Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
–1966 (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
aradeva (корекция и форматиране)

Издание:

Автор: Вера Мутафчиева

Заглавие: Летопис на смутното време

Издание: четвърто

Издател: Издателство „Български писател“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1984

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Димитър Благоев“ — София

Излязла от печат: 15.VI.1984

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Виолета Кръстева

Художник: Асен Гицов

Коректор: Паунка Камбурова; Лиляна Пеева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8394

История

  1. — Добавяне

II

Походът вдигаше прах из стария път от Стамбул през Едирне към Филибе. Тя се задържаше дълго, преди да слегне — тъй безветрена бе маранята над Тракия, че и ястребите не намираха течение, дето да ги издигне или спусне; стояха дълго като приковани и накрай сякаш падаха.

Аскерът се влачеше из прахта. Над житата — високи, червеножълти, огънати от тежкия си клас — се виждаха само бостанджийските гугли: ято сивосини, с червена ивица птици се носеше зловещо над нивите.

Чак пък зловещо! Какво са хиляда грабливи птици върху изобилния харман на Тракия; как биха попречили в празника на земята, в утрешната жътва хиляда сънливи мъже?

Не просто мъже, а войници. Страшно могат да навредят дори хиляда мъже, когато са войници. Недостатъчни, за да преорат и засеят нивите между Марица, Чепинска река и Въча, но достатъчно много, рекат ли да изпепелят от Белово до Стамбул и да отменят тържеството на земята.

Бягайте, крийте се, изведете из планината челяд и добитък, мирни хора! Иде войска — пазете се от войниците! Те не са орали, за да знаят цената на потта ви; техните деца не плачат през сушави години, за да познават ужаса на гладен плач; те ще бъдат сити, дори да изпепелят всички жита от Белово до Стамбул — войникът е винаги сит.

Спасете децата си от войниците, мирни хора — труда си не ще опазите!

— Децата прибра ли? Няма какво да се мотаят по пътя, кога иде войска. Накрай слугите да запънат портата! Баща ти не ще се сети — като нищо ще зяпа, пред дюкяна. Кажи му да спуска кепенци и да се прибира! Сетне прескочи през комшулука до братови си — снахата навярно пак обикаля по гости, а вратите им ще зеят, запъни хубаво и тях! То добър господ, че не им даде деца — на такива децата растат по мегданите.

Друго няма, за другите кахър не бера. Който се е отделил, сам да му мисли!

Всички тия заповеди и съждения Стамена изрече, докато мигнеш. Стоеше до прозореца, но оттук улицата не се виждаше. През гъстата асма над двора проглеждаха къдрави късове вечерно небе.

„Защо войска, пак ли зулум?“ — мислеше си тя без тревога, защото във Филибе размирието не беше припарвало петнайсет години. Но Стамена мислеше сега не за Филибе, а за Конаре; макар родното ѝ село да бе на два-три часа път, на Стамена то се струваше безкрайно далеко.

Не кръвта, а еднаквият живот свързва хората. Стамена отначало не го вярваше; още щом Тракия поутихна, взе да я яде нетърпение: „Да ида аз до село, да видя нашите.“ С триста заръки към Маринчо и децата (вече не деца, ами моми и ергени за женене) Стамена потегли един ден заедно с конарци, дето се връщаха от пазар.

Ето ги гробищата, дето лежеше баща ѝ с Първановите деца; ето църквата — там някога са се венчали старите, сетне са кръстили в нея Стамена и братята ѝ, а по-сетне и самата Стамена бе кръстила децата си.

Поизостана от другите, за да не забележат вълнението ѝ. За конарци Стамена бе вече голямо нещо, гражданка, чийто мъж държи дюкян на Чаръкчийската чаршия. Още щом сподири кервана им, те някак се отдръпнаха от нея, заразглеждаха я изпод око. Не дотам добри бяха тия погледи — конарци май осъждаха Становата дъщеря.

