Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (62)

II

Конят изведнъж опна врат, та накара ездача да се озърне. „Какво има? Да… Гълчава, мирис на изгоряло. Пак, ей, пак! Палят. Кондовите, галиба? Че защо ще пали Кондо, нали от месеци е из Зайчарско, пази Пазвантоглувия закон?“

Последния половин час яздеше пряко гол хълм. Смуши коня; хълмът престана да пречи на погледа му, та забеляза огън. Гореше. Не село, по-малко. Чифлик, види се.

„Тъй! — помисли. — Щом гори чифлик, рая ще го е запалила. Наши!“

Макар да не знаеше кои точно нарича наши.

Пусна се из надолнището, а огънят напреде му запораства. Но още много преди да стигне, човешката глъчка дойде по-близо. Ще рече, имаше хора отсам пожара. Сви юздата, спря.

Както беше се улисал, забрави да потърси път към чифлика. Сега се взря в тъмнината: ето го, вляво от хълма. Очертаваха го ред високи каваци; такива обичат да садят агите между чифлика и водениците си. Господарски навик на господарско племе, уверено, че всяко посадено дърво ще пази сянка на деца и внуци, та след сто или двеста години аргатите ще споменуват: „Тия каваци е садил още Сюлюман ага (например), прадядото на днешния господар.“

Из пътя вървяха хора. Някои от тях носеха главни: под дърветата се точеше мътночервена, светлива опашка. Ако се съди по нея, пътниците ще да бяха двайсетина, но гюрултията им беше за петдесет.

Добри се завря с коня в китка глогини, за да разгледа скришом странните нощни пътници.

Най-отпред, повел ата за юзда, пристъпваше старец, съвсем побелял, облечен сиромашко, но не без салтанат; така се обличат чифликчийските кехаи, дето наглеждат чифлика, докато чифликчията гуляе парите си в града.

Старият кехая плетеше боси нозе, опушен и с размотана гъжва; май беше изхвърчал на мотолевица из постелята. Върху лицето му беше легнал не, ами крещеше неистов ужас — такъв вид има човек, току-що срещнал в очи смъртта, пък тя го отминала на косъм. Конят, който водеше, се дърпаше подплашено под своя необичаен товар — три дребни дечурлига, кое от кое по-омазано в сълзи и сополи. Виждаше се, че отдолу са по ризка, а някой бе ги заметнал с голям козяк, като току-що родени ярета.

Зад първия кон вървеше втори — Добри изброи шест. Не ги яхаше никой, бяха натоварени. По техния товар подразбра, че керванът е бил събран съвсем набързо, че са го товарили шашардисани, безумни от страх хора. Едното добиче носеше камара завивки и дрехи, просто наръч, без всякакъв ред и разум; върху следния се мъдреше (здраво прикрепен към скъпо седло) прост сандък; в такива сплащат прикята си недотам имотните кадъни. На Добри изведнъж се прииска да разбере какво има в сандъка — понякога човек изпитва такива неуместни желания. Но не товарът, колкото хората от малкия керван озадачиха Добри.

Покрай конете крачеха, подтичваха или едва пристъпяха жени без яшмаци — нямаше мъж, освен стария кехая. Бяха момичета, в години или стари. Всички надянали фереджета, без да ги наметнат на глава, та къносаните им коси червенееха необикновено под главните.

Ако ужасът, изписан у стареца, стресна Добри, то онова, което говореха тия женски лица, му се стори три пъти по-страшно. Беше страх, непримесен с нищо друго, страхът на подгонени животни, които до този миг не са познавали нищо вън от завета на кошарата — сигурността на кафеза. Всяка от тези жени — забеляза Добри — вървеше с цялата сила, която ужасът ѝ бе оставил; едни подтичваха, препъвайки се, други тежко местеха нозе и си личеше, че ще вървят още най-много час.

Никоя не плачеше. С разширени, сякаш мъртви очи навлизаха те в нощта — толкова еднакви в страха и мъката си, та ти се чинеше, че това е едно лице през неговите различни възрасти.

Гюрултията, която Добри чу отдалеко, вдигаха дечурлигата — цял рой пъргави сенки, те прехвърчаха от жена към жена — така, пилеейки излишна сила, се въртят мушици около огън.

