Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (69)

I

Тази есенна заран генерал Себастиани се събуди с упоритата мисъл, че го чака нещо важно. Седна на леглото, тръсна глава и се протегна, та изпукаха ставите му. Чак тогава (събуждаше се бавно, като всеки още млад, много здрав и много спокоен мъж) мислите му се избистриха. Сети се и коя беше важната работа:

Днес щеше да се представи на султан Селим III.

Всъщност, Себастиани беше в Константинопол вече от месец, но представянето на чужд посланик при турския двор е церемония, каквато по свят няма (това научи от Семонвил, предшественика си, след като Семонвил излежа своите две-три години в Еди-куле — там турците затваряха без обяснения всеки посланик на воюващата с Портата държава — и се завърна в родината). Представянето на чужд посланик можеше да стане само в деня, в който раздаваха еничарските заплати.

— Е, защо? — бе попитал той Семонвила, тъй като не виждаше връзка между дипломацията и еничарските заплати.

— Защото — заобяснява Семонвил — всеки френк-гяурин трябва още в първия ден на посолството си да съзнае неизмеримата мощ на еничарството, а еничарите от столицата се събират в Топкапу само при изплащане на заплатите им.

С една дума, за да опознае нагледно въпросната мощ, Себастиани загуби цял месец в разходки из Константинопол. Разхождаше се като частно лице, вбесен и унизен: нима Селим не знае, че Себастиани е не просто посланик, че мисията му е изключителна! Войските на император Наполеон за туй време обраха победи, при Йена и Ауерщедт (като следствие от тях държавите в Европа намаляха с една — изчезна от картата кралство Прусия); преди два дни Себастиани бе известѐн за падането на Варшава (търпеше удари вече твърде сближената през последните години с Портата Русия), а султан Селим чакаше еничарите, за да приеме посланика на победителя.

„Всесветлият! — дръзко се люлееше на пръсти Себастиани, докато слугата го обличаше. — Те (бе дума за мюсюлманите) все още сериозно броят своя халиф за сянка на Пророка. Селим! — Последният дипломат не би заложил едно су върху Селим!“

Но както и да бе преизпълнен от онова самодоволство, което превръщаше младите Наполеонови генерали във въплъщение на човешкото благополучие, на успеха и победата, генералът лъжеше себе си: Себастиани тази заран се чувствуваше като ученик пред изпит — най-сетне щеше да срещне странния повелител на правоверните.

Беше вече облечен. Тесни, снежнобели гащи; син мундир с червени ревери. Синьо, бяло, червено… Цветовете на революцията.

Впрочем, за революцията вече почти не се споменаваше през тази хилядо осемстотин и шеста година. Не я споменаваше Бонапарт, нито останалите владетели на Европа (вече им беше ясно, че воюват не срещу нея, а срещу един себеподобен, но много по-силен, в това бе разликата).

Та клетвите, произнасяни по височайше нареждане във всички черкви през тази година, не целеха разбунтувания, обладан от нечиста сила народ, а единствено антихриста, „неистовия враг на мира и благословената тишина, Наполеон Бонапарте, който се отрече от християнската вяра и въздава полагащото се само богу поклонение на разни идоли, човешки твари и блудници, приобщи, се към гонителите на нашата църква, проповядва мохамеданския Коран и прочие, и прочие…“

„Нищо не губи негово величество от тази смешна история.“ — С такова ведро заключение генерал Себастиани излезе из посолството.

Вън беше се строила свитата му: дванайсет офицери от разните родове войска (тях водеше за учители на Селимовите низами), драгоманите, чиновниците французи. Генерал Себастиани придирчиво ги разгледа; искаше неговият първи прием в Топкапу да се запомни. Най-дълго спря очи върху един дребничък, сладко рус лейтенант.

„Не трябваше да я взимам със себе си! — ядоса се още веднъж той. — Как можах да отстъпя пред женски прищевки, къде се е видяло жена в Топкапу!“

— Цялата работа бе решена снощи. Мадам Себастиани заяви, че ще придружи мъжа си в сарая; мадам обичаше приеми, церемонии, с една дума — струпването на голям брой великолепно облечени хора, които си говорят любезности и се хранят изискано. „Винаги ще ѝ личи ниското рождение“ — помисли си с раздразнение генералът.

И така, отзарана нахлузиха на мадам гренадирски мундир, качиха я на кон и подредиха между другите офицери. Въпреки придирчивите погледи на Себастиани той не откри жена му да бие в очи. Беше още тъничка, пък и бременна едва във втория месец, та би минала за млад мъж.

