Вера Мутафчиева
Летопис на смутното време (16)

X

Измина зимата, че — кажи го — и пролетта. Напусто хората и през тази пролет се изпренадаха за дъжд — от марта си пролича, че дъжд няма да има. Към Четирийсет мъченици земята вече се пропука, а подир войската, що кръстосваше пътищата, се носеха бели облаци прах.

Четвърта година на голямата суша… Старците викаха, че ако прехвърли три години, тя държи седем — както в светото писание, дето се говори за праведния Йосиф.

Видинско приличаше на разбутан мравуняк през хиляда седемстотин осемдесет и осмо лято. Поне половината от войниците, които миналата година Юсуф паша преведе към Немско, май бяха се оттекли назад. Бегълците течеха като мътна река из друмовете на Подунавието и сякаш ги попиваше земята. Тъй или иначе, не стигаха до Стамбул, губеха се из Румелия.

Нямаше сила, дето да излезе наглава с подивялата войска — Мехмед паша, мухафъзът, се топеше от ядове. Затуй един втори ферман: „Какво става с размирните първенци, премахнати ли са?“ — му дойде като гръм. Да извика Пазвантоглу на съд пашата не смееше; многобройни и видни приятели имаше старият род Пазвантоглу в крепостта. Да би го затворил — пак същото. За една нощ във Видинско можеше да пламне метеж. В такива страхове и колебания бяха изтекли месеци, без мухафъзът да стигне до какво да е решение.

Пролетта дойде и в големия двор на Мустафа паша сокак. Но съвсем не онази пролет, която Фатма така жадно чакаше. Жената не намираше мира подир султановия ферман. Тя не разпореди да прекопаят градината, нито да подравнят чемшира. Уж белосаха харемлъка ѝ, където пренесе своите книги, а Фатма все по-рядко се задържаше с книга на колене.

Без да усети как, Фатма хатун, родена и израсла на сянка, полека се встрасти в голямата игра, която кипеше около дома ѝ. Понякога на жената се струваше, че ето на, заровете, разклатени и затоплени от стотици мъжки ръце, сега ще изтракат на пода. А тя ще надзърне през раменете на играчите и ще види: дюшеш или епек.

От Осман нищо не смогваше да изкопчи: не се отпускаше в приказки син ѝ, той слабо напомняше Омер. Омер бе расъл в охолство, затуй броеше всяка своя несполука за някаква грешка на ориста, за нещо нередно и нетрайно. Другояче живя младият Пазвантоглу — от първия свой ден той помнеше само чужбина, несрета и страхове — разплаканите очи на майка си, пусии из босненските върли клисури. Та не би му се видяло чудно, ако някакъв случай отново би го запратил там, откъдето току-що се прибра.

Нерядко през тия пролетни дни спореха двама с баща си. Омер нехаеше за заплахата, нависнала над дома им. От заран до тъмно той беше из улиците, по кафенетата. Осман напразно му думаше, че няма полза сам да се набива в очи. Премълчаваше останалото, за да не го дразни: баща му не държеше езика си, пламваше от нищо и избухваше в закани или ругатни. „Добичето водят за юлара, а човек — за езика“ — известно е. Синът се боеше, че месеците на усилия и опасност ще вървят по дявола заради една бащина му дума.

— Нищо не смеят ми стори! — винаги отговаряше Омер. — За час време ще вдигна аскера от цялата крепост, пълна е с мои хора.

— Същите тия, дето не си мръднаха пръста, кога си потеглил в заточение, нали?

Тук Омер млъкваше, понеже не обичаше невесели предвиждания или спомени. Някога и Фатма все туй бе повтаряла: „Победеният е без приятели!“ Ама сега Пазвантоглу нямаше да бъде победен, уверен беше.

Везирският сеймен дойде привечер, Омер тъкмо пиеше кафето си в селямлъка. Оня рече, че ще почака, седна на стълбите и опна нозе. Фатма хатун бе чула през отворения прозорец гласа му, надникна. И вече щеше да се дръпне, нещо я задържа.

Усети ли, че е сам, сейменът се вдигна, заозърта се, привлече се покрай стената, надникна зад ъгъла. Явно: този човек идеше, за да узнае и съобщи нещо си.

След като свърши своята незабелязана работа (нали не мярна Фатма, залепена зад решетките), той отново си седна на стъпалата. Омеровият гавазин му предаде отговора на господаря си и оня нехайно се упъти към улицата.

Омер не излезе на чардака — иначе би го чула, превърнала се беше в слух. Но стана нещо, което се случваше рядко през дългия им общ живот: Омер идваше към харемлъка.

