — кресливият господар, който ругаеше гавази и слуги; още по-кресливите слуги, дето разблъскваха аргатите да отстъпят зад кантара; писарят, що обаждаше из цяло гърло кой какво имал да взема и дава; селяните — всичко изчезна. Останаха конят и момчето.

Дълги часове то го развежда, подсушава и чеса червената му кожа; много по-дълго, отколкото трябваше. Искаше да усеща миг повече близостта на прекрасното животно, непознало оран и впряг — бавната мъка на труда.

Вече привечер го поведе на водопой, водеше го съкровено и тържествено между плетовете, накрай село. Докато Конят издуваше ноздри, та отдуха прахулинки и тревици от чешмяното корито, докато потопи бърни и засмука на едри, бавни глътки и пръхтеше от доволство, момчето бе застинало до него. Не смееше да смути царя на всички коне. То не се питаше защо и кой е отсъдил бейското синче да притежава такъв кон, а то — аргатчето — само да го чеше и пои; не страдаше, загдето някой така я е подредил, та всичко прекрасно да отминава живота на безчет хора; не мечтаеше някога и то да прехвърли крак над седлото на такъв един кон — тия въпроси дойдоха много по-късно и навярно тъкмо те направиха от слаковското аргатче Кара Фейзи. През онзи час момчето само се грееше на неочакваното си щастие.

Конят пи дълго, след това вдигна глава. И точно когато малкият щеше да го улови за юзда и го поведе назад, животното рязко се дръпна, изопна врат, изцвили. Веднъж, три пъти. В този глас имаше толкова тръпен копнеж, та момчето усети, че конят издава неговата мъка, спънатия устрем напред, надалеко.

Тъй останаха още много време накрай село. После момчето видя как огненочервеното в конските очи потъмня до теменужено, а големият, тъжен гледец сякаш угасна. Мракът разкъса нежната нишка, която за няколко часа беше свързвала двамата, бе ги превърнала в едно желание: напред, надалеко… Аргатчето чу отново всекивечерните шумове на селото, отново под ризата му плъзна всекидневният страх пред господаря. Вече без да се погледнат, без да се допрат, тръгнаха назад едно добиче и един слуга.

Кара Фейзи си го припомни между равния тропот на копитата. Не с тия думи (големият главатар не помнеше в думи). През паметта му вървяха цветове и звуци: лай, тъпи удари, удари, звънко цвилене, огън на залеза и теменужено-дълбока вечер.

Навярно си мислеха за него — нали нямаше човек из Румелия, който да не мисли за Кара Фейзи, — че по пътя го е тласнало някое грозно нещастие: баща, набит на кол, насилена пред очите му майка, живи одрани братя или отвлечени сестри. Никой не допускаше, че от един аргатин може да излезе разбойник — най-големият разбойник на времето си — заради нещо тъй дребно: орач и волове, които бавно зарастват в браздата, един красив кон, който цвили протяжно след вечерен водопой.

Както и да им разправяш, не биха повярвали. „Къде му отива краят — ще рекат, — ако всеки, дето води воловете на баща си, стане разбойнишки главатар?“ „А нима всеки — отговори им, — дето е имал набит на кол баща и насилена майка, е станал разбойнишки главатар? Та тогава биха живели хиляди Кара Фейзи, пък той, както се знае, е един.“

Защо хората не искат да разберат, че не е важно как са те ударили, а колко те е заболяло.

 

 

Четвърти ден яздеха на юг. От години бе чакал този поход; говореше ли на дружината, думите му завършваха неизменно: „Докато не опра до Стамбул…“ Всички мъже под негова заповед знаеха, че крайна цел на техния безцелен наглед вилнеж е Стамбул. От ден в ден дружината на Фейзи се наливаше, от безредна сбирщина се превръщаше в истинска войска на размирието. Пред очите ѝ разбойникът Фейзи израстваше до военачалник.

Той яздеше сега пред тия пет хиляди саби, за да бъде насаме с огромната си гордост: един разбойник отиваше срещу столицата, разбойническа войска вървеше из пътя на големите завоеватели, привличани, откак свят помни, от блясъка на Константинопол.

Главатарят се догаждаше, че този поход крие смътна опасност. Опита да я претегли. Беше след победата над бостанджибаши, преди седмица. Още една негова победа към многото други.

Но главатарят знаеше, че тя не е обикновена. Между Странджа и Стамбул — така е открай време — стануваше една голяма войска: бостанджиите на бостанджибаши. Сега вече я нямаше; без защита лежеше Долна Тракия досами вратите на Стамбул. Това бе случаят, единственият.

Цяла нощ Кара Фейзи лежа буден край самотния си огън. Ако някой преди десетина години би му предрекъл, че ще дойде такава вечер (когато ще се бои да обере плода от една победа), едва ли би повярвал.

Но преди десетина години всичко беше друго.