— Изглежда убедителна, нали? — обърна се Себастиани към драгоманина си, левантинец.

— Напълно. Въпреки че като красив младеж мадам е изложена на опасност не по-малко, отколкото като жена.

Себастиани не разбра.

— Вероятно ви е известна слабостта на турците към хубави момчета. Упорито се говори, че Селим хан също не ѝ е чужд.

— Не се поддавайте на улични слухове! — строго го прекъсна генералът.

— И все пак светът търси обяснение, ваше сиятелство: защо Селим хан, четирийсетгодишен, още не е имал жена? — бранеше своя уличен слух драгоманинът.

— А къде е казано, че човек трябва да се ожени до четирийсет?

— Не ме разбрахте, ваше сиятелство. Селим хан не само е неженен; той до днес още не е взел любовница, наложница, никаква жена.

— А как това ви е известно? — продължаваше да разхищава западняшкото си невежество Себастиани.

— Ваше сиятелство! — Драгоманинът бе възмутен. — Та как може турски султан да вземе жена; без никой да узнае? У тях целият двор се събира да зяпа, когато султанът отвежда жена в леглото си. Винаги, безусловно, няма друг начин! Затуй всички са съвсем сигурни, че Селим хан е… девствен.

Себастиани бе извил нетърпеливо коня: до дън душа го гнусяха тоя род приказки, а драгоманинът му завършваше с тях всеки разговор. Сякаш в Ориента нямаше нищо по-обичайно от низкия, нездрав разврат; сякаш всичко съкровено тук изнасяха на улицата.

Застана начело на своята свита, неочаквано отвратен от мадам, от драгоманина и целия Ориент.

Себастиани не допускаше, че същата отврата бе карала Селим хан III да живее до четирийсетата си година като осмиван от поданици и чужденци немъж; че бе приел доброволно да остане без потомци. Хората рядко допускат нещо човешко у човека. А другото човешко, за което не знаеха, беше, че Селим хан нощем, преоблечен и сам, посещаваше някаква гяурка — така халифът си спестяваше свидетелите, спестяваше си поне част от помията на Топкапу.

 

 

Предшественикът на Себастиани беше прав, казвайки, че по цял свят нямало церемония, равна на приема на нов посланик при Портата. Себастиани бе подготвен, но не съвсем — не за шестчасовите изтезания при пек, смрад и неистова свирня. Три от тия шест часа генералът прекара в някакъв „кьошк на Приветствията“, за да присъствува на почитта, която великият везир лично, другите везири и висши сановници отдадоха на еничарството. Самото еничарство — събрано в многохиляден брой — запълваше целите дворове на сарая. То се държеше, както винаги: лениво-надменно, нехайно.

Вече по обяд Себастиани най-сетне бе отведен в одаята на Дивана — генералът беше не на себе си от умора и досада. Там той бе заставен да седи още два часа; през тия часове везирите управляваха, приемаха просители, обядваха с еничарска чорба и пилаф. Себастиани слушаше непознатия език, наблюдаваше странния, прекалено беден като за велможи обяд, а все не успяваше да проумее защо той, посланик на императора, трябва да присъствува на цялата тази безсмислица?

За шестте часа на церемонията бе разменил едва шест изречения с великия везир.

— Как е здравето на височайшия ви император? — попита старият велможа.

— Благодаря, ваше превъзходителство, добро е — отговори Себастиани чрез драгоманина си.

— А вашето здраве как е, ваша светлост?

— Благодаря на ваше превъзходителство, добро.

— Нуждае ли се от нещо ваша светлост?

Тук Себастиани би изкрещял диво, както военачалник в отчаяна битка: „Нуждая се от подкрепление! От чаша вода, от човешки обяд — искам спокойствие!“

А отговори с корава усмивка:

— Благодаря на ваше превъзходителство, от нищо.

Толкоз. Това бе държавническият разговор, заради който генералът изтърпя полудневни кръстни мъки. Великият везир пак посегна за лъжицата си и остави своя гост да се топи от досада.

Когато и последният еничар на двора получи плата — кесия грошове, — а велможите с многократни поздрави се изнизаха подир еничарските редици, френк-гяурите бяха отведени пред третата врата, „Врата на щастието“. Тя водеше към самия сарай.

Пак спряха пред нея, та на Себастиани остана време да я огледа.