Той влезе, изправи се посред одаята. Замислен, все едно че не забеляза жена си. А тя го познаваше: вземе ли да прекарва длан под добре очертаната челюст и ъгловатата си брадичка, Омер Пазвантоглу мисли, та чак пращят чарковете му. На края сключи ръце зад гърба, залюля се от пети на пръсти (туй пък вършеше, когато решава нещо дръзко, някому напук) и едва тогаз спря поглед върху Фатма.

— Осман къде е?

— Не съм го виждала от отзаран. Вчера спомена, че ще отиде до Извор. Искал да научи какво е станало с чифлика след миналогодишната ягма.

— Нему какво влиза в работата Извор? Нали Извор не ми е върнат.

— Гледам, тегли го все към старите ти чифлици, макар сега да не са наши.

— Ако пратя човек до Извор, за колко часа ли ще стигне? Най-малко три… Няма полза.

Уж понечи да излезе, а се бавеше. Фатма не сне очи от лицето му — нима ще си излезе тъй, без да ѝ каже нищо?

— За какво толкова ти е потрябвал? — престраши се Фатма.

— Да го видя исках… Не ми се тръгва, преди да го видя.

Той вече стоеше до вратата.

Ставаше нещо тази вечер, иначе Омер не би влязъл в харемлъка, не би се помайвал, сякаш го дърпат назад. И Фатма се реши. Двайсет и пет години бе приемала само това, което мъж ѝ разсеяно бе ѝ отпускал — случайно изтървана дума, бегла полумилувка. А тя никога не поиска повече за себе си: не желаеше да му натрапва лицето си — остричко, нехубаво, с безцветни коси и редки мигли, негладка кожа и тъжни очи. Прекалено ярък бе чувствувала Омер, за да привлича погледа му върху си.

Но тая вечер тъкмо защото наближаваше нещо неопределено, а страховито, Фатма доби смелост. Избърза със ситните си крачки подир мъжа си, застана между него и вратата.

— Омер! — Гласът ѝ трепереше от сълзи, а пък не стана мек, разчувствуващ, като глас на отчаяна жена. — Какво има? Кажи ми, виждаш, не мога вече! От всичко, което си имал, делила съм с тебе само злото, свикнах, ще изтърпя и това! Само ми кажи, Омер — къде отиваш?

Тя ли говореше така? Тя ли си позволи да напомня, че не бе споделила ни богатството, ни насладите, дори не и леглото на Омер Пазвантоглу, а четвърт век е линяла в сянката на волния му живот?

Той се взря, сякаш я виждаше за първи път: плахо, тревожно лице, което мъката не заруменяваше, ами покриваше с червени петна. И все пак в туй некрасиво лице имаше толкова всеотдайна твърдост, че на мъжа му дожаля. Пък и мразеше грозотата Омер, та само пред страха, че след миг ще види сълзи по увехналите бузи, че ще чуе дрезгав глас да нарежда укори и заклинания, той спря и заговори:

— Нищо не става! Измисляш си.

— Какъв беше тоя сейменин, Омер? Видях го да души като копой покрай дувара. Нали пашата го е пратил?

— Душел, казваш… — Позамисли се.

— Излез и не се връщай, Омер! Намислили са да те уловят в къщата ти, като заек ще те заградят.

— Мене ли! Че зад мен са първенците на цяло Видинско, ще пламне Видин завчас. Ами аз син нямам ли, света ще обърне Осман и ще разплати за мене! Разбра Мехмед паша, че няма накъде, вика ме да се сприкажем.

— И ще вървиш ли?

— Ще вървя. Трябва да вървя. Мислиш, отиввах, ако не съм сигурен, че не ще посмее. Просто ще известя на моите хора, че съм у пашата. Рече ли да ме запре, още нощес ще дадат знака. Тъй дори ще бъде по-добре — ще излезе, че се браним. Прав ли съм?

Вече го ядосваше мълчанието ѝ, това, че бе замръзнала с ръка върху ключалката.

— Прав си — прошепна Фатма. — Прав ще бъдеш, ако те запрат.

— Да не мислиш, че направо ще ме наръгат, без съд, без нищо? Та Омер Пазвантоглу е челебия, султанов ага. Мен и кадия не може ме съди — само Диванът.

— Тъкмо затуй не ще я докарат до съд.

— Дълга коса и къс ум! И съм седнал да ти говоря по човешки. Помръдни, че трябва да вървя.

— Не отивай, заклевам те!