Долавяше, че в Румелия нещата взимат нов обрат: главатарите се превръщаха в аяни, кърджалиите в аянски дружини. Само Тракия живееше без власт — бойно поле на Кара Фейзи. Докога? И с какво трябваше да завърши това? Защо от месеци в стана на големия главатар не беше дошъл нито един нов войник?

Отвърна очи от огъня. Нямаше кой да отговори на въпросите му. Никой — след смъртта на Вели, разказвача Вели… Вели. Засмя се към черното пролетно небе при мисълта за оня карагьозин; знаеше си какво би му отвърнал той: „Голяма работа! Щом всички са тръгнали да си сядат на задника — ще седнем и ние. Лошо ли е?“ На Вели му беше винаги лесно, защото оставяше да го носи вятърът.

„А ако аз не се оставя да ме понесе? — разсъждаваше преди четири вечери Кара Фейзи. — Ако не уседна и едничък продължа да шаря из Тракия, сякаш времето не се е сменило?“

Ами че да. Кой би му попречил? Дали Селим хан със скапаната си войска?

Само да не беше походът към Стамбул. Целта, подир която не знаеше какво ще последва.

Би могъл да го отложи и изчака. Да залъже себе си, че не му е още време — Пазвантоглу би постъпил тъкмо така, за да запази самоувереност. Но Кара Фейзи беше се издигнал върху гребена на метежа, той бе свързан със съдбата на хилядите, потеглили срещу Стамбул. Никакви въпроси и предчувствия не му позволяваха да отстъпи. Беше се родил е размирието и трябваше да свърши с него. Нямаше избор.

 

 

Четвърти ден поход. Тук за първи път преминаваше размирна войска; тук раята не беше патила от кърджалии. Селата нямаха шарамполи, стража и кули; градовете разтваряха претъпкани чаршии и кафенета, където градските сеймени спокойно сърбаха кафе.

Бюлюците, които главатарят изпращаше обратно към стана в Странджа, не смогваха да отнесат товарите злато и стока — такава плячка дружината не помнеше. Едирне се откупи с триста кесии пари; другаде нема време за пазарлък, кърджалиите претръскваха набързо, къде с клане, къде — без. Все по-зъбати ставаха Карафейзиевите, по-настървени и алчни, сбъдваше се обещанието на главатаря — големият поход носеше чисто злато. А какво ли щеше да бъде в Стамбул?

Стамбул, Стамбул… — сякаш пет хиляди по четири копита отмерваха пътя, по който не бе минал никой завоевател след победата на Мехмед Завоевателя, върху който не стъпи Осман Пазвантоглу.

Само един, дето яздеше триста аршина напред, усещаше в това ликуване тънка, горчива жилка. Предчувствие, казват.

 

 

Стамбул изникна пред очите му в едно пролетно пладне. Бяха яздили през Голямо и Малко Чекмедже, покрай дълбоките заливи, врязани в сушата от Мраморно море. През дивно богати села, които приличаха на градини, през поля, където пролетната зеленина бе неповторимо ярка. Личеше си, че тук, пред прага на Стамбул, земята бе скупчила всичката си хубост, та да подготви пътника за гледката на великия град.

Дружината тълкуваше тукашните красоти посвоему: пълни хамбари и пълни кесии, читави села и непокътнати чаршии. Тя също празнуваше и още как — нали напоследък Горна Тракия даваше мършава плячка заради разните там шарамполи и хендеци.

Тъкмо при този поход — в урбулешкия грабеж и алчност — Кара Фейзи за първи път усети дружината отделно от себе си. Стръвта, с която разбойниците плячкосваха, товареха и отпращаха към стана в Странджа купища имане, го отчуждаваше, будеше у него отегчена отврата. Какво искаше от тях — да чувствуват, че походът на пет хиляди разбойници към Стамбул е събитие единствено, че има нещо тревожно в тази надхвърлила себе си разбойнишка мощ?

Не ги спря — не би бил прав. Той беше тръгнал за едно, а те — за друго. Така, а? — За друго. Ще рече, престанаха да бъдат слети в един пестник големият главатар и хилядите разбойници из Румелия. Откога, защо? Дали не затуй че те течеха подире му без милост и предчувствие, стоварили всяка отговорност на негов гръб?

Яздеше триста аршина напред, а му се стори, че разстоянието между него и дружината нараства с часове; жалеше, дето не е тръгнал сам в този поход, за да не го мърси и спъва глутницата.

А Стамбул израсте пред очите му към пладне. Над зелените вълни на житата, над сините вълни на залива изплуваха полека стамбулските кули — една след друга, като стари, забравени на котва кораби. Отпусна юздите на коня. Искаше му се този миг да трае дни. Срещата със Стамбул — среща на стихията с вечността…

Чуваше зад гърба си припрян тропот и нестроен вик. Знаеше си, сега дружината се пръска в дълга верига, както при боя за всеки град. Подсмя се: „Туй не е град, а Стамбул… Завалии!“

Пусна коня през житата към един хълм, искаше да види Стамбул цял.