Тя беше ниска, широка, заслонена с голяма стряха, под която имаше вкопани в дебелия зид на сарая скамейки. Отвъд портата — отворена докрай — французинът надзърна в третия двор. Нищо там не го заслепи; султановите покои приличаха на всяка средна ръка крайморска къща по Босфора, но каменна — това ѝ беше разкошното.

Навярно в третия двор, че и в Топкапу изобщо най-забележителна бе приемната на султана, завряна точно срещу Вратата на щастието. Широк чардак, опрян на осем дървени колони, украсени как да е с груба резба; изписана с избелели бои предна стена, а в нея — няколко малки прозореца.

Третата врата май носеше с право името си — за щастие Себастиани остана прав пред нея едва половин час; към посланика пристъпиха двама здравеняци капуджии и го уловиха яко за колана, докато трети разкопча сабята му и я свали.

Объркан, посланикът на френския император забеляза, че и със свитата му постъпват така — всеки френк-гяурин стоеше, неудобно притиснат между двамата капуджии, блед, та зелен, сякаш идеше последният му час.

„Мария, дано тия диваци действително държат хората ми само през кръста! — помисли си той. — Ако зашарят с ръце нагоре-надолу, ще разберат що за човек е моят гренадирски лейтенант…“ Но двамината мъжаги, които стискаха мадам през кръста, приличаха на истукани с неподвижните си лица. Затуй пък самата мадам беше ни жива, ни мъртва. „Нека! — рече си той жестоко. — Нека се научи, че тук няма място за хумор!“

Закрачи, когато капуджиите го тласнаха напред. Стараеше се да върви в тяхната крачка, а то не беше лесно — турците стъпваха често и неравно, та Себастиани се тръскаше, щръкнал половин глава над тях. Изкачи шестте стъпала на приемната; вратцата зяпна, отворена отвътре.

Себастиани свикна бавно със сумрака, който пълнеше преддверието, надяваше се, че вътре ще му светне. Излъга се, приемната бе мрачна колкото и преддверието — единствен прозорец в десния ѝ ъгъл хвърляше сноп светлина. В нея Себастиани различи ниски, широки миндери покрай стените, а на едно място — близо до прозореца — бе поиздигнато нещо като кошарка.

Себастиани — посвикнал с мрака — забеляза, че в кошарката кръстато седи някой: Селим.

Стеснен от ръцете на стражата, Себастиани все пак опита поклон — нищо не излезе. И докато съобрази, между него и султана застанаха цяла тълпа капуджии; представяха на Селим подаръците от посланика.

Учтивостта изискваше султанът да ги разгледа. Това и направи. А Себастиани бе благодарен на късите мигове, през които наблюдаваше владетеля.

В годината хилядо осемстотин и шеста султан Селим вече не можеше да мине за млад. Себастиани отбеляза това с изненада, защото светът продължаваше да взима Селим за младеж — тъй младежки се струваха на Европа увлеченията, несполуките, разочарованията му.

Подготвен за важността на своето пратеничество, Себастиани се мъчеше да разучи безстрастно противника си. Не успя; малцина чужденци успяваха да устоят на очарованието, което излъчваше Селим: да останат хладни към неговото подкупващо величие, съчетано с някак момчешка чистота — всичко, което бе непонятно на самите султанови приближени.

— Благодаря на ваша светлост за даровете, наистина щедри дарове на велик владетел — прекъсна наблюденията на Себастиани Селим.

И гласът му, както всичко у султана, изненада чужденеца: не бе очаквал в Топкапу такъв съвършен френски. После Селим направи знак на свитата французи и капуджии да излязат. Останаха сами в приемната, окътани от сумрак.

Щом се видяха насаме, султанът спусна нозе от смешната си висока клетка; скочи, придържайки полите на халата си, за да запази поне част от своето достолепие.

— Седнете, ваша светлост! — покани той просто госта си.

Себастиани седна на миндера и веднага до него се настани Селим.

Бяха съвсем близо един до друг. Себастиани не наблюдаваше, ами съзерцаваше странния, трагичен владетел на османците, за когото вървяха тъй много слухове в Париж, Потсдам и Виена. Всъщност Селим не изглеждаше трагичен; цялото му изящно лице светеше с матов блясък, с някаква тъжна нежност.

— Нямате представа колко щастлив ден е за мене днешният — заговори той. — След осемгодишна вражда (напълно чужда на нашето старо приятелство с Франция, на личната ми привързаност към френската мисъл и книжнина) в моята столица отново идва френски посланик.