Тя заплака, макар да помнеше, че точно туй не бива — сега Омер ще побегне, понеже не търпи сълзи; Фатма се вкопчи за вратата с цяло тяло, хлипаше и говореше едно през друго:

— Недей влиза сам в капана, Омер! Остави всичко и бягай! Не в Кирза — в Аксарай ще вървя подире ти, за да те гледам жив. Проклет да е и Видин, и домът ни, дето те върнаха тук!…

Той я слушаше повече с досада, отколкото с гняв. Насили се да ѝ отговори спокойно, само да я отстрани от пътя си без бой — никога не бе я ударил.

— Виж какво — рече. — Има работи, дето една жена не отбира: и да ме е страх тази вечер, и да съм убеден, че отивам на смърт, пак трябва да вървя.

Тръгнали са след мене хората, вярват ми. Ако се скрия или избягам, какво ще стане с тази вяра? Не ще имам повече свой човек във Видин, не ще има за мен място тук.

А другаде не ща. Ни в Кирза, ни в Аксарай — никъде не ща… Не съм млад, във Видин ми се мре, това е. От какво ли не се случва да отстъпи човек, Фатма, само себе си не бива! Не бива да се живее на всяка цена! Срещу много нещо, но не на всяка цена…

Вече сякаш гледаше през Фатма, съвсем потънал. Като човек, който най-сетне се е добрал до нещо, отдавна търсено. „Всеки си има своя истина“ — бе чувал да говори жена му, без да се спира на думите ѝ. А току-що, когато сам заговори, усети, че изказва правдата, напътвала целия му живот.

„Нищо на всяка цена!“ — Едно време прие изгнание, за да не се помоли, да не подкупи, да не обещае, че ще върши скрито това, което желаеше да бъде явно. И сега — ако му бе писано да умре — пак заради същото щеше да е: защото не искаше да се скрие. Да не излъже хора, които съвсем леко биха излъгали него.

Забрави Фатма: следеше мислите си, като крачеше из одаята.

Не видя, че жена му се е отместила от вратата и е приседнала. И Фатма имаше какво да обмисли.

„Ще рече, Омер знае, че отива на смърт! А аз си виках (колко глупава съм била!), че него просто го носи вятърът, и го влече водата… Безкнижен е, виках си, няма мъдрост и просветление в делата му. А какво излиза? Що книги са минали пред очите ми, колко нощи съм се мъчила да разбера къде е правдата, кой от многото закони е мой закон. Пък Омер преди мен е намерил истината си, готов е да умре, но да не отстъпи от нея…“

Тя триеше сълзи с две длани, за да разгледа по-добре мъжа си — сякаш за първо и последно. Докато Омер спря да крачи, изправи се пред нея:

— Сбогом, Фатма!

— Сбогом! — изправи се и тя.

Толкова ѝ се щеше да го прегърне, поне за миг да усети топлината му. Не го направи: това, което тази вечер премина помежду им — най-сетне, най-сетне след толкова години! — бе тъй голямо, че не му приличаше милувка или думи.

— Да те пази бог, Омер!

Той тръгна, а вече на прага, извърна се.

— Знаеш, преди години, кога рекох да те взема, всички ме раздумваха. Бамбашка си била, книги си четяла, не си била дотам хубава… Пък аз си викам, каквото и да бъде: днес ако трябваше да взема жена, пак тебе бих вземал! Сбогом, Фатма.

Тя чуваше да заглъхват стъпките му. Като удар от брадва тресна портата.

„Как можах да мисля, че съм нещастна жена, нелюбима?… — почти се усмихваше на себе си Фатма. — Пък то просто сме живели на тъмно, не сме се съзирали. Ей на, светна ли страшното, всичко се видя: обичали сме се! И сме вървели заедно, без да знаем…“

 

 

Още щом захлопна портите зад гърба си, Омер забеляза, че тази вечер улицата е по-оживена от всякога. Извън съседи, деца или случайни минувачи Омер мярна бегло поне дузина пашовски сеймени. Те се мотаеха, уж безцелно, но съмнение нямаше: с такава крачка скъсява часовете войник, поставен на стража.

Първият порив на Омер беше да се дръпне обратно зад портите си — явно, домът Пазвантоглу е обкръжен. Колкото бързо дойде тази мисъл, толкова бързо и отстъпи: Омер не можеше да се върне, не биваше. Току-що го рече пред Фатма: от себе си не трябва да отстъпваш! Ако смъртта му бе решена, не е ли все едно къде ще я дочака?