„Мигар ми завиждат? — догорча ѝ. — Имат ли хабер каква мъка, какъв зор е било, докато изгазим?“

А за мъките на Маринчови не заслужава да се говори, нямаше нищо особено в усилията на едно селско семейство да се присади в града. Обикновена борба, каквато водиха през тия десетилетия много българи и която завърши с побългаряването на българските градове. Преди четири века завоевателят бе изклал всичко по-първо между робите, най-напред — половината гражданство. Четири века българинът живя из планински села, докато по градовете се ширеха турци, гърци, евреи. Българин през тия векове означаваше селяк.

Но кърджалийските времена промениха и града. Хиляди селяни, потърсили закрила зад стените му, навлязоха в градския живот. Те вирееха още в най-ниския му слой — между чираците, ханджийските и кафеджийски слуги. Но някои от тях почваха — с неимоверен труд — да изплувват по-нагоре: калфи, дори майстори. Наред с турските еснафи взеха да никнат и български.

Няма в историята зло без добро, няма страдание без поука, разруха — без промяна, без върху развалините да се издигне не било̀то, а нещо различно. Така и кърджалийството върна българите в града.

Навярно един от първите, дето прокопсаха в турско-гръцкия Филибе, беше Маринчо; не тъкмо той, ами цялата му челяд.

Всички те наравно не жалеха сили, късаха от сън и почивка; всички те ядяха хляб и лук дори когато чекмеджето в Мариновия дюкян вечер тежеше от грошове, всички те години наред знаеха една дреха, една одая. „Трябва да се изгази из беднотията!“ — Стамена им го повтаряше по три пъти на ден. Тя решаваше кога трябва да вземат под кирия по-голям дюкян или да приберат още един чирак (когото хранеха по-добре от себе си), тя се пазареше с придирчивите гръцки изкупвачи и понякога изкопчваше добра цена; Стамена преценяваше кое от децата ѝ или Първановите на чия къща да се ожени.

Слушаха я. Продължаваха да я слушат, макар всеки да стоеше вече на свой крак: Марин и момчетата бяха между първите в еснафа, момичетата взеха темел мъже. Но те негласно признаваха, че сполуките им са Стаменини сполуки, а осемте чифта ръце не биха чинили нищо без заповедта на Стамена.

Много победи и много поражения донесе размирието. Повече от тях се запомниха: отбраната на Котел и Видин, съсипията на Трявна, Плевен, Казанлък или Панагюрище. Никое предание не запечата победата на Стамена, на хилядите стамени, превзели тихо, но трудно градовете из българската земя. Забравиха я — макар тъкмо от тази победа да произлезе Българското възраждане.

Тогаз, когато Становата дъщеря за първи път се върна в Конаре на гости, недоумяваше; намери Конаре жалко, изгубено между последните гънки на Доспат планина. Второто, което я стресна, беше брат ѝ Стоян.

По-рано Стамена донякъде го разбираше; сиромах човек, вечно угрижен за хляба. Сега бе очаквала да го намери по-охолен, по-широк, нали нему остана целият имот на родата. А Стоян я смрази с някаква враждебна сянка в погледа.

— Добре поминавате на Филибе, гледам — бе първото, което чу от него.

Той наистина гледаше, сякаш мереше колко струва градският фистан на сестра му, новите кундури, чорапите от тънък памук.

— Поминаваме — отговори смутено тя.

— Наши конарци чували във Филибе, че Марин развъртял голяма работа. Дюкяни — викат — два, къща сте вдигнали…

— Вдигаме. Стига сме плащали кирия. Пък са и за женене децата.

Надяваше се да я заразпитва за тях, че ще поиска да ги види. Но Стоян я стрелна с повече от вражда:

— Навярно покрай къщата сте закъсали за пари, а? Вярно, аз на времето току-така заработих земята ви…

И продължи рязко:

— Ако е за изполица, не кандисвам. Виж, да я платя, по̀ може. Ама трябва да знаеш, че земята в Конаре не върви, както по-рано, кой ще купува днес земя! Много стана земята, малко — ръцете. Всеки бяга в града, търси на хляба мекото.