— Господин Семонвил…

Себастиани преднамерено започна с това име, за да покаже на султана, че Франция изисква извинения за случая Семонвил, но Селим не го остави да продължи.

— Нека не споменаваме нито Семонвил, нито Египет! — заповяда меко той. — Нека приемем и двете за недоразумение.

— Ваше величество е прав: дано отново разцъфти вековното приятелство между Портата и Франция! Макар без свое посланичество в Константинопол, моят император през изтеклите години отблизо и присърце следеше събитията в Югоизтока…

— Събития!… — Султанът се засмя горчиво. — Това не са събития, а безграничен хаос.

— Моят император, съжалява, че напрегнатите военни действия на Запад не му позволиха досега да се намеси…

— Защо? — уж невинно вметна Селим. — Вашият владетел има известен дял в издигането на Пазвантоглу. Дълго време (тъкмо при голямата обсада на Видин) Пазвантоглу разчиташе именно на Франция.

— На това бяхме принудени от обрата в турската политика, ваше величество — отби Себастиани. — Изненадващото сближение на Портата с Русия ни накара да заложим за кратко на Пазвантоглу.

Селим премълча: лъжата беше твърде нагла. В действителност съюзът между османците и Русия бе последвал връзките на Пазвантоглу с Консулството.

— Струва ми се, вземате причината за следствие, ваша светлост, макар то да няма значение за въпросите, които ще разискваме сега.

Себастиани трябваше да разбере: турският султан не искаше да играе на дипломация. За него съюзът с Франция бе нещо тъй желано, че Селим пренебрегваше пресния урок на историята, страха на всички владетели пред „чудовището“.

— Надявам се тези въпроси да разрешим при взаимна изгода за двете страни. Според моя император Югоизтокът не ще се успокои, докато съществува двусмисленият съюз между Портата и Русия. Такава близост дразни вашите поданици, дава почва за обвинения срещу ваше величество. Тя е толкова по-опасна, доколкото Русия (запазвайки привидно приятелство към Портата) поддържа бунтовните движения в Сърбия, насочени срещу властта ви. Вашият съюзник, ваше величество, е всъщност най-страшният ви враг.

— Навярно го забелязвам. Но не забравяйте, че той осуети домогванията на Пазвантоглу, отчасти прекрати набезите му над Влахия. И второ: руските кораби, които пропуснах в Бяло море след нападението на императора ви над Египет, държат в покорство гръцкото крайбрежие. Разбирам, съюзът ми с Русия боде очите на Европа, но аз трябва да се облегна някому срещу хаоса, трябва да имам някакъв гръб. Грешка на Франция е, че ме остави без избор.

Всичко това беше тъй вярно, а и направо казано, че Себастиани не намери отговор. Затуй пък Селим му предлагаше своето оръжие — откровеността.

— Моят император не вини в нищо ваше величество — започна генералът. — Наполеон управлява самовластно едва от две години, той не носи отговорност за грешките на френската политика отпреди това. Нека гледаме на нашите отношения като на започващи едва днес.

— Да, нека почнем отново.

— Моят император иска да вярва, че сближението ни не допуска съюз между Русия и Турция, нали? (Лицето на Селим не изрази нищо.) От година вече Франция се намира във война с царя, невъзможно би било ваше величество да поддържа съюз и с двете враждебни страни. Ваше величество би трябвало да се определи.

— Да — замислено се съгласи Селим. — Но искам да изслушам преди това предложенията на вашия император.

Предложенията бяха замайващи. Наполеон обещаваше на султана подкрепата си в една бъдеща война срещу Русия; обещаваше — след победоносния край на тази война (а в победите на Наполеон бе излишно да се съмняваш през хилядо осемстотин и шеста година) — Турция да получи Крим, безусловна власт над Влахия и Молдова; обещаваше пълно съдействие за изтребване на руските и английските кораби в Бяло и Средиземно море, за укрепване и отбрана на столицата срещу техните възможни нападения. Обещаваше накрая помощта си против враговете на „новия ред“, понеже възлагаше особени надежди на низамите в бъдещата война.

Селим отначало слушаше внимателно посланика. По-късно в това внимание се вмеси невяра.

— Не виждам нищо неизпълнимо в предложенията на моя император — заключи Себастиани. — Неведнъж Русия е трябвало да отстъпи въпреки победите си пред съюза между Портата и Франция. А сега тя ще бъде и победена.