Някои носеха главни — тая светлина бе привлякла Добри. В нея имаше нещо също тъй безсмислено, напук на всеки разум: та нали би била най-добрият прицел в мрака! Но децата продължаваха да крепят главните, сякаш с техния огън отнасяха из пепелището жалък остатък детство.

Свит между шипките, Добри усещаше как кръвта му бавно стихва; как огромна, топла жалост го изпълва цял; как още малко, и ще скочи от коня, ще се впусне да подтяга въжета, да превързва денкове. Жени, дечурлига, старци… Защо размирието стоваряше винаги най-жестоката си тежест върху слабия? Християни или правоверни — всички те тъпчеха една земя, ядяха нейния хляб, раждаха деца и милееха за мира им, всички те носеха едно, човешко сърце… (Не забелязваше, че мисли с думите на Пазвантоглу — трите години във Видин наистина бяха преломили у Добри някаква граница.)

Понечи да скочи от коня, когато в кервана настъпи нова суматоха. Една стара жена, покосена от уплаха, бе се свлякла; други две се наведоха над нея, мъчеха се да я изправят. Но старицата лежеше вече не само поради немощ — натежала от зло упорство. Дори — видя Добри — тя се бранеше, изскубваше се из ръцете на двете по-млади. И — чу Добри — в тази унизена, безсилна борба избликна плачът ѝ, отлости се набраната ненавист.

Старата туркиня от чифлика зави и заоплаква с неочаквано могъщ глас, сякаш редеше добре заучена, влята в кръвта ѝ песен, където думите се нижеха без прекъсване, подбрани, огладени от времето. Добри бе достатъчно близо (а и гласът на старицата извираше като под напор), та разбра думите на песента и смисъла на тия думи. Щом стигнаха те до ума му, Добри замръзна.

Старицата оплакваше и кълнеше. Оплакваше стопанина на своя дом и синовете, родени от стопанина; кичеше ги и галеше изстиващите им господарски ръце със своя възторжен хленч. Кълнеше убийците им — убийците на господарското спокойствие и господарско охолство, — кълнеше така люто, разточително и страстно, че омразата запълваше песента ѝ далеко повече от мъката.

Старицата проклинаше до девето коляно гяурите, тяхното семе и вяра; проклинаше утробите, които бълват смрадлива измет върху божия свят; припомняше с животинска наслада всяка гяурска мъка, видена, чута или запомнена; обещаваше, че тази мъка — стократно, безброй пъти по-голяма — ще се върне занапред. Най-вече това: старата туркиня крещеше срещу неизвестността, в която бе я тласнал бунтът на аргати, своята — на целия си род — закана. Даваше някакъв свиреп обет за отмъщение.

Докато жени и деца от кервана се щураха около сякаш обезумялата, докато — една след друга — угасваха главните, като че не бе останало място за светлина в този отмъстителен обред, Добри бе затаил дъх. Боеше се да не го намерят клетвите на прокудената.

Мина кой знае колко време; керванът потъна в тъмнината. Само пред Добри светлееше уморено, угасващо пожарът на чифлика.

 

 

Вече почти призори наближи друг огън. Беше го наклала стражата до самия път за село — третото, в което влизаше Добри тази нощ. Кондо — казаха му още в първото — нямал постоянен конак, спирал тук и там, както дойдело.

По това, че на влизане в третото село гореше огън и имаше стража, Добри се досети: Кондо е тук. И слава богу! Ако трябваше да загуби в лутане цяла нощ, утре може да пристигне и след пратеника на Пазвантоглу — онова, от което Софроний най се плашеше.

Около огъня различи пет-шест мъже, стражата. Един от тях съгледа самотния конник; Добри го видя как примъква пушката към себе си и без да я насочва, извика:

— Кой е там? — на български.

— От Видин ида.

Наскачаха и другите. Добри не разпознаваше лицата им, бяха гърбом към светлото, та приличаха на близнаци, почти равно високи, еднакво подпрели се на еднакво дълги шишанета.

— Че приближи де! — нетърпеливо го подкани първият.

— Не ще те изядем я.

Добри скочи от седлото, олюля се (схванал се беше от дългия път).