Отвисоко крепостта изглеждаше, както не бе си я представял в никой сън — незнайно грамадна, тежка, като част от мирозданието. Подпираха небето четвъртитите ѝ кули, а вратите ѝ бяха затворени.

Ония, дето бяха наблизо, го видяха как присяда до коня и опира ръце върху колени, загледан в стамбулската стена.

Сега забеляза, че основата ѝ е пъстра. Върху вековната сивота жълтееха и аленееха мънички петна — бежански чергила. Раята на Долна Тракия бе потърсила спасение в столицата, но отдавна в Стамбул нямаше място не за човек, ами за яйце. Бежанските катуни лепнеха о крепостта, сякаш това им даваше опора срещу размирието.

Дружината се пръсна далеко встрани — може би продължаваше да се надява на заповед за юруш. Или просто всеки от петте хиляди сам за себе си бе захласнат в Стамбул и мислеше онова, което Кара Фейзи вярваше, че мисли единствен. На главатаря те се сториха нищожно малко — шепа хора, разпилени сред зеленината, мравчици в подножието на вечността. С тази войска ли бе тръгнал срещу нейния град?

Когато даде знак бюлюкбашиите да дойдат, боеше се: да не му се изсмеят в лицето: „Кому си разправял, че отиваме срещу Стамбул?“ Той още не знаеше какво ще разпореди, усещаше само, че трябва.

— До довечера ще дадем юруш на катуните! Да не остане жив човек отсам стената! Нека видим дали Стамбул ще отпъне врати! — заповяда той, неочаквано и за себе си.

— Ами ако ги отпъне? — Бюлюкбашията сякаш се страхуваше от това.

— Тогава ще мислим. Друго: няколко бюлюка да се пръснат. Ще палим! Наред. Минете под огън всичко, докъдето се вижда от стамбулските стени. Нека ни се порадва Селим хан!

— Да се радва! — отекнаха десетина гласове, вече без плахост.

— Трето — продължи все по-остро той. — След боя при катуните един от вас ще закове ей туй върху Едирне капусу! Нашата дума до Селим хан.

Пое я един стар бюлюкбашия, тръгнал с Кара Фейзи още от Брезник. Погледна питащо главатаря: „Какво е това?“

— Писмото — отговори му Кара Фейзи, — що донесе от Пазвантоглу Гяур Имам преди три години.

— Че ти нали не подписа?

— Не подписах. Но Пазвантоглу все пак го разпрати из дяла Румелия като дума на Кара Фейзи. Едно ми попадна — ето го.

 

 

Късно през нощта си легна край огъня — различен от всички досегашни разбойнишки огньове; различна от всички досегашни разбойнишки нощи нощ. Миришеше на море — мирис, който не познаваше до днес; на изгазено зелено жито — този мирис пък бе забравил, защото из Горна Тракия хората не сееха вече години; на изгоряло — бюлюците бяха успели да палнат най-близките села, далеко на север един след друг блясваха нови пожари. Във всички тия миризми още не беше се вмесила (от утре щеше да усети и нея) миризмата на леш, оставен под слънцето. За не повече от три часа Карафейзиевите минаха под нож бежанските катуни.

По време на клането и след него вратите на Стамбул останаха залостени. Пред тях се купчеха с писък стотици бежанци; надяваха се, изглежда, че стражата ще ги съжали и пропусне. Точно там, пред вратите, лежеше сега най-сплъстена камара леш.

Стените бяха мълчали, макар по тях да се мяркаше стража, и то немалко. По някой се надвесваше отгоре като господар, дето гледа бой между копоите си. Какво искаше да каже Стамбул с господарското си безразличие към хилядите бежанци?

„Ами че същото, което е казвал открай време, щом става дума за рая! — размисляше Кара Фейзи, уморен от злобата, набрана през този ден. — Кога на Стамбул е влизало в работа колцина от нас ще бъдат изклани и колцина одрани живи?“

Днес тази стара истина потресе него, страшилището Кара Фейзи. Беше налитал стотици села; бе виждал как срещу му се хвърлят хора с голи ръце, дано спечелят миг живот за някое дете, за баща или сестра. Без да съзнава, сам носеше вярата в някаква обща за всички човещина, сам беше ѝ се надявал, откак проумя, че и той е уязвим. Затуй днешното зрелище не му даваше мира, натрапваше му своята грозота. Равнодушието, с което Стамбул отстъпваше на Фейзи всичко извън стените си — жита, села, хора, — тревожеше разбойника повече от всякакви битки.

„Ще видим! — бе последното, което помисли, преди да заспи под крайморското небе. — Ще остана тук и месец, и три, ако трябва, но ще накарам Селим хан да се пазари! Аз ще съм го накарал, брезнишкото дьонме…“