— Всичко, което казахте, ваша светлост, е прекалено хубаво, за да бъде вярно. Последните години ме отучиха от успехи. А какъв е залогът за успеха ми в една бъдеща война?

— Преди всичко този, че император Наполеон вече воюва с Русия, вече извади от строя съюзниците ѝ: Австрия, Прусия. Царят, оставен сам на себе си, след месец или два ще приеме условията на Наполеон. Няма по-благоприятен час за намесата ви, ваше величество! И после, помислете какво впечатление ще направи на вашите поданици една война срещу Русия. Тя ще сплоти отново всички сили около престола, ще ви превърне в любим владетел, който очиства от позор Османовото име.

Селим III стана от мястото си, заразхожда се из широката приемна. Себастиани сякаш виждаше как неохотно се противи той на желанието да се хвърли — цял, предан, вярващ — в обятията на френския император. То надделя: Селим III обичаше друг да отговаря за съдбата на държавата му.

— А поводът? — попита внезапно той, застанал пред Себастиани. — По какъв повод ще наруша своето приятелство с русите? Те не са ми дали основание за недоволство.

— Нима? — отговори с въпрос Себастиани. — Изглежда, ваше величество се е отказал от Крим и намира естествено положението във Влахия и Молдова. От четири години Портата търпи в дунавските княжества наложени от царя князе. Ето ви повода: ваше величество ще смени без обяснения тези князе с други. Русия едва ли ще преглътне това.

— Предполагам.

Селим постоя някое време замислен, забравил Себастиани.

— Победоносна война срещу Русия… — проговори той. — Много може да промени в живота на Империята една победа над русите. Мюсюлманството тогава ще ми прости всичко, ще понесе името ми като знаме. Би ме оставило на мира да обновя войската си, хазната, държавата…

— Съюзът между нашите две велики империи…

— А, да — прекъсна го султанът. — Кога ще сключим нашия военен съюз? Договорът за приятелство не предвижда съвместни военни действия, военна взаимопомощ, както и съгласуване на мирните договори на Турция и Франция с Русия. Впрочем, кога императорът смята да уреди това?

— Ваше величество! — като че оскърбен в най-святото си, възкликна Себастиани с неподправено негодувание. — За какви подписи и печати може да става въпрос, когато имате честната дума на император Наполеон!

Както винаги, заговореше ли се за приятелство и доверие, за разбиране и помощ (за всичко онова, което Селим хан търсеше от първия си ден между хората и в което не преставаше да вярва въпреки петнайсетте години разочарования и низост), той се смути като заловено в неприличие момче.

— Не, боже мой, не! — звучаха припряно извиненията му, сякаш имаше нещо нередно владетел да поиска писан, а не само уговорен съюз.

— За миг не съм допускал вероломство от височайшия ви господар. Вие сте прав, честната дума на Наполеон е повече от всякакви договори…

— И така? — побърза да изкове горещото желязо Себастиани, макар че жалеше от сърце тоя странен султан (и по-скоро човека, който за десетилетие и половина не бе успял да стане султан).

— Да. Разбрахме се, мисля. В най-близко време. Диванът ми ще смени князете на Влахия и Молдова. И ще очаквам офицерите на Наполеон, за да подобря отбраната на Проливите.

Довиждане, ваша светлост. Надявам се, че ще ви виждам често в Топкапу.

— Оставам ваш покорен слуга, ваше величество. — Себастиани се поклони много дълбоко.

Никога не би повярвал, че с такава лекота ще постигне задачата си: един гол разговор от половин час да измени съдбата на Югоизтока.

Докато капуджиите, отново подхванали посланика през кръста, го изведоха пред двете врати; докато лениво течеше безкрайната, остаряла и смешна церемония по приема на чужд посланик, Себастиани беше далеко. Той си мислеше как днес името му влиза в историята.

„Какви неподозирани таланти криел нашият млад генерал! — похвали себе си той от трето лице. — Какво бляскаво бъдеще на дипломат го очаква!“ И есенната сивота на столицата, и варварството на Топкапу с широките, мазни петна от еничарска чорба по калдъръма, с глъчката от хиляди войнишки гласове, с миризмата на лой и лук сега се сториха на Себастиани не така противни.

„Все пак тук има нещо от «Хиляда и една нощ» — заключи той. — Това например че желанията се сбъдват лесно…“