— Кондо ли е потрябвал на Пазвантоглу? — попита пак първият.

На Добри чак сега се стори, че познава този глас, но не го е чувал отдавна.

— Аз… аз не от Пазвантоглу ида — рече напосоки. — Водете ме при Кондо Бинбаши!

— Толкоз ли е бързо? — не веднага попита познатият глас, но някак разсеяно, сякаш човекът мислеше едно, а проговори друго.

— Бързо е. Заведете ме, важно е… — запрепъва се приказката му.

Всичко, набрано през две денонощия, като че изплува и се изля в безкрайна отмала. Добри говореше все по-бързо; чувствуваше, че само след миг ще рухне под тежестта на толкова страх и опасности.

— Важно е… Водете ме, веднага!

Колкото и да изпекоха Добри последните години, под коравия слой у него оставаше мека сърцевина. Ето, и сега прибеля, та изстина; ръцете и нозете му натежаха, сякаш чужди. Облегна се о седлото — от години не беше припадал, дали…

— Добри!

Онзи, с необяснимо познатия глас, изтърва шишането, претича десетина крачки към пратеника. Две яки ръце обхванаха Добривите плещи; лъхна го топло — от това ли, че мъжът дълго беше се греял, или пък към Добри приближаваше някаква забравена топлота?

— Добри, брате! — чу вече в ухото си той и зарови глава в гърдите на Първана.

Стражата ги наобиколи. До Добри стигаха смутените ѝ гласове; обърка я държането на Първан. Не го знаеха такъв — камък човек беше уж, Кондов бюлюкбашия, дясна ръка на войводата.

— Я да те видя! — говореше Първан, с една ръка обгръщаше раменете на Добри, а с друга подхвана брадичката му и се взря в Добривите очи. Пораснал си, ей! Едва те познах… Викам си аз, щом те съгледах: на кого ми прилича тоя? А то брат ми бил! — Обърна се към всички: — Какво време доживяхме, момчета! Брат брата си да забрави…

Мъжете нещо изсумтяха, изказваха съчувствие, види се. А Първан поведе брат си към огъня, водеше го и говореше:

— Дванайсет години има ли, откак се разделихме? Толкоз, дванайсет… Мислех ли аз, че ще се срещнем отново, разбърка се Румелия, та в нея цял поход потъва, камо ли човек, Добрито!

— Бате! — обади се чак сега по-малкият.

Закри лице с длани, сякаш ще зареве, що ли, а кога ги свали, очите му грееха, смееше се цял:

— Ама ти ли си?

— Откога си във Видин? — сетил се за своята тежест пред дружината, попита Първан.

— От три години — заразказва по-малкият. — При владиката Софроний съм послушник; десет години станаха, откак обикалям с него.

— Три, викаш — пресмяташе Първан. — Че как за толкова време да не се срещнем? Нямаше да те оставя аз послушник, тъй да знаеш! Другаде трябват сега мъжете!

— Аз пък нямаше да дойда! — хем с усмивка, хем твърдо отвърна Добри. — И аз съм на стража; ти би ли побягнал от стража?

„Бре! — рече си Първан. — Добри ли го казва? Гласът му не се чуваше дома, от тревицата беше по-нисък, пък виж го ти! Мъж станал Добрито.“

— А от кого идеш сега?

— От наставника ми, Софроний.

— Глей, глей! — обади се някой. — Ами той какво се бърка в мъжки работи?

Добри усети, че тук не гледат с добро око чернокапците.

— Заведи ме при Кондо! — помоли пак. — Трябва да му предам Софрониевата дума.

— Щом на мен говориш, все едно че е на Кондо — заяви Първан. — Кажи да чуя, пък тогаз ще будим войводата. Седмица бяхме из кърищата, нека отспи!

И Добри заразправя. Отначало го смущаваха острите погледи на мъжете, смущаваше го, че докато говореше, те продължаваха да се взират в нощта, сякаш се бояха Добри да не ги откъсне от бдението им.