Дълго бе подскачал и се въртял зарът, преди да спре… На Омер Пазвантоглу оставаше да извърви докрай своя епек.

Може би… Може би имаше една дребна възможност: да обади на своите хора къде отива, нащрек да са. Та когато преминава през чаршията, ще подхвърли някому, че го е викал пашата — нека той предаде и на другите.

Чуваше зад себе си стъпки, ни по-бързи, ни по-бавни от своите. „Чакали! — рече си с презрение. — Нищо не вършат направо, открито. И какво изведнъж му текна на оня шопар? (Касаеше се за Мехмед паша.) Мигар ще посмее да запре Омер Пазвантоглу?“

За по-лошото не искаше да мисли, макар то да напираше през мислите му: „Закъсняхме ние, прозяпахме… Приспа ни, хитрецът му с хитрец! Ама не ще бъде неговата, докато е жив Пазвантоглу!“

Докато е жив: Как внезапно осъзна великия смисъл на тази къса дума! Забрави тежките, лепливи стъпки зад гърба си, заплахата и провала. Вдигна глава, огледа дърветата, бледозеленото вечерно небе. „Като петровска ябълка — помисли си. — Всички виждат небето синьо, само майка ми понякога го виждаше зелено… Тя казваше тъй: като петровска ябълка.“

Майка му… Откога не я е споменавал? Не беше го обичала гяурката, той бе част от омразния дом, от чуждия, натрапен ѝ с насилие свят. Не запомни веднъж да го е погалила, да го прикотка, както всяка майка… Или да!… Един път, той беше болен, лежеше в треска. Тогава я видя да се надвесва над него, а очите ѝ — сухите, зли очи — бяха овлажнели. „Не бой се! — издума гяурката. — Не бой се, мама е тук…“ Тъй издума на своя език, нему — на Омер — рядко говореше турски.

„Не боя се! — викаше си синът ѝ; вече възвиваше по чаршията. — Никак не се боя. Не за първо съм натясно, пък ей ме, още съм жив, живея…“

Из един път безкрайно му се дощя да не е тук, където небето захваща чак над покриви и дувари, а другаде, далеко… На кон да е, да го води раван през сумрачното поле и да усеща как над него и над цялата земя бавно, меко се отпуска пролетната нощ. Да види как последната светлина се стапя в ручеи и локви, как горите стават теменужни, преди да почернеят… Конят да пръхти, а Омер да положи длан върху топлата му кожа, да охлаби юзди, да вдъхне дълбоко. Има ли нещо по-сладко от дъха на пролетната вечер! В такива вечери до сълзи силно усещаш, че си жив…

Жив си! Още живееш, Омер Пазвантоглу. А тия няколкостотин крачки, дето те делят от жребия ти, трябва да изминеш тъй, та утре никой да не разправя: „Видях как Пазвантоглу бяга, крила сякаш бяха му поникнали! Шмугна се из навалицата, прехвърли оня зид…“

А би било толкова лесно за постигане! Ето, оттук, през кафенето на Муртаза, през задната вратичка — в двора на медресето, и през двора… Така обмисляше Омер, а наместо туй подвикна на един еничар, седнал пред кафенето:

— При Мехмед паша отивам, Еюб бей. Викал ме е на диван тази вечер.

Цялата кръв се дръпна от челото на бея. Омер угади, че оня веднага ще рипне и обади на своите хора. „Не съм сам!“ — помисли Омер.

Вече бе наближил конака.

Изпъна гръб, отметна глава. Неколцината сеирджии, дето винаги ги има да се размайват пред конака, видяха как прекрачва прага му някакъв едър, разгърден мъж в нова риза и със сребърен силях.

Омер Пазвантоглу отиваше срещу ориста си.

Заизкачва тежко витата стълба. Бавно и тежко — не той бе молил да дойде, идеше канен. Едва прекара поглед през лицата на сеймените — нямаше едно близко между тях. „Как винаги става тъй, че султановите хора са ми чужди? Дали наистина не е от гяурската кръв? Така вика тате: от гяурската…“

Той беше възлязъл в кръглия трем, когато го свалиха. Двамина го прободоха откъм гърба, а трети държеше запънат пищов срещу гърдите му.

Омер Пазвантоглу залитна с ръка върху ножа си, дори го полуизтегли и чак тогава се срина възнак. Последното, което очите му видяха, бе таванът: изкусно рязан таван от позлатено дърво. Дърворязано слънце… Позлатата се разля и покри всичко — бляскаво пламтяща.

„Под слънцето умирам… — помисли си. — Не е вярно, че смъртта не боли…“