Говореше, втренчен напреде си, сякаш не беше срещнал след толкова години раздяла родна сестра, ами се пазареше с чорбаджия.

— Аз не за земята и не за пари дойдох, бате — рече меко, както някога, Стамена. — Щеше ми се просто да те видя… Зер, ти и аз останахме от рода ни.

— Било, каквото било! — отряза я. — Всеки си улови пътя, аз пък останах. Ако моята беше лесна, да са останали и другите, нели?

— Не! — без да ще, кораво отговори Стамена. — Не е по-лесно да се махнеш и да си търсиш пътя. Едно е да градиш върху готов темел, пък друго — да започнеш из начало, с голи ръце.

— За вас как да е. Ами Първан, ами Добри? Стовари ти Първан децата си, Добри ме заряза сам да се оправям със земята на цяла рода.

— И такива като тях трябват. Не са ми натежали Първановите деца. Една човещина ни остана, и нея ли ще захвърлим?

— Твоя работа. Всеки нека знае себе си.

Тъй завърши разговорът между брат и сестра, дето не бяха се срещали с години; тъй на Стамена премина ищахът да ходи на гости в Конаре.

 

 

Щом узна, че във Филибе иде войска, Стамена първо помисли за дюкяна, за портите си и веднага след туй — за Конаре. Из града напоследък много се говореше за чудноватите подвизи на Кара Мустафа, а Конаре бе в негова земя.

„Пак ли? Не ще ли мирясат най-после! Какъв дявол докара на главите ни тоя Кара Мустафа! Дали да пратя хабер на нашите по-скоро да прибягат у нас? Още нощес, а?

Ами! — разубеди се сама. — Как ще остави пред жътва земята си Стоян. Дума да няма!“

Наистина ли Стамена повярва, че усилието ѝ да помогне на брата си ще бъде напусто, или не ѝ се щеше цяла сюрия селски деца (господ наспори внуци на Стояна) да напълни къщата ѝ, двора и градината с пясъчните пътечки и подрязания чемшир — дали Стамена не се боеше за своето спокойно охолство?

Може. Животец. Макар Стамена да бе говорила пред Стояна, че им е останала едната човещиния, то беше право, ама донякъде.

— Е? — обърна се тя към Маринча, който твърде се забави, след като протракаха кепенците. — Къде се запиля?

— Из града мръднах. Чух, биха даула. Щеше ми се да науча защо.

— Добре, че си се сетил.

— Разбрах аз. Ферман четоха. Прочете го началникът на бостанджиите.

— И какво?

— Знам ли? Не е било такова.

— Ама ще говориш ли ти?

— Да бе! Ще стрелят по всеки.

— Е, как?

— Ще стрелят по всеки филибелия, който премине Марица. Виж сега: около града ще има стража. Стража ще има и около всяко от тия села, дето уж ги варди Кара Мустафа. Бостанджиите не ще пропускат никого из къра, за да не носел храна на Оброчището. И все така ще бъде, докато не се предаде Мустафата.

— Акъл нямат! Че след ден-два започва жътва, как не ще пускат?

— Няма да пускат. Нали от тази жътва ще се изхрани дружината на Кара Мустафа.

— Какъв Мустафа ги е патил! Дечурлигата си ще хранят хората, че тогаз разни хаирсъзи. Как тъй да иде нахалост жътвата от половина Маришко? Ти пак не си доразбрал, Марине.

— С ушите си го чух, ей честен кръст! Още на мегдана хората се развикаха. Не е било такова, казвам ти.

— Не е било…

Жената май чак сега съзна думите му. „Господи, и това ли трябва да понесем! — събуди се у Стамена селянката. — Докога ще се гаврят с труда ни, господи, докога ще морят отглади децата ни! И какво говореше Стоян преди години? Че Първан ми бил стоварил челядта си, че потърсил лекото… Не само Първан — хиляди да бяха като бате ми!

Братко Първане, колко е хубаво да зная, че сме от една майка, че и аз ти развързах ръцете, за да бъдеш там, дето си!…“