Но полека се отпусна — ненапразно десет години слушаше словата на Софрония или ги преписваше. За Добри словото бе това, което за Първан — пушката му: гледано, винаги годно за бой оръжие. Чуждо беше то на мъжете, с десетилетия спали край кърджалийски или хайдушки огньове, забравили всичко извън борбата — уплетена, неразбирана, ако човек я гледа изниско. Но за Софроний тя изглеждаше другояче. Сега Софроний разкриваше своя опит и предвиждане пред ония, които носеха борбата, но не я обхващаха; чрез Добриевия глас показваше на българите как би се оценило след векове онова, което вършеха днес.

— Туй трябваше да ви кажа — завърши Добри.

Видя му се, че мисълта на харамиите полека беше се пробудила под неговото слово. Мъчно се излива в думи такава, току-що пробудена мисъл. Мъжете се чешеха, където не ги сърби, докато не проговори пак Първан:

— То че е тъй — тъй е… Прав е дядо владика, ти си прав де… Ама виж бе, Добри: нали сърбите се надигнаха със султанова помощ? Откак Белград държат еничари, на Пазвантоглу хора, сърбите се разбраха със султана: заедно да прогонят белградските еничари. Ще рече, какво? Ако позволим сърбите да вземат Белград, все едно помагаме на Селим хан, не е ли?

— Не! — уверено отряза Добри. — Не бойте се. Всичкото това, разберете, е… това е политикия.

— Политикия, викаш… — повтори Първан, дано не поличи, че не проумява.

— Надлъгват се, така е в политикията. Всеки се прави, че върши едно, пък друго има наум. Всеки сега гледа да се съюзи с господар, дето е далеко. И сърбите, и те: правят се на Селимови хора, уж чистят Сърбия от неугодни аги и прочие. А то защо? Защото в Сърбия не е останал Селимов управник, защото всички турци там са я Пазвантоглуви, я — за свой крак. Ще рече: чистят турците, всички турци, а обявяват, дето чистели Селимови душмани. Хубаво са го измислили.

— Не думай! Че тя не е шега бе! Утре султанът ще изпрати поход да помага на сърбите. Какво правят тогаз? Ще лъсне тяхната, ще трябва или да приемат султанова войска, или да се бият с нея.

— Ще се бият! — със сигурност обяви Добри, сякаш снощи е разговарял душа в душа с Кара Георги. — Ще се бият, ама дотогаз ще са очистили вече Сърбия от турци: от белградските еничари, от дружините на Пазвантоглу, от разните му чифликчии. И лесно ще излязат наглава с похода.

— Е, че те и без нас са я опекли, няма що — облекчено рече Първан. — Ще я свършат, както са намислили.

— Я свършат, я не! — прекъсна го Добри. — Разберете вие: ако при Пазвантоглу сега останат българи, ще излезе, че Пазвантоглу не е просто турски господар, ами бамбашка, наш, общ. И много сърби — тукашните или белградски — може да си рекат: защо ще изхвърляме из Белград хората му? Тоест заради нас сръбската буна би загубила няколко хиляди войници. Те това не бива!

— Ако е тъй, не бива, вярно. — Първан намръщено разсъждаваше върху братовите си думи. — Щом сърбите са намерили колай да се отърват, не ще е редно да им мешаме. Веднъж да стане християнска държава в Румелия, ех!

— Трябва да стане! — натърти Добри. — Нека откъртим ние един камък от темелите на султановата царщина, по-нататък ще е лесно. По̀ ще е лесно де — поправи се.

И млъкнаха. Първан седеше кръстато срещу светлината, замислен, та отнесен. Добри го разглеждаше — гледаше жадно туй безкрайно близко лице.

„Остарял е — помисли с болка той. — Петдесет години са това. И смъртта на всички негови…“ Но вън от болката Добри чувствуваше и гордост. Беше горд, че е брат на такъв юнак — така си представяше Чавдар войвода например; нали много си представяше Добри.

На времето Първан си беше пак левент, но тогаз у него нямаше нищо необичайно. А размирието сякаш бе изваяло Първана с остър, тънък резец. Макар поизмършавял, той изглеждаше двойно по-едър в харамийския си каяфет: огромен мечи калпак, разцепени ръкави на салтамарката, две педи широк пояс и високо разкопчани чешири. Така — бе забелязал Добри — се обличаха през размирието с разточителен салтанат мъжете, останали сами, без къща, жена и деца; мъжете, чиято единствена утеха беше, че са мъже и половина. Добри оправдаваше туй малко смешно подчертавано мъжество, дори му беше и позавиждал. Но тази нощ, загледан в изпипания харамия, у когото бе открил брат си, сърцето му се сви. Навярно дето си спомни защо и как Първан се превърна в изпипан харамия и дето помисли, че такава ще е била причината да изникнат хиляди харамии през размирието.

Все още мълчеха, докато Първан не хвърли в огъня клечката, която отдавна човъркаше, и се обърна към брат си:

— Да вървим! — рече. — Ще събудим войводата. Така, както ми го смила умът, ще склони Кондо.

Другата стража остана при огъня. Из тъмните улички на непознатото село поеха само двамата. Добри крачеше (отново, както преди петнайсет години, когато бе извървял край Първановото рамо пътя до Оджак и обратно) половин аршин зад по-стария. От много време насам за първи път усети дълбока, спокойна увереност: не той бдеше над чужда съдба, а друг някой бдеше над него — едър и силен в простата си правда. По-големият му брат.

— Бате… — прошепна той, без да знае какво ще каже.

— А? — извърна към него мечия калпак Първан.

— Нищо. Аз ей така.

— Хубаво.

— Бате — след малко, — аз търсих нашите във Филибе. Преди дванайсет години… Не ги намерих.

— Де ще ги намериш? — Първан закрачи по-бързо; озлобено, както се стори на Добри.

„Защо ли ми трябваше да заговарям? — помисли си по-младият. — Та той нарочно не ме пита. Боли го, още не е преболяло…“

— А ти кога си тръгваш? — попречи на спомените му Първан.

— Утре. Дано никой във Видин не забележи, дето съм липсвал.

Очакваше, че бате му ще го заувещава да остане. Наистина Първан спря, протегна ръка и го докосна, без да го прегърне, просто сякаш за да се увери, че Добри е тук. И съвсем ненадейно рече:

— Върви, брате!

Не тръгна отново. Май имаше още за казване.

— Знаеш — продължи неуверено той, — преди малко рекох: ако бях те срещнал във Видин, трябвало да те взема с нас. Пък сетне, като чух как ни разправяш изтънко същата тази, дето сме я свършили уж ние, дето трябваше да я знаем по-хубаво и от дядо владика, и от тебе… Та рекох си: добре е направил Добри. Там му е мястото… И още, мисля си: аферим на Добри!

Разбираш ли — преодоля смущението си той, — нас кърджалийското ни премля. Чифчии и занаятчии хора сме били до вчера, сега що сме? Катили, кръвници. Вече, ако се случи да легна в одая, стряскам се насън. Като зверовете… Може, дето казваш, и от нашата кръвнишка работа да излезе добро: да се отърват сърбите или да се махнат еничарите. Ама от нас вече не ще стане хора, брате, разбрах тази вечер. Като те гледах де…

Та, като те гледах — продължи, — викам си: аферим на Добри! Най-хилавото беше, болно и отписано. А не го премля кърджалийското… Кой от нас ще се похвали с такова? Понесе ни въртопът. Пък ти вече изплуваш — виждам те как изплуваш на оттатъшната страна. Хаирлия да е, дано, брате!

Тук Първан подсмъркна шумно. Добри отгатна: сега очите му са мокри. Гледаше сянката му; деляха ги две крачки, а Първан беше ужасно самотен, изоставен.

Ядоса се на себе си — защо той, речовитият, не намираше думи като Първановите, прости, от сърце направо, за да извлече брат си от тежката му самотия? Но Добри наистина изплувваше вече на отвъдния бряг, а въртопът продължаваше да носи и тласка по-стария.

— Аз вярно… — каза ни в клин, ни в ръкав — ще премина във Влашко, бате. Стига да не ни е усетил Пазвантоглу, та да ни запре.

— Тъй ли? Влашко… Хубаво, барем ще зная къде си. До някой ден… — И прекъсна.

Толкова невероятно би звучало пожеланието някой ден отново да се срещнат.

Закрачиха пак. А Добри изпитваше бездънна жалост към бабаитина с мечи калпак и високо разкопчани чешири.